Заразата

Затъмнение

Напрежението сред хората започна да нараства, когато тънката резка от западната страна на небесното светило, там, където беше първият му контакт с луната, се превърна в пълзяща чернота, закръглена захапка, която постепенно започна да поглъща следобедното слънце. В началото не се забеляза явна разлика във вида или в силата на светлината по земната повърхност. Единствено черното петно високо в небето, което се уширяваше върху обичайно благонадеждния огнен диск, правеше деня по-различен от всеки друг.

Терминът „слънчево затъмнение“ всъщност е погрешен. Затъмнение се получава, когато един обект попадне в сянката, хвърляна от друг. При слънчево затъмнение луната не преминава в сянката на слънцето, а минава между слънцето и земята, като скрива слънцето и прави сянката. По-правилно би било да се каже „скриване“. Луната скрива слънцето, като хвърля малка сянка върху земната повърхност. Затъмнението е не толкова слънчево, колкото земно.

Земното отстояние от слънцето е приблизително около четиристотин пъти по-голямо от лунното отстояние от земята. По едно забележително съвпадение диаметърът на слънцето е около четиристотин пъти по-голям от диаметъра на луната. По тази причина лунната площ и слънчевата фотосфера — яркият слънчев диск — от земята изглеждат приблизително еднакви по размер.

Пълно затъмнение е възможно, когато луната в новата си фаза и близо до своя перигей, е на най-близко разстояние до земята. Времетраенето на пълния мрак зависи от лунната орбита и никога не надвишава седем минути и четиридесет секунди. Това затъмнение трябваше да продължи точно четири минути и петдесет и седем секунди. Само пет минути зловещ нощен мрак посред красив следобед в ранната есен.

Вече полускрито от новата и иначе невидима луна, все още яркото слънце започна да придобива мрачен оттенък. Като при залез, само че без топлика на светлината. На земята слънчевите лъчи изглеждаха бледи, сякаш разсеяни и прекарани през филтър. Все едно, че светът бе превключил на къси.

Докато слънчевият сърп продължаваше да изтънява, поглъщан от лунния диск, гаснещата му яркост изведнъж лумна, като че обзета от паника. Затъмнението сякаш набра инерция и някак си отчаяна бързина, земният пейзаж започна да посивява, а обичайните цветове на спектъра — да избледняват. Небето на запад помръкна по-бързо от това на изток, докато лунната сянка настъпваше.

Затъмнението щеше да е частично в голяма част от Съединените Щати и Канада, достигайки пълнота само по дългата и тясна диря с десет хиляди мили дължина и сто мили ширина, описваща тъмната куполна лунна сянка върху земята. Курсът запад-изток, известен като „пътя на пълното затъмнение“, започна от Африканския рог и възви над Атлантическия океан, за да свърши малко на запад от Мичиганското езеро, движейки се с над хиляда мили в час.

Докато слънчевият диск продължаваше да изтънява, небето придоби приглушено виолетов оттенък. Мракът на запад набираше сила като безшумен и безветрен ураган, разширяваше се по небето и се стягаше около отслабеното слънце като огромен организъм, поддал се на разяждаща го и извираща отвътре сила.

Слънцето изтъня застрашително. Гледката през предпазните очила беше като от дъното на шахта, чийто капак се плъзга високо горе, за да затули светлината. Сърпът се нажежи до бяло, след което преля в сребристо в последните си агонизиращи мигове.

По земята пробягаха странни безредни сенки подобно на вълнички по дъното на плувен басейн и се загърчиха като тъмни змии на границата на полезрението. Тези призрачни трикове на светлината накараха всички наблюдаващи да настръхнат.

Краят дойде бързо. Последните болезнени гърчове бяха смразяващи и напрегнати. Сърпът се сви до извита резка, до рана в небето, след това се разсипа на отделни бисери от огнено бяло. Последните слънчеви лъчи, изсипали се през най-дълбоките долини на лунната повърхност. Тези мъниста примигваха и угасваха в бърза последователност, потушени като изтляващия пламък на свещ, удавен в черния си восък. Пурпурно оцветената ивица на хромосферата, тънкия най-горен пласт на слънцето, лумна за няколко скъпоценни последни секунди. След това слънцето изчезна.

Мрак.

Кели Гудуедър не можеше да повярва колко бързо помръкна денят. Стоеше на тротоара като всичките си съседи на Келтън стрийт — на обичайно слънчевата по това време на деня страна на улицата — взряна в помръкващото небе през очилата с картонена рамка, които вървяха безплатно с двулитровите бутилки диетична сода „Еклипс“. Кели беше образована жена. На интелектуално ниво разбираше какво се случва, а въпреки това изпитваше почти замайващ прилив на паника. Импулс да побегне, да се скрие. Подреждането на небесните тела и преминаването в сянката на луната достигаше до нещо дълбоко в нея. Докосваше спотаилото се вътре наплашено от нощта животно.

