Заразата

Дневна светлина

Първото спиране на Василий Фет на следващата сутрин беше пред една къща в Бушвик, недалече от квартала, в който бе отраснал. Обажданията за оглед напоследък постъпваха отвсякъде, обичайното дву-триседмично чакане на ред почти се бе удвоило. Василий все още довършваше графика си от миналия месец и бе обещал на този човек, че днес ще се отбие при него.

Спря зад един сребрист „Сейбъл“ и извади екипировката си от задницата на пикапа, дългия метален прът и фокусническата си количка с капани и отрови. Първото нещо, което забеляза, бе водната вадичка, течаща по пътеката между двете неизмазани къщи. Чист муден поток като от спукана водопроводна тръба. Не толкова вкусно като мътнокафявата канална вода, но предостатъчно, за да напои цяла колония плъхове.

Един прозорец на мазе беше счупен и запушен с парцали и стари кърпи. Можеше да е просто авария или дело на „нощни водопроводчици“ — нова порода крадци на мед, които свиваха тръби, за да ги продават на скрап.

Сега двете къщи бяха собственост на банката, благодарение на лошите ипотеки, които бяха ударили финансово собствениците им, загубили имотите си за просрочване. Василий имаше среща с мениджъра на имотите. Вратата на първата къща се оказа отключена. Той почука и извика за поздрав. Надникна в първата стая преди стълбището и огледа первазите на дюшемето за урина и изпражнения. От един прозорец висеше счупена полусмъкната щора и хвърляше коса сянка по изкорубения дървен под. Но мениджърът го нямаше.

Василий беше твърде закъсал с времето, за да остане да чака тук. Освен натоварения график с поръчки не бе успял да поспи като хората предната нощ, а искаше и да се върне тази сутрин до строежа при Световния търговски център, за да поговори с някой от отговорниците. На перилото над третото стъпало на стълбището намери метален клипборд с лепнати визитки на него. Името на фирмата на картичките съвпадаше с поръчката му.

— Хей! — извика той отново, след което се отказа. Реши така или иначе да се заеме с работата и намери вратата за мазето. Долу беше тъмно — рамката на счупения прозорец, която бе видял отвън, беше запушена — а електричеството отдавна беше изключено. Съмняваше се, че дори има лампа, завинтена във фасунгата на тавана. Остави ръчната си количка, открехна вратата и заслиза с металния прът в ръката си.

Стълбището зави наляво. Първо видя чифт мокасини, след това — облечени в жълто-кафяв клин крака. Оказа се мениджърът на имота, седнал отпуснат до каменната стена, с клюмнала на една страна глава и с отворени, но замъглени очи.

Василий беше влизал в достатъчно изоставени къщи, в достатъчно гадни квартали, за да налети без да помисли на свлеклия се до стената мъж. Огледа от долното стъпало, докато очите му се приспособят към тъмното. В мазето нямаше нищо особено, освен двете парчета срязани медни тръби, лежащи на пода.

Вдясно от стълбището беше основата на комина, свързан с пещта, която изхвърляше дима през него. Видя четири пръста, свити около хоросановата мазилка в по-далечния ъгъл на комина.

Някой се беше присвил там. Криеше се и го дебнеше.

Беше се обърнал, за да се върне по стъпалата и да извика полиция, когато видя как светлината при завоя на стълбището изчезна. Вратата беше затворена. От някой друг горе на стъпалата.

Първият му подтик бе да побегне и той направи точно това. Втурна се назад от стълбището и право към комина, зад който се криеше онзи с мръсната ръка. С нападателен вик замахна с металния прът по кокалчетата на пръстите и натроши костта в мазилката.

Без да обръща внимание на болката, нападателят бързо се изправи пред него. От наркотиците е, помисли си Василий. Оказа се момиче, не повече от петнайсетгодишно, цялото оцапано с кръв по гърдите и около устата. Всичко това Василий видя в един замъглен миг, докато тя се хвърляше срещу него с невероятна бързина и още по-невероятна сила. Блъсна го здраво в отсрещната стена, въпреки че беше наполовина по-ниска от него. Издаде някакъв животински хрип, а когато отвори устата си, от нея се разгъна шантаво дълъг език. Обутият в ботуш крак на Василий мигновено я изрита нагоре, блъсна я в гърдите и я събори на пода.

