Заразата

Пристигане

Тъй като страничната писта на летище „Кенеди“ трябваше да бъде разчистена, час преди разсъмване откараха на буксир лайнера така, както си беше, в ремонтния хангар на „Реджис еър“. Никой от хората не продума, докато осакателият 777, пълен с мъртви пътници, се изтъркаля покрай тях като огромен бял ковчег.

Щом заклиниха колесниците и самолетът бе укрепен, разпънаха насмолени платна, за да покрият зацапания циментов под. Издигнаха взети от болниците паравани, за да оградят широко затворено пространство между лявото крило и носа. Самолетът бе изолиран в хангара като труп в гигантска морга.

По молба на Еф Управлението на Главна медицинска инспекция в Ню Йорк изпрати няколко старши съдебни лекари от Манхатън и Куинс, които докараха със себе си кашони с черни гумирани торби. УГМИ, най-големият съдебномедицински център в света, имаше опит в справянето с бедствия и аварии с многобройни жертви и помогна в налагането на ред и организация в процедурата по извличането на труповете.

Служителите на СПРМ към Летищната администрация, облечени в пълно изолационно облекло, изнесоха тържествено първо въздушния шериф. Офицерите отдадоха чест, щом затвореният в чувала труп се появи през вратата на крилото. След това бавно и педантично извлякоха всички останали от първия ред на туристическата класа. После махнаха опразнените седалки, използвайки освободеното пространство, за да приберат труповете в чували, преди да ги евакуират. Всяко тяло, едно по едно, бе затегнато с ремъци на носилка и смъкнато от крилото на покрития с насмолена мушама под.

Процедурата беше мъчителна и бавна, а на моменти — отвратителна. В един момент, когато вътре бяха останали около трийсет тела, един от служителите на Летищни власти изведнъж залитна назад от поемащата редица, застена и задраска по качулката си. Двама негови колеги, служители на СПРМ, се спуснаха да го укротят, а той замаха с ръце и ги избута в болничния параван, с което по същество наруши карантинната граница. Избухна паника. Хората се заотдръпваха от този вероятно отровен или заразен служител, който дращеше по изолационния си костюм, докато се отдалечаваше от зейналия хангар. Еф го догони на асфалтовото платно, където на светлината на утринното слънце служителят успя да смъкне качулката си и да свлече костюма си като задушаваща го кожа. Еф го сграбчи за раменете, а мъжът след това се свлече на пистата и остана да седи там плувнал в пот и със сълзи на очите.

— Този град — захлипа мъжът. — Този проклет град.

По-късно стана ясно, че служителят на Летищните власти е работил през онези първи пъклени седмици из отломките на Световния търговски център. Първоначално като част от спасителната мисия, а след това участвал и в усилията по извличане на жертвите. Призракът на 11 септември все още висеше около мнозина служители от Летищните власти, а това необичайно масово произшествие караше хората отново да се сриват психически.

На борда на „Гълфстрийм“ на Федералната авиационна асоциация пристигна екип за бързо реагиране от анализатори и следователи от Националния борд за транспортна безопасност във Вашингтон. Бяха дошли, за да разпитат всички замесени в „инцидента“ на борда на „Реджис еър“ Полет 753, да документират последните мигове от полета на самолета и да приберат записващото устройство на данните за полета и пилотското гласово записващо устройство. Следователи от Здравния департамент на Ню Йорк, придвижени от ЦКБ в отговор на кризата, се запознаха с обстановката, въпреки че Еф отхвърли претенциите им за юрисдикция. Знаеше, че трябва да запази под контрол ограничаването на риска, ако иска всичко да стане както трябва.

Представители на „Боинг“ от Вашингтон вече бяха отхвърлили пълното изключване на 777 като „механически невъзможно“. Вицепрезидентът на „Реджис еър“ вдигнат от леглото си в Скарсдейл, настояваше екип от механици на „Реджис“ първи да се качат на борда на самолета за инспекция веднага щом бъде вдигната медицинската карантина. (Повреда в системата за въздушна циркулация беше текущата господстваща хипотеза за причината за масовата смърт.) Посланикът на Германия в Съединените щати и персоналът му продължаваха да чакат за дипломатическия си пакет и Еф ги остави да охлаждат страсти във ВИП салона на Луфтханза на Терминал 1. Прессекретарят на кмета правеше планове за следобедна пресконференция, а полицейският комисар и шефа на Бюрото за борба с тероризма пристигнаха в подвижния брониран щаб за кризисни ситуации на Нюйоркската полиция.

Към обяд бяха свалени почти всички трупове. Останаха само осем. Процесът по идентификация вървеше бързо, благодарение на паспортното сканиране и подробните пътнически декларации.

По време на почивката за смяна на екипировката, Еф и Нора поговориха с Джим извън ограничителната зона. Туловището на самолетния корпус се виждаше над платнените паравани. Отвън излитаха и кацаха самолети. Чуваха турбините им, които се ускоряваха или забавяха над главите им, усещаха раздвижванията в атмосферата и полъха на вятъра.