Със сигурност и други изпитваха подобни чувства. Улицата бе затихнала в момента на пълното затъмнение. Тази злокобна светлина, сред която стояха всички. Всички онези гърчещи се сенки, които бяха изпълзели по моравата на границата на полезрението и по стените на къщите подобно на кръжащи духове. Все едно студен вятър бе задухал по улицата и вместо да разроши косите им, ги беше смразил отвътре.

Какво казват хората на някой, който потръпне? Някой току-що премина над гроба ти. Точно така изглеждаше цялото това затъмнение. Някой или нещо току-що бе преминало над гроба на всеки. Мъртвата Луна, преминала над живата Земя.

А после, когато погледна нагоре, Кели видя слънчевата корона. Анти-слънце, черно и безлико, засияло безумно около лунната пустош, взряно надолу към земята с лъскавата си и тънка като паяжина коса. Главата на смъртта.

Съседите ѝ, Бони и Дона, двойката, която държеше под наем съседната къща, стояха прегърнати един до друг. Ръката на Бони беше пъхната в задния джоб на провисналите джинси на Дона.

— Не е ли удивително? — подвикна усмихнато Бони през рамо.

Кели не можа да отвърне. Нима не го схващаха? За нея това не беше просто някакъв куриоз, следобедно забавление. Как можеше никой да не забелязва поличбата в това? По дяволите да вървят астрономическите обяснения и интелектуалното разбиране! Как можеше това да не означава нищо? Добре, можеше и да няма някакъв особен смисъл, само по себе си. Беше просто сливане на орбити. Но как бе възможно което и да е разумно същество да не вложи в него някакво значение, положително или отрицателно, религиозно, психологично или друго? Само защото разбираме как става нещо, не означава непременно, че го разбираме…

Извикаха отново на Кели, застанала сама пред къщата си, за да ѝ кажат, че вече е безопасно да си свали очилата.

— Не бива да пропуснеш това!

Кели нямаше да свали очилата си, колкото и да твърдяха по телевизията, че било безопасно да се направи по време на пълното скриване. Телевизията твърдеше и че няма да остарее, ако си купува скъпи кремове и хапчета.

По улицата се разнесе масово охкане и ахкане. Истинско квартално събитие, за чиято изключителност потопените в мига хора се бяха настроили. Всички, освен Кели. Какво ми става? — зачуди се тя.

Отчасти се дължеше на това, че бе видяла Еф по телевизията. Не каза много на пресконференцията, но Кели разбра по очите му и по начина, по който говореше, че нещо не е наред. Че нещо наистина не е наред. Нещо извън рутинните уверения на губернатора и кмета. Нещо извън внезапната и необяснена смърт на 206 трансатлантически пътници.

Вирус? Терористично нападение? Масово самоубийство?

А сега и това.

Искаше ѝ се Зак и Мат да са си у дома. Искаше ги тук с нея, точно сега. Искаше това слънчево затъмнение най-сетне да свърши и да знае, че никога повече няма да изпита това усещане. Взря се отново нагоре през филтриращите очила към убийствената луна в тъмния ѝ триумф, притеснена, че може да не види никога повече слънцето.

Зак стоеше на седалката си до Мат, който се беше вторачил в затъмнението с вирнат нагоре нос и зяпнала уста като шофьор, примижал в насрещния трафик. Над петдесет хиляди фенове на „Янките“ със специални униформени защитни очила вече се бяха изправили на крака с вдигнати нагоре лица. Гледаха в луната, затъмнила слънцето в един идеален за бейзбол следобед. Всички, освен Зак Гудуедър. Пълното слънчево затъмнение си беше страхотно, но след като вече го беше видял, Зак насочи вниманието си към дъгаута3. Мъчеше се да види играчите на „Янките“. Ей го там Джетър, с точно същите очила като на Зак, застанал на най-горното стъпало на едно коляно все едно, че очаква да обявят, че ще бие. Всички питчъри4 и кетчъри5 бяха извън булпена6, струпани на тревата на дясното поле като всеки друг и поглъщаха всичко.

— Дами и господа — съобщи Боб Шепърд, говорителят на стадиона. — Момчета и момичета, можете вече да свалите предпазните очила.

Така и направиха. Петдесет хиляди души, почти в унисон. Разнесе се одобрително мърморене, последвано от рехави аплодисменти и след тях изригнаха възторжени викове сякаш множеството се опитваше да примами неизменно скромния Хидеки Мацуи извън дъгаута да докосне леко шапката си след забавянето в Монюмънт парк.

