Заразата

Размножаване

Еф и Нора размахаха служебните си карти пред охраната и преведоха Сетракян през входа на спешното отделение, без да привличат нежелано внимание. На стълбището към изолационната част Сетракян изпъшка:

— Това е неразумно рисковано.

— Този мъж, Джим Кент — заобяснява Еф. — Тримата работим рамо до рамо вече от година. Не можем просто да го изоставим.

— Той е превърнат. Какво можете да направите за него?

Еф забави. Сетракян пухтеше задъхан зад тях. Прие с благодарност спирането и се подпря на дългия си бастун. Еф погледна Нора и двамата се разбраха без думи.

— Мога да го освободя — каза той.

Излязоха от стълбището и се озърнаха към входа на изолационното в коридора.

— Никаква полиция — промълви Нора.

Сетракян оглеждаше. Не беше толкова сигурен.

— Ето я Силвия — рече Еф, забелязал приятелката на Джим с накъдрената коса, седнала на сгъваем стол до входа на отделението.

Нора мълчаливо кимна. Беше готова.

— Добре.

Тръгна към Силвия сама, а тя стана от стола си, щом я видя.

— Нора.

— Как е Джим?

— Още не са ми казали. — Силвия погледна над рамото ѝ. — Еф не е ли с теб?

Нора поклати глава.

— Той замина.

— Не е истина това, което казват, нали?

— Твърдо. Изглеждаш ми изтощена. Ела с мен да хапнем нещо.

Докато Нора разпитваше за посоката към снекбара, отвличайки вниманието на сестрите, Еф и Сетракян се шмугнаха през вратите на изолационното. Еф мина покрай щанда за ръкавици и работно облекло като гузен убиец и се запъти през пластмасовите завеси към отсека на Джим.

Леглото му беше празно. Джим го нямаше.

Еф бързо провери другите отсеци. Всички бяха празни.

— Трябва да са го преместили — предположи.

— Дамата му нямаше да е навън, ако знаеше, че го няма — отвърна Сетракян.

— Тогава…?

— Те са го взели.

Еф зяпна към празното легло.

— Те?

— Елате — подкани го Сетракян. — Тук е много опасно. Нямаме време.

— Момент.

Еф отиде до страничната масичка до леглото, забелязал слушалката на Джим, която висеше от чекмеджето. Намери телефона му и провери дали е зареден. Извади своя, защото ясно си даваше сметка, че вече служи като проследяващо устройство. ФБР можеха да засекат местоположението му с GPS.

Пусна телефона си в чекмеджето и го замени с този на Джим.

— Докторе. — Сетракян ставаше нетърпелив.

— Моля ви… наричайте ме Еф — отвърна той и пъхна телефона на Джим в джоба си. — Не се чувствам много като доктор тези дни.

Гюс Елизалде седеше отзад в транспортния бус на нюйоркската полиция. Ръцете му бяха закопчани с белезници за стоманената решетка зад него. По диагонал срещу него седеше Феликс. Главата му беше отпусната и се полюшваше от движението и той пребледняваше с всяка минута. Трябваше да са на магистралата Уестсайд, за да се движат толкова бързо в Махнатън. Другите двама арестанти седяха с тях, единият — срещу Гюс, другият — срещу Феликс. И двамата бяха заспали. Тъпаците могат да спят по всяко време.

Гюс помириса през затворения отсек без прозорци цигарен дим от кабината на буса. Беше почти на стъмване, когато ги натовариха. Държеше под око Феликс, отпуснат от металния прът, за който го бяха закопчали. Мислеше за казаното от стария собственик на заложната къща. И чакаше.

Не се наложи да чака дълго. Главата на Феликс заподскача, след това се извърна настрани. Изведнъж приятелят му се вкочани на седалката и се огледа наоколо. Погледна към Гюс и се втренчи в него, но нищо в очите на Феликс не му подсказа, че човекът, с когото цял живот бяха приятели, го е познал.

Тъмнина в очите му. Пустош.

В този момент натиснат клаксон събуди типа до Гюс. Мъжът се сепна и отвори очи.

— Мамка му — изръмжа типът и издрънча с белезниците зад себе си. — Къде по дяволите отиваме? — Гюс не отвърна. Типът гледаше във Феликс, който стоеше срещу него, но и Феликс го гледаше. Типът го срита в крака. — Казах, къде по дяволите отиваме, младши?

Феликс го изгледа за миг с празен, почти идиотски поглед. Устата му се отвори сякаш за да отговори… и жилото се изстреля навън и прониза гърлото на безпомощния мъж. Направо през цялата ширина на буса, а типът не можеше да направи нищо, освен да затропа с крака и да зарита. Гюс започна да прави същото, както беше заклещен там отзад с бившия Феликс, завика, заблъска и събуди арестанта срещу себе си. Всички ревяха, пищяха и тропаха, докато арестантът до Гюс се отпускаше, а жилото на Феликс се нажежи от прозрачно до кървавочервено.

Преградата между затворническия сектор и предната кабина се отвори. Глава с полицейска шапка се извърна от пътническата седалка.

— Млъкнете там, мамка му, че ще…

В този момент ченгето видя как Феликс изпива кръвта на другия арестант. Видя издуващия се израстък, изпънат през фургона, видя първото нечестиво хранене, а после — как Феликс се откъсна и жилото му се занавива назад в устата. Кръв шурна от врата на мъжа и оплиска Феликс отпред.

Полицаят от пътническата седалка изквича ужасен и извърна глава.

— Какво става? — ревна шофьорът, опитвайки се да погледне назад.

В отговор жилото на Феликс се изстреля през преградата и изплющя в гърлото му. От кабината прокънтя писък, а бусът залитна напред, останал без управление. Гюс сграбчи с пръсти решетката с белезниците тъкмо навреме, за да не му се счупят китките, а бусът зави рязко надясно и после наляво… преди да се обърне на една страна.

Колата застърга по платното, докато се удари в предпазната ограда, подскочи, завъртя се на място и спря. Гюс лежеше на една страна. Затворникът срещу него висеше на счупените си китки и скимтеше от болка и страх. Металната пръчка на Феликс се беше откъртила, а жилото му висеше надолу и се гърчеше като жив електрически кабел, от който капеше кръв.

Мъртвите му очи се вдигнаха и погледнаха Гюс.

Гюс усети, че прътът му е счупен и плъзна белезниците по дължината му, след това зарита в смачканата задна врата, докато я отвори. Изтъркаля се бързо навън, докато се озова отстрани на пътя. Ушите му бучаха все едно, че бомба се беше взривила.

Ръцете му все още бяха закопчани зад гърба. Приближаваха се фарове, коли забавяха да огледат произшествието. Гюс се превъртя бързо, пъхна китките си под стъпалата и измъкна ръцете си отпред. Хвърли поглед към зейналата товарна врата на буса в очакване Феликс да скочи след него.

След това чу писък. Огледа се в паника наоколо за някакво оръжие и трябваше да се примири с очукан автомобилен тас. Вдигна го и пристъпи предпазливо към отворената врата на обърнатия бус.

Ето го Феликс. Пиеше кръвта на облещения от ужас арестант, все още прикован с белезници за решетката.

Гюс изруга, отвратен от гледката. Феликс се откъсна и без каквото и да било колебание изстреля жилото си към врата му. Гюс едва успя да вдигне навреме таса и да отклони удара, преди да се завърти настрани и да се скрие зад колата.

Феликс отново не го последва. Зачуден защо, Гюс се задържа там за миг, докато се съвземе, след което забеляза слънцето. Плуваше горе между два небостъргача през Хъдсън, кървавочервено и почти угаснало. Бързо потъваше на запад.

Феликс се криеше във фургона и чакаше слънцето да залезе. След три минути щеше да е на свобода.

Гюс се озърна трескаво. Видя счупено предно стъкло на пътя, но това нямаше да свърши работа. Изкатери се по шасито на колата върху страната, която сега беше отгоре. Надникна към вратата на шофьора и изрита шарнира на страничното огледало. Изпращя и той задърпа жиците да го изтръгне, когато ченгето вътре му изрева:

— Стой!

Гюс го погледна. Ченгето шофьор кървеше от врата, държеше се за горната дръжка на покрива и беше с изваден пистолет. Гюс откърти огледалото с едно здраво дръпване и скочи долу на пътя.

Слънцето изтичаше като жълтък от пробито яйце. Гюс се зае да прецени ъгъла, задържал огледалото над главата си, за да улови последните му лъчи. Видя проблясващото отражение по земята. Изглеждаше смътно, твърде слабо за каквото и да било. Затова разпука плоското стъкло с кокалчетата на пръстите си и го натроши, но го задържа в рамката на огледалото. Опита отново и този път отразените лъчи бяха малко по-ярки.

— Казах, стой!

Ченгето се измъкна от колата с все още насочен пистолет. Свободната му ръка притискаше шията му, където Феликс го беше ужилил, очите му кървяха от сблъсъка. Заобиколи и погледна в буса.

Феликс седеше присвит вътре, белезниците висяха от едната му ръка. Другата ръка я нямаше, откъсната при китката от белезниците и силата на удара. Липсата ѝ като че ли не го притесняваше. Нито бялата кръв, изливаща се от оголеното пънче.

Феликс се усмихна и ченгето откри огън по него. Куршумите разкъсаха гърдите и краката на мексиканеца, захвърчаха плът и парчета счупена кост. Седем, осем изстрела и Феликс падна назад. Още два куршума се забиха в тялото му. Ченгето отпусна пистолета и тогава Феликс, все така усмихнат, се надигна на седалката си.

