Заразата

Първа интерлюдия Ейбрахам Сетракян

Старецът стоеше самотен в тясната си претъпкана с вещи заложна къща на приземния етаж на Ийст стрийт 118, в испанската част на Харлем. Беше минал час откак затвори и стомахът му ръмжеше, но все още изпитваше неохота да се качи горе. Металните капаци над входа и прозорците бяха дръпнати като стоманени клепачи, а нощните хора вече завладяваха улиците. Нощем човек не излиза навън.

Отиде до пулта с реостатите зад заложния тезгях и лампа по лампа изключи цялото осветление в магазина. Почувства се натъжен. Бавно огледа дюкяна си, витрините от хром и армирано стъкло. Ръчните часовници, изложени върху плъст вместо кадифе, лъскавото сребро, от което не можеше да се отърве, дрънкулките от диамант и злато. Пълните чаени сервизи под стъклени похлупаци. Кожените палта и спорните вече връхни дрехи с пухкава козина. Новите музикални плеъри, които вървяха бързо и старите радиа и телевизори, които вече отказваше да приема. И малките съкровища, тук и там: два красиви старинни сейфа (обшити с азбест, но само не го яж); голям колкото куфар видеокасетофон „Квазар“ от 70-те, направен от дърво и стомана; старинен прожекционен шестнайсет милиметров апарат.

Но като теглиш баланса — много бавно оборотен боклук. Една заложна къща е отчасти базар, отчасти — музей, отчасти — квартална съкровищница. Собственикът на една заложна къща предлага услуги, каквито никой друг не може да предложи. Той е банкерът на бедняка, някой, при когото хората могат да дойдат и да вземат двайсет и пет долара заем без да се притесняват за кредитна биография, работа или гаранти. А в хватката на икономическа рецесия двайсет и пет долара са си сериозни пари за мнозина. Двайсет и пет долара може да се окаже разликата между осигурен подслон и бездомничество. Двайсет и пет долара могат да направят достижимо удължаващото живота лекарство. Стига мъжът или жената да има нещо за гаранция, нещо ценно, срещу което да вземе заем, той или тя можеше да си излезе от вратата му с пари в ръката. Красиво.

Затътри се бавно нагоре по стъпалата, като гасеше още лампи в движение. Имаше късмет, че притежаваше сградата си, купена в началото на 70-те за седем долара и няколко цента. Добре, може би не чак толкова малко, но не и много повече. По онова време палеха сгради, за да се топлят. „Никърбокър заеми и антики“ (името вървеше с дюкяна) изобщо не беше източник на богатство за Сетракян, а по-скоро проводник, вход към подземния пред-интернет пазар на кръстопътния град на света, за човек с интерес към инструменти, артефакти, куриози и други уникати от Стария свят.

Трийсет и пет години пазарлъци над евтина бижутерия денем и трупане на сечива и снаряжение нощем. Трийсет и пет години на подготовка и изчакване, без да бърза. А времето му вече изтичаше.

При вратата докосна своята мезуза2 и целуна сбръчканите си криви пръсти преди да влезе. Старинното огледало в коридора бе толкова надраскано и изтъркано, че трябваше да извие врат, за да намери по-добре отразяващо парче, в което да се огледа. Алабастрово бялата му коса, започваща високо над набръчканото му чело и спускаща се назад под ушите и врата му, отдавна плачеше за подстригване. Лицето му продължаваше да се смъква, брадичката, ушните миди и очите му отстъпваха на безмилостната гравитация. Дланите му, така жестоко натрошени и зле зараснали преди толкова десетилетия, се бяха изкривили като птичи крака и той постоянно ги държеше скрити във вълнените ръкавици с рязани пръсти. И все пак, под цялата тази фасада на рухващ пред старостта човек, прозираха сила, огън и воля.

Каква беше тайната на този негов вътрешен извор на младост ли? Едно малко късче от мозайката.

Възмездие.