Между две глътки бутилирана вода Еф попита Джим:

— С колко тела може да се справи Бърза помощ в Манхатън?

Джим отвърна:

— Тук сме под юрисдикцията на Куинс. Обаче си прав, щабът на Манхатън е екипиран най-добре. Логично е да разпределим жертвите между Бруклин и Бронкс. Тъй че по около петдесет във всеки.

— Как ще ги транспортираме?

— Хладилни камиони. Съдебният медик каза, че така са направили с останките от Световния търговски център. Вече се свързахме с Рибната борса „Фултън“ в Долен Манхатън.

Еф често си мислеше за контрола над болестите като за форма на военновременна съпротива, а за екипа си — като за бойци, воюващи на добрата страна, докато останалата част от света се опитваше да продължава ежедневния си живот под облака на окупацията, вирусите и бактериите, които ги тормозеха. В този сценарий Джим беше нелегалният им радист, боравещ разговорно с три езика, който можеше да осигури всичко, от масло и оръжие, до безопасен изход от Марсилия.

— Нищо ново от Германия, а?

— Още не. Затвориха летището за два часа и правят пълна проверка за безопасност. Никакви работници, заболели на летището. И от болниците не дават никакви съобщения за внезапни заболявания.

— Нищо тук не се връзва — заговори неспокойно Нора.

Еф кимна съгласен.

— Продължавай.

— Имаме самолет, пълен с трупове. Ако това беше причинено от газ или някакъв аерозол във вентилационната система, случайно попаднал или не, нямаше всичко да стане толкова… трябва да кажа, толкова мирно. Щеше да има задушавания, припадъци. Повръщане. Посиняване. Хора с различен телесен тип щяха да падат в различни моменти. И всичко това — с придружаваща всичко паника. Сега… ако това е някаква зараза, значи имаме някакъв безумно внезапен, съвсем нов патоген, нещо, което никой от нас изобщо не е виждал досега. Което сочи за нещо изкуствено, създадено в лаборатория. И в същото време да не забравяме, умряха не просто пътниците — самият самолет също умря. Почти все едно, че нещо, някакво унищожително нещо, е поразило самия самолет и е умъртвило всичко вътре в него, включително пътниците. Но и това не е съвсем точно, нали? Защото според мен най-важният въпрос от всички точно сега, е: кой отвори вратата? — Тя зашари с поглед между Еф и Джим. — В смисъл… възможно е да е било промяната в налягането. Може би вратата вече е била отключена и декомпресията на самолета я е накарала да се отвори. Можем да излезем с умни обяснения почти за всичко, а понеже сме медицински учени, точно това правим.

— И онези сенници на прозорците — каза Джим. — Хората винаги гледат навън през прозорците по време на приземяване. Кой ги е спуснал всички?

Еф кимна. Цялата сутрин се беше съсредоточавал над детайлите и възможността да се отдръпне стъпка назад и да види странните събития от разстояние, му беше добре дошла.

— Точно затова четиримата оцелели ще бъдат ключът. Ако са видели нещо.

— Или ако са били замесени — каза Нора.

— И четиримата са в критично, но стабилно състояние — докладва Джим. — В Болничен медицински център „Ямайка“ са. Капитан Редфърн, третият пилот, мъж, трийсет и двегодишен. Адвокат от окръг Уестчестър, жена, на четиридесет и една. Компютърен програмист от Бруклин, мъж, на четиридесет и две. И музикант, знаменитост от Манхатън и Маями бийч, мъж, трийсет и шест. Името му е Дуайт Муршайн.

Еф сви рамене.

— Изобщо не съм го чувал.

— Изнася концерти под името Габриел Боливар.

— О.

Нора също възкликна:

— Охо.

Джим продължи:

— Пътувал е инкогнито в първа класа. Никакъв шантав грим или контактни лещи. Тъй че медиите още повече ще се нажежат.

— Някаква връзка между оцелелите? — попита Еф.

— Засега не виждаме никаква. Медицинският им оглед може би ще открие нещо. Бяха разпръснати из самолета. Програмистът летеше в туристическата, адвокатът — в бизнес класата, а певецът — в първа. И капитан Редфърн, разбира се, в пилотската кабина.

— Объркана работа — въздъхна Еф. — Но все пак е нещо. Ако се върнат в съзнание, разбира се. Достатъчно дълго, за да измъкнем някои отговори от тях.

Един от служителите на Летищните власти дойде за Еф.

— Д-р Гудуедър, няма да е зле да се върнете там. Товарния трюм. Намериха нещо.

През страничния товарен люк в корема на 777 вече бяха започнали да разтоварват подвижните стоманени багажни контейнери, за да бъдат отворени и инспектирани от екипа СПРМ на Летищната администрация. Когато останалите машини, подредени една след друга като влакова композиция с вгнездените в подовите улеи колела, минаха покрай Еф и Нора, те се отдръпнаха.