От училище Зак знаеше, че слънцето представлява нагрята до 6000 градуса по Келвин термоядрена пещ и че короната му, външният слой, съставен от свръхнагрят водороден газ — видим от земята само по време на пълно затъмнение — е неописуемо горещ. Температурата му достигаше до над два милиона градуса по Келвин.

Онова, което видя щом свали очилата си, бе един съвършено черен диск, очертан от тънка пурпурна ивица и обкръжен от аура мътно бяла светлина. Заприлича му на око. Луната — разширена черна зеница; короната — бялото на окото, а яркочервените изригвания от ръба на зеницата — камшичетата свръхнагрят газ, изригващ от ръба на слънцето, бяха налети с кръв капиляри. Като окото на зомби.

Страхотно.

Око на зомби. Не: Еклипс-зомбита. Зомбита на Затъмнението. Тъмни зомбита на планетата Луна! Чакай — луната не е планета. Зомби Луна. Това можеше да е идеята за филма, който щеше да прави с приятелите си тази зима. Лунни лъчи по време на пълно земно затъмнение превръщат членове на нюйоркските „Янки“ в сърбащи мозък зомбита… да! А приятелят му Рон много приличаше на Хорхе Посада. „Ей, Хорхе Посада, може ли да ми дадеш автограф… чакай, какво си… ей, това е моя… какво ти е на… очите ти… аах… не… НЕЕЕЕ!!!“

Органът вече свиреше и няколко пияни мъже се направиха на диригенти. Замахаха с ръце да подканят сектора си да запее с тях някаква сълзлива песен, „Преследван съм от лунна сянка“. На бейзболните тълпи рядко им трябваше особен повод, за да вдигнат шум. Тези хора щяха да ликуват дори ако това затъмнение беше летящ право към тях астероид.

Опа! Зак сепнато осъзна, че точно нещо такова щеше да каже татко му, ако беше тук.

До него Мат, който вече оглеждаше с възхищение безплатните си очила, го сръга.

— Много са готини, а? Бас слагам, че до утре по това време eBay ще бъде наводнен с тия джаджи.

После някакъв пиян тип се блъсна в рамото на Мат и разля бира върху обувките му. Мат замръзна за миг и завъртя очи към Зак с физиономия „Какво да правим сега?“ но нито направи, нито каза нещо. Дори не се обърна да се огледа. На Зак му хрумна, че никога не беше го виждал да пие бира преди. Само чашка бяло или червено вино по време на вечерите у дома с мама. Имаше чувството, че Мат, при целия му ентусиазъм около играта, всъщност се страхуваше от феновете, седящи около тях.

Зак вече истински съжали, че татко му не беше тук. Извади телефона на Мат от джоба на джинсите си и погледна отново за СМС отговор.

Пишеше: ТЪРСЕНЕ НА СИГНАЛ. Все още нямаше връзка. Слънчевите изригвания предизвикваха смущения и пречеха на радиовълните и орбиталните спътници. Бяха предупредили за това. Зак прибра телефона и изви врат към полето, за да потърси отново Джетър.

На двеста и двайсет мили над земята астронавт Талия Чарлз — американският полетен инженер на Осемнадесета експедиция с руски командир и френски инженер — се рееше в нулева гравитация из антрето, свързващо модула „Съюз“ към кърмовия люк на лабораторния модул „Дестини“. Изследователското съоръжение МКС обикаляше земята в орбита шестнайсет пъти на ден или по веднъж на около час и половина при скорост от седемнайсет хиляди мили в час. В ниска околоземна орбита затъмненията не бяха особено голямо събитие: блокирането на слънцето с всякакъв кръгъл обект в прозорец показваше забележителната корона. Ето защо интересът на Талия не беше в подреждането на луната и слънцето. От нейната бързо променяща се перспектива всъщност нямаше никакво затъмнение. По-скоро се интересуваше от резултата от това явление върху бавно въртящата се земя.

„Дестини“ основната научна лаборатория на МКС, беше с размери девет на четири метра, макар че поради многото оборудване, прикрепено към четвъртитите стени, вътрешното работно пространство на цилиндричния модул бе стеснено до размери пет човешки ръста на дължина и един на ширина.

Всички тръби, тръбички и кабелни връзки бяха пряко достъпни и следователно видими, така че всяка от четирите стени на „Дестини“ приличаше на гърба на голяма колкото панел дънна платка. Понякога Талия се чувстваше едва ли не като мъничък микропроцесор, който прилежно си върши изчисленията във вътрешността на огромен космически компютър.