Чу слизащи по стъпалата стъпки и осъзна, че няма да може да спечели боя в тъмното. Вдигна металния прът към запушения прозорец, закачи натиканите там парцали, изви и ги дръпна надолу. Паднаха като отпушен бент, с порой от светлина вместо вода.

Обърна се в мига, в който очите ѝ се разшириха от ужас. Лежеше изцяло в правоъгълника от слънчева светлина. От тялото ѝ изригна нещо подобно на вой в предсмъртна агония, след което изведнъж се смъкна, смачкано и димящо. Беше точно както си представяше, че ядрената радиация ще действа над хора — изпича ги и ги разпада едновременно.

Всичко стана почти мигновено. Момичето — или каквото беше там — остана да лежи изсъхнало върху мръсния под на мазето.

Василий зяпна. „Ужас“ дори не беше точната дума. Забрави напълно за слизащия по стъпалата, докато непознатият не нададе стон, реагирайки на светлината. Мъжът заотстъпва назад, препъна се в тялото на уредника, възвърна си равновесието и тръгна към стълбището.

Василий се съвзе навреме и притича под стълбището. Замушка с металната пръчка между дъските, спъна го и накара да се изтъркаля на пода. Заобиколи с вдигнатия прът, докато мъжът се изправяше на крака. Кафявата му преди кожа бе покрита с болнави жълтеникави петна. Устата му се отвори и Василий този път видя, че подаващото се от нея не беше език, а нещо много по-лошо.

Удари го през устата с арматурното желязо. Ударът завъртя мъжа и го смъкна на колене. Василий се пресегна и го спипа за тила, както щеше да спипа съскаща змия или побеснял плъх, задържайки онази уста по-далече от себе си. Погледна през рамо към светлия правоъгълник, в който се вихреше прахта от разпадналото се момиче. Усети как типът пред него се напъва и се мъчи да се изтръгне. Замахна още веднъж с пръта по коленете на съществото и го затика напред към светлината.

Полуделият от страх Василий Фет осъзна, че иска да го види отново. Убийствения номер на светлината. С ботуша в кръста на другия го изрита с все сила в слънцето… и видя как мъжът изведнъж се прекърши и рухна, разкъсан от изгарящите лъчи, а после се разпадна на прах и пара.

Лимузината на Елдрич Палмър спря пред склад в един буренясал индустриален парк, недалече от стария хиподрум „Акведукта“. Палмър пътуваше в скромен кортеж, след колата му се движеше втора празна лимузина в случай, че неговата се развали, а след нея трето возило — приспособен черен минибус, който всъщност представляваше частна санитарна кола, оборудвана с машината му за диализа.

Отстрани на склада се отвори врата, за да пропусне колите и се затвори зад тях. За да го поздравят го чакаха четирима членове на „Общество Стоунхарт“, малка група от могъщия му международен инвеститорски конгломерат, Стоунхарт груп.

Г-н Фицуилям отвори вратата на Палмър и той излезе пред изпълнените им с благоговение погледи. Аудиенцията с Председателя бе рядка привилегия.

Тъмните им костюми имитираха неговия. Палмър беше привикнал с благоговението в свое присъствие. Инвеститорите на финансовата му групировка го смятаха за месианска фигура, чиято проницателност за обратите на пазара ги бе обогатила. Но привържениците му в неговото „Общество“… те щяха да го последват и в ада.

Днес Палмър се чувстваше ободрен и стоеше само с помощта на махагоновия си бастун. Складът на бившата фирма за опаковки бе почти празен. Стоунхарт груп го използваше понякога за склад на превозни средства, но днешната му стойност се изразяваше в старомодния подземен крематориум, с достъп през голямата като на пещ врата в стената.

До членовете на „Общество Стоунхарт“ имаше подвижна носилка с изолационен пашкул върху нея. Там застана господин Фицуилям.

— Някакви проблеми? — попита Палмър.

— Никакви, Председателю — отвърнаха четиримата. Двамата, които приличаха на д-р Гудуедър и д-р Мартинес, връчиха фалшифицираните си акредитиви на ЦКБ на г-н Фицуилям.

Палмър погледна през прозрачния пашкул грохналата фигура на Джим Кент. Прегладнялото за кръв тяло на вампира се беше съсухрило като фигура на демон, издялана от залиняла бреза. Мускулите и кръвоносната му система прозираха под разкапалата се плът, освен при издутото и почерняло гърло. Очите му бяха отворени и гледаха от кухините върху изпитото му лице.