В другия край на трюма самотен лежеше дълъг правоъгълен сандък — черен, дървен, тежък на вид. Приличаше на голям шкаф, поставен на гръб. Нелакиран абанос, с дължина около 2,50 м, широк 1,25 м и висок около 0,90 м. По-висок от хладилник. Цялата горна страна беше обкръжена със сложна дърворезба, заплетени като лабиринт заврънкулки, съпътствани от писмо на древен или може би направен така, че да прилича на древен, език. Много от заврънкулките наподобява фигури — поток от изливащи се човешки фигури… и може би, с малко въображение — изкривени в писък лица.

— Някой отварял ли го е вече? — попита Еф.

Служителите от СПРМ поклатиха глави.

— Не сме го пипали — отвърна един.

Еф огледа от другата страна. Три оранжеви ремъка, чиито стоманени куки все още стояха в завинтените в пода халки и лежаха на пода до сандъка.

— Тези ремъци?

— Бяха махнати, когато влязохме — обясни друг.

Еф огледа из трюма.

— Това е невъзможно. Ако това нещо е било оставено незатегнато по време на полета, щяло е да нанесе големи щети на багажните контейнери, ако не и на самите стени на трюма. — Погледна го отново. — Къде му е етикетът? Какво пише в багажния списък?

Един от служителите държеше сноп ламинирани страници, стегнати с ластик, в облечената си в ръкавица ръка.

— Няма го тук.

Еф се доближи, за да провери сам.

— Не може да бъде.

— Единственият описан тук нередовен товар, освен три комплекта стикове за голф, е един каяк. — Мъжът посочи към страничната стена, където затегнат със същите оранжеви ремъци лежеше облицован с пластмаса каяк, облепен с багажни стикери.

— Позвънете в Берлин — каза им Еф. — Трябва да имат запис. Някой там трябва да го помни това. Че то сигурно тежи поне тон и половина.

— Вече го направихме. Нямат никакви данни. Ще се обадят на багажния екип и ще ги разпитат един по един.

Еф се обърна отново към черния шкаф. Пренебрегна гротескната дърворезба, наведе се, за да го огледа отстрани и забеляза по три панти по горния ръб на всяка от страните. Капакът представляваше врата, разцепена в средата по дължина, с две крила, които се отваряха навън. Докосна с облечената си в ръкавица ръка резбования капак, после бръкна под него и се опита да отвори тежките врати.

— Някой иска ли да ми помогне?

Един от служителите пристъпи напред и подпъхна пръсти под капака срещу този на Еф. Еф преброи до три и двамата дръпнаха едновременно нагоре тежките крила.

Вратите се разтвориха и останаха така на грубите широки метални панти. Миризмата, която лъхна от сандъка, беше като от труп. Все едно, че шкафът беше стоял запечатан поне сто години. Изглеждаше празен, докато един от служителите включи фенерчето си и задвижи лъча вътре.

Еф бръкна и пръстите му потънаха в тлъста черна пръст. Почвата беше податлива и мека като тесто. Запълваше две трети от дъното на сандъка.

Нора отстъпи назад от зейналия шкаф.

— Прилича на ковчег.

Еф отдръпна пръстите си, отърси полепналото и се извърна към нея, очаквайки да види усмивка. Така и не се появи.

— Малко е големичко за това, не мислиш ли?

— Защо някой би превозвал сандък с пръст? — попита тя.

— Едва ли биха го правили. Трябва да е имало нещо вътре.

— Но как? — каза Нора. — Този самолет е под пълна карантина.

Еф сви рамене.

— Как обясняваме каквото и да било тук? Единственото, което знам със сигурност е, че имаме един незаключен и незатегнат контейнер без товарителница. — Обърна се към другите. — Трябва ни проба от почвата. Пръстта запазва добре улики. Радиация, например.

— Смятате, че агентът, с който са убити пътниците… — почна един от служителите.

— Е бил натоварен тук ли? Това е най-добрата хипотеза, която съм чул досега.

Гласът на Джим стигна до тях отдолу, извън самолета.

— Еф? Нора?

— Какво има, Джим? — извика Еф.

— Току-що се обадиха от изолационното отделение в болница „Ямайка“. Сигурен съм, че ще искате да отидете там веднага.

Болничният център беше само на десет минути път северно от летище „Кенеди“ по магистрала „Ван Уик“. „Ямайка“ беше един от определените четири медицински центрове към Програмата за планирана подготовка срещу биотероризъм в Ню Йорк. Беше пълноправен член на „Система за наблюдение на синдроми“ и преди няколко месеца Еф беше провел там тренировка на екип „Канарче“. Така че знаеше пътя до изолационното отделение на петия етаж, предназначено за заболявания, предавани по въздушно-капков път.

На двойната метална врата бе поставен внушителен ярко оранжев трилистен знак за биологична опасност, предупреждаващ за реална или потенциална заплаха върху клетъчни форми или живи организми. Писменото предупреждение гласеше:

Еф представи пълномощното си от ЦКБ на бюрото, а администраторката го позна от предишните упражнения по справяне с биозаплаха. Поведе го вътре.

— Какво става? — попита я той.

— Наистина не искам да звуча мелодраматично — отвърна му тя, след като постави идентификационната си карта в четеца, за да се отвори вратата към отделението, — но трябва да го видите лично.

