Заклинателка

9

Това, което видя беше толкова неестествено, че за момент Теа не можа да повярва на очите си. Атмосферата тук, мракът, ехото в помещението, страховитите павилиони… Може би, ако извърнеше поглед и после пак погледнеше…

Не, черните маратонки все още си бяха там.

Трябва да изчакам… трябва да повикам някого. Може да е нещо ужасно. Това е в правомощията на хората, най-добре да изчакам Ерик.

Теа усети, че движенията й са някак призрачни и забавени.

Тя хвана крайчеца на мушамата и леко я повдигна.

Появи се крак, обут в джинси, който не беше на манекен… И после, втора обувка.

Обзе я ужас. Странно, но той имаше мобилизиращ ефект върху нея. Първата й мисъл бе, че това е човек и че той може да е ранен. Издигайки преграда между себе си и страха си, тя реши да направи каквото може.

Дръж се, добре ли си, нека погледна…

Отметна останалата част от мушамата, наложи се да я дръпне, за да я освободи. Видя крака, тяло и пръсти, впити в ръкава на една облечена в черно кукла вещица…

После видя главата и отстъпи назад, притиснала ръце към устата си. Хвърли само бърз поглед, но картината се запечата в ума й.

Синкавосиво лице, чудовищно подпухнало и със страховито изпъкнали очи.

Краката на Теа се подкосиха.

И преди беше виждала мъртъвци. Беше присъствала на церемонии, на които тленните останки на вещици бяха връщани обратно към живот. Но всички те си бяха отишли от естествена смърт. Докато в този случай…

Жертвата като че ли беше момче. Имаше къса коса и плосък гръден кош. Но лицето му беше неузнаваемо. Бе толкова деформирано, че дори не приличаше на човек…

Каква ужасна смърт! Дано духът му да е отлетял свободен, вместо да търси тук отмъщение. О, Секмет, богиньо с лъвска глава, Господарке на смъртта, Откривателко на здрачни пътища, която смълчава душите.

Обърканите й мисли бяха прекъснати от слънчева светлина, която проникна в залата. Ерик беше на вратата.

— Ето ме и мен! — извика той.

Теа се изправи. Краката й отново се разтрепериха. Тя отвори уста в опит да каже нещо, но успя само да прошепне:

— Ерик…

Той се завтече към нея.

— Какво има? Теа?

— Тук има мъртвец…

Очите му се разшириха и той погледна зад нея. Направи крачка напред, спря се и остана като вкаменен. След това се извърна и грабна Теа, сякаш за да я предпази от онова, което току-що беше видял.

— Не гледай… Не гледай натам — каза той задъхано. — О, Господи, какъв ужас!

— Знам. Аз вече го видях.

— Това е ужасно, ужасно…

Те се бяха вкопчили един в друг, защото това беше единственото спасение от кошмара, в който бяха попаднали.

— Мъртъв е! Момчето е мъртво — повтаряше Ерик. Това беше очевидно, но Теа разбираше нуждата му да запълва мълчанието с думи. — Няма какво да направим за него. О, Господи, Теа, мисля, че това е Кевин.

— Кевин? — На Теа й причерня пред очите. — Не е възможно…

— Виждал съм го да носи тази тениска преди. И косата му… Освен това той беше в комитета, който отговаряше за украсата на това място. Вероятно в онзи момент е намествал манекена в определено положение.

Пред Теа се разкри ужасна картина. Тъмна порезна линия върху подпухналото лице, като направена с бръснач. И меката черна коса… Да, може наистина да е Кевин. Което означаваше… Блейс!

— Хайде — каза Ерик тихо. — Трябва да съобщим в училище.

Вцепенена, Теа се остави да я поведе навън. Умът й беше другаде.

Блейс. Знае ли тя… Възможно ли е тя да…

Не искаше дори и да си го помисля, но не можеше да го избие от ума си.

Възможно ли беше да е стигнала толкова далече? Не просто да пролее кръв, но и да отнеме живот?

