Заклинателка

7

— Търсих те навсякъде — каза Блейс. — Трябваше да се обадя на госпожа Рос, за да разбера, че си тук. Черната й коса беше разрошена от вятъра и падаше свободно върху раменете й. Беше махнала червената си вратовръзка и горните копчета на ризата й бяха разкопчани. Страните й бяха порозовели и в очите й искреше тъмен блясък. Изглеждаше изключително красива и досущ като вещица.

Теа и Ерик се отделиха един от друг и Теа усети, че и двамата се смутиха.

— Ние просто… — поде Ерик. — Ъ-ъ… — Докато Блейс го съзерцаваше, той отново започна да разгъва синьото одеяло. — Искаш ли да разгледаш клиниката?

— Не се интересувам от животни, освен ако не са на шишчета — отвърна Блейс и огледа стаята с ръка на кръста.

Очевидно беше в прекрасно настроение.

Дланите на Теа започнаха да влажнеят. Не беше сигурна какво точно си е помислила Блейс, когато ги завари, но от нея все пак се очакваше да спечели Ерик, нали?

Погледът й случайно попадна на салфетката, с която Ерик бе избърсал кръвта от пръста си. Тя дискретно се пресегна и я смачка в ръката си.

— Значи си тръгна от танците — каза Теа на братовчедка си. — А къде е… — Всъщност кой беше кавалерът на Блейс тази вечер? Серджо? Кевин? Или някой друг?

— Нямаше танци — отвърна Блейс. — Отмениха ги. — После лицето й се промени, тя премигна чаровно и се усмихна мило. — А ти коя си, скъпа?

Розамунд, която стоеше в коридора, отстъпи крачка назад, притискайки до гърдите си Мадам Кюри. Тя не каза нито дума, но враждебните й зелени очи дори за момент не спряха да следят Блейс.

— Ъ-ъ… съжалявам — намеси се Ерик. — Това е сестра ми. Тя е… малко стеснителна.

— А, значи това е семейна черта — отбеляза Блейс. — Колко мило.

— Мисля, че е време да се прибираме — каза Теа. Искаше да говори с Ерик, но насаме, а не в присъствието на едно кисело хлапе и подозрителна вещица. Тя погледна към Ерик малко смутено и забеляза, че и той се чувства така. — Е, ще се видим в училище.

— Да. — Той изведнъж се усмихна. Знаеш ли, има още нещо, което исках да ти кажа. Ако все пак размислиш за Калифорнийския университет, можеш да посещаваш часовете по зоология. Ще ти бъдат от полза.

— Ще видим — отвърна Теа, усещайки погледа на Блейс.

— Извинявай, ако съм била груба — каза навън Блейс за известна изненада на Теа. — Но къде ли не те търсих, за да ти разкажа колко страхотно си прекарах. — Тя тръсна черната си коса с чаровна усмивка на лицето. — И колко е забавно да бъдеш кучка, когато искаш…

В отговор Теа само въздъхна и после изведнъж замръзна на мястото си.

— Блейс, колата!

Сребристосивото порше на Кевин изглеждаше така, все едно е било бомбардирано. Предната броня беше огъната навътре, вратата откъм пътническото място беше жестоко изкривена, а предното стъкло — пукнато.

— Имах малък проблем — обясни спокойно Блейс. — Но всичко вече е наред. Днес срещнах едно момче на име Люк Принс, което има мазерати. — Сетне тя погледна към Теа и добави: — Предполагам, че нямаш нищо против това, нали? Искам да кажа, да се отнасяме така към хората?

— Не, разбира се, че не. Просто не искам отново да бъда изключена.

— Не е незаконно да катастрофираш. Хайде, но ще трябва да влезеш в колата през шофьорската врата.

Тя караше без определена посока. Теа седеше мълчаливо, долавяйки изпитателните погледи, които нейната братовчедка й хвърляше от време на време.

— Е? — каза тихо Блейс накрая. — Успя ли да вземеш?

— Какво?

— Не ставай смешна.

Теа й показа смачканата салфетка в ръката си.

— Не съм пълнила шишенцето. Това е нелепо. Но използвах изобретателността си и взех достатъчно.