Преди много години, във Варшава, а по-късно в Будапеща, беше живял мъж на име Ейбрахам Сетракян, изтъкнат професор по източноевропейска литература и фолклор. Преживял Холокоста, а след това и скандала от брака си със своя студентка, изследователският му интерес го отведе към някои от най-тъмните кътчета на света.

А сега — вече състарен брокер на заложни вещи в Америка, все още измъчван от несвършена работа.

Беше му останала от хубавата супа, вкусната пилешка супа с яйчено фиде, която редовен клиент му беше донесъл чак от „Лийбман“ в Бронкс. Той постави купата в микровълновата и разхлаби с чворестите си пръсти възела на вратовръзката. След звънването отнесе сгорещената купа на масата, извади ленена салфетка — никога хартиена! — от чекмеджето и грижливо я затъкна в яката си.

Духането в супата. Ритуал на утеха, на успокоение. Помнеше баба си, своята бубе — ала това бе много повече от спомен; беше усещане, чувство — духаше му я, когато беше малко момче, седнала до него на паянтовата дървена маса в студената кухня в къщата им в Армения преди големите беди. Старческият ѝ дъх раздвижваше вдигащата се пара в момчешкото му лице с кроткото вълшебство на този простичък жест. Като вдъхване на живот у детето. А сега, докато духаше, вече самият той — старец, гледаше как парата придава форма на дъха му и се чудеше колко още такива дъха му остават.

От чекмеджето, пълно с всевъзможни странни прибори, извади лъжицата и я хвана в кривите пръсти на лявата си ръка. Сега духна в лъжицата и локвичката бульон вътре се развълнува преди да я поеме в устата си. Вкусът идваше и си отиваше, пъпчиците рецептори на езика му умираха като стари войници, жертви на много десетилетия пушене на лула, професорския му порок.

Намери тънкото дистанционно на старомодния телевизор „Сони“ — кухненски модел в бяло — и тринайсет инчовият екран се загря и доосвети стаята. Стана и отиде до килера, опря ръце на рафтовете книги, за да се провре в тесния коридор с изтърканата пътечка — книгите бяха навсякъде, струпани високо по стените, много от тях четени, всички толкова скъпи на сърцето му, че бе немислимо да се раздели с тях — и вдигна капака на тенекиената кутия за кекс, за да извади последния къс хубав ръжен хляб, който си пазеше. Отнесе увития в хартия комат до тапицирания с възглавнички кухненски стол, седна тежко и се захвана да бели късчетата мухъл, докато отпиваше с наслада от вкусния бульон.

Постепенно образът на екрана започна да привлича вниманието му: реактивен самолет, паркиран на летищна писта някъде, осветен като изделие от слонова кост върху черна бижутерска плъст. Постави очилата си в черна рамка, които висяха на гърдите му и примижа, за да може да разчете минаващия отдолу текст. Днешната криза се разиграваше отвъд реката, на летище „Кенеди“.

Старият професор гледаше и слушаше, приковал очи в девствено чистия силует на самолета. Едната минута стана две, после три, стаята около него помръкна. Беше вцепенен — прехласнат почти — от новината, все още със супената лъжица в ръка, която вече не трепереше.

Телевизионният образ на дремещия самолет играеше през лещите на очилата му като предречено бъдеще. Бульонът в купата изстина, парата се стопи, замря, обеленото късче ръжен хляб остана да лежи на масата неизядено.

Той знаеше.

Чук-чук-чук.

Старецът знаеше…

Чук-чук-чук.

Деформираните му длани започнаха да го болят. Това, което виждаше пред себе си не беше поличба. Беше нашествие. Беше самият акт. Онова, което бе чакал. Онова, за което се беше подготвял. През целия си живот, досега.

Цялото облекчение, което бе изпитал в началото — че този ужас няма да го надживее, че ще получи последния си шанс за възмездие — за миг бе подменено от рязък болезнен страх. Думите излязоха от устата му на облаче пара.

Той е тук… Той е тук…