Заразата

Оголване

На третата сутрин след кацането на Полет 753, Еф заведе Сетракян в щаба на проект „Канарче“ към ЦКБ, който се помещаваше в западния край на Челси, едно каре източно от Хъдсън. Преди проектът да стартира, тристайният офис служеше за местна база на „Програма за медицински контрол на работници и доброволци“ към ЦКБ, която проучваше връзките между усилията за възстановяване на щетите от Единадесети септември и трайните респираторни заболявания.

Духът на Еф се повиши, щом спряха на Единадесето авеню. Пред входа бяха паркирали две полицейски коли и два седана без номера и табели „Правителствена“ на предното стъкло. Директор Барнс най-после се беше задействал. Щяха да получат нужната помощ. Нямаше начин двамата с Нора и Сетракян да се справят сами с тази напаст.

Входната врата на офиса на третия етаж зееше широко отворена, когато се озоваха там. Барнс говореше с някакъв мъж в ежедневно облекло, който се представи като специален агент на ФБР.

— Еверет — каза Еф облекчен, че вижда началника си лично ангажиран. — Тъкмо навреме. Точно човека, когото исках да видя.

Отиде до малкия хладилник до вратата. Колбите вътре издрънчаха, щом бръкна за бутилка чисто мляко, отвинти я и я изгълта бързо. Имаше нужда от калций, точно както някога се нуждаеше от силен алкохол. Просто подменяме зависимостите си, осъзна той. Например едва преди седмица бе изцяло зависим от научните и природните закони. Сега мислеше за сребърни саби и ултравиолетова светлина.

Отлепи полупразната бутилка от устните си осъзнал, че току-що бе утолил жаждата си с продукт на друг бозайник.

— Кой е този? — попита директор Барнс.

Еф изтри полепналото мляко от устата си.

— Професор Ейбрахам Сетракян. — Сетракян държеше бомбето си и алабастровата му коса блестеше под лампите на ниския таван. — Толкова много неща се случиха, Еверет. — Еф отпи още мляко, за да потуши огъня в стомаха си. — Не знам дори откъде да започна.

— Защо не започнем с телата, изчезнали от градските морги? — предложи Барнс.

Еф остави бутилката. Един от полицаите се бе доближил до вратата зад него. Втори човек на ФБР беше взел лаптопа на Еф и чукаше по клавиатурата.

— Ей, ей, моля ви…

— Ефраим. Какво знаеш за липсващите трупове? — настоя Барнс.

Еф се опита за миг да разгадае изражението на шефа на ЦКБ. Озърна се през рамо към Сетракян, но старият мъж не му подсказа нищо. Стоеше кротко, стиснал шапката в чворестите си ръце.

Еф се обърна отново към шефа си.

— Върнаха се у дома.

— У дома? — Барнс кривна леко глава, сякаш искаше да чуе по-добре. — На онзи свят?

— При семействата си, Еверет.

Барнс погледна агента на ФБР, който не откъсваше очи от Еф.

— Те са мъртви.

— Не са мъртви, Барнс. Не и както го разбираме поне.

— Има само един начин да си мъртъв, Ефраим.

Еф поклати глава.

— Вече не.

— Ефраим. — Барнс пристъпи към него съчувствено. — Знам, че напоследък беше подложен на огромен стрес. Знам, че имаш семейни проблеми…

— Чакай малко — прекъсна го Еф. — Не мисля, че разбирам какво по дяволите става тук.

— Тук става това, че искаме да поговорим за вашия пациент, докторе — заговори агентът на ФБР. — Един от пилотите на „Реджис еър“, Полет 753, капитан Дойл Редфърн. Имаме няколко въпроса около „грижите“ ви за него.

Еф прикри ледената тръпка, която го поби.

— Представете съдебна заповед и ще отговоря на въпросите ви.

— Може би ще пожелаете да ни обясните това.

Агентът разтвори портативен видеоплеър на ръба на бюрото и го включи. Показваше гледка от охранителна камера в болнично помещение. Редфърн се виждаше отзад. Залиташе с отворен откъм гърба халат. Изглеждаше по-скоро ранен и объркан, отколкото хищен и яростен. Ъгълът на камерата не показа излизащото от устата му жило.

Показа обаче как изправилият се срещу него Еф с въртящия се на бързи обороти трепан забива въртящото се острие в гърлото на Редфърн.

Последва рязкото трепване като при срязан кадър и на фона вече се виждаше Нора, покрила устата си с длан, докато Еф стоеше на прага задъхан, а Редфърн — свлечен на пода.

След това започна нов запис. Друга камера, по-отдалечена, но в същия подземен коридор, нагласена на по-висок ъгъл. Показа двама души, мъж и жена, които се промъкнаха в заключеното помещение на моргата, където лежеше тялото на Редфърн. След това ги показа как излизат с тежък трупен чувал.