Талия зашари с ръце по надира, „пода“ на „Дестини“ — в космоса нямаше горе или долу — към широк, наподобяващ леща пръстен, отрупан с болтове. Порталният капак бе предназначен да пази целостта на модула от микрометеорити или от сблъсък с орбитален боклук. Обърна обутите си в боти стъпала срещу една от скобите в стената и ръчно я отвори, за да открие 61 сантиметровия оптичен прозорец.

Синьо-бялото земно кълбо се появи.

Дежурното ѝ задължение бе да фокусира и да направи снимки на земята с тежката камера „Хазелблад“ снабдена с дистанционен спусък. Но когато за първи път погледна планетата от необичайната си точка за наблюдение, онова, което видя, я накара да потръпне. Огромният черен кръг, сянката на луната, приличаше на мъртво петно върху земята. Тъмна застрашителна пукнатина по иначе здравия син глобус на родния дом. Най-изнервящото бе, че не можеше да види нищичко в мрака. Централната и най-тъмна част на лунната сянка правеше така, че цял регион да изчезне в черната пустош. Беше все едно, че гледа сателитна карта след бедствие. Карта, която показва опустошение, причинено от могъщ пожар, погълнал целия Ню Йорк. Пожар, който вече се разширяваше по-нататък по източното крайбрежие.

Събралите се на Сентръл парк нюйоркчани бяха изпълнили петдесет и петте акра зеленина на Грейт лоун като на летен концерт. Онези, които бяха разстлали одеяла и нагласили градински столове по-рано сутринта, вече се бяха изправили на крака с всички останали, с деца на раменете на бащите си и бебета, гушнати в прегръдките на майките си. Замъкът Белведере бе надвиснал червено-сив над парка. Зловеща готическа нотка сред това пасторално открито пространство, смалено от възвишенията на Ийст и Уестсайд.

Огромната островна метрополия затаи дъх и вцепенението на града в този час се усети от всички. Глухото вибриращо бучене в ушите вдъхваше тревога и в същото време действаше приобщаващо. Затъмнението наложи някакво равенство над града и обитателите му, петминутно прекъсване на социалното разделение. Всички бяха равни под слънцето… или липсата на слънце.

По моравата свиреха радиоприемници, хора пееха със Z100, която въртеше любимото седемминутно караоке на Бони Тейлър „Тотално затъмнение на сърцето“.

По мостовете на Ийстсайд, свързващи Манхатън със света, хората стояха до спрелите возила или седяха на капаците на колите. Тук-таме фотографи със специални филтри върху обективите си щракаха от пешеходните пътеки.

Много от коктейлбаровете по покривите бяха пълни с подранили клиенти, но в момента почти новогодишното празненство бе приглушено от страховития небесен спектакъл.

Гигантският екран на „Панасоник Астровижън“, поставен на помръкналия като в нощ Таймс скуеър, излъчваше симулация на затъмнението с трептящата призрачно слънчева корона над „пъпа на света“ като предупреждение от далечен сектор на галактиката. Картината мигаше накъсана от вълновите изкривявания.

Спешният телефон 911 и неспешният 311 поемаха порой от обаждания, между тях и от няколко бременни жени, съобщаващи за „предизвикани от затъмнението“ преждевременни родилни спазми. Към указаните адреси прилежно поеха линейки, въпреки че трафикът по целия остров буквално беше замрял.

Двата психиатрични центъра на Рандълс айлънд в северен Ийст ривър прибраха превъзбудените болни по стаите и наредиха да се затъмнят всички прозорци. Спокойните пациенти бяха поканени да се съберат в затъмнените кафенета, където им прожектираха филми — леки комедии, въпреки че през няколкото минути на пълното затъмнение немалко от тях станаха неспокойни и изгаряха от желание да напуснат помещението, макар да не можеха да обяснят защо. В Белвю психиатричното отделение вече бе засякло повишаване броя на постъпващите от сутринта преди затъмнението.

Между Белвю и Медицинския център на Нюйоркския университет, две от най-големите болници на света, се издигаше може би най-грозната сграда в цял Манхатън. Щабът на Главна медицинска инспекция на Ню Йорк представляваше уродлив правоъгълник с болнаво тюркоазен цвят. Докато първият камион за риба разтоварваше затворените в чували трупове, откарвани на носилките на колела в залите за аутопсия и големите хладилници в подземията, Госет Бенет, един от четиринадесетте съдебни лекари в службата, излезе навън за кратка почивка. Не можеше да види луната-слънце от малкия парк зад болницата — пречеше му самата сграда — затова се загледа в зяпачите. По целия „ФиДиАр драйв“, към който гледаше паркът, хората стояха между спрелите коли на вечно оживения булевард. Ийст ривър отвъд него бе тъмна река от катран, отразила мъртвото небе. Отвъд реката над цял Куинс бе надвиснал сумрак, накъсан единствено от мъждукащото сияние на слънчевата корона, отразена в няколко от най-високите гледащи на запад прозорци като нажежения до бяло пламък на някой зрелищен пожар в химически завод.