Палмър изпита съчувствие към този прегладнял до вкаменяване вампир. Знаеше какво е едно тяло да жадува за просто поддържане, докато душата страда и умът чака.

Знаеше какво е да бъдеш предаден от собствения си създател.

Самият Елдрич Палмър се бе озовал на границата на избавлението. За разлика от жалкия окаяник, Палмър бе на ръба на пълното освобождение и безсмъртие.

— Унищожете го — каза той, след което отстъпи назад, докато подкарваха пашкула към отворената врата на крематориума и предадоха тялото на пламъците.

Пътуването им до Уестчестър, за да намерят Джоан Лус, третата оцеляла от Полет 753, бе прекъснато от сутрешните новини. Селището Бронксвил беше блокирано от полицията на щата Ню Йорк и екипи на СПРМ поради „изтичане на газ“. Репортажът, записан от новинарски хеликоптер, показваше градчето на зазоряване. Единствените коли на пътя бяха патрулките на щатската полиция. Следващият репортаж показа запечатания вход на сградата на Главния съдебномедицински център. Имаше разсъждения за продължаващите изчезвания в района и за прояви на паника сред местните жители.

Станция „Пенсилвания“ бе единственото място, за което можаха да се сетят, че гарантирано ще има от старомодните улични телефони. Еф застана пред една редица от тях, а Нора и Сетракян се дръпнаха леко встрани като най-обикновени пътници, които просто минават оттам.

Еф разрови списъка с последни повиквания в телефона на Джим, като търсеше пряката мобилна връзка с директор Барнс. Джим навърташе по сто разговора на ден и му отне известно време, докато ги прегледа. Най-сетне Барнс се отзова.

— Наистина ли си мислиш, че ще мине този номер с „изтичането на газ“, Еверет? Колко още смяташ, че ще издържи това, в този ден и в този век?

Барнс разпозна гласа му.

— Къде си, Ефраим?

— Ходил ли си изобщо в Бронксвил? Видял ли си го сега?

— Ходил съм… още не знаем с какво си имаме работа…

— Не знаете! Хайде стига, Еверет.

— Тази сутрин са намерили полицейския участък опразнен. Цялото градче изглежда изоставено.

— Не е изоставено. Още са си там, просто се крият. Скрие ли се слънцето, окръг Уестчестър ще стане като Трансилвания. Това, което ви трябва, са ударни групи, Еверет. Войници. Влизат от къща на къща през цялото село, като в Багдад. Това е единственият начин.

— Не искаме да предизвикаме паника…

— Паниката вече започва. Паниката е подходяща реакция на това нещо и е по-добра от отричането.

— Системите за наблюдение на епидемични синдроми на Здравния департамент на Ню Йорк не дават никакви показания за предстояща епидемия.

— Епидемичният мониторинг е ограничен до посещения в спешните отделения, до амбулаторни прегледи и до аптечни продажби. Нищо от случващото се не се вмества в този сценарий. Целият мегаполис ще тръгне по пътя на Бронксвил, ако не се намесите.

— Искам да знам какво си направил с Джим Кент — каза директор Барнс.

— Отидох да го видя и него вече го нямаше.

— Казаха ми, че имаш нещо общо с изчезването му.

— Какво съм аз, Еверет? Сянката? Аз съм навсякъде едновременно. Аз съм злият гений. Това съм аз, да.

— Ефраим, изслушай ме…

— Не, ти ме изслушай. Аз съм доктор. Доктор, когото ти нае да върши работа. Да идентифицирам и възпирам възникващи епидемии в Съединените щати. Обаждам се, за да ти кажа, че все още не е твърде късно. Това е четвъртият ден от пристигането на самолета и началото на разпространението… но все още има шанс, Еверет. Можем да ги задържим тук, в Ню Йорк. Слушай… вампирите не могат да се прехвърлят през масиви движеща се вода. Тъй че поставете острова под карантина, запечатайте всеки мост…

— Нямам такъв контрол тук. Знаеш го.

По говорителите обявиха пристигане на влак.

— Между другото, аз съм на станция „Пенсилвания“, Еверет. Прати ФБР, ако искаш. Ще ме няма много преди да са дошли.

— Ефраим… върни се. Обещавам ти твърда помощ, ако убедиш мен и всички други. Дай да работим заедно по това.