Двамата много приличаха на Еф и Нора.

Записът свърши. Еф погледна към Нора — също стъписана — след това агента на ФБР и Барнс.

— Това беше… това нападение е монтирано така, че да изглежда зле. Имаше прекъсване. Редфърн беше…

— Къде са останките на капитан Редфърн?

Еф не можеше да мисли. Не можеше да преглътне лъжата, която току-що бе видял.

— Онова там не бяхме ние. Камерата беше прекалено високо, за…

— Значи твърдите, че не бяхте вие и д-р Мартинес?

Еф погледна към Нора, която клатеше глава. И двамата бяха твърде объркани, за да могат да отвърнат с убедителна защита.

— Позволи ми да попитам още веднъж, Ефраим — каза Барнс. — Къде са липсващите тела от моргите?

Еф се озърна през рамо към застаналия до вратата Сетракян. После погледна Барнс. Не можеше да измисли смислен отговор.

— Ефраим, закривам проект „Канарче“. От този момент.

— Какво? — сепна се Еф. — Чакай, Еверет…

Тръгна бързо към Барнс. Другите полицаи скочиха към него все едно, че е опасен и реакцията им го спря и разтревожи още повече.

— Д-р Гудуедър, трябва да дойдете с нас — заяви агентът на ФБР. — И трим… ей!

Еф се обърна. Сетракян го нямаше.

Агентът прати двама от полицаите след него.

Еф отново погледна към Барнс.

— Еверет. Познаваш ме. Знаеш кой съм. Чуй какво ще ти кажа. Из този град плъзва епидемия. Бич, какъвто не сме виждали никога досега.

— Д-р Гудуедър — прекъсна го агентът на ФБР. — Искаме да знаем какво сте инжектирал на Джим Кент.

— Какво съм… какво?

— Ефраим — каза Барнс. — Споразумях се с тях. Ще пощадят Нора, ако се съгласиш да сътрудничиш. Ще ѝ спестим скандала с ареста и ще опазим професионалната ѝ репутация. Знам, че двамата сте… близки.

— И как точно знаеш това? — Еф бавно огледа мъчителите си. Объркването му започна да прелива в гняв. — Това са пълни глупости, Еверет.

— Има те на запис как нападаш и убиваш пациент, Ефраим. Докладваше фантастични резултати от проби, необясними с никакви рационални мерки, необосновани с нищо и най-вероятно манипулирани. Щях ли да съм тук, ако имах избор? Ако ти имаше избор?

Еф се обърна към Нора. Нея поне щяха да пощадят. Тя поне навярно щеше да може да продължи да се бори.

Барнс беше прав. Поне в този момент, в стая пълна с блюстители на закона, той нямаше никакъв избор.

— Не позволявай това да те забави — каза той на Нора. — Може да се окажеш единствената останала, която знае какво става наистина.

Нора поклати глава. Обърна се към Барнс.

— Сър, тук има заговор, все едно дали съзнателно сте съучастник в него, или не…

— Моля ви, д-р Мартинес — прекъсна я Барнс. — Не затруднявайте още повече положението си.

Другият агент прибра лаптопите на Еф и Нора. Поведоха го надолу по стълбището.

В коридора на втория етаж се натъкнаха на двамата полицаи, пратени след Сетракян. Стояха един до друг, почти гръб до гръб. С белезници.

Сетракян се появи зад тях с извадената си сабя. Опря върха на острието в шията на агента на ФБР. В другата си ръка държеше по-малка кама, също изработена от сребро. Нея притисна в гърлото на директор Барнс.

— Оказали сте се пионки в невъобразима за вас игра, господа — каза старият мъж. — Докторе, вземете тази кама.

Еф хвана дръжката на оръжието, като задържа острието опряно в гърлото на шефа си. Барнс промълви почти без дъх:

— Всемогъщи Иисусе, Ефраим. Полудял ли си?

— Еверет, това, което става, е много по-голямо, отколкото можеш да разбереш. Далеч надскача границите на ЦКБ, на правораздаването дори. В този град избухва катастрофална болест, каквато не сме виждали никога. И това е само част от цялото.

Нора пристъпи до него и прибра двата лаптопа от другия агент на ФБР.

— Взех всичко останало, което ни трябва от офиса. Май няма да се върнем тук повече.

— За Бога, Ефраим, опомнете се — каза Барнс.

— Това е работата, която ме нае да върша, Еверет. Да вдигна тревога, щом възникне здравна криза. На ръба сме на глобална пандемия. Унищожително за човечеството събитие. А някой някъде е готов да обърне небето и земята, за да успее.

