Заразата

Легендата за Юзеф Сарду

— Имало едно време един великан — започна бабата на Ейбрахам Сетракян.

Очичките на малкия Ейбрахам светнаха и зелевият борш в дървената купа тутакси стана по-вкусен. Е, или поне не чак толкова чеснов. Беше бледо момче, хилаво и болнаво. Докато си ядеше супата, баба му, решена да го угои, седеше насреща му и го залисваше, запрела къделята вълна.

Бубе мейсех. „Бабини деветини“. Приказка. Легенда.

— Син на албански велможа бил той. А името му било Юзеф Сарду. По-висок бил Господаря Сарду от всеки друг мъж. По-висок от всеки покрив в селото. Ниско трябвало да се кланя, за да мине през всяка врата. Ала високият му ръст бил бреме. Болест му било по рождение, не благословия. Мъка било за младия мъж. Мускулите му нямали сила да крепят дългите му тежки кокали. Чак му било трудно да върви понякога. Подпирал се на бастун, един висок прът — по-висок от тебе — със сребърна дръжка, изваяна като вълча глава. Туй бил фамилният им герб.

— Да, бубе? — рече Ейбрахам между две пълни лъжици.

— Това му била ориста в живота и тя го научила на смирение, което си е голяма рядкост за един благородник. Голямо състрадание изпитвал към бедните, отрудените, болните. Най-скъп бил на децата в селото, а големите му дълбоки джобове — колкото торби за ряпа — били вечно издути с дрънкулки и сладки. Самият той нямал кой знае какво детство. Стигнал бащиния си ръст едва на осем, а на девет вече го надвишил с една глава. Слабостта и височината му карали баща му тайно да се срамува. Но Господаря Сарду бил наистина добър великан. За него се говорело, че гледа отгоре всекиго, но не гледа отгоре на никого.

Бабата замълча и кимна на внука си, подканяйки го да гребне нова лъжица. Момчето сдъвка от свареното червено цвекло, знайно като „бебешко сърчице“ заради цвета му, формата и тънките жилки из него.

— Да, бубе?

— Също тъй обичал много дивата природа и не го влечала жестокостта на лова… Но бил благородник и мъж с висок сан, та като станал на петнайсет, баща му и чичовците му го задължили да ги придружи на шест седмична ловна експедиция до Армения.

— Докъде, бубе? — ококори се Ейбрахам. — Великанът, той тука ли е дошъл?

— До северната земя, кадшиел. Тъмните лесове. Хората на Сарду не дошли да ловят глиган или мечка, или пък лос. Дошли да ловят вълк, семейния им знак, герба на дома Сарду. Дошли да уловят ловуващ звяр. Преданията на рода им казвали, че яденето на вълче месо давало на мъжете Сарду храброст и сила, а бащата на младия господар вярвал, че това може да изцери хилавите мускули на сина му.

— Да, бубе?

— Пътуването им било дълго и мъчително, а и лошото време ужасно им пречело, но Юзеф се държал много мъжки. Никога допреди не бил пътувал далече от родното село, а погледите, които получавал от непознати по пътя, го карали да се срамува. Като стигнали тъмния лес, горите наоколо му оживели. Нощем из дърветата гъмжало от стада животни, досущ като бегълци, подгонени от убежищата им, от бърлоги, гнезда и леговища. Толкова много животни, че ловците не можели да заспят нощем в бивака си. Някои искали да си идат, но натрапчивото желание на стария Сарду се налагало над всичко друго. Нощно време чували воя на вълците, а той ужасно искал да хванат един за сина си, единствения му син, чието великанство било чума за рода на Сарду. Искал да прочисти дома Сарду от това проклятие, да ожени сина си и той да създаде много и здрави наследници.

— И станало тъй, че баща му тръгнал по дирите на вълк и пръв се отделил от другите малко преди да ги застигне втората вечер. Цяла нощ го чакали останалите, а на разсъмване се пръснали да го дирят. И станало тъй, че един от братовчедите на Юзеф не се завърнал да пренощува при тях. И тъй нататък, един по един, нали ме разбираш.

— Да, бубе?

— Докато най-накрая останал само Юзеф, момчето-великан. На другия ден той тръгнал и на едно място, където претърсвали преди, намерил тялото на баща си и на всичките си братовчеди и чичовци, проснати пред входа на подземна пещера. Черепите им били натрошени с голяма сила, но телата им останали неизядени. Досетил се, че са убити от звяр с огромна сила, но не от глад или от страх. Представа си нямал защо, макар да усещал, че го наблюдава, а може би дебне дори, някакво същество, спотайващо се в онази тъмна пещера.

— Господаря Сарду отнесъл едно по едно телата от пещерата и ги заровил дълбоко в земята. Усилието ужасно го изтощило, разбира се. Изчерпало повечето му сила. Уморен бил, фармутшет бил. Ала все пак, колкото и да бил сам, уплашен и останал без сили, нея нощ се върнал при пещерата, за да се възправи срещу злото, ако то се покаже в тъмното, да отмъсти за близките си или да загине. Това се знае от дневника, който пишел, дето го намерили много години по-късно в горите. Туй било последният му запис.

Ейбрахам зяпна сащисан.

— Но какво е станало, бубе?