Това беше забранено на вещиците. Но Хармънови бяха отчасти ламия, а вампирите понякога убиваха, за да се сдобият със сила. Възможно ли беше Блейс да е пропаднала толкова дълбоко в света на мрака?

След като отидоха в дирекцията, нещата се развиха бързо, макар на Теа да й бе трудно да осъзнае точно какво се случва. Пред нея се мяркаха лица, задаваха й въпроси. Секретарките, директорът, полицията… Беше благодарна на Ерик, който разказваше историята отново и отново.

Трябва да открия Блейс.

След известно време бяха отново в стария салон. Полицията обгради цялата сграда с жълта лента. Група ученици и учители гледаха отстрани. Теа обходи тълпата с поглед, но не видя Блейс.

Около нея се чуваха гласове.

— Убитият май че е Кевин Имамура.

— Някои казват, че момчето от танците се е върнало за него.

— Ерик! Ерик, ти наистина ли го видя?

Тогава един глас се извиси над останалите.

— Госпожо Ченг, ами партито за Хелоуин? Ще отворят ли салона дотогава?

Директорката, която беше заобиколена от група полицаи, се обърна и заговори на скупчилите се ученици.

— Не знам какво ще стане със салона. Станала е голяма трагедия и предстои разследване. Налага се да изчакаме и да видим какво ще излезе от всичко това. Сега искам всички да се върнете обратно в час. Моля, преподавателите да придружат учениците до класните стаи.

— Не мога да се върна там — прошепна Теа. Тя и Ерик стояха на няколко крачки от оредяващата тълпа. Изглежда, всички бяха забравили за тях.

— Ще те заведа у вас — отвърна веднага Ерик.

— Не… Трябва да открия Блейс. Искам да я попитам нещо. — Тя се опита да подреди мислите си. — Ерик, може би трябваше да ти кажа това по-рано. Моля те, пази се.

— От кого?

— От Блейс.

Ерик я погледна изненадан.

— Теа… — Сетне извърна глава към стария салон. — Не е възможно да мислиш, че тя има нещо общо със случилото се.

— Не знам. Може да е накарала някой да го направи. Или да е го е тласнала сам да посегне на себе си. — Теа говореше тихо. Гледаше Ерик право в очите, опитвайки се да го накара да й повярва. — Ерик, знам, че ти е трудно да го проумееш, но аз ти го казах и по-рано. Блейс е като Афродита. Тя се забавлява, рушейки. Особено когато се ядоса… а на теб ти е ядосана.

— Защо?

— Защото избра мен вместо нея… Защото те харесвам. Причините са много. Но няма значение. Мисълта ми е, че може да реши да те преследва. Може да се опита да… да те съблазни. И… — Теа се загледа в потрепващата жълта лента около стария салон. — Може да се опита да те нарани. Затова искам да ми обещаеш, че ще бъдеш предпазлив?

Ерик изглеждаше стъписан и объркан, но кимна бавно с глава.

— Обещавам.

— Тогава ще се видим по-късно. Имаме да поговорим и за някои други неща, но първо трябва да намеря Блейс.

Тя си проправи път през тълпата и остави Ерик сам, усещайки очите му върху гърба си.

Една махаща ръка привлече погледа й. Беше Дани. Лицето й изразяваше съчувствие и загриженост.

— Теа, добре ли си?

— Може да се каже — засмя се Теа и почти не позна собствения си глас. — Виждала ли си Блейс наоколо?

Малката нежна ръка на Дани легна върху нейната.

— Тя и Вивиан отидоха у тях… тоест у вас. Ако искаш, ще те придружа. Не бива да оставаш сама.

Теа стисна ръката й.

— Благодаря ти. Оценявам го. — Самият факт, че Дани не я мразеше, й носеше утеха. — Дани… за това, което стана по-рано… имам предвид начина, по който се държах…

— Забрави. Не помня какво точно казах, но не съм искала да те засегна — добави тя спокойно. — Теа, наистина ли си добре? Сериозно? Защото не бих искала да те разстройвам допълнително…

— Какво се е случило? Дани?

— Баба ти е болна. Затова Блейс и Вивиан отидоха у вас. Майката на Вивиан й е изпратила съобщение. Тя е лечителка, имам предвид майката на Вивиан. И доколкото разбрах, те смятат да закарат баба ти у тях.

Теа се притесни. Баба й се беше преместила в Лае Вегас по съвсем други причини, за разлика от останалите обитатели на Нощния свят. Ламия и създадените вампири пристигаха тук заради многото хора, които се заселваха в града за кратко и които не липсваха на никого, когато някой от тях изчезнеше. Вещиците пък идваха заради силните вихрушки в пустините. Но баба им беше дошла тук заради топлия сух климат. Имаше проблеми с бъбреците още от малка. „Дано да не е нещо сериозно“, мислеше си Теа, докато Дани я караше към къщи. И през цялото време имаше чувството, че кожата й е станала някак тънка и чуплива.

Когато отидоха в магазина, баба й вече беше тръгнала с майката на Вивиан. Тобаяс и Вивиан бяха на долния етаж.

— Тя добре ли е? — попита Теа. — Нещо сериозно ли е?

— Не, не много — отвърна Тобаяс. — Просто днес продължи да се чувства замаяна. После получи пристъп на кашлица, който не можа да спре. Затова се обади на госпожа Моригън.

О, прекрасно, значи на баба й пак щяха да й напяват. Точно както тя обичаше. Но вероятно е била много зле, за да се съгласи да се подложи на това.

— Може ли да й се обадя?

— Аз не бих го направила — намеси се Вивиан. Зелените й очи бяха мили, а гласът й окуражителен. — Знам, че мама вече работи върху нея, а когато тя пее, това обикновено отнема цяла нощ. По-добре не ги прекъсвай. Но не се безпокой, Теа. Мама наистина е добра в това.

— Да, знам… Но друго ме тревожи. — Теа се огледа объркано, докато най-накрая срещна погледа на Вивиан. — Разбра ли за случилото се в училище?

— Не. — Вивиан изглеждаше учудена. — Какво се е случило?

Вместо да отговори, Теа попита:

— Къде е Блейс?

— Горе, събира си нещата. Днес ще пренощува у нас. Може и ти да дойдеш… Теа?

Теа вече тичаше нагоре по стълбите.

Влетя в стаята, която тя и Блейс деляха. Братовчедка й беше отворила малко куфарче пред себе си.

Теа започна без заобикалки:

— Ти ли уби Кевин Имамура?

Блейс изпусна едно черно плюшено мече.

— Кого да съм убила? За какво говориш?

— Той е мъртъв!

— И ти реши, че аз съм го направила? Много благодаря, но не него искам да убия. — Блейс присви очи и Теа я побиха тръпки. Сетне братовчедка й наклони леко глава. — Е, как е умрял?

— Бил е удушен. Някой го е убил.

Блейс само повдигна вежди и промърмори:

— Чудя се къде ли е Ранди? — Тя посегна към една блуза, зачуди се дали да я вземе и после я сложи в куфара. — Искаш ли да дойдеш с мен у Вивиан? Там ще се чувстваш по-добре, отколкото ако стоиш тук сама.

— Не знам. Трябва ли непрекъснато да те наблюдавам, за да съм сигурна, че Ерик няма да свърши като Кевин?

Блейс й хвърли унищожителен поглед.

— Когато си набележа някое момче, първо го спечелвам. Не приключвам с него, преди да е започнала веселата част.

Тя затръшна куфара си и го закопча.

Теа седна на леглото.

Въпреки острите й думи сега Теа знаеше, че Блейс не беше убила Кевин. Изненадата й беше очевидна.

Ами Ранди? Възможно беше това да е дело на неговите ръце, ако някак си беше успял да се измъкне от полицейския участък. Той имаше причини да ненавижда Кевин. Но…

В този момент в ума на Теа изникна друго обяснение, за което сякаш беше знаела още от самото начало.