Елдрич Палмър включи стена от монитори, настроени на шест телевизионни новинарски канала. Най-долният от ляво го заинтригува най-много. Измести под няколко градуса ъгъл креслото си, изолира канала и усили звука.

Репортерът се намираше пред Седемнайсети полицейски участък на Източна Петдесет и първа улица и се опитваше да изтръгне коментар от старши полицейски служител по повод лавината от съобщения за изчезнали лица в района на Ню Йорк в последните няколко дни. Камерата показа опашката от хора пред участъка, твърде много, за да може да ги пуснат вътре, които попълваха формуляри направо на тротоара. Репортерът отбеляза, че постъпват съобщения и за други необяснени инциденти — нахлувания по къщите с взлом без да е откраднато нищо и без да има никой у дома. Най-странното от всичко бе провалът на модерната технология в усилията да се издирят изчезналите лица. Мобилните телефони, почти всички — снабдени с технологията за проследяване GPS, явно бяха изчезнали със собствениците си. Това навеждаше някои на предположението, че хората може би по своя воля изоставят семейства и работа. Отбелязваха също, че кривата на изчезванията изглежда съвпада със скорошното затъмнение, което предполагаше връзка между двете събития. След това някакъв психолог коментира потенциалната възможност за масова истерия от ниска степен. Такова поведение било възможно да възникне след определени плашещи небесни събития. Репортажът приключи със секунди ефирно време, което репортерът предостави на разплакана жена, която държеше снимка на изчезнала майка на две деца.

После програмата продължи с реклама на „надвиващ стареенето“ крем, предназначен „да ви помогне да живеете по-дълго и по-добре“.

След това болният по рождение магнат изключи звука, тъй че освен тихото бръмчене на диализната машина, единственият шум, който остана, бе тананикането зад алчната му усмивка.

На друг екран показваха графика на срива на финансовите пазари, докато доларът продължаваше да пада. Самият Палмър движеше пазарите, като изтегляше твърдо ценните си книжа и влагаше активите си в метали: кюлчета злато, сребро, паладий и платина.

Коментаторът по-натам изказа предположението, че отскорошната рецесия предлагала възможност за фючърсни сделки. Палмър категорично не беше съгласен с него. Той съкращаваше всякакво бъдеще. Освен своето.

Г-н Фицуилям прехвърли телефонно повикване на телефона на креслото му. Оказа се отзивчив сътрудник на Федералното бюро за разследване. Обаждаше се, за да го уведоми, че епидемиологът от проект „Канарче“, д-р Ефраим Гудуедър, е избягал.

— Избягал? Как е възможно това?

— Имаше един възрастен господин с него, който явно се оказа по-пъргав, отколкото изглеждаше. Носеше дълга сребърна сабя.

Палмър замълча, за да вдиша дълбоко. После бавно се усмихна.

Срещу него се съюзяваха сили. Толкова по-добре. Нека да се съберат. Щеше по-лесно да ги разчисти всички наведнъж.

— Сър? — каза обадилият се.

— О. Нищо — отвърна Палмър. — Просто си помислих за един стар приятел.

Еф и Нора стояха със Сетракян зад заключената врата на заложната му къща. Двамата епидемиолози все още бяха потресени.

— Казах им името ви — промълви Еф, загледан през прозореца.

— Сградата е на името на покойната ми жена. Засега би трябвало да сме в безопасност.

Сетракян бързаше да слязат в подземната му оръжейна, но двамата лекари все още бяха уплашени.

— Те идват след нас — каза Еф.

— Разчистват пътя на заразата — отвърна Сетракян. — Напастта ще плъзне по-бързо сред спокойно общество, отколкото при вдигнато в тревога.

— Кои са те? — запита Нора.

— Същите, които имаха нужното влияние, за да се натовари ковчег на трансатлантически полет в тези терористични времена — отвърна Сетракян.

— Скалъпват ни обвинение — заговори Еф, докато крачеше нервно из стаята. — Пращат двама да откраднат останките на Редфърн… двама, които приличат на нас?

— Както казахте, вие сте главната власт, упълномощена да вдигне обща тревога за епидемичен контрол. Бъдете благодарни, че само се опитаха да ви дискредитират.

— Ако ЦКБ не стои зад нас, ние нямаме никаква власт.

— Трябва да продължим сами. В същността си и това е контролиране на заболяването.

Нора го погледна.

— Искате да кажете… Да продължим с убийствата?

— Вие какво бихте предпочели? Да станете като онова… или някой да ви спаси?

— Все пак е вежлив евфемизъм за убийство — натърти Еф. — И по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Колко глави трябва да отрежем? Тук сме само трима.

— Има и други средства, освен прерязването на гръбначния стълб. Слънчевата светлина например. Нашият най-могъщ съюзник.