— Никой не знае, всъщност. А у дома, където седмиците, през които нямало вест, се проточили от шест на осем и после станали десет, хората се уплашили, че цялата ловна дружина е загинала. Събрали и пратили издирваща група, но нищо не намерили. После, на единадесетата седмица, една нощ в албанското имение дошла каляска със спуснати пердета на прозорците. Бил младият господар. Затворил се той в замъка, в едно от крилата с вече празни спални, и оттогава насетне рядко го виждали, ако изобщо го виждал някой. По онова време само се носела мълва за случилото се с него в румънския лес. Малцината, които уж го били виждали — ако изобщо можело да се вярва на думите им — твърдели, че се върнал обладан от огромна сила, достойна за великанския му ръст. Но толкова дълбока била скръбта на Сарду по неговия баща, чичовци и братовчеди, че никога повече не го видели на дневна светлина, а и повечето си слуги прогонил. Нощем имало живот в замъка — огънят от камините блестял в прозорците, но с времето домът на Сарду запустял.

— Но пък нощем… някои хора твърдели, че чуват великанът да крачи из селото. Деца най-вече, шушнели, че са чули онова чук-чук-чук на тоягата му. Сарду не разчитал вече на нея, но я използвал да ги вдига от креватите им по нощите за дрънкулки и сладки. Сочели на невярващите дупките в пръстта, някои под прозорците на спалните, малки дупчици, като от бастуна му с вълчата глава.

Очите на бубе помръкнаха. Погледна към купата му да се увери, че повечето супа е изсърбана.

— А после, Ейбрахам, някои деца от селото почнали да изчезват. Разнесла се мълва, че и от околните села изчезват деца. Даже и от моето село. Да, Ейбрахам, като момиченце твоята бубе отрасна едва на половин ден път от замъка на Сарду. Помня две сестрички. Намериха телцата им в едно сечище сред гората, бели като снега наоколо им, а отворените им очи бяха остъклени от скреж. Аз самата дочух една нощ, не много отдалече, онова чук-чук-чук — такъв един силен, ритмичен шум. Дръпнах бързо завивката над главата си да го заглуша и не заспах повече дни наред.

Ейбрахам изгълта със супата края на приказката.

— След време повечето от селото на Сарду се опразни и стана прокълнато място. Циганите, щом минеше таборът им през селцето ни да продават шарената си стока, разказваха странни случки, с призраци и привидения край замъка. За великан разправяха, който газел по огряната от луната земя като някакъв бог на нощта. Точно те ни предупреждаваха: „Яжте и растете силни, иначе ще ви вземе Сарду.“ Тъй е, важно е, Ейбрахам. Ес гезунтерхайт! Яж и ставай силен. Хайде, изгреби я тази купа. Иначе… той ще дойде. — Завърнала се беше от онези няколко мига в тъмното, в спомена. Очите ѝ бяха живнали отново. — Сарду ще дойде. Чук-чук-чук.

Изгреба я той и още как, до сетното останало парченце цвекло. Купата беше празна и приказката бе свършила, но стомахът и умът му бяха пълни. Доволна остана бубе от яденето му и на лицето ѝ, според него, се бе изписала най-ведрата и чиста любов, която можеше да съществува. В мигове като този, седнали през две поколения разстояние край паянтовата семейна маса, двамата си общуваха. Споделяха храната си и изпълваха сърцата и душите си.

Десет години по-късно семейството на Сетракян щеше да бъде принудено да напусне дърводелската си работилничка и селото, но не от Сарду, а от германците. У дома им бе разквартируван офицер и човекът, трогнат от изключителната доброта на домакините си, след като бе споделил хляба им на същата паянтова маса, една вечер ги предупреди да не изпълняват заповедта на другия ден да се съберат на гарата, а същата нощ да напуснат дома си и селото.

И те го сториха, цялото голямо семейство — всичките осем души — хванаха пътя из околните гори с всичко, което успяха да помъкнат със себе си. Бубе ги бавеше. Още по-лошо — знаеше, че ги бави, знаеше, че присъствието ѝ излага цялата фамилия на голяма опасност и се проклинаше заради старите си уморени крака. Другите от семейството накрая продължиха напред. Всички, освен Ейбрахам. Беше пораснал здрав, силен и обещаващ младеж. Толкова млад, а вече — майстор дърворезбар, изучил Талмуда, с особен интерес към Зохар и тайните на еврейския мистицизъм. Той се задържа назад с нея. Щом ги достигна вестта, че другите са ги арестували в следващото градче и ги принудили да се качат на влак за Полша, неговата бубе, разкъсана от чувство за вина, настоя Ейбрахам да я остави да се предаде, за да успее да се измъкне.

— Бягай, Ейбрахам. Бягай от нацистите. Като от Сарду. Спаси се.

Не даде и дума да се изрече. Нямаше да се остави да го разделят от нея.

На заранта я намери на пода в стаята, където бяха преспали — в къщата на състрадателен селянин. Издъхнала беше през нощта. Устните ѝ бяха олющени и тъмни като въглен, шията ѝ беше почерняла… Бе се нагълтала с животинска отрова. С великодушното позволение на приютилото го семейство, Ейбрахам Сетракян я погреба под разцъфнала бяла бреза. Издяла ѝ търпеливо красив дървен знак, целия на цветя, птици и всички неща, които ѝ бяха носили най-много щастие. И плака, плака за нея… А после побягна не на шега.

Побягна от нацистите колкото му държат краката и през цялото време чуваше онова чук-чук-чук зад гърба си.

По петите го гонеше зло.