— Хм. — Заострените нокти на Блейс с кървавочервен лак докоснаха леко салфетката. Стресната, Теа я дръпна и тя се скъса. В ръцете си държеше само крайче от нея.

— Хей…

— Какъв е проблемът? Просто искам да я съхраня — спокойно каза Блейс. — Е, а как стоят нещата при теб?

— Добре — отвърна Теа. Ръцете й бяха влажни, но тя направи усилие гласът й да звучи хладно. — Мисля, че вече е мой — добави Теа, опитвайки се да имитира високомерните и бездушни реплики на Блейс.

— О, наистина ли? — Бяха попаднали в крайното дясно платно и колата бавно пълзеше в задръстването. Под светлината на неоновите лампи Теа видя на устните на Блейс да трепва загадъчната полуусмивка. — А какво беше това за Калифорнийския университет?

— Нищо. Той смята да учи там и, разбира се, му се иска да бъда с него.

— Той вече мисли за вашето бъдеще. Ето на това му се казва бърза работа. Поздравления!

На Теа не й хареса начина, по който го каза. Повече от всякога й се искаше да защити Ерик, но не беше сигурна точно как. Всичко зависеше от това докъде се простираха подозренията на братовчедка й.

— Знаеш ли — продължи Блейс, сякаш унесена в спомени, — момчетата са толкова забавни. Всички те на пръв поглед са различни, но в крайна сметка до един приличат на балони. И когато попаднат изцяло под твоя власт, сякаш се чува един звук подобен на пукване. Като на въздушен мехур.

Теа преглътна, взирайки се в големия златен лъв пред сградата на MGM грандхотел. Зелените му очи й напомниха за тези на Ерик.

— Нима? Много интересно.

— О, да, наистина е така. А след това пукване те просто рухват вътрешно и, разбира се, стават съвършено безполезни. Като елен, който е твърде стар, за да се размножава. Край с тях!

— Добре казано.

— Знаеш ли, мисля, че Ерик е готов за това пукване. Той вече е влюбен в теб, това е очевидно. И мисля, че е време да чуем познатия звук.

Теа седеше неподвижно на седалката. Момиче вампир с рокля, върху която беше избродирана черна роза, мина покрай чакащите коли. Най-накрая Теа каза:

— Блейс…

— Какво, това проблем ли е за теб? Защо ми се струва, че си прекалено мека с него? Или може би прекалено много го харесваш?

— Блейс…

— Влюбена ли си в него?

Теа потръпна и въпросът като че ли увисна във въздуха. Най-накрая тя прошепна:

— Не говори глупости.

— А ти не се опитвай да ме заблудиш. И не забравяй с кого говориш. Познавам това глупаво изражение, което се изписва на лицето ти, когато се опитваш да проникнеш в съзнанието на някое животно. Видях как го прегръщаше.

Теа беше отчаяна. И вече не се страхуваше само от Блейс. Наказанието на Нощния свят спрямо онзи, който се влюбеше в човек, беше сурово. Смърт. И тя грозеше не само нея, но и Ерик. Оставаше й един-единствен изход. Теа се обърна и погледна решително братовчедка си.

— Добре, Блейс, ти ме познаваш. Винаги сме били като сестри и знам, че макар понякога да се държиш странно с мен, ти все пак ме обичаш.

— Разбира се, че те обичам — каза Блейс нетърпеливо и Теа осъзна, че това бе част от проблема. Под сменящите се неонови светлини на един близък хотел тя видя, че очите на братовчедка й са влажни. Блейс се боеше за нея и в същото време се презираше за това, че се страхува.

Теа хвана ръката й.

— Тогава трябва да ме изслушаш — каза тя умолително. — Блейс, когато за пръв път срещнах Ерик, нещо се случи между нас. Не мога да го обясня… дори не мога да го опиша. Но имаше някаква връзка помежду ни. Знам, че ще прозвучи като лудост и знам, че няма да го одобриш… — Наложи се да спре, за да си поеме дъх. — Блейс, какво би направила ти, ако изведнъж намериш своята сродна душа и се окаже, че това е някой, когото нямаш право да обичаш?

Блейс сякаш окаменя. За момент двете момичета седяха едно до друго неподвижно и после много, много бавно Блейс отдръпна ръката си от тази на Теа.

— Искаш да кажеш… че си открила… сродната си душа? — попита Блейс.