Телефонът на Еф завибрира в джоба му. Извади го разтревожен и погледна дисплея.

Търсене от Атланта. Главната квартира на ЦКБ.

— Пит О’Конъл — уведоми той Нора и прие обаждането.

Нора се обърна към Сетракян.

— И къде са всички те сега, през деня?

— Под земята. В мазетата и каналите. В тъмните недра на сградите, в поддържащите помещения, в отоплителните и охладителните системи. В стените понякога. Но обикновено се крият в пръстта. Точно там предпочитат да си правят леговищата.

— Значи… спят през деня, така ли?

— Би било съвсем на място, нали? Няколко ковчега в мазе, пълно с дремещи вампири. Но не. Те изобщо не спят. Не така, както ние го разбираме. Просто ще изключат за известно време, ако са заситени. Прекалено многото кръв за смилане ги уморява. Но това никога не трае дълго. Крият се под земята през деня, само за да избягат от убийствените лъчи на слънцето.

Нора изглеждаше доста пребледняла и съкрушена. Приличаше на малко момиченце, на което са му казали, че на мъртвите всъщност не им порастват крила и не отлитат право към небесата, за да станат ангели, а остават на земята, за да им израснат жила под езиците и да се превърнат във вампири.

— Онова нещо, което казвахте. Преди да ги посечете. Нещо на друг език. Като присъда или проклятие.

Старецът примижа.

— Нещо, което казвам, само за да се успокоя. Да не трепне ръката ми на финалния удар.

Нора изчака да чуе какво е. Сетракян разбра, че по някаква причина тя държи да го узнае.

— Казвам: Стригои, мечът ми кънти на сребро. — Сетракян потръпна отново, смутен, че го изрича сега. — Звучи по-добре на стария език.

Нора осъзна, че старият убиец на вампири всъщност е доста скромен човек.

— Сребро.

— Само сребро. Известно е през вековете с антисептичните си и антибактериални свойства. Можеш да ги посечеш със стомана или простреляш с олово, но само среброто наистина ги поразява.

Еф беше запушил другото си ухо с ръка и се мъчеше да чуе Пит, който караше кола някъде извън Атланта.

— Какво става там при вас? — запита Пит.

— Ами… ти какво чу?

— Само, че не трябва да говоря с теб. Че сте в беда. Че сте престъпили границата или нещо такова.

— Тук е пълна бъркотия, Пит. Не знам какво да ти кажа.

— Е, все едно, трябваше да ти се обадя. Отделих доста време на пробите, които ми прати.

Еф усети нова тежест в стомаха си. Доктор Питър О’Конъл бе един от шефовете на НСС — проекта „Необясними смъртни случаи“ към Националния център за зоонотични, паразитни и ентерични заболявания, също част от ЦКБ. НСС представляваше интердисциплинарна група, съставена от вирусолози, бактериолози, епидемиолози, ветеринари и клинични специалисти от състава на ЦКБ и извън него. Всяка година в САЩ оставаха необяснени многобройни смъртни случаи и част от тях — около седемстотин ежегодно — биваха предавани на НСС за по-нататъшно проучване. От тези седемстотин случая едва 15% се разрешаваха задоволително, а пробите от останалите се съхраняваха в банка за възможни бъдещи изследвания.

Всеки изследовател в НСС имаше и друга длъжност в системата на ЦКБ. Пит беше ръководителят на „Патология на заразните болести“, експерт по проблема как един вирус влияе на приемника. Еф беше забравил, че му бе изпратил първоначалните биопсии и кръвни проби от предварителното изследване на капитан Редфърн.

— Това е вирусен щам, Еф. Никакво съмнение по въпроса. Забележително късче генетична киселина.

— Пит, чакай, чуй ме…

— Гликопротеинът има удивителни свързващи свойства. Говоря ти за нещо като шперц. Изумително. Това малко копеле не просто похищава приемната клетка, като я прецаква да възпроизведе още негови копия. Не, той се сраства с РНК. Слива се с нея. Поглъща я… и в същото време някак си не я унищожава. Всъщност, прави копие на себе си, сношавайки се с приемната клетка. И взима само частите, които му трябват. Не знам какви са ти наблюденията върху пациента, но теоретично това нещо би могло да се възпроизвежда и възпроизвежда и възпроизвежда, и много милиони поколения по-късно — а е ужасно бързо — би могло да възпроизведе своя собствена органна структура. В целия организъм. Би могло да промени приемника си. В какво — не знам. Но адски бих искал да го разбера.

— Пит. — Главата на Еф кръжеше. Всичко звучеше твърде логично. Вирусът надвиваше и преобразуваше клетката, точно както вампирът надвиваше и превръщаше жертвата си.

Тези вампири представляваха въплътени вируси.