Все така жаден. Вечно жаден.

Тогава Гюс избута ченгето настрана и вдигна огледалото си. Последните остатъци на гаснещото оранжево слънце едва се показваха над сградата отвъд реката. Гюс за последен път извика името на Феликс все едно, че изричането му можеше да го изтръгне, по чудо да върне приятеля му…

Но Феликс вече не беше Феликс. Беше скапан, шибан вампир. Гюс си напомни това, докато насочваше огледалото под ъгъл така, че ярките оранжеви лъчи отразена слънчева светлина да се изстрелят в преобърнатия бус.

Мъртвите очи на Феликс се изпълниха с ужас, щом лъчите на слънцето го пронизаха. Прободоха го със силата на лазери, протриха дупки и подпалиха плътта му. Дълбоко от него се изтръгна животински вой като вик на човек, разпадащ се на атоми, докато лъчите разкъсваха тялото му.

Звукът се вряза в ума на Гюс, но той продължи да върти огледалото, докато единственото, което остана от Феликс, бе черна купчина димяща пепел.

Лъчите угаснаха и Гюс смъкна ръката си.

Погледна отвъд реката.

Нощ.

Гюс имаше чувството, че ще заплаче. Всички видове мъка и болка се бяха смесили в сърцето му… и болката му се превръщаше в гняв. Под буса, почти до краката му, се беше разляло гориво. Отиде до полицая, който все още стоеше зяпнал край пътя. Гюс порови из джобовете си и намери запалката „Зипо“. Отвори капачето, щракна я и пламъкът послушно изскочи.

— Lo siento, ’mano.10

Докосна разлятото гориво и колата избухна в пламъци. Взривът ги отхвърли назад.

— Ужилен си, chingado…11 — каза Гюс на полицая, който все още притискаше ръка върху раната на врата си. — Сега ще станеш един от тях.

Взе пистолета на ченгето и го насочи към него. Сирените вече идваха.

Ченгето вдигна очи към Гюс, а след секунда главата му вече я нямаше. Гюс задържа пистолета нацелен в тялото му, докато се отдалечи от банкета на пътя. После захвърли оръжието и се сети за белезниците, но беше късно. Мигащите светлини се приближаваха. Обърна се и побягна от магистралата към новата нощ.

Кели още беше с дрехите си от училище — тъмен потник, меко плътно прилепващо горнище и дълга права пола. Зак беше горе в стаята си, трябваше уж да си пише домашното, а Мат си беше у дома, след като бе работил едва половин ден. Имаше да прави инвентаризация тази нощ.

Новината за Еф по телевизията беше ужасила Кели. А сега не можеше да се свърже с него по мобилния си телефон.

— Най-после го направи — подхвърли Мат. Не беше затъкнал още памучната си риза. — Най-после се издъни.

— Мат — промълви с лек укор Кели. Но… Еф беше ли се издънил наистина? И какво означаваше това за нея?

— Манията за величие, големият ловец на вируси — продължи Мат. — Той е като онези пожарникари, които сами палят пожари, за да станат герои. — Отпусна се тежко в креслото си. — Не бих се изненадал, ако прави всичко това заради теб.

— Заради мен ли?

— Вниманието и какво ли още не. „Виж ме колко съм важен.“

Тя поклати бързо глава все едно, че само ѝ губеше времето с приказките си. Понякога се изумяваше колко много можеше да греши Мат в преценките си за хората.

Звънецът на входната врата иззвъня и Кели се спря сред стаята. Мат скочи от креслото си, но тя първа стигна до вратата.

Беше Еф. Зад него стоеше Нора Мартинес, а зад нея — някакъв стар мъж в дълго палто от туид.

— Какво правиш тук? — попита Кели и огледа бързо улицата.

Еф понечи да влезе.

— Дойдох да се видя със Зак. Да обясня.

— Той не знае.

Еф се огледа из антрето, без изобщо да обръща внимание на застаналия зад прага Мат.

— Горе е и си пише домашното на лаптопа, нали?

— Да.

— Ако има достъп до Интернет, значи знае.

Еф тръгна към стълбището, заизкачва по две стъпала наведнъж и остави Нора на входа с Кели. Нора притеснено си пое дъх.

— Съжалявам, че се натрапихме така…

Кели поклати леко глава и я погледна преценяващо. Знаеше, че става нещо между нея и Еф. За Нора къщата на Кели Гудуедър трябваше да е последното място, където би искала стъпи.

След това насочи вниманието си към стария мъж с дългия бастун с вълчата глава на дръжката.

— Добре. Какво става тук?

— Бившата госпожа Гудуедър, предполагам? — Сетракян подаде ръка с изисканата вежливост на старото поколение. — Ейбрахам Сетракян. За мен е удоволствие да се запознаем.

— За мен също — отвърна Кели изненадана и се озърна колебливо към Мат.

— Той трябваше да ви види. Да обясни — каза Нора.

— Тази малка визита не ни ли прави съучастници в нещо криминално? — попита Мат.

Кели трябваше с нещо да парира грубостта на приятеля си.

— Ще желаете ли нещо за пиене? — обърна се тя към Сетракян. — Чаша вода?

— Господи — въздъхна Мат, — тази вода може да ни струва по двайсет години и на двамата…

Еф седеше на ръба на леглото на Зак, а синът му го гледаше иззад отворения на бюрото си лаптоп.

— Замесих се в нещо, което всъщност не разбирам — заговори Еф. — Но исках да го чуеш от мен. Нищо от това не е вярно. Освен че ме преследват едни хора.

— Няма ли да дойдат да те потърсят тук? — попита Зак.

— Може би.

Притеснен и умислен, Зак наведе очи.

— Трябва да се отървеш от телефона си.

Еф се усмихна.

— Вече го направих. — Потупа заговорнически сина си по рамото. Видя до лаптопа на момчето видеокамерата, която му беше купил за Коледа. — Още ли работиш над онзи филм с приятелите си?

— Вече сме почти на етап редактиране.

Еф вдигна камерата. Беше достатъчно малка и лека, за да се побере в джоба му. — Би ли могъл да ми я заемеш замалко?

Зак кимна.

— Затъмнението ли е, татко? Превръща хората в зомбита?

Еф реагира с изненада, щом осъзна, че истината не звучи много по-правдоподобно от това. Помъчи се да я види от гледната точка на схватливия си и понякога силно интуитивен единайсетгодишен син. А това извлече нещо от дълбокия кладенец на чувствата. Стана и прегърна момчето си. Неловък миг, крехък и красив, между баща и син. Еф го усети с абсолютна яснота. Разроши косата на момчето и повече нямаше нищо за казване.

Кели и Мат си шепнеха в кухнята. Бяха оставили Нора и Сетракян в остъклената зимна градина в задната част на къщата. Сетракян стоеше с ръце в джобовете и съзерцаваше зачервеното небе на ранната вечер, третата от приземяването на прокълнатия самолет. Беше загърбил Нора.

Тя долови нетърпението му.

— Той, такова, има много проблеми със семейството си. След развода.

Сетракян пъхна пръсти в малкия джоб на жилетката си, за да провери за кутийката с хапчетата. Джобът беше до сърцето му и близостта на нитроглицерина до старата помпа като че помагаше. Биеше стабилно, макар и не силно. Колко ли удара още му оставаха? Достатъчно, за да довърши работата си, надяваше се.

— Аз нямам деца — заговори той. — Жена ми, Ана, си отиде преди седемнайсет години и не бях благословен. Човек би предположил, че копнежът за деца заглъхва с времето, но всъщност се задълбочава с възрастта. Толкова много имах да преподам. Но си нямах ученик.

Нора погледна към бастуна му, подпрян на стената до стола ѝ.

— Как… как за първи път се натъкнахте на това?

— Кога открих съществуването им ли имате предвид?

— И се посветихте на това през всички тези години.

Старият мъж помълча за миг, призовавайки спомена.

— Бях младеж тогава. През Втората световна война. Озовах се интерниран в окупирана Полша, противно на всички свои желания, разбира се. Малък лагер, североизточно от Варшава, наречен Треблинка.

Нора замълча със стареца.

— Концентрационен лагер.

— Лагер на смъртта. Тези същества са жестоки, скъпа. По-брутални от всеки хищник, на който човек би могъл да се натъкне в този свят. Отвратителни и безскрупулни, чиято жертва са младите и безпомощните. В лагера аз и другарите ми по нещастие бяхме жалък пир, неволно поднесен на него.

— На него?

— Господаря.

Тонът, с който изрече думата, я смрази.

— Германец ли беше? Нацист?

— Не, не. Той не е свързан с никого. Не е лоялен към никого и към нищо, не принадлежи на една или друга страна. Скита, където поиска. Храни се, където има храна. Лагерът за него бе като магазин за обезценена стока. Лесна плячка.

— Но вие… Вие оцеляхте. Не можехте ли да кажете на някого…?

— Кой щеше да повярва на брътвежите на един сакат? Бяха ми нужни седмици, докато възприема това, което вие започвате да разбирате сега, а бях свидетел на бруталната му жестокост. Беше повече, отколкото умът ми може да побере. Предпочетох да не ме вземат за луд. Прекъснеше ли се източникът на храната му, Господаря просто се местеше. Но в онзи лагер дадох обет пред себе си и никога не го забравих. Вървях по дирите на Господаря в течение на много години. През Централна Европа и Балканите, през Русия и централна Азия. И така — три десетилетия. Понякога бях по петите му, но никога не се оказах съвсем близо. Станах професор във Виенския университет, изучих древното знание. Започнах да събирам книги, оръжия и инструменти. През цялото време се подготвях да го срещна отново. Възможност, за която съм чакал над шейсет години.