— Не — отвърна Еф. — Ти току-що каза, че нямаш такъв контрол. Тези вампири… а са точно това, Еверет. Те са дяволски вируси и ще пламнат из този град, докато не остане никой от нас. Карантината е единственият и единствено възможен отговор. Ако видя по новините, че се движите в тази посока, може и да премисля дали да не се върна да помогна. Дотогава, Еверет…

Еф окачи слушалката. Нора и Сетракян зачакаха да каже нещо, но едно въведено име в телефона на Джим бе задържало вниманието му. Всички връзки, които беше въвел Джим в списъка си, започваха с фамилното име, освен една. Местна връзка, с която Джим беше провел серия разговори в последните няколко дни. Еф вдигна слушалката, набра нула и изчака компютърните записи, докато се обади реален оператор.

— Да, имам един номер в телефона си, а не мога да си спомня с кого ме свързва. Бих искал да си спестя неудобства, преди да съм позвънил случайно. С 212 е, тъй че вярвам, че е стационарен. Можете ли да го потърсите?

Прочете ѝ номера и чу пръсти, щракащи по клавиатура.

— Този номер е регистриран на седемдесет и седми етаж на „Стоунхарт груп“. Желаете ли адреса на сградата?

— Да, моля.

Покри слушалката и каза на Нора:

— Защо се е обаждал Джим на някой в Соунхарт груп?

— Стоунхарт груп? Имаш предвид инвестиционната компания на онзи дядка?

— Инвестиционният гуру. Вторият по богатство човек в страната, мисля. Някой си Палмър…

— Елдрич Палмър — каза Сетракян.

Еф го погледна. Забеляза изненадата на лицето на професора.

— Какво знаете за него?

— Този човек, Джим Кент. Не ви е бил приятел.

— Какво имате предвид? — запита го Нора. — Разбира се, че беше…

Еф затвори, след като получи адреса. След това изкара номера на екрана на телефона на Джим и натисна бутона за обаждане.

Номерът иззвъня. Никакъв отговор. Никакъв запис на гласова поща.

Еф преустанови и зяпна в телефона.

— Помниш ли администраторката на изолационното отделение, когато оцелелите го напуснаха? Каза, че е позвънила, Джим каза, че не е… после каза, че просто е пропуснал няколко обаждания?

Еф кимна. Не можеше да го проумее. Погледна към Сетракян.

— Какво знаете за този Палмър?

— Преди много години ме потърси за помощ в намирането на някого. Някой, когото и аз имах остър интерес да намеря.

— Сарду — предположи Нора.

— Той имаше средствата, аз — знанието. Но уговорката приключи само след няколко месеца. Разбрах, че двамата търсим Сарду по съвсем различни причини.

— Той ли ви провали в университета? — попита Нора.

— Винаги съм го подозирал — отвърна Сетракян.

Телефонът на Джим звънна в ръката на Еф. Не разпозна номера, но беше местен нюйоркски оператор. Обратно обаждане от някой от Стоунхарт, може би. Еф се отзова.

— Да — каза гласът. — ЦКБ ли е?

— Кой се обажда?

Гласът беше грубоват и плътен.

— Търся онзи по болестите, от проект „Канарче“, забъркания в цялата онази неприятност. Някой, който да може да ме свърже с него?

Еф заподозря капан.

— За какво точно го търсите?

— Обаждам се от една къща в Бушвик, тук в Бруклин. Намерих двама истерясали от затъмнението мъртъвци в мазето. Които не обичат слънцето. Нещо да ви говори това?

Еф го обзе възбуда.

— Кой сте вие?

— Името ми е Фет. Василий Фет. Работя за градския контрол над вредители, унищожител съм. Също така съм зачислен и към пилотната програма за интегриран контрол над вредителите в долен Манхатън. Субсидирана със седемстотин и петдесет хиляди долара от ЦКБ. Затова имам този телефонен номер. Прав ли съм да предполагам, че говоря с Гудуедър?

Еф се поколеба за миг.

— Аз съм, да.

— Мисля, че може да се каже, че работя за вас. Не мога да се сетя за никой друг, на когото бих могъл да споделя. Но виждам признаци из целия град.

— Не е затъмнението — каза Еф.

— Мисля, че го разбирам. Мисля, че трябва да дойдете тук. Защото имам нещо, което трябва да видите.

Еф имаше две спирания по пътя. Едното трябваше да го направи сам, а другото — с Нора и Сетракян.

Акредитивите от ЦКБ го пропуснаха през първия охранителен пункт в сградата на Стоунхарт, но не и през втория на седемдесет и седмия етаж, където бе необходима смяна на асансьора за достъп до последните десет етажа на небостъргача.