Точно така ще изглежда началото на края на света, помисли си той, преди да се върне в офиса на ГМУ, за да помогне в изследването на мъртъвците.

Семействата на загиналите пътници и екипаж на Реджис еър, Полет 753, бяха подканени да отдъхнат от попълването на формулярите и кафето на Червения кръст (без кофеин за опечалените) и да се поразтъпчат отвън на пистите в ограничената зона зад Трети терминал. Там, без да ги свързва нищо освен мъката, скърбящите с посърнали очи се струпаха един до друг и се загледаха в затъмнението. Някои — облегнати на човека до тях в безмълвен жест на солидарност, други — защото наистина се нуждаеха от опора, с лица, извърнати към потъмнялото небе на запад. Все още не знаеха, че скоро щяха да ги разделят на четири групи и да ги отпратят в училищни автобуси до съответните съдебномедицински служби, където, семейство по семейство, щяха да бъдат поканени в стая за оглед, за да им покажат посмъртна снимка. Да ги помолят формално да идентифицират близките си. Само семействата, настояли да видят лично тленните останки, щяха да получат разрешение да го направят. След това щяха да им връчат ваучери за хотелски стаи в „Шератон“ на летището и там щеше да им бъде предложена съпътстваща вечеря. На тяхно разположение бяха предвидени траурни съветници през цялата нощ на следващия ден.

Засега те се взираха в черния диск, засиял като обърнат театрален прожектор, засмукващ светлината от този свят и отпращащ я назад в небесата. Точно в този момент заличаващият света феномен бе съвършеният символ на загубата им. За тях в затъмнението нямаше нищо изключително. Напротив. Изглеждаше съвсем уместно небесата и техният Бог да отбележат подобаващо отчаянието им.

Пред ремонтния хангар на Реджис еър Нора стоеше встрани от другите следователи и чакаше Еф и Джим да се върнат от пресконференцията. Очите ѝ бяха извърнати към зловещата черна дупка в небето, но погледът ѝ беше размътен. Чувстваше се завладяна от нещо, което не проумяваше. Сякаш някакъв тайнствен нов враг се бе появил. Мъртвата луна, затъмнила живото слънце. Нощ, скрила деня.

В този миг покрай нея пробяга сянка. Долови я като потръпване в ъгълчето на окото си подобно на гърчещите се сенки, които бяха пропълзели над пистите малко преди момента на пълното затъмнение. Нещо на самата граница на полезрението, на самия предел на възприятието. Процеди се през ремонтния хангар като тъмен дух. Сянка, която Нора почувства.

За частица от секундата, докато обърне очите си към нея, сянката изчезна.

Лоренца Руиз, операторът на летищния багажен конвейер, която първа бе спряла до мъртвия самолет, се чувстваше обсебена от преживяното. Ло не можеше да избие от ума си усещането от предната нощ, когато стоя в сянката на самолета. Не беше спала изобщо, мяташе се и се въртеше, докато накрая стана да се разтъпче. Чашата бяло вино късно през нощта не си свърши работата. Случилото се ѝ тежеше като нещо, от което не можеше да се освободи. Когато най-сетне утрото дойде, тя се улови, че гледа в часовника. В очакване да се върне на работа, както осъзна. Улови се, че няма търпение да се върне на летище „Кенеди“ и не от нездраво любопитство. Образът на заспалия самолет беше запечатан в ума ѝ като лъч ярка светлина, блеснала в окото ѝ. Знаеше само, че трябва да се върне и да го види отново.

Сега и това затъмнение. За втори път в рамките на двайсет и четири часа летището беше затворено. Това стопиране бе заложено в плана от месеци — ФАА бе разчистила петнайсетминутен прозорец за летищата в обхвата на затъмнението поради притеснение за видимостта на пилотите, за които не беше никак редно да носят филтриращи очила по време на излитане или кацане. Все пак сметката от уравнението порази Ло като адски просто и адски зловещо решение:

Мъртъв самолет + Слънчево затъмнение = Лошо.

Когато луната запуши слънцето като длан, заглушила писък, Ло изпита същата наелектризираща паника, както когато бе застанала на багажната рампа под туловището на помръкналия 777. Същия импулс да побегне, този път съчетан с разбирането, че не съществува абсолютно нито едно място, където да иде.