— Но… кой е той тогава?

— Имал е много превъплъщения. Понастоящем е взел тялото на един албански благородник на име Юзеф Сарду, който изчезнал по време на ловна експедиция в северната част на Румъния. Пролетта на 1873.

— 1873?

— Сарду бил великан. По време на експедицията той вече се извисявал над два метра. Толкова висок бил, че мускулите му не можели да поддържат дългите му тежки кокали. Разправяли, че джобовете на гащите му били колкото чували за ряпа. За опора се облягал тежко на дълъг прът, чиято дръжка носела хералдическия символ на фамилията му.

Нора се озърна отново към огромния бастун на Сетракян със сребърна дръжка. Очите ѝ се разшириха.

— Вълча глава.

— Останките на другите мъже от рода Сарду били намерени много години по-късно, а с тях — и дневникът на Юзеф. В записките си описал подробно дебненето на ловната група от някакъв неведом хищник, който ги отвличал и убивал един по един. Последният запис показвал, че Юзеф е открил мъртвите тела във входа на подземна пещера. Погребал ги преди да се върне при пещерата, за да се изправи срещу звяра и да отмъсти за фамилията си.

Нора не можеше да откъсне очите си от дръжката с вълчата глава.

— А как успяхте да намерите това?

— Проследих този бастун до един частен колекционер в Антверпен през лятото на 1967 г. Сарду накрая се върнал във фамилното си имение в Албания, много седмици по-късно, макар и сам и много променен. Носел бастуна си, но вече не се подпирал на него, а след време изобщо престанал да го носи. Болката от гигантизма му явно не само била изцерена, но се и носела мълва, че се сдобил огромна сила. Скоро започнали да изчезват селяни, говорело се, че селището е прокълнато и накрая то опустяло. Къщата на Сарду рухнала и никой не видял повече младия господар.

Нора измери с поглед дългия бастун.

— На петнайсет бил толкова висок?

— И продължавал да расте.

— Ковчегът… той беше поне два и половина на метър и половина.

Сетракян кимна мрачно.

— Знам.

— Чакайте… откъде го знаете?

— Видях го веднъж… поне следите, които беше оставил на пода. Преди много време.

Кели и Еф стояха един срещу друг в скромната кухня. Косата ѝ сега беше по-светла и по-къса, правеше я да изглежда някак по-делова. Или навярно ѝ придаваше по-майчински вид. Стискаше ръба на кухненския плот и той забеляза порязванията от хартия по кокалчетата на пръстите ѝ. Риска на класната стая.

Беше му извадила кутия мляко от хладилника.

— Още държиш прясно мляко?

— Зи го обича. Иска да е като баща си.

Еф отпи малко и млякото го разхлади, но не му даде обичайното успокоение. Видя, че Мат дебне в другия край на преходната стая. Седеше в кресло и се преструваше, че не гледа към тях.

— Толкова прилича на теб — каза тя. Говореше за Зак.

— Знам.

— Колкото по-голям става. Вглъбен. Упорит. Настойчив. Умен.

— Трудно е да се правиш на единайсетгодишен.

Тя се усмихна.

— Май съм прокълната за цял живот.

Еф също се усмихна. Странно усещане — упражнение, каквото лицето му не беше правило от няколко дни.

— Виж… Нямам много време. Просто… искам нещата да са добре. Или поне да са добре между нас. Това с попечителството, цялата бъркотия — знам, че ни натовари. Радвам се, че приключи. Не дойдох тук, за да държа реч. Просто… мисля, че е подходящ момент да успокоим топката.

Кели беше смаяна. Затърси думи.

— Не е нужно да казваш каквото и да било, аз просто… — усети неловкостта ѝ Еф.

— Не. Искам да го кажа. Съжалявам. Никога няма да разбереш колко съжалявам. Съжалявам, че всичко трябваше да стане така. Наистина. Знам, че ти изобщо не го искаше. Знам, че искаше да останем заедно. Просто заради Зак.

— Разбира се.

— Виждаш ли, не можех да направя това — не можех. Ти изсмукваше живота от мен, Еф. А другото беше… исках да те нараня. Да. Признавам го. И това бе единственият начин, по който можех да го направя.

Той си пое дълбоко дъх. Най-после му признаваше нещо, което беше знаел винаги. Но това не му носеше удовлетворение.

— Имам нужда от Зак, знаеш това. Зи е… това, което е. Мисля, че без него няма да ме има и мен. Нездравословно или не, но просто е така. Той е всичко за мен… както ти беше някога. — Замълча, докато го попият и двамата. — Без него щях да съм изгубена, щях да съм…

Не продължи.

— Щеше да си като мен — каза Еф.

Това я смрази. Стояха един срещу друг и се гледаха.

— Виж — каза Еф. — Ще поема част от вината. За нас, за теб и мен. Зная, че не съм… каквото е там, най-обикновеният мъж на света, идеалният съпруг. Премислих своята вина. А Мат… знам, че казах някои неща в миналото…

— Веднъж го нарече моята „жизнена утеха“.

Еф трепна.

— Знаеш ли какво? Може би ако се бях уредил в „Сиърс“, ако бях получил работа, която е просто това, работа, без никаква друга обвързаност… може би ти нямаше да се почувстваш така изоставена. Така измамена. Така… второстепенна.

След тези думи двамата помълчаха. Еф съзнаваше как по-значимите проблеми надмогват дребните, как истинската, голямата битка изтласква с лекота по-малките несъществени лични неща.

— Знам какво ще кажеш — промълви Кели. — Ще кажеш, че трябваше да проведем този разговор преди години.

— Трябваше — съгласи се той. — Но не можехме. Нямаше да се получи. Трябваше първо да преминем през този боклук. Повярвай ми, щях да заплатя какво ли не, за да не го правим — да не ни се налага да минаваме през това и за секунда… но ето ни сега. Като стари познати.

— Животът изобщо не тръгва така, както си го мислил.

Еф кимна.

— След онова, през което преминаха родителите ми, след това, което ми се наложи да преживея заради тях, винаги си казвах: никога, никога, никога.

— Знам.

Той затвори капачката на млякото.

— Тъй че забрави кой какво е направил. Сега трябва да направим най-доброто за него.

— Правим го.

Кели кимна. Еф също. Разклати млякото в кутията и усети хладния допир върху дланта си.

— Господи, какъв ден. — Помисли си отново за момиченцето в Таритаун, онова, което бе държало ръката на майка си на Полет 753. Дете на годините на Зак. — Помня как винаги ми казваше, че ако удари нещо, някаква биологична заплаха, а аз не кажа първо на теб за това, ще се разведеш с мен, нали? Е… твърде късно е за това.

Тя пристъпи към него и се вгледа в лицето му.

— Зная, че си в беда.

— Не става въпрос за мен. Искам само да ме изслушаш и да не го отхвърлиш с насмешка. Из града се разпространява вирус. Това е нещо… необикновено… може би най-лошото нещо, което съм виждал някога.

— Най-лошото? — Тя пребледня. — ТОРС12 ли?

Еф едва не се усмихна на грандиозната нелепост на всичко това. На безумието.

— Това, което искам да направиш, е да вземеш Зак и да напуснете града. Мат също. Колкото е възможно по-скоро — тази нощ, още сега — и колкото е възможно по-далеч. Далеч от населени райони, имам предвид. Родителите ти… Знам как се чувстваш, когато искаш нещо от тях, но те все още притежават онова място във Върмонт, нали? На върха на онзи хълм?

— Какво говориш?

— Идете там. За няколко дни поне. Гледай новините, чакай обаждането ми.

— Почакай. Аз съм параноикът, дето бяга презглава към хълмовете, не ти. Но… ами учениците ми? Училището на Зак? — Кели примижа. — Защо не ми кажеш какво е?

— Защото тогава няма да тръгнеш. Просто ми се довери и замини. Замини и се надявай, че ще успеем някак да го надвием и всичко това ще отмине бързо.

— Да се надявам? Сега наистина ме уплаши. А ако не успеете да го надвиете? И… ако нещо се случи с теб?

Не можеше да стои повече тук с нея и да се справя със собствените си съмнения.

— Кели… трябва да тръгвам.

Понечи да тръгне, но тя сграбчи ръката му. Потърси в очите му уверение, че всичко е наред, а след това го прегърна. Започналото като неловка прегръдка за сбогом се превърна в нещо повече, докато накрая силно го притисна до себе си.

— Съжалявам — прошепна тя в ухото му и остави целувка по наболата страна на небръснатия му врат.

На патиото13 върху покрива Елдрич Палмър седеше в кресло без възглавници и чакаше, обгърнат от нощта. Единствената пряка светлина идваше от градинската газова лампа, която гореше в ъгъла. Терасата бе на върха на по-ниската от двете свързани сгради. Подът бе облицован с квадратни глинени плочи, стари и избелели от вятъра и дъжда. Едно ниско стъпало в северния край предхождаше висока тухлена стена с две обковани с желязо арки, големи колкото врати. Набраздени с жлебове керемиди увенчаваха стената и навесите от двете страни. Отляво, зад по-широките декоративни арки, бяха крилата на порталния вход на резиденцията. Зад Палмър, в центъра пред южната бяла циментова стена, се извисяваше статуя на жена без глава, в завихрена като в буен танц роба, с потъмнели от времето рамене и ръце. Бръшлян обвиваше каменния пиедестал. Макар на север и на изток да се виждаха няколко по-високи сгради, патиото беше прилично усамотено, толкова скрито от нежелани погледи кътче, колкото можеше да се надява човек да намери в долен Манхатън.

