Заразата

Трета интерлюдия Бунт, 1943 г.

Август направо изгаряше календара. Ейбрахам Сетракян най-много от всички усещаше тежестта му, докато редеше греди за окачения покрив. Ден след ден слънцето го изпичаше. Но още повече бе започнал да мрази нощта. Да ненавижда своя нар и сънищата си за родния дом, които допреди бяха единствената утеха от ужаса на лагера на смъртта… А сега се беше превърнал в заложник на двама еднакво безмилостни господари.

Тъмното същество, Сарду, бе разредило посещенията си до два пъти в седмицата, когато идваше да се храни в бараката на Сетракян, а вероятно и в другите бараки. Смъртните случаи оставаха напълно незабелязани както от лагеристите, така и от охраната. Украинските пазачи отбелязваха труповете като самоубийства, а за СС това означаваше само промяна на данните в регистъра.

През месеците след първото посещение на Съществото Сарду, Сетракян бе обсебен от идеята да надвие това зло. Научи всичко, което можа, от други лагеристи, местни хора, за древната римска крипта, закътана някъде в горските дебри. Вече беше сигурен. Там Съществото беше направило своето леговище и оттам всяка нощ излизаше, за да утоли нечестивата си жажда.

Този ден Сетракян разбра какво означава истинската жажда. Между пленниците непрекъснато кръжаха водоносци, макар че много от тях също биваха покосени от топлинен удар. През същия този ден и горящата дупка беше хранена добре. Сетракян беше успял да се сдобие с всичко, което му бе необходимо: дълъг груб прът от бял дъб и парче сребро за върха. Това беше древният начин човек да пребори стригои, вампира. Беше заострял върха дни наред, преди да го покрие със среброто. Близо две седмици планира, преди да успее да вмъкне копието в бараката без никой да го види. Беше го скрил на тайно място точно зад нара си. Ако охраната някога го намереше, щяха да го екзекутират на мига, защото формата на твърдото дърво безпогрешно го издаваше като оръжие.

Предната нощ Сарду се бе вмъкнал късно в лагера, по-късно от обичайното. Сетракян беше лежал съвсем неподвижно, в търпеливо очакване съществото да започне да се храни с изнемощелите цигани. Изпитваше отвращение и угризение, молеше се за прошка… но това беше част от плана, защото полузаситената с кръв твар щеше да е по-невнимателна.

През решетките на малките прозорци в източния край на помещението се процеждаше синкавата светлина на наближаващата зора. Сетракян това и чакаше. Убоде показалеца си и на сухия му пръст се появи идеална рубинена сфера. При все това се оказа напълно неподготвен за предстоящото.

До тоя миг така и не бе дочул звук от Съществото. Нечестивият му пир протичаше в пълна тишина. Но този път, надушило младата кръв на Сетракян, Нещото простена. Звукът му напомни за пращенето на кършещо се сухо дърво или за просмукването на вода през запушен сифон.

За секунди Съществото се озова до Сетракян.

Докато младежът предпазливо плъзгаше ръката си назад, за да докопа кола, погледите на двамата се срещнаха. Безпомощен, Ейбрахам извърна лице към него, щом той застана до нара му.

Съществото му се усмихна.

— Векове отминаха, откакто се хранехме, взирайки се в живи очи — изсъска Тварта. — Векове…

Дъхът му миришеше на пръст и на метал (може би мед?), а езикът му изцъка в устата. Дълбокият му и плътен глас прозвуча като сплав от много гласове, които се изливаха навън, сякаш втечнени от човешката кръв.

— Сарду — прошепна Сетракян, безсилен да затаи името в себе си.

Лъщящите и черни като мъниста очи на Съществото се отвориха по-широко и за един мимолетен миг му се сториха почти човешки.

— Той не е сам в това тяло — изсъска Създанието. — Как смееш да го призоваваш?

Сетракян стисна кола зад нара си и бавно го заиздърпва навън…

— Човек има правото да бъде призован по име, преди да срещне Бог — заяви той с праведността на младите.

Създанието възторжено изгъргори:

— Тогава би могъл да ми кажеш своето, младо същество…

При тези думи Сетракян се опита да измъкне кола, но сребърният му връх тихо изстърга и издаде намерението му миг преди Изчадието да бъде прободено в сърцето.

И този миг се оказа достатъчен. Създанието разгъна напред ноктестата си ръка и спря оръжието на сантиметри от гърдите си.

Сетракян се помъчи да се освободи, като замахна по него с другата си ръка, но Създанието спря и нея. Върхът на жилото му перна младежа отстрани по шията — съвсем тънко убождане, бързо колкото мигване на окото, но достатъчно, за да впръсне парализиращата си отрова.

Вече държеше здраво в ръцете си младия мъж. Вдигна го от леглото.

— Но ти няма да срещнеш Бог — изсъска Създанието. — Защото лично се познавам с Него и знам, че Си отиде.

Сетракян бе на ръба да изгуби съзнание от натиска на хищните пръсти, стиснали като менгемета дланите му. Дланите, които толкова дълго го бяха опазили жив в лагера. Мозъкът му се пръскаше от болка, беше зяпнал и дробовете му се напрягаха да вдишат, но не закрещя.