Сега го чуваше отново. Същия шум, който бе чувала откакто дойде за смяната си, само че сега по-плътен, по-силен. Бучене. Протяжен звук и влудяващото беше, че го чуваше със същата сила, независимо дали носеше предпазните слушалки или не. Също като при главоболие. Отвътре. И все пак започна да се усилва в ума ѝ като насочващ маяк още щом се върна на работа.

През петнайсетминутната пауза по време на затъмнението Ло реши да тръгне пеш, за да потърси източника на тона, да го проследи. Без никаква изненада се усети, че гледа към заградения с кордон ремонтен хангар на Реджис еър, където бяха прибрали мъртвия 777.

Звукът не приличаше на нито един машинен двигател, който бе чувала някога. Кипящ усилващ се тътен като от прииждаща течност. Или като глух ропот на десетки гласове, сто различни гласа, опитващи се да зазвучат смислено. Може би улавяше радарни вибрации в пломбите на зъбите си. Пред входа имаше група хора, служители, зяпнали нагоре в затуленото слънце, но нямаше никой като нея да се промъква насам, притеснен или дори усещащ бученето. Затова не го сподели с друг. И все пак, стори ѝ се съдбовно важно, че е тук точно в този момент, че чува шума и ѝ се иска — за да утоли любопитството си или беше нещо повече от това? — да може да влезе в хангара и още веднъж да погледне самолета. Сякаш образът му щеше по някакъв начин да спре тътена в главата ѝ.

След това внезапно усети заряд във въздуха като вятър, сменил посоката и сега… да… стори ѝ се, че източникът на шума се е изместил някъде вдясно от нея. Този внезапен заряд я стъписа и тя го проследи под обърнатата в негатив светлина на засиялата луна, със слушалките и предпазните си очила в ръката. Отпред лежаха разхвърляни контейнери за смет „Дъмпстър“ и складови ремаркета пред няколко големи четвъртити багажни контейнери, а след това трънливи храсти и вкочанени, сиви, обрулени от вятъра борове с клони, пълни с навети боклуци. Следваше противоураганната ограда, зад която се простираха стотици акри трънлива пустош.

Гласове. Вече ѝ звучаха по-скоро като гласове. Мъчеха се да се извисят в един-единствен глас, в дума, в… нещо.

Когато Ло се приближи до ремаркетата, някакво шумолене в дърветата, някакво надигане, я накара да подскочи назад. Чайки със сиви кореми, явно подплашени от затъмнението, изригнаха от клоните и контейнерите за боклук подобно на крилати парчета стъкло от разбит прозорец и се пръснаха във всички посоки.

Монотонните гласове вече бяха по-резки, усилени почти до нетърпимост. Зовяха я. Като някакъв прокълнат хор какофонията се извисяваше от шепот до рев и заглъхваше отново, мъчеше се да се слее в една дума, звучеше, доколкото можеше да го различи, почти като:

— … тхтхтхтхтхтхттттттТУК.

Тя остави слушалките си на края на пистата и задържа само филтриращите очила, докато свърши затъмнението. Свърна встрани от контейнерите „Дъмпстър“ с непоносимата им миризма на гниеща смет и продължи към големите складови ремаркета. Звукът като че ли се излъчваше не от вътрешността на ремаркетата, а може би някъде зад тях.

Закрачи между високите близо два метра товарни контейнери, мина покрай стари разпадащи се самолетни гуми и се озова пред нова редица от по-стари, светло зелени контейнери. Вече го чувстваше. Не само чуваше барабанния тътен, а го чувстваше. Гнездо от гласове, вибриращо в главата и в гърдите ѝ. Зовеше я. Притисна длани на стените на контейнерите, но там не усети никаква вибрация. След това продължи напред, забави се на ъгъла и се наведе да погледне.

На върха на навята от вятъра смет върху неокосената избеляла на слънцето трева лежеше голям и старинен на вид пищно резбован черен дървен сандък. Предпазливо пристъпи на полянката, зачудена защо ще изхвърлят чак тук такава явно добре поддържана антика. Кражбите — организирани или не — бяха част от живота на летището. Може би някой го беше закътал тук, канеше се да се отбие по-късно с кола и да го прибере.

Тогава забеляза котките. Външната зона на летището гъмжеше от подивели котки. Някои от тях бяха домашни любимци, избягали от багажните си клетки. Много други просто бяха оставени край летището от местни хора, поискали да се отърват от нежеланите животинчета. Най-лоши бяха пътниците, изоставили котките си, вместо да заплатят високите ветеринарни такси. Домашни котки, които не знаеха как да се грижат за себе си в дивия свят и които, ако избегнеха да станат плячка на по-едри животни и оцелееха, се вливаха в колонията подивели зверчета, скитащи из стотиците акри занемарена земя на летището.