Палмър седеше заслушан в звуците на града, издигащи се от улиците. Звуци, които скоро щяха да секнат. Само да го знаеха онези долу, щяха да прегърнат с любов тази нощ. Всеки досаден миг от живота става неизмеримо по-скъп пред лицето на неизбежната смърт. Палмър го знаеше от собствен опит. Болнаво и хилаво дете, той се бе борил със здравето си през целия си живот. Някои сутрини се беше събуждал изумен, че вижда новата зора. Повечето хора не знаеха какво е да отмяташ съществуването си изгрев след изгрев. Какво е да зависиш от машини за оцеляването си. Доброто здраве бе рождено право за повечето човеци, а животът — поредица от дни, които трябваше да се извървят. Никога не бяха познавали близостта на смъртта. Интимната близост на пълния окончателен мрак.

Скоро Елдрич Палмър щеше да познае блаженството им. Безкрайно меню от дни, проснато пред него. Скоро щеше да разбере какво е да не се тревожиш за утре, за вдругиден…

Лек вятър раздвижи дърветата в патиото и прошумя из храстите. Палмър, седнал под ъгъл срещу по-високата от двете сгради до малка масичка за пушене, чу шумоленето. Тих ромон като влачещо се по пода наметало. Черно наметало.

Мислех, че не искаше контакт преди края на първата седмица.

Гласът — едновременно познат и чудовищен — предизвика мрачна тръпка на възбуда по извития гръб на милиардера. Ако не беше извърнал съзнателно лицето си от главната част на патиото — в почит и в същото време от чисто човешка погнуса — щеше да види, че устата на Господаря изобщо не се движи. Никакъв глас не излезе в нощта. Господаря говореше направо в ума му.

Палмър усети присъствието над рамото си и задържа погледа си насочен към сводестите врати на резиденцията.

— Добре дошъл в Ню Йорк.

Прозвуча по-задъхано, отколкото му се искаше. Нищо не може да ти отнеме човешкото така, както един не-човек.

След като Господаря не отвърна нищо, Палмър се помъчи да възвърне увереността си.

— Трябва да заявя, че не одобрявам този Боливар. Не знам защо трябваше да избереш него.

Кой е той е без значение за мен.

Палмър моментално разбра, че е прав. Какво толкова, ако Боливар е бил носеща грим рокзвезда? Май продължаваше да разсъждава като човек.

— Защо остави четирима в съзнание? Това създаде много проблеми.

Разпитваш ли ме?

Палмър преглътна. В този живот той беше създател на крале и не се подчиняваше на никого. Усещането за раболепно покорство бе толкова чуждо за него, колкото и смазващо.

— Някой е по дирите ти — бързо заговори Палмър. — Учен медик, детектив по болестите. Тук, в Ню Йорк.

Какво значи един човек за мен?

— Той… казва се Ефраим Гудуедър. Доктор, експерт по епидемичен контрол.

Дребни надути маймунки. Вашият вид е епидемичният — не моят.

— Някой го съветва този Гудуедър. Човек с дълбоки и подробни знания за вашия вид. Познава древната традиция и знае дори малко биология. Полицията го издирва, но мисля, че е нужно малко по-решително действие. Убеден съм, че това може да се окаже разликата между бързата решителна победа и продължителната борба. Предстоят ни много битки на човешкия фронт, както и други…

Ще надделеем.

Колкото до това, Палмър не таеше съмнения.

— Да, разбира се.

Искаше стареца за себе си. Искаше да потвърди личността му, преди да издаде каквото и да е сведение на Господаря. Точно затова полагаше всички усилия да не мисли за възрастния мъж. Знаеше, че в присъствието на Господаря човек трябва да таи мислите си…

Срещал съм този старец преди. Когато не беше толкова стар.

Палмър изстина поразен.

— Трябва да помните, че ми отне дълго време, докато ви намеря. Пътуванията ме отведоха до четирите края на света и имаше много задънени пътища и отклонения… много хора, през които трябваше да премина. Той беше един от тях. — Постара се смяната на темата да протече плавно, но умът му бе замъглен. Да бъдеш близо до Господаря бе като да си масло в близост до горящ фитил.

Ще срещна този Гудуедър. Ще се погрижа за него.

Палмър вече беше приготвил лист с подчертани пасажи от биографията на епидемиолога на ЦКБ. Извади го от джоба на сакото си, разгъна го и го положи на масата.

— Всичко е тук, Господарю. Семейството му, познати, приятели и колеги…

Последва леко изстъргване по плочите на масата и хартиеният лист бе взет. Палмър успя да зърне периферно дланта. Средният пръст, закривен и с остър нокът, бе по-дълъг и по-дебел от другите.

— Трябват ни само още няколко дни — каза той.

Някакъв спор бе започнал в резиденцията на рокзвездата, двете недовършени съединени къщи, през които бе имал неприятното удоволствие да мине, за да стигне до уговорената среща в патиото. Особено отвращение бе изпитал към единствената довършена част от дома, спалните покои на горния етаж, украсени безвкусно и вонящи на първична похот. Самият Палмър никога не беше лягал с жена. Докато беше млад, бе заради болестта му и проповедите на двете му лели, които го бяха отгледали. Когато стана по-голям, беше по избор. Беше разбрал, че чистотата на тленната му същност не бива никога да бъде опетнена от страст.

Спорът отвътре се усили до тропот и викове. Не можеше да са израз на нищо друго, освен на насилие.

Твоят човек е в беда.

Палмър се напрегна. Г-н Фицуилям беше вътре. Изрично му бе забранил да стъпва в патиото.

— Казахте, че безопасността му тук е гарантирана.

Палмър чу тропот на бягащи крака. Чу пъшкане. Човешки вик.

— Спрете ги.

Гласът на Господаря бе както винаги провлечен и невъзмутим.

Не е той този, когото искат.

Палмър се надигна в паника. Него ли имаше предвид Господаря? Капан ли някакъв беше това?

— Ние имаме договор!

Докато ме устройва.

Палмър дочу нов вик — по-близо този път — последван от два бързи изстрела. После една от вътрешните сводести врати рязко се отвори навътре, а орнаменталното решетъчно крило бе изтласкано навън. Г-н Фицуилям, сто и осемнайсет килограмов бивш флотски офицер в елегантен костюм „Севил Роу“, излетя през нея, стиснал в дясната си ръка револвера, който носеше на колана си. Очите му блестяха от безсилен страх.

— Сър… те са зад мен…

Точно в този момент погледът му се измести от лицето на Палмър към невъзможно високата фигура, застанала зад него. Оръжието се плъзна от ръката на г-н Фицуилям и издрънча на плочите. Лицето му се обезкърви и за миг той се олюля като кукла, отпусната от конец, след което се свлече на колене.

Зад него дойдоха превърнатите. Вампири във всевъзможни цивилни облекла, от бизнес костюми до шарениите на гот феновете и папарашката небрежност. Нахлуха в патиото като същества, привлечени от така и нечуто изсвирване.

Водеше ги самият Боливар, мършав и почти оплешивял, облечен в черен халат. Като първо поколение вампир беше по-съзрял от останалите. Плътта му имаше безкръвната алабастрова бледнина, която почти сияеше, а очите му бяха като две мъртви луни.

Зад него стоеше млада жена — негов фен, простреляна в лицето от г-н Фицуилям в разгара на паниката. Костта на бузата ѝ бе разцепена до клюмналото ухо, оставяйки я с половин блеснала озъбена усмивка.

Останалите залитаха напред в мрака на новата нощ, възбудени и съживени от близостта на своя Господар. Спряха се, зяпнали в него с мъртвешките си, изпълнени с обожание очи.

Деца.

Палмър — застанал най-отпред, между тях и Господаря — остана напълно пренебрегнат. Силата на присъствието на Господаря ги задържа в благоговейно очакване. Струпаха се пред него като диваци пред храм.

Г-н Фицуилям остана на колене като поразен.

Господаря проговори и Палмър бе убеден, че думите бяха само за неговите уши.

Ти ме доведе през целия този път. Няма ли да погледнеш?

Беше съзрял Господаря веднъж, в едно тъмно подземие на друг континент. Не ясно и все пак — достатъчно ясно. Образът така и не беше го оставил.

Нямаше как да го избегне сега. Палмър затвори очи, за да се стегне, а след това ги отвори и се обърна насила. Като да се взре в слънцето с риска да ослепее.

Очите му пропълзяха бавно от гърдите на Господаря към…

… лицето му.

Ужасът. И блясъкът.

Нечестивото. И величавото.

Жестокото. И святото.

Свръхестествен ужас изопна лицето на Палмър в маска на страх, докато ъглите накрая се извиха в триумфална зъбата усмивка.

Съвършената погнуса.

Взря се в лика му.

ГОСПОДАРЯ.

Кели премина бързо през дневната покрай Мат и Зак, които гледаха телевизионните новини, понесла чисти дрехи и кухненски принадлежности.

— Тръгваме — заяви тя, докато тикаше товара в платнената чанта на стола.

Мат се обърна към нея с усмивка, но номерът нямаше да мине този път.

— О, хайде, скъпа.

— Ти слуша ли ме?

— Да. Търпеливо. — Стана от стола си. — Виж, Кели, бившият ти съпруг отново направи неговото си. Хвърли бомба в щастливия ни домашен живот тук. Не можеш ли да го разбереш това? Ако е нещо наистина сериозно, властите щяха да ни кажат.