— Искам лично да проуча генетиката на това чудо, да разбера наистина какво го кара да за…

— Пит, чуй ме. Искаш да го унищожиш.

В тишината чу стърженето на чистачките на предното стъкло на колата на Пит.

— Какво?

— Запази си откритията, пак ще ти послужат, но унищожи онази проба моментално.

Ново ритмично скърцане на чистачките. Същински метрономи на колебанието на Пит.

— Да унищожа тази, над която работех, имаш предвид, нали? Защото знаеш, че винаги оставяме малко в банката, за всеки…

— Пит. Искам да се върнеш веднага в лабораторията и да унищожиш онази проба.

— Еф. — Еф чу мигача на Пит. Отбиваше от пътя, за да довърши разговора. — Знаеш колко сме внимателни с всеки потенциален патоген. Чисти сме и сме в пълна безопасност. И има много стриктен лабораторен протокол, който не мога да наруша само заради твоята…

— Направих ужасна грешка, че допуснах да излезе извън Ню Йорк. Още не знаех това, което знам сега.

— В каква точно неприятност си изпаднал, Еф?

— Унищожи го с хлор. Ако не помогне, с киселина. Изгори го ако трябва, все едно. Ще поема цялата отговорност…

— Не е до отговорността, Еф. Става въпрос за добрата стара наука. Сега трябва да бъдеш откровен с мен. Някой каза, че видял нещо за теб по новините.

Еф трябваше да приключва.

— Пит, направи каквото те моля… и обещавам, че ще ти обясня всичко, когато мога.

Затвори. Сетракян и Нора бяха чули края на разговора.

— Изпратил сте вируса другаде? — каза Сетракян.

— Той ще го унищожи. Пит ще избегне риска. Познавам го много добре. — Еф се озърна към подготвените за продажба телевизори, подредени до стената. „Нещо за теб по новините.“ — Някой от тези работи ли?

Намериха един. Скоро попаднаха на съобщението.

Показваха снимката на Еф от служебната карта на ЦКБ. След това — мъглив кадър от сблъсъка му с Редфърн и с двамата приличащи на тях, които изнасяха труп в чувал от болнично помещение. Гласеше, че д-р Ефраим Гудуедър се издирва „като лице, представляващо интерес“ във връзка с изчезването на труповете на пътниците от Полет 753.

Еф замръзна на мястото си. Помисли си за Кели и как гледа това. За Зак.

— Кучите му синове — изсъска той.

Сетракян изключи телевизора.

— Единствената добра новина дотук е, че те все още ви смятат за заплаха. Това означава, че все още имаме време. Надежда. Шанс.

— Говорите все едно, че имате някакъв план — каза Нора.

— Не план. Стратегия.

— Кажете ни — настоя Еф.

— Вампирите си имат свои закони. Варварски и древни. Например безусловната и неотменима заповед, според която вампир не може да премине през движеща се вода. Не и без човешка помощ.

Нора поклати глава.

— Защо не?

— Причината навярно се корени в сътворението им още в древността. Знанието за това е съществувало от незапомнени времена във всяка позната култура на планетата. Месопотамци, древни гърци, египтяни, евреи, римляните. Колкото и да съм стар, не съм чак толкова стар, за да го знам. Но забраната е в сила и до днес. Което ни дава известно предимство. Знаете ли какво представлява Ню Йорк?

Нора схвана веднага.

— Остров.

— Архипелаг. В момента сме обкръжени от всички страни с вода. Пътниците от полета в моргите на петте района ли бяха отведени?

— Не — отвърна Нора. — Само в четири от тях. Не и в Стейтън Айлънд.

— Четири значи. Куинс и Бруклин са отделени от континента съответно от Ийст Ривър и Лонг Айлънд Саунд. Бронкс е единственият район, свързан със Съединените щати.

— Да можехме само да блокираме мостовете — каза Еф. — Противопожарни изкопи северно от Бронкс, източно от Куинс и Насау…

— Пожелателно мислене засега — прекъсна го Сетракян. — Но, разбирате ли, не е нужно да ги унищожаваме всички един по един. Всички те са с един ум, действат като кошерно съзнание. Контролирани са от един разум. Който най-вероятно е изолиран някъде тук в Манхатън.

— Господаря — прошепна Еф.

— Този, който пристигна в самолетния трюм. Собственикът на изчезналия ковчег.

— Откъде знаете дали не е край летището? Щом не може сам да прехвърли Ийст Ривър…

Сетракян се усмихна мрачно.

— Убеден съм, че не е пътувал чак до Америка, само за да се скрие в Куинс. — Отвори задната врата към стълбището, водещо към подземната му оръжейна. — Това, което трябва да направим, е да го заловим.