Вътрешният коридор беше тесен и очертаваше крайния пръстен на изолационното, зает най-вече от работното помещение на сестрите. Еф последва администраторката зад сините завеси в широк вестибюл, пълен с контейнери с контактно оборудване — престилки, очила, ръкавици, ботуши и противогази — и голям подвижен варел за отпадъци, увит с червен пластмасов чувал за смет като щит срещу потенциална биологична заплаха. Противогазът представляваше полумаска тип N95 и беше в състояние да филтрира 95% от частиците с големина от 0,3 микрона нагоре. Това означаваше, че предлага защита от повечето въздушно преносими вирусни и бактериологични патогени, но не и срещу химически или газови замърсители.

След пълното защитно снаряжение, което носеше на летището, Еф се почувства определено беззащитен в болнична маска, санитарна шапка, предпазни очила, престилка и изолиращи найлонови пликове върху обувките. След това облечената като него администраторка натисна бутона, отварящ вътрешната двойна врата и Еф усети при влизането притегляне като вакуум заради системата за обратно налягане, засмукваща въздуха навътре в изолационната зона, за да не може никакви частици да избият навън.

Вътре коридорът водеше отляво надясно към централната снабдителна станция, която представляваше санитарна количка, заредена с лекарства и материали за спешна медицинска помощ, с изолиран в пластмаса лаптоп, интерком система за връзка с външния свят и допълнителни изолационни материали.

Зоната за пациенти включваше осем болнични стаи. Осем напълно изолирани стаи за жилищен район с население от над два и четвърт милиона души. „Капацитет на разширение“ е терминът при планиране на готовност за действие при бедствия, за способността на една система за медицинско обслужване да се разшири рязко извън нормалните граници на действие, за да удовлетвори обществените медицински нужди в случай на голяма степен на риск за общественото здраве. Броят на болничните легла в щата Ню Йорк беше около 60 000 и спадаше. Населението на Ню Йорк Сити беше 8,1 милиона и нарастваше. „Канарче“ беше проект, създаден с надеждата да се поправи този статистически дефицит, като палиативна мярка в готовността за борба с бедствия. В ЦКБ наричаха тази политическа целесъобразност „оптимистична“. Еф предпочиташе израза „да разчиташ на магия“.

Влезе след администраторката в първата стая. Не беше камера за пълна биоизолация. Най-малкото нямаше никакви въздушни люкове или стоманени врати. Беше обикновено болнично помещение в изолирана среда. Подът беше облицован с плочки, осветлението — флуоресцентно. Първото нещо, което видя Еф, беше „Пашкулът на Кърт“, изпънат до страничната стена. „Пашкулът на Кърт“ представлява разглобяема пластмасова носилка, наподобяваща прозрачен ковчег, с по две кръгли ръкохватки от всяка страна и снабдена със заменяеми външни кислородни бутилки. На пода до нея лежаха струпани яке, риза и панталони, срязани от пациента с хирургически ножици. Крилатата коронка на логото на „Реджис еър“ се виждаше на обърнатата пилотска шапка.

Болничното легло в центъра на стаята беше заградено с прозрачни полиетиленови завеси, извън които стоеше контролната апаратура и заредената с найлонови торбички стойка със системи. Заграденото с параван легло беше покрито със зелени чаршафи и големи бели възглавници, вдигнати в положение за седене.

Капитан Дойл Редфърн седеше в средата на леглото с прибрани в скута си ръце. Беше бос, облечен само в болничен халат и изглеждаше бодър. Ако се изключеха интравенозната тръбичка в ръката и под рамото му, както и изпитото му лице — изглеждаше все едно, че е смъкнал 4-5 килограма, откакто Еф го беше видял в пилотската кабина — той имаше вид на съвсем нормален, очакващ преглед пациент.

Вдигна обнадеждено очи, щом Еф се приближи до него.

— От летището ли сте?

Еф поклати глава озадачен. Предната нощ този човек простена и рухна на пода в пилотската кабина на Полет 753, а очите му се бяха извърнали навътре в черепа. Тогава изглеждаше почти умрял.

Тънкият матрак изскърца, когато пилотът се размърда на мястото си. Изохка все едно, че се беше схванал и попита:

— Какво се случи със самолета?

Еф не можа да скрие разочарованието си.

— Дойдох, за да ви питам точно това.

Еф се вгледа в рокзвездата Габриел Боливар. Седеше на ръба на леглото като фантастичен готически чернокос водоливник, загърнат в болничен халат. Без ужасния грим изглеждаше изненадващо чаровен — като човек, свикнал на тежък, изпълнен с несгоди бохемски живот.

— Проклетият махмурлук — изпъшка Боливар.

— Други оплаквания? — попита Еф.

— Много. Човече. — Прокара ръка през дългата си сплъстена коса. — Никога не лети с редовен полет. Това е поуката от тази история.

— Господин Боливар, можете ли да ми кажете кое е последното нещо, което помните около приземяването?

