Заклинателка

10

— Баба каза, че единствено онзи, който е призовал духа, може да го върне обратно. Но за тази цел трябва да го виждаш или с други думи, да си близо до него. Едва тогава можеш да направиш магия, с която да го върнеш обратно.

— Добре — каза Дани, кимвайки. — Но…

— Почакай, ще стигна и до това. — Теа започна да крачи в малкото пространство между нейното легло и това на Блейс. Заговори бавно, подбирайки думите, а после все по-бързо и по-бързо. — Искам да кажа, че според мен това не се случва за първи път. Все някога, някъде трябва да е имало вещица, която е призовала дух и после го е изпуснала. И след това е трябвало да го открие и да го върне.

— Сигурна съм, че е така. Но какво от това?

— Така, ако можем да намерим някакви записки как го е направила, как е проследила духа, това ще ни бъде от полза.

На лицето на Дани се изписа оживление.

— Правилно! И дори не е задължително духът да е бил призован. Имам предвид, че някои духове просто отказват да преминат от другата страна след смъртта, нали така? Може би ще успеем да открием документ за това как някой от тях е бил изпратен отвъд воала.

— Или пък легенда. Или стихотворение. Нещо, което ще ни подскаже как да ги задържим близо до себе си, докато изричаме необходимото заклинание. — Теа замълча и се усмихна на Дани. — И ако баба има нещо в изобилие, то това са стари документи, легенди и стихотворения. В работилницата има стотици книги.

Дани скочи на крака, тъмните й очи искряха.

— Ще се обадя на мама, че ще остана да преспя у вас. И след това ще намерим онова, което ни е нужно.

След като Дани се обади на майка си, Теа потърси Ерик, за да се увери, че е добре. Сега, когато знаеше, че на свобода беше пуснат опасен дух, тя се безпокоеше за него.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита той. — Искам да кажа, че се чувствам ужасно, задето те заведох на онова място. И… бих се радвал, ако можем да се видим, без да се случва нещо страшно.

На Теа й се стори, че някой стисна силно сърцето й.

— Аз също.

— Какво ще кажеш за утре? Ако си в настроение.

— Звучи добре. — Тя не се осмели да продължи разговора, докато Дани беше наоколо, защото се боеше, че няма да успее да скрие чувствата си. В никакъв случай не трябваше да се разпростират.

— Аз ще започна оттук — каза Дани, застанала пред една голяма библиотека. — Някои от книгите наистина изглеждат много стари.

Теа се зае с друга лавица. Имаше всякакви книги: с подвързии от кожа, плат, велур, а също и с меки корици. Някои бяха печатни, други ръкописни, а трети с илюстрации. Имаше и такива, написани на езици, които Теа не разбираше.

Първият рафт не съдържаше почти нищо интересно, с изключение на едно любопитно заклинание, озаглавено: „Как да направим еликсир за погнуса, който действа почти като традиционния еликсир на отвращение и омраза, но е по-деликатен, по-траен и по-евтин от еликсира за ненавист, използван от кралските особи.“

Хм…

Теа върна книгата на мястото й и докато разглеждаше другата половина от лавицата, чу Дани да казва:

— Хей, открих родословното ти дърво.

Теа се завтече към нея.

— Да, баба го съхранява. Но то далеч не стига чак до Елвиза — каза тя през смях.

— Кой е този? — Дани сложи пръст върху едно от имената. — Хънтър Редфърн. Мислех, че Редфърн са известна вампирска фамилия.

— Той е ламия. Тоест истински вампир. Нали знаеш, за разлика от създадените вампири ламия могат да имат деца.

— Но какво прави вампир ламия във вашето родословно дърво?

— Той се е сродил с Мев Хармън още през седемнайсти век. Тогава тя е била водач на рода Хармън. На практика всички ние сме потомци на тяхната дъщеря Роузклиър.

— Направила го е с вампир? Направо ме побиват тръпки.

Теа се усмихна.

— Направила го е, за да прекрати враждата между двете фамилии. И сега всички ние от рода Хармън имаме малко вампирска кръв в себе си.

— Ще го имам предвид, ако започнеш да се взираш прекалено често в гърлото ми. — Дани проследи с пръст родословното дърво. — Изглежда, ти и Блейс сте последните момичета в рода Хармън.

— Да, така е. Последните Пазителки на огнището.

— Това е голяма отговорност.

Баба й често повтаряше почти същото и изведнъж темата за родословното дърво й стана неприятна.

— Добре… — рече Теа, — а сега да продължим с търсенето.

— Открих го! — каза тихо Дани няколко часа по-късно.

— Какво? — Теа седна до нея. Книгата върху коленете на Дани беше със зелена подвързия, върху която имаше полумесец с три звезди — символ на вещиците от Нощния свят.

— Това е книга с хумористични истории, но се предполага, че са истински. В тази се разказва за някой си Уолстан Хармън, живял през седемнайсти век. Той умрял, но не преминал в отвъдното. Просто бродел из града, правейки си шеги с хората. Явявал се нощем, държейки главата си под мишница и разни други такива неща. Никога обаче не оставал достатъчно дълго на едно място, за да успеят да го хванат.