Василий Фет, изтребителят от „Нюйоркска служба за контрол на вредителите“, стоеше до строителната ограда над огромния изкоп на мястото на бившия Световен търговски център. Ръчната си количка бе оставил в колата си, паркирана сред други строителни транспортни средства в служебния паркинг на Уест стрийт. В едната си ръка носеше родентицид и лека тунелна екипировка в червено-черна спортна чанта „Пума“. В другата държеше благонадеждния си дълъг метален прът, намерен на един работен обект — еднометров стоманен къс, идеален за бъркане в плъхски дупки и тикане на отрова в тях. Понякога го използваше и като оръжие срещу агресивни или изпаднали в паника твари.

Застана между бариерите на Джърси и строителната ограда на ъгъла на „Чърч“ и „Либърти“, сред оранжево-белите предпазни варели покрай широкия пешеходен проход. Край него минаваха хора, запътени към временния вход на метрото в другия край на карето. Усещане за нова надежда витаеше във въздуха тук, топла като слънчевата светлина, благословила тази срината до основи част на града. Новите сгради вече започваха да растат нагоре след годините планиране и разкопаване и тази ужасна черна рана сякаш най-сетне започваше да зараства.

Само че Фет забеляза мазните петна, зацапали вертикалните ръбове на бордюра. Засъхналите изпражнения около бариерите за паркиране. Следите от зъби, остъргали капака на контейнера за смет в ъгъла. Малки признаци, които издаваха присъствието на плъхове на повърхността.

Един от изкопчиите го качи и го преведе през целия път до дъното. Фет се озова в основата на строежа, която щеше да се превърне в новата подземна станция WTC PATH с пет коловоза и три перона. Засега сребристите влакове преминаваха на открито към временните платформи направо през изкопа.

Василий излезе от пикапа, стъпи на бетонния под и погледна нагоре към улицата, извисила се седем етажа над него. Намираше се в ямата, където бяха паднали кулите. Достатъчно, за да му спре дъхът.

— Това място е свято — заяви той.

Изкопчията имаше буйни посребрели мустаци. Носеше широка бархетна риза върху друга, затъкната в панталоните бархетна риза — и двете натежали от пръст и пот — и сини джинси с гумени ръкавици, пъхнати в колана. Каската му бе покрита със стикери.

— Винаги съм си мислел същото — отвърна той. — Напоследък не съм толкова сигурен.

— Заради плъховете ли? — попита Фет.

— И това го има, разбира се. В последните няколко дни започнаха да бълват от тунелите все едно, че сме ударили на плъхска жила. Но това заглъхва вече. — Мъжът поклати глава и погледна нагоре по гладката стена от цимент, вдигната под Веси стрийт, двайсет и един метра отвесен бетон, накован със стоманени опорни греди.

— Тогава какво?

Мъжът сви рамене. Подземните строители бяха горди хора. Те бяха построили Ню Йорк, мрежите на метрото и каналите му, всеки тунел, всяка подпора, основите на небостъргачите и на мостовете. Всяка чаша чиста чешмяна вода идваше от крана благодарение на строител от нулевия цикъл. Това беше семейна професия, при която различни поколения работеха рамо до рамо на един и същи обект. Мръсна работа, свършена добре. Тъй че човекът изпитваше неохота да издаде неохотата си.

— Всеки тук понякога го хваща шубето. Двама наши влязоха и изчезнаха. Дойдоха точно за смяната, отидоха в тунелите и не се появиха повече. Тука сме двайсет и четири часа всеки ден, но никой не иска нощните смени вече. Никой не ще под земята. А инак са младоци, луди глави.

Фет се загледа напред към устието на тунела, където подземните конструкции щяха да се съединят под Чърч стрийт.

— Значи няма ново строителство в последните няколко дни? Пробиви за нов терен?

— Не и след като направихме изкопа.

— И всичко това започна с плъховете?

— Покрай тях. Нещо му става на това място в последните няколко дни, не знам. — Сви рамене, за да се отърси от мисълта. Подаде бяла каска на Василий. — Мислех си, че моята работа е мръсна. Какво кара човек да стане ловец на плъхове, между другото?

Василий постави каската. Усети промяната във вятъра при устието на подземния проход.

— Пристрастие към романтиката, предполагам.

Работникът погледна ботушите му, чантата „Пума“ и стоманената пръчка.

— Правил ли си го преди?

— Трябва да влизам при гадините. Много град лежи под този град.

— Разкажи ми после. Имаш фенерче, надявам се? Трохи хляб?

— Мисля, че ме бива.

Василий стисна ръката на работника и навлезе в тунела.