— Какво приземяване? Без майтап. През повечето от полета наблягах на водка с тоник — сигурен съм, че съм го проспал. — Вдигна очи и примижа от светлината. — Дали ще може малко демерол, а? Може би като мине количката с освежителните?

Еф забеляза белезите, кръстосващи се по оголените ръце на Боливар и си спомни, че един от концертните му номера бе да се реже на сцената.

— Опитваме се да свържем пътниците с вещите им.

— Това е лесно. Нямах нищо. Никакъв багаж, само телефона ми. Чартърът ми се развали и аз се качих на този самолет само пет минути преди да отлети. Мениджърът ми не ви ли го каза?

— Още не съм говорил с него. Интересувам се по-конкретно от един голям сандък.

Боливар го зяпна.

— Това някакъв психотест ли е?

— В товарния отсек. Стар сандък, запълнен отчасти с пръст.

— Идея нямам за какво ми говорите.

— Не сте ли го транспортирал вие от Германия? Прилича на нещо, което човек като вас би могъл да колекционира.

Боливар се намръщи.

— Това е игра, пич. Шибано шоу, спектакъл. Готическо мацало и вулгарен текст. Потърси ме в Гугъл — баща ми беше методистки пастор и единственото, което колекционирам, са путки. Като стана дума, кога по дяволите ще изляза оттук?

— Имаме да направим още няколко теста. Искаме да ви дадем чист здравен сертификат, преди да ви пуснем да си ходите.

— Кога ще ми върнат телефона?

— Скоро — отвърна Еф на излизане.

Администраторката имаше проблем с трима мъже пред входа на изолационното. Двама стърчаха с една глава над Еф и трябваше да са бодигардовете на Боливар. Третият беше по-дребен, носеше куфарче и определено миришеше на адвокат.

— Отсекът е забранен за достъп, господа.

— Тук съм, за да освободя своя клиент Габриел Боливар — заяви адвокатът.

— Господин Боливар е подложен на медицински тестове и ще бъде освободен в най-ранния възможен момент.

— И кога ще бъде това?

Еф сви рамене.

— След два — три дни може би, ако всичко върви добре.

— Господин Боливар е подал искане да бъде освободен и поставен под наблюдение на личния си лекар. Имам не само правни пълномощия, но мога да му осигуря здравното обслужване в случай, че по някакъв начин е пострадал.

— Никой освен мен не влиза да го вижда. — Еф се обърна към администраторката. — Трябва да поставим пазач тук веднага.

Адвокатът пристъпи напред.

— Слушайте, докторе. Не знам много за карантинния закон, но съм напълно сигурен, че за да се задържи някой под медицинска изолация, е необходима изпълнителна заповед от президента. Всъщност, бих ли могъл да видя въпросната заповед?

Еф се усмихна.

— Господин Боливар сега е мой пациент, както и оцелял при масова злополука. Ако оставите номера си на бюрото на медицинските сестри, ще се постарая да ви държа в течение относно възстановяването му. Със съгласието на самия господин Боливар, разбира се.

— Вижте, докторе. — Адвокатът сложи ръка на рамото му — жест, който никак не се хареса на Еф. — Мога да постигна по-бързи резултати от съдебна намеса просто като мобилизирам побеснелите фенове на клиента си. — Погледът му включи и администраторката в заканата. — Искате ли вън пред болницата да се струпа тълпа протестиращи готически ненормалници? Да нахлуят по тези коридори, за да се опитат да си видят идола?

Еф погледна мълчаливо ръката на адвоката, докато той я отдръпна от рамото му. Трябваше да посети още двама от оцелелите.

— Вижте, наистина нямам време за това. Тъй че позволете да ви задам няколко откровени въпроса. Има ли клиентът ви заболявания, предавани по полов път, за които би трябвало да знам? Има ли в медицинската му биография данни за употреба на наркотици? Питам ви просто защото ако ми се наложи да прегледам цялата му медицинска биография, тези неща имат свойството да попадат в неподходящи ръце. Не държите пълната му медицинска биография да попада в пресата. Нали?

Адвокатът го зяпна.

— Това е привилегирована информация. Издаването ѝ би било углавно нарушение.

— И потенциално сериозна неприятност — добави Еф, задържайки погледа си още една секунда върху адвоката за максимално въздействие. — В смисъл, представете си, че някой изкара вашата медицинска биография в интернет и я видят всички.

Адвокатът бе онемял, когато Еф мина между двамата бодигардове на път към изхода.

Джоан Лус, партньор в адвокатска фирма, майка на две деца, възпитаничка на Суартмор, жителка на Бронксвил и член на Младежката лига, седеше на дунапренения матрак на болничното си легло в изолационното отделение, загърната все още в нелепия болничен халат и драскаше бележки по обвивката на коравата възглавница. Драскаше, чакаше и въртеше нервно пръстите на босите си крака. Не ѝ бяха върнали телефона. Трябваше да умолява и да заплашва, само за да ѝ дадат молив.

Канеше се да позвъни отново, когато сестрата най-после отвори вратата и влезе. Джоан изписа на лицето си респектиращата си усмивка и я посрещна с думите:

— А, ето ви и вас. Тъкмо се чудех. Как се казваше онзи доктор, дето беше тук?