Пред масивното месингово лого „Стоунхарт груп“, набито в ониксовата врата, стояха двама огромни бодигардове. Зад тях хамали в работни комбинезони прекосиха фоайето, подкарали натоварени на колички големи части от медицинско оборудване.

Еф попита може ли да се види с Елдрич Палмър.

По-едрият от двамата бодигардове почти се усмихна. Кобурът под мишницата видимо се беше издул под сакото на костюма му.

— Г-н Палмър не приема посетители без уговорена среща.

Еф разпозна една от разглобените и натоварени на колички машини. Беше диализатор „Фресениус“. Доста скъпо болнично оборудване.

— Опаковаме, а? Местим къщата. Махаме се от Ню Йорк, докато още можем? Но на г-н Палмър няма ли да му трябва изкуствения бъбрек?

Бодигардовете не отговориха. Дори не се обърнаха.

Тогава Еф разбра. Или поне си помисли, че е разбрал.

Срещнаха се отново пред жилището на Джим и Силвия, висок блок в Горен Ийстсайд.

— Палмър докара Господаря в Америка — каза Сетракян. — Готов е да рискува всичко, дори бъдещото на човешката раса, за да постигне целите си.

— А те са? — попита го Нора.

— Убеден съм, че Елдрич Палмър възнамерява да живее вечно.

— Не и ако ние можем да направим нещо по въпроса — каза Еф.

— Аплодирам решимостта ви. Но с това богатство и влияние старият ми познайник разполага с всички предимства. Това е неговият ендшпил, както разбирате. Никакво връщане назад няма за него. Ще направи всичко необходимо, за да постигне целта си.

Еф не можеше да си позволи да мисли мащабно — иначе можеше да открие, че битката е изгубена. Съсредоточи се над текущата задача.

— Какво открихте?

— Краткото ми посещение в Нюйоркския исторически музей бе възнаградено. Въпросният имот е бил напълно пресъграден от контрабандист, натрупал състояние по време на Сухия режим. Влизали са многократно в дома му, но никога не са прибирали повече от половинка нелегален алкохол. Заради мрежа от тунели и подземни цехове за дестилиране, както е казано. Някои от тези тунели по-късно са разширени, за да поемат линиите на метрото.

Еф погледна към Нора.

— А ти?

— Същото. Както и че Боливар е закупил имота, главно защото е бил леговище на стар контрабандист, а и понеже за предишния собственик се знае, че е бил сатанист, който устройвал черни меси на олтара на покрива към средата на Двайсети век. През последната година Боливар е обновявал тази сграда и я е съединил със съседната, за да изгради най-голямата лична резиденция в Ню Йорк.

— Добре. Къде ходи, в библиотеката ли?

— Не. — Подаде му разпечатка със снимки на оригиналния интериор на къщата и сегашни снимки на Боливар със сценичен грим. — Списание „Пийпъл“ онлайн. Взех си лаптопа в един „Старбъкс“.

Пуснаха ги и се качиха до малкото жилище на Джим и Силвия на деветия етаж. Силвия се показа на вратата в дълга надиплена рокля, подходяща за популярна вестникарска астроложка, с прибрана назад с широка лента коса. Изненада се от това, че вижда Нора, още повече се шокира, щом видя и Еф.

— Какво правите…?

Еф влезе.

— Силвия, имаме няколко много важни въпроса и съвсем малко време. Какво знаеш за Джим и Стоунхарт груп?

Силвия сложи ръка на гърдите си все едно, че не разбира.

— За кой?

Еф зърна бюро в ъгъла с дремеща кафява котка върху затворен лаптоп. Отиде там и заотваря чекмеджета.

— Нещо против да прегледаме нещата му?

— Не, ако смяташ, че ще помогне. Давай.

Сетракян се задържа при вратата, докато Еф и Нора претърсваха съдържанието на бюрото. Силвия явно се разтрепери от присъствието на стареца.

— Някой да желае нещо? Питие?

— Не — отвърна с бърза усмивка Нора и продължи с претърсването.

— Ей сега се връщам. — Силвия тръгна към кухнята.

Еф се отдръпна объркан от затрупаното с папки бюро. Дори не знаеше какво да търси. Джим е работил за Палмър? От колко време? И какъв е бил мотивът на Джим впрочем? Пари? Възможно ли беше да се е обърнал така срещу тях?