В началото, докъдето стигаха подпорните колони, тунелът беше чист. Василий остави слънчевата светлина зад гърба си, а вътре пътя му очертаваха поставените през десетина метра жълти лампи. Намираше се под първоначалната гарова зала. След като всичко приключеше, този изкоп щеше да свързва новата станция PATH с транспортния център WTC, разположен между втора и трета кула на половин каре оттук. Други захранващи тунели свързваха градския водопровод, електрическата мрежа и канализацията.

Слезе още по-надълбоко. Неволно забеляза фината като пудра прах, която продължаваше да покрива стените на първоначалния тунел. Беше свято място и все още твърде много напомняше за гроб. Място, където тела и сгради се бяха разпаднали на прах, раздробени до атоми.

Видя дупки, драскотини и следи от изпражнения, но никакви плъхове. Порови с металната пръчка из тунелите на гризачите и се заслуша. Не чу нищо.

Низът от светлини свърши при един от завоите и напред се изпъна кадифен мрак. Василий носеше в чантата си миньорски прожектор с мощност от милион свещи, както и два допълнителни фенера „Мини Маглит“. Но изкуствената светлина в тъмно помещение заличаваше напълно нощното зрение, а за лов на плъхове обичаше да стои на тъмно и в тишина. Затова извади монокуляра за нощно виждане, подръчен уред с еластична каишка, който хубаво се затегна на каската му и се намести пред лявото му око. Със затварянето на дясното око тунелът позеленя. На това му викаше „плъше зрение“ — мънистените очи на гадините заблестява в обхвата на уреда.

Нищо. Въпреки всички доказателства за обратното, плъховете ги нямаше. Бяха прогонени.

Това го озадачи. Твърде много беше нужно, за да се отърве човек от плъховете. Дори да се премахнеше източникът им на храна, щяха да са нужни седмици, докато се забележи промяна. Това не ставаше за няколко дни.

Тунелът се свързваше с други проходи и Василий се натъкна на неизползвани от много години и покрити с мръсотия коловози. Качеството на грунда се бе променило и по състава му (изкуствен пълнеж, донесен за да се построи от тинята Батъри парк) разбра, че е преминал от „новия“ в „стария“ Манхатън.

Спря при един от възлите, за да се ориентира. Когато се взря по дължината на пресичащия тунел, видя с „плъшето“ си зрение две очи. Блеснаха срещу него като очи на гризач, само че бяха по-големи и го гледаха високо над земята.

Очите угаснаха мигновено и излязоха от полезрението му.

— Ей! — извика Василий и викът му отекна в тунела. — Ей, ти!

След малко му отвърна глас, а ехото му изкънтя в стените:

— Кой върви там?

Василий усети нотка на страх в гласа. Блесна светлина на фенер, чийто източник бе някъде в края на тунела, много зад мястото, където бе видял очите. Дръпна монокуляра тъкмо навреме, за да опази ретината си. Идентифицира се, като подаде светлинен сигнал с едно от фенерчетата „Маглит“ и тръгна напред. При точката, където прецени, че бе видял очите, старият тунел за достъп минаваше успоредно на друг тунел с релсов коловоз, който явно се използваше. Монокулярът не му показа нищо, никакви блестящи очи, тъй че той продължи по извивката до следващото съединение.

Завари там трима тунелни работници с миньорски очила и покрити със стикери каски, облечени в бархетни ризи, с джинси и ботуши. Извличаха с помпа изтекла канална вода. Халогенните им лампи, поставени върху триножници с високо напрежение, осветяваха новия тунел като в декор за космически филм. Стояха напрегнати и плътно един до друг, докато можаха изцяло да го видят.

— Не видяхте ли някого току-що ей там? — попита ги той.

Тримата се спогледаха.

— Ти какво видя?

— Стори ми се, че видях някого. — Посочи им назад. — Пресичаше коловоза.

Тримата работници се спогледаха отново, а двама започнаха да прибират екипировката. Третият го попита:

— Ти ли си тоя, дето търси плъхове?

— Да.

Сондьорът поклати глава.

— Няма вече плъхове тука.

— Не искам да споря с вас, но това е почти невъзможно. Как така?

— Може да имат повече разум от нас.

Василий погледна по осветения тунел към широкия маркуч на отводнителната помпа.

— Изходът на метрото там ли е?

— Оттам се излиза, да.

Василий посочи в обратната посока.

— Този път кой е?

— Там по-добре не ходи.

— Защо?

— Виж какво. Зарежи плъховете. Тръгвай след нас навън. Приключихме тука.

В издълбаната като корито локва продължаваше да се стича вода.

— Ще се задържа малко — каза Василий.

Работникът го изгледа мрачно.

— Ми твоя работа.

Изключи лампата върху триножника, метна го на рамото си и пое след другите.