Влага напираше в очите на Теа. Никога преди не се беше чувствала толкова самотна.

— Мисля, че да — прошепна тя.

Блейс се обърна към предното стъкло. Лилава светлина се отрази в черните й коси.

— Това е по-сериозно, отколкото предполагах.

Сълзите на Теа бликнаха.

— Но ти ще ми помогнеш, нали?

Блейс потропа няколко пъти с тънките се пръсти по волана.

— Разбира се, че ще ти помогна. Налага се. Ние сме като сестри и аз никога не бих те изоставила в беда.

Теа изпита такова облекчение, че й се зави свят. И колкото и да беше странно, след това се разплака още по-неутешимо.

— Бях толкова уплашена… Откакто това се случи, непрекъснато се опитвам да измисля какво да правя. — Тя хлипаше… Блейс отново я гледаше и й се усмихваше, а сивите й очи проблясваха някак особено. — Блейс?

— Ще ти помогна — отвърна тя, все така усмихната. — Като го взема за себе си. А после ще го убия за това, че е изложил братовчедка ми на опасност.

За момент Теа сякаш се вкамени и после избухна.

— Никога! — отсече тя. — Чуваш ли ме, сестричке? Никога!

Блейс остана спокойна, докато караше.

— Знам, сега сигурно си мислиш, че това не е най-добрият изход, но един ден ще ми благодариш.

— Блейс, чуй ме. Ако му сториш нещо… ако го нараниш, всъщност ще нараниш мен.

— Ще го преживееш. — Под разноцветните светлини от булеварда Блейс изглеждаше като някоя древна богиня на съдбата. — По-добре сега да те заболи малко, отколкото по-късно да бъдеш екзекутирана.

Теа се тресеше цялата от гняв. Как бе могла да допусне такава грешка! Ако беше продължила да разговаря с братовчедка си, помисли си тя по-късно, Блейс може би щеше да се вслуша в думите й. Но беше толкова бясна и ужасена, че можа само да каже:

— Не мисля, че можеш да го направиш. Не мисля, че би могла да ми го отнемеш, дори да опиташ.

Блейс се вторачи в нея, сякаш за момент не знаеше какво да каже. После отметна глава назад и се разсмя.

— Теа — каза тя, — аз мога да отнема всяко момче от когото и да било. По всяко време, навсякъде и по който си искам начин. И точно това възнамерявам да направя с Ерик.

— Не и този път. Ерик ме обича и не можеш да промениш това. Не можеш да ми го отнемеш.

На устните на Блейс траеше лека тайнствена усмивка. Но тя каза само две думи, преди да излезе от страничната лента и да поеме отново по тъмните улици:

— Само гледай.

Теа не спа добре тази нощ. Насън непрекъснато виждаше лицето на Ранди Марик и от време на време то се превръщаше в лицето на Ерик, окървавено и с празни очи.

Събуди се с проникването на първите слънчеви лъчи.

Стаята й сякаш страдаше от раздвоение на личността. Едната половина беше красиво подредена и украсена в бледосиньо и пролетно зелено. Другата беше разхвърляна и боядисана в цвят, който събуждаше силни емоции, символ едновременно на страст и омраза. Червеното.

Обикновено Блейс спеше под червената си кадифена завивка на Ралф Лорън, но тази сутрин вече беше излязла. Лош знак. Тя ставаше рано само ако имаше определена причина.

Теа стана, облече се и слезе предпазливо на долния етаж.

Магазинът беше празен, като изключим Тобаяс, който стоеше унило на обичайното си място до касовия апарат. Той промърмори нещо, когато Теа го поздрави, прокарвайки ръка през къдравата си кафява коса. Вероятно ужасно му се искаше да е някъде навън през уикенда както всички останали деветнайсетгодишни момчета.

Теа се отправи към работилницата.

Блейс седеше на дългата маса със слушалки на ушите, тананикайки си нещо. Пред нея беше разтворен нещо като чертеж. Теа се приближи тихо.