Всички измършавели котки седяха на задните си лапи, извърнати към огромния сандък. Няколко десетки проскубани мръсни същества… А когато Ло погледна към отрупаното с боклуци дърво край противоураганната ограда, видя, че всъщност подивелите зверчета трябваше да са към сто, всички насядали с лице към дървения сандък, без да ѝ обръщат никакво внимание.

Сандъкът не вибрираше. Не излъчваше шума, към който се беше настроила. Беше озадачена. Стигнала бе чак дотук, за да открие нещо толкова странно в околностите на летището, а то всъщност не беше източникът на онова, което търсеше. Барабанният хор продължаваше. Дали и котките бяха настроени към него? Не. Бяха се съсредоточили върху затворения сандък.

Беше започнала да отстъпва назад, когато котките се вцепениха. Козината по гръбчетата им настръхна — на всяка от тях, изведнъж. Покритите им със струпеи глави се извърнаха към нея, сто чифта подивели котешки очи я зяпнаха в сумрачната среддневна нощ. Ло замръзна уплашена, че ще я нападнат… и тогава над нея се спусна мрак подобно на второ затъмнение.

Котките се обърнаха и побягнаха. Избягаха от голото поле, задраскаха с нокти по високата ограда или се свряха в стари изровени дупки под нея.

Ло не можеше да побегне. Усети зад себе си зноен лъх като от отворена врата на пещ. Присъствие. Щом се опита да се задвижи, звуците в главата ѝ се сляха в един-единствен ужасяващ глас.

— ТУК.

А след това нещо я вдигна нагоре.

Когато котешкият легион се върна, животните откриха тялото ѝ с разбита глава, запокитено в противоветрената ограда като мръсна дрипа. Чайките първи я бяха намерили. Но котките бързо ги прогониха и се захванаха тутакси на работа. Заразкъсваха алчно дрехите ѝ, за да стигнат до пиршеството под тях.

Старецът седеше пред трите съседни прозореца в западния край на помръкналото си жилище, зяпнал нагоре в затъмненото слънце.

Пет минути нощ посред бял ден. Най-голямото естествено възникващо небесно събитие от четири столетия.

Разчетът във времето не можеше да се пренебрегне.

Но с каква цел?

Усещането за спешност го сграбчи за гърлото като трескава длан. Този ден не беше отворил заложната си къща. Беше прекарал часовете след разсъмване, мъкнейки неща от дюкяна си в сутерена. Вещи и антики, които бе събирал през годините…

Инструменти със забравено предназначение. Редки прибори със загадъчен произход. Оръжия с изгубено потекло.

Затова седеше сега тук уморен, а сгърчените му ръце го боляха. Никой друг освен него не можеше да предвиди онова, което предстоеше. Онова, което според всички признаци вече бе тук.

Никой друг нямаше да му повярва.

Гудфелоу. Или Гудуилинг. Или каквото беше там фамилното име на мъжа, който бе говорил на нелепата иначе пресконференция по телевизията, застанал до лекаря във флотската униформа. Колко предпазливо оптимистични изглеждаха всички останали. Тържествуващи заради четиримата оцелели, като в същото време твърдяха, че не знаят окончателния брой на мъртвите. Искаме да уверим обществеността, че тази заплаха е овладяна. Само служебни лица на изборна длъжност биха посмели да заявят, че нещо е приключило благополучно, след като дори не знаят какво точно е то.

Този мъж бе единственият зад микрофоните, който като че ли мислеше, че зад това би могло да има нещо повече от повреден самолет, пълен с мъртви пътници.

Гудуотър?

От Центъра за контрол над болестите в Атланта. Сетракян не знаеше със сигурност, но мислеше, че все пак най-добрият му шанс може би е с този човек. Може би единственият шанс.

Четирима оцелели. Само ако знаеха…

Погледна отново към сияещия в небето черен диск. Като взиране в око, заслепено от катаракт.

Като взиране в бъдещето.

Хеликоптерът кацна на площадката на главната квартира на Стоунхарт Груп в Манхатън, здание от черна стомана и стъкло в центъра на Уолстрийт. Най-горните му три етажа бяха заети от личната нюйоркска резиденция на Елдрич Палмър. Величествен палат на върха на сградата с подове от оникс, с маси, отрупани с шедьоври на Бранкузи и стени, покрити с платна на Бейкън.

Палмър седеше сам в залата за пресконференции. Всички щори бяха спуснати, а сияещото черно око, поръбено с огнен пурпур и обкръжено от огнено бяло, се взираше в него от седемдесет и два инчовия зрителен екран. Тази стая, също като в дома му в Дарк Харбър и кабината на медицинския му хеликоптер, се поддържаше регулирана точно на 16,7° С.