Василий погледа след тях, докато се отдалечиха. Светлините се люшнаха из тунела и угаснаха по плавния завой. Дрънченето на колелата на подземната кола почти го притесни. Продължи към по-новия коловоз и изчака очите му да се приспособят отново към тъмното.

Пак включи монокуляра си и всичко потъна в подземно зелено. Екът от стъпките му се измени, щом тунелът се ушири към затрупаната с боклуци станция при едно от съединенията. Покрити с дебели нитове метални греди се издигаха на равни интервали като колони в индустриален танцувален салон. Вдясно от него имаше изоставена барака за поддържащия персонал, разбита от вандали. По разронените ѝ тухлени стени личаха следи от грозни графити около рисунка на двете близначни кули в пламъци. Едната бе наречена „Саддам“, а другата — „Гамера“.

Стар надпис на един от крепежните пилони някога бе предупреждавал работниците:

По-късно го бяха издраскали и променили. „В“ беше станало на „П“, „А“ го бяха заменили с „Ъ“, а „К“ го бяха превърнали на „Х“. Надписът вече гласеше:

Наистина, това забравено от Бога място трябваше да се е превърнало в централа за плъховете. Реши да включи „черна“ светлина. Издърпа от чантата си „Пума“ малката палка, щракна и ултравиолетовата лампа заигра в тъмното с хладно синкавите си лъчи. Заради бактериалното си съдържание урината на гризачите флуоресцираше на „черна“ светлина. Прокара светлината по земята около крепежните колони и видя лунен пейзаж от засъхнал боклук и мръсотия. Забеляза по-смътни, по-стари следи от плъхска пикня, но нямаше нищо скорошно. Не и преди да завърти лампата към един ръждясал варел за нафта, който лежеше встрани. Варелът и подът под него лумнаха по-силно и ярко от всякаква плъша урина, която бе виждал някога. Огромна локва. В сравнение с това, което виждаше обикновено, тази следа трябваше да е от двуметров плъх.

Беше телесна течност, изхвърлена от някое по-едро животно. Вероятно човек.

Тежките капки вода по стария коловоз отекваха по ветровитите тунели. Усещаше някакво шумолене, далечно движение или може би това място просто започваше да му лази по нервите. Изключи черната светлина и отново огледа пространството наоколо с монокуляра за нощно виждане. Отново зърна за миг зад една от стоманените крепежни колони чифт очи, блеснали срещу неговите. След това се извърнаха и изчезнаха.

Не можа да прецени разстоянието. При едноокия зрителен обхват и геометричното разположение на металните греди, усетът му за перспектива бе разстроен.

Този път не извика за поздрав. Не каза нищо, а само стисна още по-здраво металния си прът. Бездомниците, когато се натъкнеше на тях, рядко се държаха войнствено… но тук усещането бе някак по-различно. Отразяваше се на шестото му чувство, придобито от опита на унищожител на плъхове, заради което можеше да надуши нашествие на гризачи. Василий изведнъж се почувства уязвим.

Извади мощния си прожектор и огледа залата. Преди да започне да се оттегля, бръкна в чантата си, разкъса картоненото гърло на кутия с проследяваща прах и изсипа на пода обилно количество родентицид. Проследяващата прах действаше по-бавно от чистата ядлива стръв, но също така беше и по-сигурна. Имаше и допълнителното предимство да показва дирите на натрапниците, което улесняваше проследяването им до гнездата.

Василий опразни бързо три опаковки, след което обърна прожектора си и заотстъпва през тунелите. Стигна до действащите линии с третата релса по средата, след това до дренажната помпа и тръгна по маркуча. В един момент усети, че вятърът в тунела се промени, обърна се и видя как завоят зад него се освети. Бързо се отдръпна в ниша в стената и се стегна. Грохотът беше оглушителен. Влакът изсвистя покрай него и за миг Василий зърна лицата на пътниците през прозорците, преди да заслони очите си от пушливия вихър от пясък и прах.

Мотрисата отмина и той продължи по линията, докато стигна осветена платформа. Измъкна се с чантата и пръта и се издърпа от линията на общо взето празния перон до табела, която гласеше: „АКО ВИДИТЕ НЕЩО, КАЖЕТЕ ГО“. Никой не го правеше. Изкачи се по стъпалата, мина през турникета и се озова отново на улицата под топлещото слънце. Продължи до една от оградите наблизо и се намери отново над строежа на бившия Световен търговски център. Запали пура „Черут“ със синята си газова запалка и вдиша дълбоко отровата, за да отпъди страха, който бе изпитал под земята. Тръгна обратно по улицата, водеща към Световния търговски център и се спря пред две ръчно направени листовки, забодени на оградата. Бяха сканираните снимки на двама тунелни работници, единият още с каска на главата и със зацапано лице. Надписът над двете гласеше: