Заразата

Последна интерлюдия Развалините

В последвалите няколко дни след падането на Треблинка повечето избягали бяха заловени и екзекутирани. Все пак Сетракян съумя да оцелее сред горите, макар да беше в обхвата на зловонната миризма от лагера на смъртта. Ядеше корени и колкото дребен дивеч можеше да улови с прекършените си ръце, а от телата на труповете успя да събере опърпани дрехи и разпрани обуща.

Денем отбягваше претърсващите патрули и лаещите псета. Нощем търсеше.

Беше чул за римските развалини от разказите на поляците в лагера. Отне му близо седмица скитане из дърветата, докато в гаснещия предвечерен здрач на един късен следобед се озова на обраслите с мъх стъпала върху върха на древната руина.

Повечето от онова, което бе останало, се намираше под земята, само с няколко обрасли камъка, които се виждаха отвън. Голям каменен стълб все още се издигаше на върха на каменната могила. Успя да различи няколко букви, но бяха изтрити толкова отдавна, че бе невъзможно да разчете нещо смислено.

И също така бе невъзможно да стои там пред тъмната паст на тези катакомби и да не потръпне.

Ейбрахам бе убеден: там долу беше леговището на Сарду. Знаеше го. Страхът го надви и той усети ямата за изгаряне, която се надигна в гърдите му. Но волята в сърцето му бе по-силна. Защото знаеше, че е призван да намери онова същество, онова гладно същество, и да го убие. Да го спре. Бунтът в лагера беше унищожил плана му за убийство — след седмици и месеци усилия, докато се сдобие с белия дъб, за да го оформи — но не и необходимостта да отмъсти. От всичко грешно на този свят, това бе нещото, което можеше да изправи. Това можеше да придаде смисъл на съществуването му. И сега щеше да го стори.

С помощта на счупено парче скала беше оформил нов груб кол от най-здравото дърво, което бе успял да намери. Не беше чист бял дъб, но щеше да свърши работа. Направи го с осакатените си пръсти, с което досъсипа болните си ръце завинаги. Стъпките му отекнаха в каменната камера на криптата. Таванът ѝ беше доста нисък — изненадващо, предвид свръхестествения ръст на съществото — а корените бяха разкъртили камъните, върху които едва се крепяха останките от постройката. Първата камера водеше към втора и — удивително — към трета. Всяка от тях — по-малка от предишната.

Сетракян нямаше нищо, с което да освети пътя си, но рухналата сграда пропускаше смътни стълбове късна дневна светлина, които падаха отгоре през сумрака. Застъпва предпазливо през камерите с разтуптяно сърце и уплашен почти до смърт. Грубият дървен кол изглеждаше съвсем неуместно оръжие за бой в тъмното с гладното Същество. Особено с тези прекършени ръце. Какво правеше той? Как щеше да убие чудовището?

Когато влезе в последната камера, киселинният спазъм от надигащия се страх опари гърлото му. Щеше да страда от киселинен рефлукс до края на живота си. Помещението беше празно, но там, в центъра му, дърводелецът Сетракян съвсем ясно видя в пръстения под — като врязани в него — отпечатаните очертания на ковчег. Огромен сандък, два и половина метра на метър и четвърт, който можеше да е изтръгнат от гнездото си само от ръцете на Същество с чудовищна сила.

После чу зад себе си стърженето на стъпки по каменния под. Заклещен в най-вътрешната камера на леговището, Сетракян се завъртя мигновено с изпънатия напред дървен кол. Звярът се беше завърнал в скривалището си, само за да завари прокраднала се жертва в собствената си спалня.

Предшестваше го съвсем смътна сянка, но стъпките бяха леки и провлечени. Не Съществото се появи зад каменния ъгъл, за да заплаши Сетракян. Беше човек, с най-обикновен човешки ръст. Немски офицер с опърпана и прогизнала униформа. Очите му бяха яркочервени и воднисти, изпълнени с глад, който бе нараснал до чиста, безумна паника. Сетракян го позна: Дитер Цимерман, млад офицер, не много по-висок от него. Истински садист, лагерен надзирател, който се перчеше, че всяка нощ лъска ботушите си, за да остърже засъхналата по тях еврейска кръв.

И сега съществото копнееше за нея — за кръвта на Сетракян. За чиято и да е кръв. Да се нагълта с нея.

Сетракян нямаше да се предаде. Вече бе извън стените на лагера. Гореше от убедеността, че не е преживял целия този ад, само за да падне тук, да стане жертва на нечестивата мощ на това прокълнато нацистко Изчадие.

Връхлетя срещу него с върха на пръта си, но Нещото се оказа по-бързо от очакваното. Сграбчи дървеното оръжие, изтръгна го от негодните му ръце и го стовари в лакътната му кост. Той успя да го отбие, дървеният прът изтрещя в каменната стена и падна в пръстта.

Съществото настъпи към него, задъхано от възбуда. Той се заотдръпва назад, докато осъзна, че е в самия център на правоъгълния отпечатък от ковчега. След това с ненадейна сила връхлетя срещу Създанието и го блъсна силно в стената. Пръст се изсипа между голите камъни и се завихри като струи сив дим. Съществото понечи да сграбчи главата му, но Сетракян отново се хвърли към него, заби счупената си ръка нагоре под брадичката на чудовището и надигна озъбеното му лице така, че то да не може да го ужили и да пие.

Изчадието си възвърна равновесието и го изхвърли настрани. Сетракян падна до дебелия си дъбов прът. Стисна го, но Съществото стоеше пред него ухилено и готово да му го отнеме отново. Вместо това Сетракян заби пръта в камъните, които крепяха стената. Вклини го под един разхлабен камък и с натиск на краката си се помъчи да го избие, докато в това време нечестивата Твар разтваряше устата си.

Няколко камъка поддадоха, страничната стена на входа на камерата рухна и Сетракян пропълзя назад. Грохотът бе оглушителен, но кратък и камерата се изпълни с прах, който затули последните проникващи лъчи светлина. Сетракян изпълзя слепешком над камъните и една ръка го сграбчи здраво за крака. Прахта се разсея, колкото да успее да види, че един от големите камъни е премазал главата на Съществото от темето до челюстта… и все пак то продължаваше да живее. Черното му сърце — или каквото беше там — продължаваше да бие жадно. Сетракян го зарита в ръката, докато Съществото отпусна хватката си. Едновременно с това откърти и камъка. Горната половина на главата на Изчадието беше разцепена и черепът тихо изпука като рохко сварено яйце.

Сетракян сграбчи един крак и със здравата си ръка извлече трупа. Измъкна го от развалините на повърхността в последните лъчи дневна светлина, процеждащи се през дървесния саван. Беше оранжева и смътна, но това бе достатъчно. Съществото се загърчи от болка, изпече се бързо и се отпусна безжизнено на земята.

Сетракян надигна лице към гаснещото слънце и от гърлото му се изтръгна животински вой. Неразумно действие, след като все още бягаше от падналия лагер. Но това бе излияние на изстрадалата му душа, предизвикано от избиването на семейството му, от ужасите на плена, от новите страхове, на които се бе натъкнал… И накрая, това бе вопъл към Бог, изоставил него и хората му.

Следващия път, щом срещнеше някое от тези същества, щеше да разполага с подобаващите оръжия. Щеше да се подсигури далеч по-добре, отколкото за битка с нищожен шанс. Тогава осъзна с такава убеденост, колкото бе сигурен, че е жив, че щеше да проследи през годините дирите на този изчезнал ковчег. Десетилетия, ако трябва. Беше увереност, която му даваше нова посока и го отпращаше на изпитание, което щеше да ангажира остатъка от живота му.