— О. Да бе. Избраниците ни никога не лъжат. — Отиде до предния шкаф и заизмъква останалия багаж. Държеше и походна чанта с вещи от първа необходимост според изискванията на Службата за бедствия и аварии на Ню Йорк, в случай на спешна евакуация. Беше груба платнена чанта, натъпкана с бутилирана вода и опаковки „Гранола“, ръчно радио „Грундиг“, фенерче „Фарадей“, пакет за първа помощ, 100 долара в брой и копия от важните им документи, прибрани в непромокаема кутия.

— Това с теб е самоизпълващо се пророчество — продължи Мат след нея. — Не разбираш ли? Той те познава. Знае точно кой бутон да натисне. Точно затова двамата не ставахте един за друг.

Кели зарови в дъното на шкафа, изхвърли ядосано две стари тенис ракети и удари Мат по крака затова, че говори така пред Зак.

— Не е това. Вярвам му.

— Него го търсят, Кел. Претърпял е някакъв провал, съсипан е. Всички тези тъй наречени гении по същество са крехки. Като онези слънчогледи, дето все се опитваш да отгледаш покрай задния плет — прекалено големи глави и рухват под собствената си тежест. — Кели изхвърли тежък зимен ботуш и той изхвърча покрай пищяла му, но този път Мат успя да го избегне. — Всичко това е заради теб, нали знаеш? Той е патологичен случай. Не може да се откаже. Цялото това нещо е, за да те държи близо до себе си.

Тя се спря, обърна се на четири крака и се вторачи в него изпод пешовете на връхните дрехи.

— Наистина ли си толкова несхватлив?

— Мъжете не обичат да губят. Не искат да се предадат.

Измъкна се навън и издърпа големия си туристически сак.

— Затова ли сега няма да тръгнеш?

— Няма да тръгна, защото имам да върша работа. Ако мислех, че мога да използвам извинението на смахнатия ти съпруг с края на света и да се отърва от инвертирането на всичко — от пода, до компютрите, щях да го направя, повярвай ми. Но в реалния свят, когато не се появиш в работата си, я губиш.

Тя се обърна, вбесена от ината му.

— Еф каза да заминем. Той никога не се е държал така преди, никога не е казвал такова нещо. Това е реално.

— Това е истерия от затъмнението, говореха за това по телевизията. Някои пощуряват. Ако щях да бягам от Ню Йорк заради всички луди, нямаше да съм тук от години. — Мат посегна да я хване за раменете. Отначало тя понечи да го избута, но после се остави да я задържи за миг. — Ще следя интернет и телевизията, за да видя става ли нещо. Но светът продължава да се върти, нали? За тези от нас с истинска работа. В смисъл… нима просто така ще оставиш класната си стая?

Нуждите на учениците ѝ за миг я разколебаха, но всеки друг и всичко друго беше на втори план след Зак.

— Може би ще прекратят училището за няколко дни. Като си помисля, днес имах доста много необяснени отсъствия…

— Това са деца, Кел. Грип.

— Мисля, че всъщност е затъмнението — каза Зак от другия край на стаята. — Фред Фейлин ми го каза в училище. Всички, дето са гледали луната без очила, са им се сварили мозъците.

— Какъв е този твой интерес към зомбита? — обърна се Кели към него.

— Те са навън. Трябва да се подготвим. Обзалагам се, че дори не знаете двете най-важни неща, които ти трябват, за да преживееш нашествие на зомбита.

Кели го пренебрегна.

— Аз се предавам — каза Мат.

— Мачете и хеликоптер.

— Мачете, хм? — Мат поклати глава. — Според мен ще е по-добре пистолет.

— Грешка — каза Зак. — Мачетето не трябва да го презареждаш.

Мат отстъпи на логиката и се обърна към Кели.

— Това хлапе Фред Фейлин явно добре си учи уроците.

— Момчета, ПИСНА МИ! — Не беше свикнала двамата да са в съюз срещу нея. Във всеки друг момент щеше да се зарадва, че Зак и Мат са тандем. — Зак… говориш глупости. Това е вирус и е реално. Трябва да се махаме оттук.

Мат стоеше насред стаята, докато Кели отнесе празния сак при другите чанти.

— Кей, успокой се, окей? — Извади от джоба ключовете на колата си и ги завъртя на пръста си. — Вземи си вана, поеми си дъх. Бъди по-рационална, моля те. Предвид източника на „вътрешната“ ти информация. — Отиде до входната врата. — Ще ти се обадя по-късно.

Излезе. Кели зяпна в затворената врата.

Зак се приближи до нея леко кривнал глава на една страна, както правеше когато ще попита какво означава смъртта или защо някои мъже се държат за ръцете.

— Какво каза татко за това?

— Той просто… просто иска най-доброто за нас.

Кели потърка чело, за да скрие очите си. Трябваше ли да тревожи и Зак? Можеше ли да стегне багажа му и да тръгне без Мат, залагайки само на думата на Еф? Трябваше ли? И… ако вярваше на Еф, нямаше ли моралното задължение на свой ред да предупреди и другите хора?

Кучката на Хейнсън започна да лае откъм съседната врата. Не обичайното ѝ сърдито джафкане, а тънък лай, който звучеше почти уплашено. Достатъчно изнервящо, за да я накара да отиде в остъкления двор. Видя, че лампата над задния вход е светната.

Скръсти ръце и загледа към двора в очакване на някакво раздвижване. Всичко беше спокойно. Но кучето продължи да лае дори когато г-жа Хейнсън излезе и го прибра вътре.

— Мамо?

Кели подскочи, стресната от допира на Зак и напълно загубила хладнокръвие.

— Добре ли си? — попита Зак.

— Мразя това — промълви тя и го поведе обратно в дневната. — Просто го мразя.

Щеше да стегне багажа. Нейния, на Зак и на Мат.

И щеше да наблюдава.

И да чака.

На трийсет минути северно от Манхатън Роджър Лус шареше с пръсти по своя iPhone в облицования с дъбова ламперия кънтри клуб „Сиваной“, докато чакаше първото си мартини. Беше наредил на шофьора да го остави пред клуба, вместо да го откара направо до дома. Трябваше му малко време за адаптация. Ако Джоан беше болна, както изглежда подсказваше гласовото съобщение от детегледачката, то и децата вероятно щяха да са го прихванали вече и можеше да нагази в истинска бъркотия. Предостатъчна причина да поудължи командировката с още час — два.

Трапезарията с изглед към голф игрището беше съвсем празна в този час за вечеря. Сервитьорът дойде с неговото мартини „три маслини“ на покрития с бял лен поднос. Не беше обичайният сервитьор на Роджър. Този бе мексиканец като тези, които паркираха отпред колите. Ризата му се беше измъкнала отзад и не носеше колан. Ноктите му бяха мръсни. Роджър си отбеляза да поговори с мениджъра на клуба още сутринта.

— Най-после — каза той, докато маслините потъваха на дъното на V-образната чаша за коктейли като мънистени очи, консервирани в оцет. — Къде са всички тази вечер? — попита Роджър с обичайния си кънтящ глас. — Празник ли е, какво? Пазарът да е затворен днес? Президентът да е умрял?

Мъжът сви рамене.

— Къде са всички от редовния персонал?

Сервитьорът поклати глава. Роджър едва сега осъзна, че изглеждаше уплашен.

И го позна. Барманската униформа го беше разсеяла.

— Градинарят, нали? Обикновено подрязваш храстите навън.

Градинарят в барманската униформа кимна изнервено и повлече крака към предното фоайе.

Адски странно. Роджър вдигна чашата си с мартини и се озърна наоколо, но нямаше никой, когото да поздрави или да игнорира, никой, с когото да побъбри за нещата в града. Тъй че след като не срещна ничий поглед, Роджър Лус отпи от коктейла и го преполови на две големи глътки. Питието удари стомаха му и той изпръхтя в отговор. Набоде една от маслините, чукна я по ръба на чашата преди да я пъхне в устата си и я посмука замислено за миг, преди да я сдъвче.

На вградения в дървото над огледалото на бара телевизор със заглушен звук, видя кадри от пресконференция. Кметът, обкръжен от други официални служители с мрачни лица. След това — записан репортаж със самолета от Полет 753 на „Реджис еър“ на пистата на летище „Кенеди“.

Тишината в клуба го накара да се озърне отново. „Къде, по дяволите, са всички?“

Нещо ставаше тук. Ставаше нещо и на Роджър Лус му се губеше какво е то.

Удари още една бърза глътка мартини, после още една, остави чашата и стана. Тръгна към изхода и надникна в пъба отстрани — също беше празен. Кухненската врата беше точно до пъба, тапицирана и черна, с прозорче горе в средата. Роджър надникна вътре и видя бармана/градинар. Беше съвсем сам, пушеше цигара и си печеше стек на грила.

Роджър отиде до входната врата, където бе оставил багажа си. Нямаше ги портиерите да му извикат такси, затова извади телефона си, потърси онлайн, намери най-близкия списък и си поръча кола.

Докато чакаше под високите светлини на навеса за коли пред входа, все още с горчивия вкус на мартини в устата си, Роджър Лус чу писък. Самотен пронизителен вик в нощта, от не много далече. Откъм страната на Бронксвил по-скоро, не от Маунт Върнън. Може би идваше от самото голф игрище.

Изчака, замръзнал на място. Затаи дъх. Заслуша се за още.

Това, което го притесни повече от самия писък, бе тишината, която последва.

Таксито спря. Шофьорът, мургав мъж от Близкия Изток на средна възраст с молив зад ухото, прибра с усмивка багажа на Роджър и подкара.

На дългия частен път от клуба Роджър погледна навън по платното и му се стори, че видя там някого. Прекоси към голфигрището на лунната светлина.

Домът му беше на три минути път. По пътя нямаше други коли, а повечето къщи, покрай които минаха бяха тъмни. Щом завиха на Мидланд, Роджър видя идващ насреща им пешеходец на тротоара — необичайна гледка нощем, особено без кучето, изведено на разходка. Беше Хал Чатфийлд, по-стар негов съсед, един от двамата членове на клуба, препоръчали Роджър още когато с Джоан си купиха къщата в Бронксвил. Хал крачеше странно, с изпънати надолу ръце и облечен в разтворен отпред бански халат, под който се виждаха тениска и боксерки.

Хал се обърна и тръгна към таксито, когато го подмина. Роджър махна с ръка. Когато се обърна да види дали Хал го е познал видя, че Хал тичаше вдървено след него. Шейсетгодишен старец в халат за баня, който се вееше като пелерина зад него, гонеше такси насред улицата в Бронксвил.

Роджър се обърна напред да разбере дали шофьорът също го е видял, но мъжът драскаше нещо на клипборда, докато шофираше.

— Ей. Някаква идея какво става тук?

— Да — отвърна шофьорът с усмивка и леко кимване. Изобщо не беше го разбрал.

Още два завоя и стигнаха до къщата на Роджър. Шофьорът отвори багажника и скочи навън с него. Улицата беше тиха. Къщата му — тъмна като останалите.

— Знаеш ли какво? Изчакай тук. Чакаш? — Роджър посочи встрани до бордюра. — Можеш ли да почакаш?

— Ти плаща.

Роджър кимна. Дори не беше сигурен дали го искаше тук. Имаше нещо общо с усещането, че е много, много сам.

— Имам пари вкъщи. Ти чакаш. Окей?

Роджър остави багажа си в антрето до страничния вход, тръгна към кухнята и извика:

— Ей…

Посегна за ключа на лампата, но щом го щракна, не последва нищо. Виждаше зелената светлина на часовника на микровълновата, тъй че имаше ток. Тръгна пипнешком към кухненския тезгях и заопипва за третото чекмедже да извади фенерчето. Замириса му на нещо гнило, по-силно от остатъците храна, гниещи в кошчето за боклук, а това усили тревогата му и ръката му заопипва по-бързо. Стисна дръжката на фенерчето и го включи.

Обходи с лъча дългата кухня, видя плота в средата, масата зад него, печката и двойната фурна.

— Хей? — извика Роджър отново. Страхът, който долови в гласа си, го засрами и го накара да се задвижи по-бързо. Забеляза тъмни петна по стъклените врати на шкафовете и насочи лъча към онова, което наподобяваше останки от бой с кетчуп и майонеза. Мръсотията го ядоса. После видя обърнатите столове и калните стъпки (стъпки?) по средата на гранитния плот.

Къде беше домакинята, г-жа Гилд? Къде беше Джоан? Роджър се приближи до оплисканото и насочи лъча право нагоре към стъклените врати. За бялото не знаеше… но червеното не беше кетчуп. Не можеше да е сигурен… но си помисли, че прилича на кръв.

Забеляза някакво движение в отражението на стъклото и рязко се обърна с лъча на фенера. Стълбището зад него беше пусто. Осъзна, че току-що беше бутнал сам вратата на шкафа. Не му хареса това, че се оставя въображението да му върти номера, затова затича нагоре по стъпалата, като проверяваше всяка стая със светлината на фенерчето.

— Кийни? Одри?

В кабинета на Джоан намери нахвърляни ръчно бележки, свързани с полета на Реджис еър. Нещо като описание на събития по часове, макар че почеркът ѝ ставаше неразбираем в последните две изречения. Последната дума, надраскана в долния десен ъгъл на листа, гласеше: Хммммммммм.

В тяхната спалня всички постелки бяха разбъркани, а в голямата баня тоалетната беше зацапана с изсъхнало и неизмито от няколко дни повръщане. Вдигна захвърлена на пода кърпа, разтвори я и видя тъмни петна съсирена кръв все едно, че някой беше използвал мекия памучен плат, за да кашля в него.

Изтича надолу по стълбището. Вдигна слушалката на стенния телефон в кухнята и набра 911. Иззвъня веднъж, преди да се включи записа, който го помоли да изчака за оператор. Затвори и набра отново. Едно иззвъняване и същия запис.

Пусна слушалката от ухото си, когато чу някакво тупане от мазето под него. Отвори вратата, за да извика надолу в тъмното… но нещо го спря. Вслуша се и… чу нещо.

Шумолене на стъпки. Не бяха само на един човек. Качваха се нагоре и приближаваха средата на стълбището, където стъпалата се извиваха на деветдесет градуса точно срещу него.

— Джоан? Кийни? Одри?

Но вече отстъпваше заднешком. Удари се в рамката на вратата, после се изниза бързо назад през кухнята, като мина покрай оплисканото по стените и в антрето. Единствената му мисъл бе да се измъкне навън.

Блъсна противоветрената врата и изскочи на алеята. Затича на улицата и завика на седналия зад волана шофьор, който не разбираше английски. Роджър отвори задната врата и скочи вътре.

— Заключи вратите! Заключи вратите!

Шофьорът извърна глава.

— Да. Осем долар и трийсет.

— Заключи проклетите врати!

Роджър погледна назад към алеята. Трима непознати, две жени и мъж, излязоха от антрето и тръгнаха през двора му.

— Тръгвай! Давай! Карай!

Шофьорът потупа с ръка по слота за плащане в преградата между предните и задните седалки.

— Ти плаща, аз кара.

Четирима вече. Роджър зяпна втрещен, когато един познат на вид мъж, облечен в разпрана риза, избута другите настрана, за да се добере пръв до таксито. Беше Франко, градинарят им. Погледна към Роджър през прозореца на пътническата врата. Облещените му очи бяха бели в средата, но зачервени по краищата, венец от влудяващо кървавочервено. Отвори устата си сякаш за да изреве на Роджър… и тогава това нещо излезе навън, шибна се в прозореца точно срещу лицето му и се издърпа назад.

Роджър зяпна. Какво, по дяволите, видях току-що?

Току-що видяното се повтори. Роджър разбра — на подсъзнателно ниво, дълбоко под много пластове страх, паника и лудост — че Франко или това същество навън, доскорошният Франко, не знаеше или беше забравило, или не можеше да прецени свойствата на стъклото. Изглеждаше объркан от прозрачността на това здраво…

— Карай! — изкрещя Роджър. — Карай!

Двама от тях вече стояха пред таксито. Мъж и жена, фаровете осветяваха телата им в кръста. Бяха ги наобиколили всичко на всичко седем или осем, но от съседските къщи идваха други.

Шофьорът извика нещо на своя език, надвесен над клаксона.

— Карай! — изкрещя Роджър.

Вместо това шофьорът посегна към нещо на пода. Издърпа малка чанта колкото тоалетен несесер и дръпна ципа. Изсипа няколко опаковки „Загнът“ преди ръката му да докопа малкия сребрист револвер. Размаха оръжието към предното стъкло и изрева от страх.

Езикът на Франко облизваше стъклото на прозореца. Само дето езикът изобщо не беше език.

Шофьорът изрита вратата.

— Не! — изрева Роджър през стъклото на преградата, но шофьорът вече беше навън. Насочи оръжието зад разтворената врата и откри стрелба със свивания на китката все едно, че мяташе куршумите от ръката си. Още веднъж и още веднъж… Двамата пред колата се огънаха поразени от малокалибрените куршуми, но не паднаха.

Подивял от ужас, шофьорът пусна още два изстрела и единият порази мъжа в главата. Скалпът му изхвърча назад и той залитна и се свлече на земята.

След това друг от тях сграбчи шофьора отзад. Беше Хал Чатфийлд, съседът на Роджър, с провисналия от раменете му син халат.

— Не! — извика Роджър, но много късно.

Хал завъртя шофьора към платното. Онова нещо излезе от устата му и разкъса шията на водача. Роджър видя през прозореца как шофьорът изви нагоре глава и нададе отчаян вой.

Друг се надигна пред колата на светлината на фаровете. Не, не друг… беше същият, когото простреляха в главата. От раната му течеше бяло по едната страна на лицето. Подпря се на колата, но продължи да се изправя.

Роджър искаше да избяга, но беше в капан. Отдясно зад градинаря Франко видя мъж в кафявата риза на куриерската служба и по шорти. Излизаше от съседния гараж, нарамил лопата като бейзболна бухалка.

Раненият в главата мъж се издърпа покрай отворената врата на шофьора и се качи на предната седалка. Погледна към Роджър през пластмасовата преграда и дясната страна на разцепеното му чело се вдигна нагоре. Кълбо от плът и коса. Бяла слуз лъсна по брадичката и челюстта му.

Роджър погледна назад през рамо тъкмо в мига, в който куриерът замахна с лопатата. Изтрещя в задния прозорец и остави дълга драскотина в армираното стъкло, а светлината от уличните лампи блесна в плъзналите като паяжина пукнатини.

После чу стърженето по преградата отпред. Езикът на ранения в главата се показа навън и вече се опитваше да го напъха в подобния на пепелник слот за плащане. Месестият връх се показа навън, изпъна се и едва ли не задуши във въздуха, мъчейки се да се докопа до Роджър.

Роджър изкрещя. Изрита панически капака на слота и го затръшна. Мъжът отпред нададе безбожен врясък, а откъснатият връх на неговия… каквото там беше… падна точно в скута на Роджър. Той го шибна обезумял с ръка, докато от другата страна на преградата мъжът се оплиска целия в бяло, подивял или от болка, или от чиста истерия като след кастрация.

Фрасс! Нов замах на лопата се стовари в прозореца зад главата на Лус. Стъклото се пропука и хлътна, все още без да се пръсне на парчета.

Туп-туп-туп. Стъпки вече огъваха покрива.

Четирима от тях на бордюра, трима откъм улицата, а отпред идваха още. Роджър погледна назад. Видя как побърканият куриер изви гръб назад, за да стовари отново лопатата в счупения прозорец. Сега или никога.

Посегна към дръжката и изрита с всичка сила вратата към улицата. Лопатата падна и задният прозорец беше пометен, изсипа се на дъжд от парчета стъкло. Белът едва се размина с главата на Роджър, докато се измъкваше навън. Някой — беше Хал Чатфийлд, с огнено червени очи — го сграбчи под рамото и го завъртя, но Роджър се измъкна от сакото си като змия, изпълзяла с гърч от кожата си и продължи напред, затича по улицата без да поглежда през рамо, докато стигна до ъгъла.

Някои подтичваха вдървено и с олюляване, други се движеха по-бързо и уверено. Някои бяха стари, трима от тях — хилещи се деца. Негови съседи и приятели. Лица, познати му от железопътната станция, от рождените дни, от църквата.

Всички идваха след него.

Еф натисна входния звънец на дома на Барбур. Улицата бе тиха, макар в другите домове да имаше живот. Виждаха се примигващите в прозорците светлини на телевизорите и торбите със смет на тротоара. Стоеше пред вратата с живачно-кварцовата си лампа в ръка и приспособения пистолет за гвоздеи на Сетракян, провесен на ремък през рамото му.

Нора стоеше зад него в подножието на тухлените стъпала и също стискаше лампата си. Сетракян държеше тила, стиснал в ръка дългия си бастун и сребърната глава проблясваше на лунната светлина.

Две позвънявания, без отговор. Очакваше се. Еф опита бравата, преди да огледа за друг вход, и тя се завъртя.

Вратата се отвори.

Еф влезе първи и включи лампата. Дневната изглеждаше нормално, с облечената в калъфи гарнитура и нахвърляните на дивана възглавнички.

— Хей — подвикна той, докато другите двама се промъкваха през открехнатата врата зад него. Странно, да влиза така неканен в чужда къща. Застъпва тихо по меката пътека като крадец или убиец. Искаше му се да вярва, че все още е лекар, но с всеки изминал час му ставаше все по-трудно.

Нора продължи нагоре по стълбището, а Сетракян го последва в кухнята.

— Какво ще научим тук според вас? — попита Еф. — Казахте, че оцелелите са били за отвличане на вниманието…

— Казах, че са изпълнили тази цел. Колкото до намерението на Господаря… не знам. Може би съществува някаква особена привързаност към Господаря. Тъй или иначе, трябва да започнем отнякъде. Тези оцелели са единствената ни нишка.

В умивалника имаше купа и лъжица. На масата лежеше разтворена библия, натъпкана с пощенски картички и снимки, обърната на последната глава. Разтреперана ръка бе подчертала един пасаж с червено мастило. Откровение, 11:7-8.

До разтворената библия като инструменти, положени върху олтар, лежаха разпятие и малка стъклена бутилка, за която Еф предположи, че е светена вода.

Сетракян кимна към религиозните вещи.

— Не по-смислено от чешмяна вода и ципрофлаксин. И не много по-ефективно.

Продължиха в задната стая. Еф каза:

— Съпругата трябва да го е прикривала. Защо не е повикала лекар?

Спряха се пред един килер, за да огледат. Сетракян почука по стените с долния край на бастуна си.

— Науката постигна голям напредък през живота ми, но все още не е измислен инструмент, с който да може да се погледне ясно в брачната връзка между мъж и жена.

Затвориха килера. Еф осъзна, че са свършили вратите за отваряне.

— Няма ли мазе тук?

Сетракян поклати глава.

— Огледът в тясно пространство пълзешком е много по-неприятен.

— Тук горе! — извика припряно Нора от горния етаж.

Ан-Мари Барбур се беше свлякла до седнало положение на пода между нощната си масичка и леглото. Беше мъртва. Между краката ѝ лежеше стенно огледало, което бе разбила в земята. Беше избрала най-дългото, най-приличащото на кама парче и го бе използвала, за да пререже радиалната и улнарната артерии на лявата си ръка. Прерязването на китката е един от най-малко ефективните начини за самоубийство, със степен на успех по-малко от 5 процента. Поради тясната повърхност на долната част на ръката и тъй като е възможно срязване само на едната китка, смъртта настъпва бавно. Дълбокият срез прекъсва нерви, което прави тази ръка безполезна. Методът е изключително болезнен и заради това — успешен само при дълбоко депресирани или луди.

Ан-Мари Барбур се беше срязала много дълбоко. Прерязаните артерии, както и дермисът, бяха издърпани назад и оголваха двете кости при китката. Свитите пръсти на обездвижената ѝ длан стискаха окървавена връзка за обувки, на която бе окачен ключ с цилиндрична глава, очевидно предназначен за катинар.

Изтеклата ѝ кръв беше червена. Все пак Сетракян извади огледалото си със сребърния гръб и го поднесе под ъгъл към извърнатото ѝ надолу лице, просто за всеки случай. Никакво замъгляване, образът беше истински. Ан-Мари Барбур не беше превърната.

Сетракян бавно се изправи, притеснен от това развитие.

— Странно.

Еф застана над нея така, че клюмналото ѝ надолу лице с още изписаните на него объркване и умора, се отрази в парчетата натрошено стъкло. Върху нощното шкафче имаше рамка със снимки на малко момче и момиче. Еф забеляза втъкнатия между тях сгънат лист от бележник. Издърпа го, спря се за миг с листчето в ръката, след което го разгъна внимателно.

Почеркът ѝ беше разтреперан и някак детински. Бе писала с червено мастило също като подчертаното в кухненската Библия.

— „На моя прескъп Бенджамин и скъпата ми Хейли“ — зачете той.

— Недей — прекъсна го Нора. — Не го чети. Не е за нас.

Беше права. Еф огледа страницата за по-съществена информация…

— Децата са със сестрата на бащата, в Джърси, в безопасност… — Продължи надолу до последния пасаж и им прочете само това: — „Толкова съжалявам, Ансел… този ключ, който държа, не мога да използвам… вече зная, че Бог те е прокълнал, за да накаже мен, отхвърлил ни е и двамата сме прокълнати. Ако моята смърт ще изцери душата ти, нека Той да я има…“

Нора се наведе, посегна за ключа и издърпа окървавената връзка от безжизнените пръсти на Ан-Мари.

— Така… къде е той?

В този момент чуха гърлен стон, който почти можеше да мине за ръмжене. Беше животински, гърлен, онзи излизащ дълбоко от гърлото рев, който може да издаде същество с нечовешки глас. И идваше отвън.

Еф отиде до прозореца. Погледна към задния двор и видя големия сайвант.

Излязоха мълчаливо в двора и застанаха пред стегнатите с верига врати на сайванта. Вслушаха се.

Стържене отвътре. Гърлени звуци, тихи и задавени.

После вратите изтрещяха. Нещо се блъсна в тях. Изпитваше веригата.

Нора държеше ключа. Погледна да види дали някой друг го иска, след което сама пристъпи към веригата, пъхна ключа в катинара и плахо го завъртя. Ключалката изщрака и веригата се освободи.

Вътре — тишина. Нора повдигна катинара от халките, Сетракян и Еф стояха готови зад нея — старият мъж вадеше сребърната сабя от дървената ѝ ножница. Тя започна да развива веригата. Промушваше я през дървените дръжки… очакваше всеки момент вратите с трясък да се разтворят…

Но нищо не се случи. Нора издърпа последната намотка и отстъпи назад. Двамата с Еф включила ултравиолетовите лампи. Старецът беше преградил вратите с насоченото напред оръжие, тъй че Еф вдиша за кураж, пресегна се за дръжките и отвори.

Вътре беше тъмно. Единственото прозорче беше затулено с нещо, а отварящите се навън врати блокираха повечето светлина, която идваше от верандата на къщата.

Изтекоха няколко бездиханни мига, докато различат очертанията на нещо, присвито в тъмното.

Сетракян пристъпи напред и се спря на две крачки от отворената врата. Като че ли показваше сребърното си оръжие на обитателя на сайванта.

Съществото нападна. Връхлетя с бяг към Сетракян, скочи към него и старият мъж бе готов със сабята си… но тогава веригата на нашийника се изпъна и рязко дръпна съществото назад.

Сега го видяха. Видяха лицето му. Хилеше се и венците му бяха толкова бели, че в началото им се стори, че оголените зъби продължават чак догоре и в челюстта. Устните му бяха побелели от жажда, а онова, което бе останало от косата му, бе побеляло при корените. Стоеше присвито на четири крака върху ложе от пръст, със здраво стегнат метален нашийник около врата, впит в плътта му.

— Това ли е мъжът от самолета? — каза Сетракян, без да откъсва очи от него.

Еф се взря. Това същество беше като демон, погълнал мъжа на име Ансел Барбур и наполовина приел формата му.

— Беше той.

— Някой го е хванал — каза Нора. — Оковал го е тук. И го е заключил.

— Не — промълви Сетракян. — Сам се е оковал.

Тогава Еф разбра как са били пощадени жена му и децата му.

— Стойте назад — предупреди професорът.

И точно в този момент вампирът отвори устата си, нападна и жилото изплющя към Сетракян. Старият мъж не трепна, след като вампирът не можеше да го достигне въпреки дългото му толкова стъпки жило. Гнусният израстък се прибра безсилно назад, провисна над брадичката на изчадието и се загърчи около отворената уста като сляпо розово пипало на някакво излязло от морските дълбини създание.

— Иисусе Боже… — промълви Еф.

Вампирът Барбур побесня. Надигна се на задницата си и засъска към тях. Невероятната гледка стъписа Еф и той си спомни за камерата на Зак в джоба си, подаде лампата си на Нора и извади рекордера.

— Какво правиш? — попита Нора.

Заопипва за бутона за включване и хвана съществото в обектива. После с другата си ръка дръпна предпазителя на пистолета и го насочи към звяра.

Туфф-щрак. Туфф-щрак. Туфф-щрак.

Еф изстреля три сребърни игли от пистолета за гвоздеи и инструментът с дългата цев заблъска в рамото му при отката. Парчетата метал се забиха в тялото на вампира, нажежиха се в болния мускул и изтръгнаха хриплив болезнен вой, който го накара да се огъне напред.

Еф продължи да снима.

— Стига — каза Сетракян. — Нека проявим милост.

Вратът на звяра се изду, когато той се напъна от болката. Сетракян повтори рефрена си за меча, кънтящ на сребро… след което посече отдясно през вампирския врат. Тялото рухна, ръцете и краката затрепериха. Главата се изтъркаля и спря, очите примигаха няколко пъти, жилото се загърчи като посечена змия и след това замря. Бяла течност избликна от ствола на врата и смътно задимя в хладния нощен въздух. Капилярните червеи се плъзнаха в пръстта като плъхове, бягащи от потъващ кораб в търсене на нов съд.

Нора задържа вика, надигащ се от гърлото ѝ, с ръка на отворената си уста.

Еф зяпна в погнуса, забравил да гледа през визьора.

Сетракян отстъпи назад, насочил върха на сабята надолу. Белите пръски задимяха по сребърното острие и закапаха на тревата.

— Там отзад. Под стената.

Еф видя дупката, изровена под задната стена на сайванта.

— Още нещо имаше тук с него — каза старецът. — Нещо изпълзя навън. Измъкна се.

От двете страни на улицата се нижеха къщи. Можеше да е всеки от обитателите им.

— Но никаква следа от Господаря.

Сетракян поклати глава.

— Не е тук. Може би е следващият.

Еф погледна навътре в сайванта, мъчейки се да открои кръвните червеи на светлината на лампите в ръцете на Нора.

— Да вляза ли да ги облъча?

— Има по-безопасен начин. Червената туба на задния рафт?

Еф погледна.

— Тубата с бензина?

Сетракян кимна и Еф веднага разбра. Покашля се и вдигна отново пистолета за гвоздеи. Натисна два пъти спусъка.

Превърнатият в оръжие инструмент бе точен от това разстояние. Горивото заклокочи от пробития метален съд и потече от дървения рафт долу в пръстта.

Сетракян разтвори лекото си горно палто и измъкна кутийка кибрит от джоба в хастара. С много крив пръст извади дървена клечка, драсна по фосфора на кутийката и вдигна оранжевия пламък в нощта.

— Господин Барбур е избавен.

После хвърли вътре запаления кибрит и сайвантът изригна.

Мат прехвърли цяла лавица фактури за детско облекло, след което прибра в калъфа на колана си скенера за баркодове — инвентарния му пистолет — и пое надолу по стълбището, за да закуси. Инвентаризирането след работно време всъщност изобщо не беше толкова лошо. Като складов уредник на „Сиърс“ го компенсираха за извънработното време и му го добавяха към редовните му часове през седмицата. А останалата част от мола беше затворена и заключена, охранителните решетки бяха спуснати, което означаваше никакви клиенти, никакви тълпи. И не беше длъжен да носи вратовръзка.

Взе асансьора до стоковия склад, където бяха най-добрите автомати за закуски. Връщаше се между щандовете за бижута на първия етаж и хапваше желирани „Чъкълс“, когато чу нещо откъм същинския мол. Отиде до широката метална решетъчна врата и видя един пазачите да пълзи по пода през три щанда оттам.

Пазачът държеше ръката си на гърлото все едно, че се давеше или беше лошо ранен.

— Ей! — извика Мат.

Пазачът го видя и протегна ръка. Не беше поздрав, а по-скоро молба за помощ. Мат извади връзката ключове и превъртя най-дългия в слота на стената. Вдигна решетката малко над метър, само колкото да може да се пъхне отдолу, и затича към него.

Охранителят се вкопчи в ръката му и Мат го отведе до най-близката пейка при фонтана, в който хвърляха монети за сбъдване на желания. Мъжът дишаше задъхано. Мат видя кръв между пръстите на врата му, но не толкова, че да мине за пробождане. Петна кръв имаше и по униформената му риза, а скутът му беше подмокрен с урина.

Мат го познаваше само по външност и го смяташе за малко тъп. Едър тип с дълги ръце, който патрулираше из мола, пъхнал палци в колана си като южняшки шериф. Шапката му се беше смъкнала и той видя оплешивяващата му коса с черните косми, мазна и полепнала по лъскавото му теме. Крайниците му бяха омекнали и се беше вкопчил болезнено и съвсем не толкова мъжествено в ръката на Мат.

Продължи да го разпитва какво се е случило, но мъжът само дишаше задъхано и се озърташе. Мат чу някакъв глас и разбра, че е радиостанцията на пазача. Вдигна приемника от колана му.

— Ало? Тук е Мат Сейлис, мениджър на „Сиърс“. Ей, един от вашите хора тук, на първия етаж — ранен е. Тече му кръв от врата и целият е пребледнял.

Гласът от другата страна отвърна:

— Тук е старшият му. Какво става там?

Пазачът се мъчеше да изплюе нещо, но от раздраното му гърло излезе само хрип.

Мат предаде:

— Нападнат е. Има отоци по врата и рана… много е изплашен. Но не виждам никой друг наоколо…

— Слизам веднага по сервизното стълбище — каза старшият. Мат чу забързаните му стъпки по включената радиостанция. — Къде казахте, че…

Тук прекъсна. Мат изчака да се включи отново, след което натисна бутона за повикване.

— Къде казахме, че какво?

Отпусна пръста си и се заслуша. Пак нищо.

— Ало?

От приемника изригна шум, продължил не повече от секунда. Някакъв глас изрева приглушено: ГАРГХРАА…

Раненият пазач се килна напред от пейката, падна на ръце и колене и залази на четири крака към „Сиърс“. Мат стана с радиото в ръка и се обърна към знака за тоалетните, до които беше вратата на сервизното стълбище.

Оттам се чу тупване като от падащо по стълби тяло.

След това — познато дрънчене. Обърна се към магазина си и видя как охранителната решетка се спусна до пода. Беше оставил ключовете си на таблото.

Изпадналият в ужас пазач се заключваше вътре.

— Ей… ей! — изрева Мат.

Но преди да успее да затича натам, усети присъствие зад себе си. Видя как пазачът заотстъпва с облещени очи, събори рафт с дрехи и изпълзя назад. Мат се обърна и видя две хлапета в торбести джинси и кашмирени якета с качулки, идващи от коридора до тоалетните. Изглеждаха дрогирани, кафявата им кожа бе прежълтяла. Бяха с празни ръце.

Наркомани. Страхът го жегна като си помисли, че те можеше да са уболи пазача с мръсна спринцовка. Извади портфейла си и го хвърли към единия. Хлапето не посегна да го хване, портфейлът го плесна в корема и падна на пода.

Мат заотстъпва в паника към вратата на магазина, докато двамата се приближаваха.

Еф удари спирачка на улицата срещу жилището на Боливар, две свързани градски къщи с триетажно строително скеле пред фасадата. Отидоха до вратата и откриха, че е закована. Не набързо и не временно, а покрита с дебели дъски, завинтени за рамката. Беше запечатана.

Еф погледна нагоре по фасадата и към нощното небе над скелето.

— Какво е това криене?

Стъпи на скелето, готов да се качи, но ръката на Сетракян го спря.

Имаше свидетели. На тротоара пред съседната сграда. Стояха и ги наблюдаваха в тъмното.

Еф тръгна към тях. Намери сребърното огледало в джоба на якето си и докопа един от тях, за да провери отражението. Никакво треперене. Хлапето, не повече от петнайсетгодишно, с готическата тъмна боя покрай очите и черно по устните, се издърпа от хватката му.

Сетракян погледна и другите с огледалото. Никой от тях не беше превърнат.

— Фенове — подхвърли Нора. — Бдение.

— Разкарайте се оттук — изръмжа им Еф. Но бяха нюйоркски хлапета, знаеха, че не са длъжни да го правят.

Сетракян погледна нагоре към сградата на Боливар. Предните прозорци бяха тъмни, но в нощта не можеше да прецени дали са затъмнени или са само в процес на ремонт.

— Да се качим по това скеле — предложи Еф. — Влизаме през някой прозорец.

Сетракян поклати глава.

— Няма начин да влезем, без да извикат полиция и да те отведат. Не забравяй, че си издирван.

Старият мъж се подпря на бастуна и погледна отново нагоре към тъмната сграда, преди да се отдръпне.

— Не. Нямаме друг избор, освен да изчакаме. Да научим нещо повече за тази сграда и за собственика ѝ. Като начало, може да ни помогне да разберем в какво се въвличаме.