Рисунката бе красива. Блейс беше истински гений в създаването на бижута, повечето от тях стъпващи на древни мотиви. Правеше огърлици от пчели, пеперуди, виещи се цветя, змии и скачащи делфини. От всяко нейно творение бликаше живот, радост и някаква… магия. В това се изразяваше истинският й талант. Всеки от отделните елементи имаше конкретно предназначение. Камъните бяха подбирани така, че да увеличават взаимно силата си — рубин за желание, черен опал за опиянение, топаз за копнеж, гранат за възбуда. И венецът на цялата й композиция беше астерията, пушечно сив сапфир във формата на звезда с шест лъча. Камъкът на Блейс, който беше точно като очите й.

Блейс беше наредила елементите пред себе си. Но магията не беше само в камъните. Много от отделните детайли бяха снабдени с тайни ниши, в които можеха да се слагат магически билки, прахове и еликсири. Тя можеше буквално да напои камъните със своите вълшебства.

Дори дизайнът на накита можеше да съдържа магия. Всяка линия, всяка извивка, всяко цветно стръкче имаше определено значение. Самото му съзерцание можеше да има магическо въздействие.

Онова, върху което работеше Блейс, имаше смъртоносна сила.

Теа виждаше как украшението постепенно приема формата си. Блейс използваше стар восъчен метод, което означаваше, че изработва калъпите си от корав син восък, в който после отливаше златото, среброто или медта. Това, което създаваше, беше смайващо. Спиращо дъха. Сложен шедьовър, който щеше да има същия ефект като този на магическия пояс на Афродита — всяко момче, което го зърнеше, щеше да бъде омагьосано.

И на всичко отгоре тя имаше от кръвта на Ерик. Съществен елемент, с който можеше да насочи магията си специално към него.

Единственото хубаво нещо беше, че щеше да й отнеме още няколко дни, за да довърши творението си. Но веднъж щом приключеше… Ерик щеше да бъде обречен.

Теа тихо се отдалечи, без да знае и без да се интересува дали Блейс я беше забелязала. Отправи се слепешката към стаята си.

Тя и Ерик бяха сродни души. Но в известен смисъл Блейс беше въплъщение на самата Афродита. Кой изобщо можеше да й устои?

Какво да правя?

Тя също имаше малко от кръвта на Ерик в крайчеца на салфетката. Но не можеше да се мери с Блейс в сътворяването на любовни магии.

Значи трябва да измисля нещо друго. Нещо, което да я държи настрана от него. Да го пази…

Теа се изправи.

Не, не мога да го направя. Твърде опасно е. Призивните заклинания са твърде опасни. Дори и Вътрешният кръг трябваше да внимава, когато боравеше с тях.

Но баба има нужните материали. Знам го. Виждала съм кутията.

В същото време дори самият опит можеше да доведе до гибелта й.

Теа усети да я обзема странно спокойствие. Самата мисъл за риска я караше да се чувства по-сигурна и прогонваше опасенията й какво щеше да каже баба й, ако научи. Освен това собствените й страхове не бяха нищо в сравнение с тревогата й за Ерик. И докато си мислеше за тези неща, тя успя да пропъди колебанията си, че онова, което кроеше, може би беше опасно или погрешно.

Тръгна надолу по стълбите почти като сомнамбул. Спокойна и някак откъсната от всичко наоколо.

— Тоби, къде е баба?

Той вдигна леко глава.

— Отиде да се види с Тиери Дескуедрес, нещо свързано със земите му. Каза ми да отида да я взема вечерта.

Тиери беше вампир и един от господарите на Нощния свят. Притежаваше много земи на североизток от Лае Вегас, но какво общо имаше баба с това?

Всъщност какво значение имаше. Важното беше, че нямаше да се върне до вечерта.

— Добре тогава, защо не излезеш да се позабавляваш? Аз ще наглеждам магазина.

Тобаяс я погледна смаяно със сините си очи и след това кръглото му лице цялото грейна.

— Наистина ли? Наистина ли ме пускаш? Направо ще те разцелувам! Да видим сега при кого ще отида… Може би при Киши… Или при Зоуи… Не, по-добре при Шийна…

Като всички магьосници Тобаяс се ползваше с огромна популярност сред момичетата вещици в града.

Продължавайки да си мърмори нещо под нос, той провери портфейла си, грабна ключовете на колата и тръгна към вратата, сякаш се опасяваше, че Теа всеки момент може да промени решението си.