— Не е доктор от болницата.

— Това го разбирам. Питам за името му.

— Доктор Гудуедър.

— Гудуедър. — Записа го. — Личното име?

— Доктор. — Сестрата се усмихна равнодушно. — За мен всички са с едно лично име. Доктор.

Джоан примижа все едно, че не беше сигурна дали е чула добре и леко помръдна на леглото.

— И беше изпратен тук от Центъра за контрол на болестите?

— Да, мисля. Остави нареждания за много тестове…

— Колко още оцеляха от катастрофата?

— Всъщност, катастрофа нямаше.

Джоан се усмихна. Човек понякога трябваше да се направи, че разговаря с някой, чийто английски е втори език, за да го разберат.

— Това, което ви питам, е колко още хора не са загинали на Полет 753 от Берлин до Ню Йорк.

— Има още трима в това крило с вас. Сега, доктор Гудуедър иска да вземем кръв и…

Джоан я игнорира моментално. Единствената причина още да седи в тази болнична стая бе, защото знаеше, че ще може да разбере повече, ако сътрудничи. Но тази тактика вече се изчерпваше. Джоан Лус беше адвокат, специализиран в „граждански щети“ — нарушения, които могат да бъдат признати като основание за съдебен процес. Самолет, пълен с пътници, от които загиват всички, освен четирима, един от които бе адвокат по граждански щети.

Горките „Реджис еър“. За тяхно нещастие бе оживял най-неподходящият пътник.

Джоан прекъсна рязко указанията на сестрата:

— Бих искала да получа копие от медицинския си доклад с пълен списък на вече направените тестове и техните резултати…

— Госпожо Лус? Сигурна ли сте, че се чувствате добре?

Джоан бе изгубила съзнание за миг, но това бе само остатък от поразилото ги в края на ужасния полет. Усмихна се и тръсна ядосано глава, устоявайки отново правата си. Този гняв, който изпитваше, щеше да ѝ даде сила в следващите около хиляда хонорувани часа, докато изясни тази катастрофа и изправи на съд тази опасно небрежна въздушна компания.

— Скоро ще се почувствам наистина добре — отсече тя.

— Никакви мухи — промърмори Еф.

— Какво?

Двамата с Нора стояха пред редиците чували, наредени до самолета. Четирите влезли в хангара хладилни камиони бяха с благоприлично покрити страни с черно платно, което криеше надписите на „Рибна борса“. Всяко тяло вече бе идентифицирано и с поставен на крака етикет с баркод на Главната медицинска инспекция на Ню Йорк. Тази трагедия на работния им жаргон бе от типа „затворена вселена“, с фиксиран и известен брой жертви — за разлика от рухването на Кулите-близнаци. Благодарение на сканираните паспорти, пътническите декларации и безукорното състояние на тленните останки, разпознаването на жертвите беше проста рутинна задача. Определянето на причината за смъртта им щеше да е истинското предизвикателство.

Насмолената мушама скърцаше под ботушите на екипа на СПРМ, докато вдигаха сините пластмасови чували за ремъците от двата края и ги товареха с цялата дължима официалност на определения за това камион.

— Трябваше да има мухи — каза Еф. Работните светлини, включени около хангара показваха, че въздухът над телата бе съвсем чист, с изключение на някоя и друга ленива мушица. — Защо няма никакви мухи?

След смъртта бактериите по храносмилателния тракт, които приживе съжителстват в симбиоза със здравия човешки организъм — приемник, започват да се борят сами за себе си, като накрая си прояждат пътя през коремната кухина и разяждат органите. Мухите могат да засекат миризмата от разлагащите се трупове от една миля разстояние.

Тук бяха наредени двеста и шест ястия. Хангарът трябваше да гъмжи от бръмчащи насекоми.

Еф закрачи по смолистото покритие към двама служители на СПРМ, които тъкмо запечатваха поредния чувал.

— Задръжте малко.

Двамата се изправиха и отстъпиха назад, а той коленичи и отвори ципа, за да погледне тялото вътре.

Оказа се момичето, което бе умряло, хванало ръката на майка си. Еф бе запомнил мястото му на пода, без да го съзнава. Човек винаги помни децата.

Русата ѝ коса лежеше сплъстена. Висулка с усмихнато слънчице, висяща на черна каишка, се бе отпуснала на шията. Бялата рокля почти ѝ придаваше вид на младоженка.

Служителите се бяха изместили, за да затворят следващия чувал. Нора се приближи зад Еф и го загледа. Със защитените си от ръкавици ръце той прихвана леко момичето от двете страни на главата и я завъртя.

Трупното вкочанясване настъпва изцяло около дванайсет часа след смъртта и се задържа около двайсет до двайсет и четири часа — сега бяха точно в средата на този обхват — докато втвърдените калциеви връзки в мускулите отново поддадат и тялото възвърне своята гъвкавост.

— Все още е гъвкаво — каза Еф. — Никакво вкочанясване.