Можеше да е излязъл навън. Беше достатъчно хладно за него, в края на краищата. Можеха да го заведат на покрива, за да наблюдава затъмнението. Но технологията го водеше по-близо до самото събитие, не до получената от него сянка, а до слънцето, покорено от луната — прелюдията към опустошението. Манхатънската му визита щеше да е кратка. Много скоро Ню Йорк нямаше да е особено приятно място за гостуване.

Проведе няколко телефонни разговора, няколко дискретни консултации по обезопасената си линия. Товарът му наистина бе пристигнал според очакванията.

Усмихнат стана от креслото си и тръгна бавно право към гигантския екран все едно, че изобщо не беше екран, а портал, през който можеше да прекрачи. Пресегна се и докосна LCD екрана над образа на гневното черно слънце. Течните пиксели се загърчиха като бактерии под набръчканите възглавнички на пръстите му. Сякаш проникваше през него, за да докосне окото на самата смърт.

Това затъмнение беше небесно извращение, нарушение на естествения ред. Студен мъртъв камък, който заличава горяща жива звезда. За Елдрич Палмър то беше доказателство, че всичко — всичко, дори най-грандиозната измяна на естествения закон — всъщност беше възможно.

От всички човешки същества, които наблюдаваха затъмнението в този ден, лично или чрез излъчванията по земното кълбо, той може би беше единственият, който стискаше палци за луната.

Хората в зрителната кабина на кулата за контрол на въздушния трафик, на 321 фута над повърхността, успяха да зърнат зловещия, подобен на залез сумрак откъм западната страна, извън обсега на лунната сянка и покрай ръба на тъмния кръг. По-светлият кръг, огрян от ярката фотосфера, беше боядисал далечното небе в жълто-оранжево, също като зарастващ ръб на рана.

Тази стена от светлина настъпваше към Ню Йорк, който вече точно четири минути и трийсет секунди тънеше в мрак.

— Поставете очилата! — отекна заповедта и Джим Кент постави своите, притеснен от връщането на слънчевата светлина. Озърна се наоколо да потърси Еф. Всички от пресконференцията, включително губернаторът и кметът, бяха поканени в кулата за наблюдението. След като не видя шефа си, предположи, че Еф се е измъкнал до ремонтния хангар.

Всъщност Еф бе използвал това принудително прекъсване по най-добрия начин, който му беше достъпен: награби стол веднага щом слънцето се скри и запреглежда куп конструктивни скици, показващи напречни сечения и схеми на Боинг 777.

Краят беше белязан с необикновено явление. По западния ръб на луната се появиха изумителни изригвания на светлина. Сляха се и образуваха едно-единствено зърно зашеметяващ слънчев блясък като дупка в мрака, придавайки ефекта на ослепително ярък диамант, поставен на сребърния пръстен на нощното светило. Но цената на тази красота, въпреки настойчивата публична кампания, посветена на предпазването на очите по време на затъмнението бе, че над 270 души из целия град, след тях 93 деца, пострадаха от трайна слепота от това, че са наблюдавали драматичното завръщане на слънцето без подходящата очна защита. В ретината няма сензори за болка и пострадалите не осъзнаха, че увреждат очите си, преди да е станало прекалено късно.

Диамантеният пръстен бавно се разшири, превърна се в ивица скъпоценни камъни, наречени „Огърлицата на Бейли“, които се сляха в сърпа на прераждащото се слънце и решително отблъснаха встрани натрапилата се луна.

По земята ивиците сенки се върнаха и затрептяха над повърхността като духове вестители, огласящи прехода от една форма на съществуване към друга.

Щом естествената светлина започна отново да изпълва света, човешкото облекчение по земята придоби епични размери. Възгласи, прегръщания, спонтанни ръкопляскания. Из целия град зазвучаха автомобилни клаксони, а записаният глас на Кейт Смит закънтя през високоговорителите на „Янки Стейдиъм“.

Час и половина по-късно луната напълно се бе откъснала от пътя на слънцето и затъмнението приключи. В един съвсем реален смисъл не беше се случило нещо кой знае какво. Нямаше промяна нито на небето, нито на земята. Само дето в продължение на няколко минути Североизточните щати бяха покрити от късна следобедна сянка. Дори в самия Ню Йорк хората, струпани като след края на шоу с фойерверки, както и онези, които пътуваха извън домовете си, прехвърлиха страховете си от затъмненото следобедно слънце към чакащия ги трафик. Едно приковаващо вниманието астрономическо явление бе хвърлило сянка на възхита и тревога над всичките пет района. Но това беше Ню Йорк. И щом нещо свършва, то наистина свършва.