Тръгна към кухнята, за да намери Силвия и да ѝ зададе деликатен въпрос за финансите им. Когато зави по коридора, тя затваряше стенния телефон. Отдръпна се назад със странно изражение на лицето.

В началото Еф се обърка.

— На кого се обаждаше, Силвия?

Другите двама дойдоха зад него. Силвия опипа стената зад себе си, след това седна на стол.

— Силвия… какво става?

Тогава, с някак зловещо спокойствие зад широко отворените си обвиняващи очи, тя им каза:

— Вие ще загубите.

Кели обикновено никога не отваряше мобилния си телефон в класната стая, но сега той лежеше вляво от училищния ѝ дневник с изключен звук. Мат се бе задържал навън през цялата нощ, нещо обичайно при нощни инвентаризации. Често пъти водеше екипа си навън за закуска след това. Но също така винаги се обаждаше. Използването на клетъчен телефон не беше прието в училището, но тя все пак му бе позвънила скришом няколко пъти и всеки път стигаше до гласовата поща. Може би беше извън обхват. Опитваше се да не изпада в тревога и губеше битката. Присъствието в училище беше доста слабо.

Започваше да съжалява, че е послушала Мат и се е поддала на упоритостта му да не напускат града. Ако по някакъв начин излагаше Зак на риск…

Тогава телефонът ѝ светна и тя видя иконката с плика. Текстово съобщение от неговия телефон.

Гласеше: ела вкъщи

Само това. Две думи, малки букви, без пунктуация. Опита се да му звънне веднага. Телефонът иззвъня и след това престана все едно, че Мат е вдигнал. Но не каза нищо.

— Мат? Мат?

Четвъртокласниците ѝ я гледаха странно. Никога не бяха виждали г-жа Гудуедър да говори по телефона в клас.

Кели опита да звънне на домашния си телефон и получи сигнал „заето“. Прекъсната ли беше гласовата поща? Кога за последен път бе чула сигнал „заето“?

Реши да излезе. Щеше да помоли Шарлот да остави вратата на класната ѝ стая отворена и да наглежда учениците ѝ. Кели си помисли дали направо да не прекъсне занятията за днес и дори да прескочи да прибере Зак от училище. Но не. Щеше да прескочи бързо до вкъщи, да разбере какво не е наред, след това да прецени възможностите си и оттам да продължи.

Мъжът, който ги посрещна при празната къща, изпълваше повечето от рамката на вратата. Сянката от пропуснато бръснене затъмняваше изпъкналата му челюст като полепнали сажди. Носеше до бедрото си голяма бяла торба, стисната здраво в ръката му — калъф от възглавница с нещо тежко вътре.

След като се представиха, едрият мъж бръкна в джоба на ризата си и разгъна изтъркано копие на уведомително писмо с печата на ЦКБ. Показа го на Еф.

— Казахте, че имате да ни покажете нещо?

— Две неща. Първо това.

Фет разхлаби връзката на торбата и изсипа съдържанието ѝ на пода. Четири космати плъха паднаха на куп, всички мъртви.

Еф скочи назад, а Нора ахна.

— Все казвам, че ако искаш да привлечеш вниманието на хората, най-добре им донеси торба с плъхове. — Фет вдигна един от гризачите за дългата опашка и тялото бавно се люшна напред-назад под ръката му. — Излизат от леговищата си из целия град. Дори денем. Нещо ги гони навън. Означава, че нещо не е наред. Знам, че по време на „черната смърт“ плъховете са излизали навън и са падали мъртви по улиците. Плъховете тук не излизат, за да умрат. Излизат много живи, много отчаяни и много гладни. Повярвайте ми, когато видите голяма промяна в екологията на плъховете, това означава, че идва лоша новина. Когато плъховете изпаднат в паника, време е да продаваш акциите. Време е да се измъкваш. Схващате, нали?

— И още как — каза Сетракян.

— Нещо ми се губи тук — каза Еф. — Какво общо може да имат плъховете с…?

— Те са знак — поясни Сетракян. — Както правилно изтъква г-н Фет. Екологичен симптом. Брам Стокър популяризира мита, че един вампир може да променя формата си, да се превръща в нощно същество като прилеп или вълк. Тази лъжлива представа възниква от една истина. Преди домовете да започнат да имат мазета или изби, вампирите са гнездели в пещери и бърлоги в околностите на селата. Покваряващото им присъствие е гонело другите същества, прилепи и вълци. Изтласквало ги е така, че те връхлитали селата. Появата им винаги съвпадала с разпространението на болести и душевна поквара.