Хвана я за рамото и бедрото и извърна момичето по очи. Разкопча гърба на роклята ѝ и оголи плътта на кръста с малките издути възелчета на гръбначния стълб. Кожата ѝ беше светла и леко луничава.

След като сърцето спре, кръвта се излива в кръвоносната система. Капилярните стени с дебелина едва една клетка скоро поддават, пръскат се и изливат кръвта в околните тъкани. Тази кръв се утаява в най-ниската, „висяща“ страна на тялото и бързо се съсирва. Смята се, че след шестнайсет часа настъпва трайно посиняване.

Вече бяха минали тази граница.

От издъхването в седящо положение и полагането на тялото в легнало положение след това, излялата се сгъстена кръв трябваше да придаде на кожата на кръста ѝ тъмночервен цвят.

Еф огледа редицата чували.

— Защо тези тела не се разлагат, както би трябвало?

Отпусна отново момичето на пода, а след това отвори дясното ѝ око с опитна ръка. Роговицата ѝ бе замъглена, както трябваше да е, мътно белият защитен слой беше сух, както се полагаше. Еф огледа пръстите на дясната ѝ длан — пъхнатата в ръката на майка ѝ — и установи, че са леко набръчкани заради дехидратацията, както и трябваше да бъде.

Отдръпна се и седна, притеснен от смесените сигнали, които получаваше. След това пъхна двата си палеца в ръкавици между пресъхналите ѝ устни. Звукът, наподобяващ изпъшкване, който се изтръгна от разтворените челюсти, беше просто от излизане на газ. Непосредствената вътрешност на устата беше в обичайното състояние, но той пъхна навътре един от пръстите си, за да притисне езика и да провери за още сухота.

Мекото небце и езикът бяха напълно побелели като изваяни от слонова кост. Като анатомичен модел. Езикът бе вкочанен и странно изпънат. Еф го измести встрани, за да открие останалото от устната кухина, също така изцедено.

Изцедено? Какво следва? „Телата са били изцедени — една капка кръв не е останала.“ Сякаш чуваше фразата от телевизионното хорър шоу на Дан Къртис от 70-те: „Лейтенант… труповете… те… кръвта им е изцедена!!!“ Следва музика на орган.

Умората започваше да го обзема. Еф задържа втвърдения език между палеца и показалеца си и светна с малкото фенерче, за да погледне надолу по побелялото гърло. Стори му се някак смътно гинекологично. Порно манекен?

После езикът се раздвижи. Той се дръпна рязко назад, изваждайки пръста си.

— Божичко!

Лицето на момичето остана гладко като смъртна маска с все още леко разтворени устни.

Нора до него се взря.

— Какво беше това?

— Просто рефлекс — отвърна той и се изправи. Гледа продължително в момичешкото лице, докато повече не можа да издържи. Дръпна отново ципа и я покри.

— Какво би могло да е? — каза Нора. — Нещо, което забавя тъканното разпадане? Тези хора са мъртви…

— Във всяко отношение, освен разлагането. — Еф поклати притеснено глава. — Не можем да задържаме транспорта. Изводът е: тези тела ни трябват в моргата. Отваряме ги. Изясняваме го това отвътре.

Забеляза, че Нора е зяпнала към резбования сандък, оставен на пода на хангара встрани от останалия багаж.

— Нещо много сбъркано има тук — промълви тя.

Еф гледаше в другата посока, към големия самолет над главите им. Искаше отново да се качи на борда. Трябваше да са пропуснали нещо. Отговорът трябваше да се крие там.

Но преди да е успял да го направи видя, че Джим Кент влезе в хангара с директора на ЦКБ. Д-р Еверет Барнс беше шейсет и една годишен, все още същият провинциален южняшки доктор като в началото на кариерата си. Службата за обществено здравеопазване, от която ЦКБ бе част, беше възникнала от ВМС и макар СОЗ отдавна да се беше разклонила и да действаше самостоятелно, много от висшите представители на ЦКБ продължаваха да предпочитат полувоенната униформа, в това число и директор Барнс. Оттам и противоречивата външност на простодушния народен джентълмен с бяла козя брадичка, облечен като пенсиониран адмирал в изрядна полева униформа в цвят каки чак до отличителните лентички на гърдите. Много напомняше на накичения с бойни отличия полковник Сандърс.

След въведенията и повърхностния оглед на един от мъртъвците от самолета, директор Барнс попита за оцелелите.

— Никой от тях няма и бегъл спомен за случилото се — обясни му Еф. — С нищо не ни помагат.

— Симптом?

— Главоболия. Някои — тежки. Болки в мускулите, кънтеж в ушите. Загуба на ориентация. Пресъхнала уста. Проблеми с равновесието.

— Общо взето — нищо повече от всеки друг, слязъл след трансатлантически полет — каза директор Барнс.

— Странно е, Еверет — отвърна Еф. — Двамата с Нора бяхме първите на самолета. Тези пътници — всички до един — бяха мъртви. Не дишаха. Четири минути без кислород е прагът за трайно мозъчно увреждане. Тези хора трябва да са били извън строя повече от час.

— Очевидно не — каза директорът. — И не можаха да ти кажат нищо?