Създанието се взря дълбоко в очите му и видя вътре душата му.

— Ейбрахам Сетракян — изшепна то. — Име толкова нежно, тъй сладко за изпълнено със силен дух момче… — Доближи се до лицето му. — Но защо искаш да ме унищожиш, момче? С какво толкова съм заслужил омразата ти, когато откриваш около себе си толкова смърт и без мен? Не аз съм чудовището тук. Бог е. Бог, Който е както твой, така и мой. Изоставилият ни Баща, който Го няма от толкова дълго време… В очите ти виждам онова, от което най-много се боиш, млади Ейбрахам, и това не съм аз… Ямата е. Тъй че сега ще видиш какво ще се случи, щом я нахраня с теб, а Бог не ще стори нищо за твоето спасение.

И тогава, с жестоко изпукване, Създанието прекърши костите в дланите на младия Ейбрахам.

Младежът се свлече на пода, присвит на кълбо от болка и притиснал до гърдите си потрошените си пръсти. Лежеше прострян в петно от смътна слънчева светлина.

Утро.

Създанието изсъска и отново понечи да го приближи.

Но лагеристите вече се будеха и докато младият Ейбрахам губеше съзнание, Изчадието изчезна.

Преди проверката откриха Сетракян ранен и плувнал в кръв. Отнесоха го в лазарета, откъдето болните лагеристи никога повече не се завръщаха. Един дърводелец с прекършени ръце не можеше да послужи за нищо в лагера и главният надзирател веднага одобри премахването му. Повлякоха го към ямата за изгаряне с останалите нещастници, не издържали проверката. Накараха ги да коленичат в редица. Гъстият мазен черен дим закриваше убийствено горещото и безмилостно слънце. Съблякоха го и го завлякоха в самия край на редицата. Там, присвил до гърдите си прекършените си длани и треперещ от страх, той се вторачи в ямата.

Изгарящата яма. Гърчещите се прегладнели пламъци. Мазният пушек, издигащ се нагоре в хипнотичен танц. Ритъмът в редицата за екзекуция — изстрелът, изщракването на затвора на пистолета, тихото изтупване на празната гилза в пръстта… Това го унасяше в смъртен транс. Втренчи се долу в пламъците, които свличаха плът и кост и оголваха човека до това, което е: жалка материя. Ненужни никому крехки, трошливи, изгарящи късове месо, които се превръщаха във въглени.

Създанието беше вещо в ужаса, но този човешки ужас надвишаваше всяка друга възможна съдба. Не само поради липсата на милост, а по-скоро защото ставащото тук не беше подчинено на някакъв импулс. Беше рационално. Беше въпрос на избор. Убийството нямаше връзка с голямата война и не служеше на никаква друга цел, освен на злото. Хора избираха да правят това с други хора и измисляха причини, места и митове, за да удовлетворят рационално и методично своята страст.

Докато нацисткият офицер механично застрелваше всеки по ред в тила и изритваше тялото в поглъщащата яма, волята на Ейбрахам рухна. Призля му не от миризмата или от гледката, а от осъзнаването — от увереността — че Бог вече не е в сърцето му. То беше заето изцяло от ямата.

Младежът плачеше за своя провал и за провала на своята вяра, когато усети дулото на полуавтоматичния пистолет да се притиска в голата му кожа…

Още една уста на врата му…

И тогава чу изстрелите. От другата страна на двора бригада лагеристи бяха завзели наблюдателните кули и превземаха лагера. Стреляха във всеки униформен офицер, който се мернеше пред очите им.

Мъжът зад него побягна. Остави Сетракян надвесен над ръба на онази яма.

Полякът до него в редицата се надигна и побягна… и волята отново се върна в младото тяло на Ейбрахам. Свил ръце до гърдите си усети, че се е изправил и вече тича гол към замаскираната ограда с бодлива тел.

Около него ехтеше стрелба. Охрана и затворници падаха, плувнали в кръв. Димът вече не идваше само от ямата. Целият лагер беше в пламъци. Озова се някак до оградата заедно с група хора, където нечии безименни ръце го повдигнаха нагоре, отменяйки собствените му потрошени длани, а после го прехвърлиха от отсрещната страна.

Остана да лежи на земята. Пушечни и картечни куршуми свистяха и разкъсваха пръстта наоколо… и отново нечии ръце и мишци го вдигнаха на крака.

И докато невидимите му помагачи падаха разкъсани от куршумите, Сетракян бягаше и бягаше, и… усети, че е сам и плаче… защото в отсъствието на Бог беше намерил Човек. Човек, убиващ друг човек, човек, помагащ на друг човек, и двамата безименни: напаст и благослов.

Въпрос на избор.

Бягаше и бягаше мили наред, докато австрийските подкрепления стягаха обкръжението. Ходилата му бяха разкъсани, пръстите на краката му — натрошени от камъните, но нищо вече не можеше да го спре, след като беше извън оградата. Когато най-сетне стигна до гората и рухна в тъмното, скрит от нощта, в ума му имаше една-едничка цел.