Духът!

Тя стоя там дълго време, опитвайки се да подреди мислите си. Чувстваше се така, сякаш вървеше в гъста мъгла.

Баба я няма и понеже е болна, така или иначе, не трябва да я притеснявам. Блейс, разбира се, няма да ми помогне. Но все пак трябва да се доверя на някого…

Дани леко открехна вратата.

— Може ли да вляза? — попита тя.

Теа кимна и Дани седна на леглото на Блейс.

— Те тръгнаха. Казах на Тобаяс също да си върви, защото иска да се види с приятелката си. Мога да остана тук тази вечер, ако искаш?

Теа въздъхна уморено.

— Благодаря ти, Дани.

— Виж, Теа, не искам да ти се бъркам, но сигурна ли си, че си добре? Изглеждаш бледа като мъртвец… — Дани прехапа устни. — Извинявай, не трябваше да казвам това, но аз съм ти приятелка и ако има нещо, което мога да направя, бих искала да помогна.

Теа отново въздъхна и взе решение.

— Направих забранена магия.

Дани изглеждаше изненадана, но не и ужасена.

— Каква?

— Призовах духове.

Тъй като Дани нито изпищя, нито припадна, Теа й разказа цялата история. Премълча само причината, поради която беше направила магията.

— И сега се страхувам — завърши тя. — Вчера пуснах нещо на свобода и днес Кевин е мъртъв. Блейс не го е убила. Смята, че Ранди може да е замесен, но… — Теа поклати глава.

— Но Теа, мисли логично. Защо този инцидент трябва да има нещо общо с магията? — Разумният глас на Дани звучеше успокояващо. — Какво от това, че си призовала дух. Старейшините постоянно призовават предците ни, без да произтича нещо лошо от това. Просто се чувстваш виновна, защото знаеш, че не е трябвало да го правиш.

— Не, Дани. Не мога да го обясня, но онова нещо, което пуснах на свобода, не беше приятелски настроено. То блъсна двете ни с Блейс. Никога не съм виждала духовете да правят подобни неща.

— Е, добре… — Дани изглеждаше разколебана. — Но защо му е на някого от предците ни да убива човек?

— Не зная — Докато говореше, умът на Теа сякаш се избистри. — Но може би — заговори тя бавно — книгата ще отговори на въпросите ни.

Десет минути по-късно те стояха една до друга на леглото на Теа, сандъкът беше на пода, а книгата помежду им.

— Като начало си спомни как точно изглеждаше амулетът, който падна в огъня? — започна Дани с компетентен тон. — Например, ако косата е била побеляла, това може да означава…

— … че вещицата е била стара — завърши фразата Теа. — Не, не беше нито побеляла, нито прошарена. А по-скоро тъмна, като махагон. — Тя затвори очи, опитвайки се да си спомни. — Всичко се случи толкова бързо… но мисля, че беше дълга. Успях да забележа, че кичурът беше сгънат на няколко пъти в глината.

— Значи, вероятно е била жена.

— Да — отвърна Теа, докато прелистваше страниците. — Почакай, виж какво пише тук…

— Сюзан Бланшет — прочете Дани с известно усилие. — Родена през 1634 г. в Есгаванс, в деня, в който мирът между Франция и Испания бил отпразнуван е огньове на открито. Екзекутирана през 1653 г. в Кралската тъмница във френския град Ронсе.

— И чуй само обвиненията — каза Теа мрачно. — Омагьосване на реколтата и добитъка на хората, причиняване на глад в страната и удушаване на бебета с дългата й коса.

— Удушаване на бебета… — въздъхна Дани.

— Тя отричала всичко и затова я изтезавали. Слушай: В началото, докато я разпъвали с дибата8, тя неспирно повтаряла, че не е вещица. Но когато мъченията продължили, си признала всичко.

— И след това измъчвали семейството й — каза Дани, следвайки с пръст редовете. — О, Изида, виж какво пише тук. Тя е имала десетгодишен брат, който се казвал Клеман, и шестгодишна сестра на име Лусиен. И двамата били подложени на изтезания.