— Ще се върна навреме, за да взема госпожа Хармън, обещавам — каза той забързано и излезе.

Веднага щом Тобаяс се отдалечи, Теа обърна табелката откъм страната, на която пишеше „Затворено“, заключи и тръгна на пръсти към лавиците зад щанда.

Желязното сандъче, което й беше нужно, се намираше на един по-нисък рафт с вратички. Теа го вдигна с усилие — беше тежко и изглеждаше най-малко на петстотин години. Със стиснати зъби и поглед, прикован в мънистената завеса, която разделяше магазина от работилницата на баба й, тя се заизкачва бавно по стълбите.

Наложи се още няколко пъти да слезе долу, за да вземе всичко, което й трябваше. Мънистената завеса не помръдна нито веднъж.

Най-накрая отиде в спалнята на баба си. На пирон близо до леглото беше окачена тежка халка с няколко ключа на нея. Теа я взе. Върна се обратно в стаята си, затвори вратата и напъха една кърпа в процепа под нея, за да не може Блейс да усети дима.

Добре, а сега да отворим това нещо.

Седна с кръстосани крака на пода пред сандъка. Не беше трудно да открие правилния ключ — просто трябваше да избере най-стария и най-грапавия от връзката. Той влезе в ключалката без никакъв проблем и сандъкът се отвори.

Вътре имаше бронзова кутия, а в нея друга сребърна, в която пък беше поставена старинна книга с пожълтели шумолящи страници, малко зелено шишенце, чиято коркова тапа беше стегната с лента и залята с восък, и около трийсет-четирийсет амулета. Теа взе един и го разгледа.

В него имаше кичур руса коса, вързан на възел и запечатан в топка от тъмночервеникава глина. Теа я докосна с благоговение. Глината беше направена от кал и кръв на вещица. Вероятно цял вещерски кръг беше работил седмици наред върху този амулет, обливайки го с кръв, напявайки заклинания, смесвайки тайните съставки и закалявайки го с ритуалния огън.

„Сега аз докосвам една непозната вещица — каза си Теа. — Духовната същност на някой, който е умрял преди стотици години.“ Но повечето глинени талисмани бяха толкова стари и протрити, че Теа не можеше да открие никакъв символ върху тях.

Не се тревожи. Спри се на нечие описание в книгата и след това открий съответния амулет.

Тя разгърна внимателно страниците на книгата, опитвайки се да разчете ситния избледнял текст. Икс У Синал, Ани Бътър, Маркъс Клингелсмит… Не, тези имена звучаха твърде опасно. Може би Лучио Калиостро… Не, по-добре беше да си нямаш работа с алхимици. Деви Ратих, Омия Иношиши… Феб Гарнър, ето това вече звучеше подходящо.

Теа зачете нетърпеливо страницата за Феб. Нежно момиче от Англия, което бе живяло преди времената на Инквизицията и бе имало лични питомци. Туберкулозата беше покосила Феб още млада, но не и преди да се прочуе със способността си да прогонва злите духове от селото. Затова хората бяха плакали на гроба й.

„Това е идеалният избор“, помисли си Теа.

После започна да рови из амулетите, търсейки върху парчетата глина символа, който беше отбелязан в книгата под името на Феб.

Ето го! Теа взе амулета в шепата си. Косата на Феб беше кестенява и много мека.

Добре, сега приготви ритуалния огън.

Той трябваше да бъде накладен с дъб и ясен, двата вида дърво, които бяха използвани за изпичането на глината. Теа сложи сухите съчки в най-голямата бронзова купа на баба си и ги запали.

Сега добави стърготини от квасия, магарешки бодил и корен от мандрагора. Тези неща бяха необходими просто за събуждането на силите. Истинската магия обаче беше в едно малко шишенце, направено от парче малахит. В него се съдържаше еликсирът, който служеше за призоваването, и Теа нямаше представа какви са съставките му.

Внимателно отчопли восъка с ноктите си, докато установи, че тапата на шишенцето вече се върти свободно. После се спря за миг, ръцете й потрепваха при всеки удар на сърцето й.

До този момент беше правила непозволени неща, но всички те бяха простими. Сега обаче щеше да запали забранения огън и не можеше да се надява на прошка. Ако Старейшините разберяха какво е сторила…

Тя дръпна тапата.