— Имаха повече въпроси към мен, отколкото аз към тях.

— А общото между четиримата?

— Проследявам го в момента. Канех се да те помоля за помощ да ги задържим, докато си свършим работата.

— Помощ ли?

— Тези четирима пациенти трябва да ни съдействат.

— Имаме съдействието им.

— Засега. Просто… не мога да поема никакви рискове.

Директорът поглади спретнато подстриганата си бяла брада, преди да заговори:

— Сигурен съм, че с леко тактическо прилагане на повечко добро отношение бихме могли да се облагодетелстваме от благодарността им, че са избегнали тази трагична съдба и да ги направим по-услужливи. — Усмивката му оголи горния ред тежко емайлирани зъби.

— Какво ще кажеш за прилагането на Закона за Здравеопазването…

— Ефраим. Знаеш, че има цял свят разлика между изолирането на няколко пътника за доброволно превантивно лечение и задържането им под карантина. Трябва да се съобразим с по-големите проблеми. Медийните проблеми, откровено казано.

— Еверет, с цялото ми уважение се налага да възразя…

Малката длан на директора леко се отпусна на рамото му. Провлече малко повече тона, може би за да смекчи удара.

— Позволи ми да спестя и на двама ни малко повече време тук, Ефраим. Ако погледнем обективно на ситуацията, можем да кажем, че този трагичен инцидент е овладян, слава Богу. Нямаме никакви други смъртни случаи или заболявания на нито един друг самолет или летище по цялото земно кълбо за близо осемнайсет часа след приземяването на боинга. Това са позитивите и трябва да наблегнем на тях. Да пратим съобщение до широката общественост, да подсилим увереността на хората в системата за въздушен превоз. Сигурен съм, Ефраим, че привличането на тези щастливи оцелели, апелирането към тяхното чувство за чест и дълг, ще е достатъчно, за да ги склоним да ни съдействат. — Директорът отдръпна ръката си и се усмихна на Еф като военен, пошегувал се със своя син — пацифист. — Пък и — продължи Барнс — това изглежда като да е причинено от изтичане на газ, нали? Толкова много жертви, така внезапно обездвижени? Затворената среда? И съвземането на оцелелите, след като бяха свалени от самолета?

— Освен дето въздушната циркулация спря със спирането на тока, веднага след приземяването на самолета — намеси се Нора.

Директор Барнс кимна и скръсти ръце, за да го премисли.

— Добре, много има за разследване, не споря. Но вижте… това бе много добро упражнение за екипа ви. Справихте се добре. И след като нещата вече се уталожват, да се постараем да стигнем до дъното на проблема. Веднага щом приключим с тази проклета пресконференция…

— Чакай малко — прекъсна го Еф. — Какво каза?

— Кметът и губернаторът провеждат пресконференция съвместно с представители на фирмата превозвач, летищните власти и прочие. Двамата с теб ще представим реакцията на Федералната здравна служба.

— О, не. Сър, нямам време за това. Джим може да справи с тази задача…

— Джим може да се справи, но днес е твой ред, Ефраим. Време е да оглавиш начинанието. Ти си шефът на проект „Канарче“ и искам там да се появи някой, който е контактувал с жертвите от първа ръка. Трябва да покажем усилията си пред света.

Ето защо беше целият този рев против задържането или карантината. Барнс излагаше партийната си линия.

— Но аз всъщност нищо не знам все още — каза Еф. — Защо е това бързане?

Директор Барнс се усмихна и отново показа зъбния си емайл.

— Лекарският кодекс е: „Не вреди“. Политическият е: „Първо се покажи по телевизията.“ Плюс това, както разбирам, намесен е и елементът „време“. Май изискването било предаването да се излъчи преди проклетото слънчево събитие. Слънчевите петна влияели на радиовълните, нещо такова.

— Слънчевото… — Еф изобщо беше забравил за това. Рядкото явление, пълното слънчево затъмнение, което щеше да започне около три и половина точно този следобед. Първото пълно затъмнение в района на Ню Йорк от над четиристотин години, от пристигането на първите заселници в Америка. — Боже мой, забравих.

— Посланието ни към хората на тази страна ще бъде просто. Това, което се случи тук, е ужасна загуба на човешки животи и ЦКБ направи пълно разследване. Това е човешка трагедия, но ситуацията е под пълен контрол — случаят очевидно е изолиран и не съществува никаква причина за по-нататъшна тревога.

Еф скри намръщеното си лице от директора. Караха го да застане пред камерите и да заяви, че всичко е просто прекрасно. Излезе от изолираната зона, мина през зеещите порти на хангара и се показа на прокълнатата дневна светлина. Още се мъчеше да измисли как да се измъкне от това положение, когато мобилният в джоба на панталона му завибрира. Извади го и иконата с пликчето бавно се завъртя на екрана. СМС от мобилния на Мат. Еф го отвори:

Остана взрян в съобщението на сина си, докато очите му се размътиха. Дълго се задържа така, зяпнал в сянката си върху пистата, която, освен ако въображението не му играеше номера, вече бе започнала да изчезва.