Фет слушаше много внимателно стареца.

— Знаете ли какво? Докато говорехте току-що, два пъти чух думата „вампир“.

Сетракян го изгледа хладнокръвно.

— Правилно чухте.

В последвалата пауза Фет ги огледа един по един замислено.

— Добре. — Сякаш започваше да разбира. — Сега да ви покажа другото нещо.

Поведе ги долу в мазето. Миришеше на мръсен тамян или на нещо загнило и изгорено. Показа им разпадналата се плът и кости, станали вече на студена пепел на пода на мазето. Правоъгълникът слънчева светлина от прозореца се беше издължил и изместил, и вече блестеше в стената.

— Но падаше точно тук и те влязоха в него, и ги изпече за миг. Но преди това ми скочиха с това… нещо, дето се изстреля изпод езиците им.

Сетракян му разказа накратко. Злия единак „Господаря“, пренесен на Полет 753. Изчезналия ковчег. Вдигналите се мъртъвци в моргите и връщането им при техните „близки“. Домашните гнезда. Стоунхарт груп. Сребро и слънчева светлина. Жилото.

— Главите им — каза Фет. — Извиха се назад и устата им се отвориха… беше като онзи бонбон, детския… дето върви с главите на герои от „Междузвездни войни“.

— Пакетчето „Pez“ — каза Нора.

— Точно. Щракаш брадичката, бонбончето изскача от шията.

Еф кимна.

— С изключение на бонбончето, доста точно описание.

Фет го погледна.

— Та защо сте обществен враг номер едно?

— Защото мълчанието е тяхното оръжие.

— Дявол да го вземе. Някой трябва да вдигне малко шум.

— Точно.

Сетракян хвърли око на фенера, окачен на колана на Фет.

— Позволете да ви попитам. Във вашата професия използвате черна светлина, ако не греша.

— Разбира се. Да засичаме следи от плъша урина.

Сетракян се озърна към Еф и Нора.

Фет отново изгледа стария мъж в палтото и костюма.

— Знаете ли за изтребването?

— Имам известен опит — отвърна Сетракян.

Старецът се приближи до превърнатия уредник на имота. Беше изпълзял далече от слънчевата светлина и сега седеше присвит в тъмния ъгъл. Сетракян го огледа с огледало със сребърен гръб и показа на Фет. Изтребителят на плъхове замести поглед от лицето на човека, когото смяташе за уредник, и трептящия замъглен образ в стъклото.

— Но разбирам, че сте експерт по неща, които се заравят и крият. Същества, които си правят леговища. Които се изхранват от човешката популация. Работата ви е да премахвате тези паразити, нали?

Фет погледна Сетракян и другите двама като човек, застанал в експрес, който набира скорост от гарата и той изведнъж осъзнава, че е взел погрешния влак.

— В какво ме въвличате тук?

— Кажете ми тогава, моля. Ако вампирите са паразити — зараза, която се разпространява бързо из града — как бихте ги спрели?

— Мога да ви кажа, че от гледна точка на противопаразитния контрол тровенето и хващането с капани са краткотрайни решения. Не действат в дългосрочен план. Хващането на тези бебчета едно по едно не те води до никъде. Единствените плъхове, които изобщо виждаш, са най-слабите. Глупавите. Умните знаят как да оцеляват. Контролът е това, което действа. Управлението на жизнената им среда, разбиването на екосистемата им. Премахването на хранителните източници и избиването им с глад. Тогава стигаш до корена на заразата и я отстраняваш напълно.

Сетракян кимна замислено. След това погледна към Еф.

— Господаря. Корена на това зло. Някъде в Манхатън, точно в този момент. — Старият мъж отново погледна свития на кълбо на пода нещастник. Щеше да се съживи, щом паднеше нощта, щеше да стане вампир, паразит. — Сега ще ви помоля да се отдръпнете — каза той и извади сабята от ножницата. Изрече думите си и с един удар с двете ръце го обезглави на място. Закапа бледорозова кръв — приемникът все още не беше се превърнал напълно. Сетракян изтри острието в ризата му и прибра меча в бастуна си. — Да имахме само някакъв знак къде би могъл да е устроил гнездото си Господаря. Мястото би трябвало да е одобрено и дори избрано от него. Леговище, достойно за висшия му сан. Място на мрак, предлагащо едновременно убежище и достъп до човешкия свят на повърхността. — Погледна през рамо към Фет. — Имате ли някаква идея откъде биха могли да извират тези плъхове? Епицентъра на бягството им?