— След което ги изгорили — продължи Теа с треперещ глас. В стаята не беше студено, но тя имаше чувството, че цялата е скована в лед. — Виж, в знак на милост на децата им е било обещано да ги удушат, преди да ги вържат на кладата, но понеже на екзекутора не му е било платено, ги изгорили живи — Теа не можа да довърши.

— пред очите на сестра им — продължи Дани шепнешком. Тя също трепереше и се сгуши по-близо до Теа. — Как са могли да сторят това?

— Не знам — отвърна Теа унило. — Нищо чудно, че законите на Нощния свят се спазват толкова стриктно. Ето защо се налага да се крием. Виждаш какво може да се случи, когато хората разберат какви сме. — Теа преглътна.

Не искаше да мисли за законите на Нощния свят, които сама беше нарушила.

— И след това изгорили Сюзан Бланшет — прочете тя тихо с очи, приковани в книгата. — Когато кладата била запалена, тя успяла да изкрещи, че ще се върне да си отмъсти.

— И аз бих го направила — рече Дани. — Бих се върнала и бих ги избила. — Тя замълча и двете с Теа се спогледаха.

— И може би точно това е направила — промълви Теа. — Само че не е могла да намери мъчителите си. Вместо това се е натъкнала на нещо, което е приличало на зала за мъчения. И там е бил Кевин, който в този момент може би се е забавлявал с някоя от куклите вещици. И с действията си по някакъв начин й е напомнил за… — Теа кимна към книгата. — Както и да е, онова, което е видяла, я е накарало да изгуби контрол.

— И да го убие. Удушавайки го. Или с други думи, извършвайки нещо, в което е била обвинена. Теа? — Дани се намръщи и след това продължи: — Когато видя тялото на Кевин… имаше ли нещо около шията му?

Теа се взираше в жълтото перде на прозореца, опитвайки се да си спомни. Видя в ума си ужасното подпухнало лице… Езика, който се подаваше отвън… И тъмните синини по шията.

— Не — каза тя тихо. — Имаше белези, но онова, с което е бил удушен, го нямаше.

— Взела го е със себе си — отсече Дани, потръпвайки, след което сложи двете си ръце върху книгата. — А може би не. Виж, Теа, това може би наистина е страхотна история, но все пак тя си остава в сферата на предположенията.

Теа се взираше в пожълтялата страница под пръстите на Дани.

— Не мисля — каза тя тихо. — Виждаш ли този символ под името на Сюзан Бланшет? Аз го разпознах. Именно него зърнах за секунда върху амулета, който падна в огъня.

— Сигурна ли си?

Теа извърна поглед.

— Да. Това е тя, Дани. И вината е моя. Аз я пуснах на свобода… и сега тя убива. Заради мен загина човек.

И в момента, в който изрече това, Теа осъзна истината в цялата й жестокост, сякаш думите й бяха придали плът. Кевин беше мъртъв. Нямаше повече да ходи на училище, нямаше да има възможност да си поправи поршето. Никога повече нямаше да се усмихне на момиче. Беше изгубил всичко, каквото можеше да изгуби човек.

— Аз просто… просто се чувствам ужасно — промълви Теа. В гърлото й се надигна пристъп на гадене. От очите й бликнаха сълзи. Дани я прегърна, докато хлипаше. И когато накрая Теа се поуспокои, тя й каза:

— Не си знаела. Не си искала да сториш нищо лошо. Просто си си играела и после всичко се е объркало. Не си го направила нарочно.

— Няма значение. — Теа избърса сълзите си с ръкав и се изправи. Болката в гърдите й бе утихнала и на нейно място там беше останало нещо друго… Нещо топло и силно. Нуждата да действа. — Няма значение — повтори тя. — Аз все пак го сторих. И сега трябва да я върна обратно. — Втренчи се за момент в стената и сетне каза: — Имам идея.