Фет кимна веднага, със зареяни в далечината очи.

— Мисля, че знам.

В гаснещата дневна светлина двамата епидемиолози, собственикът на заложна къща и изтребителят на паразити стояха на наблюдателната платформа на горния ръб над строителния обект на Световния търговски център. Изкоп с едно каре ширина и близо двайсет и два метра дълбочина.

Градските акредитиви на Фет и една малка лъжа (Сетракян не беше световноизвестен специалист по гризачи от Омаха) ги пропуснаха без придружители до тунела на метрото. Фет ги поведе надолу по същия вече излязъл от употреба коловоз, който бе проследил преди. Лъчът на фенера му шареше по линиите без следи от плъхове. Старият мъж стъпваше предпазливо по траверсите и опипваше с дългия бастун по каменната основа. Еф и Нора носеха живачно-кварцовите лампи.

— Не сте от Русия — заговори Сетракян на Фет.

— Само родителите ми и името.

— В Русия ги наричат вурдалаки. Преобладаващият мит е, че човек придобива имунитет от тях, като замеси кръв на вурдалак с брашно и направи от тестото хляб, който трябва да се изяде.

— Действа ли това?

— Като всяко народно лечение. Което ще рече, че съвсем не действа добре. — Сетракян се задържаше далеч вдясно от електрифицираната трета линия. — Тази стоманена пръчка изглежда удобна.

Фет погледна парчето арматура в ръката си.

— Груба е. Като мен, предполагам. Но си върши работата. Също като мен.

Сетракян сниши глас, за да прекъсне ехото в тунела.

— Имам някои други инструменти, които може би ще ви се сторят поне толкова ефективни.

Фет видя маркуча на помпата, с която бяха работили сондьорите. По-нататък тунелът зави и се ушири, и той веднага позна тъмната връзка.

— Тук.

Завъртя лъча на фенера, като го задържа ниско.

Спряха и се заслушаха в капещата вода. Фет обходи пода с лъча си.

— Последния път поставих проследяваща прах. Виждате ли?

В прахта имаше човешки стъпки. Обувки, гуменки и боси крака.

— Кой ходи бос в тунел на метро? — учуди се Фет.

Сетракян вдигна ръката си във вълнената ръкавица. Акустиката на тръбния тунел донесе до ушите им далечни стонове.

— Иисусе Христе… — промълви Нора.

— Лампите ви, моля — изшепна Сетракян. — Включете ги.

Еф и Нора се подчиниха. Мощните ултравиолетови лъчи осветиха тъмното подземие и разкриха безумна вихрушка от цветове. Безброй петна, разплискани по пода, стените, металните огради… навсякъде.

Фет се отдръпна с погнуса.

— Всичко това е…?

— Изпражнения — довърши Сетракян. — Съществата серат, докато ядат.

Фет огледа наоколо с изумление.

— Вампирите не държат на добрата хигиена, предполагам.

Сетракян отстъпваше назад. Този път държеше бастуна-ножница по друг начин, горната половина издърпана на половин педя от долната, оголвайки острото бляскаво острие.

— Трябва да се махнем. Веднага.

Фет се беше вслушал в шума от тунелите.

— От моя страна няма възражения.

Кракът на Еф изрита нещо и той скочи назад, очаквайки да види плъхове. Насочи ултравиолетовата светлина и откри малка купчина предмети в ъгъла.

Бяха мобилни телефони. Над сто, струпани все едно, че просто са захвърлени.

— Ха? Някой е изсипал цял товар мобилни телефони тук — изуми се Фет.

Еф се пресегна и взе няколко от върха на купа. Първите, които опита, бяха изтощени. Третият имаше само мигащо стълбче за живота на батерията. Иконката най-отгоре на екрана показваше, че няма сигнал.

— Ето защо полицията не може да намери всички изчезнали хора по мобилните им телефони — каза Нора. — Всички са под земята.

— Ако съдим по това, повечето са тук — промълви Еф и хвърли телефоните обратно върху купа.

Двамата с Нора забързаха, без да откъсват очи от телефоните.

— По-бързо — подкани ги Сетракян и поведе към изхода на тунела. — Трябва да се подготвим.