— Е, как все пак са успели да го заловят?

Дани се усмихна тържествуващо.

— Така и не са успели. Примамили са го.

— Разбира се, колко съм глупава. Но как?

Тънкият пръст на Дани се плъзна надолу по страницата.

— Ами първо изчакали празника Саун, когато воалът между световете е най-тънък. След това Николас Хармън вдигнал голям пир, сложили трапеза с любимото блюдо на Уолстан — Дани се смръщи, — което било царевична баница с мечешко месо и тиква. Тук е добавена даже и рецептата… Уф!

— Няма значение. И какво е станало после? Успели ли са да подмамят духа?

— Изглежда, че да. Отрупали са масата със споменатото ястие и след това направили кръг около нея. Старият Уолстан не издържал на изкушението да се порадва на любимото си лакомство, било то само с поглед, и когато се приближил, те го сграбчили…

— … и бързо и удобно го изпратили по тясната пътека в ефирната празнота — прочете Теа над рамото на Дани. Историята звучеше достоверно, съдейки по това, че само някой, който си е имал работа с духове, можеше да знае тези думи.

— Сега знаем как да го направим — заяви Дани. — Ще изчакаме до Хелоуин и ще я примамим. Просто трябва да открием нещо, което харесва…

— Или нещо, което мрази — добави Теа. Те се спогледаха.

— Като онова, което е видяла в стария салон — прошепна Дани. — Нещо, което да й напомни какво са й сторили в миналото.

— Да, освен… — Теа замълча. Умът й работеше трескаво, но тя не пожела да сподели мислите си с Дани. Освен ако хората вече не правеха нещо в тази посока… Хелоуин несъмнено щеше да привлече Сюзан. Ако полицията отвореше салона за партито, това щеше да е изключително силна примамка. Всички тези ужасяващи павилиони…

„Ако искам да я подмамя някъде другаде, ще трябва да измисля нещо още по-страшно, което да й напомни в по-голяма степен за случилото се с нея. Ще ми трябва някой за стръв, когото тя ще поиска да убие. Някой, който ще ми съдейства… и ще се съгласи да… Не и Ерик!“

Мислите й се накъсаха, когато осъзна накъде водеха. Откри, че ръцете й са леденостудени, а сърцето й бие бавно и тежко.

„Не! Не и Ерик, на каквато и да е цена. Дори да става дума за нечий друг живот.“

Теа прогони мисълта от ума си. Трябваше да има и друг начин и тя щеше да го открие. Имаше достатъчно време…

— Теа, чуваш ли ме? — Дани я гледаше притеснено.

— Просто се опитвах да измисля какво да правим. — Теа се застави да говори спокойно и да подреди мислите си. — Знаеш ли, все пак имаме време. Ако Сюзан продължава да държи под око стария салон, това може да ни бъде от полза. В същото време, докато салонът е затворен, хората няма да ходят там и тя няма да нарани никого.

— Надявам се — каза Дани. — Тоест, разбирам, че е разстроена, но никой не заслужава да умре по начина, по който умря Кевин. Било то и човек.

По-късно през нощта, докато Дани спеше спокойно в леглото на Блейс, Теа се взираше в слабата светлина над пердетата.

Мислеше си за Кевин, но и не само за него. От ума й не излизаха думите на Дани и баба й за отговорността, която лежеше на плещите й.

Дори да върна Сюзан обратно, дори баба да се оправи, дори да успея да попреча на Блейс да убие Ерик… какво ще се случи с мен? Аз съм отцепила се вещица. И за мен и Ерик няма никакво бъдеще… освен ако не избягаме. Но това означава той да напусне семейството си завинаги и да бъдем вечно преследвани. А също така да се отрека от Нощния свят и от призванието си на Пазителка на огнището.

Една последна мисъл премина през ума й, преди да се унесе.

Не е възможно тази история да свърши щастливо за всички.

На следващата сутрин Теа закъсня за училище и откри Блейс чак по време на обедната почивка, когато тя и Дани я видяха да седи в двора заедно с останалите вещици от Кръга на Мрака.

— Моля те, покажи ни го — каза Селена, докато Теа и Дани се приближаваха. — Само за малко, моля те.

— Добре, но първо искам да го изпробвам — каза Блейс самодоволно и отпи глътка от студения си чай, без дори да удостои Дани и Теа с поглед.

— Как е баба? — побърза да попита Теа, без да губи време за формалности.

Блейс се обърна.

— По-добре, но не и благодарение на теб. Защо не се обади сутринта?

— Успах се.

— Стояхме до късно тази нощ — намеси се Дани. — Вината не е нейна.

— Баба ти наистина е по-добре — каза Вивиан мило. — Сега има нужда единствено от почивка. Мама вероятно ще я задържи у нас известно време. Сънят, както знаеш, лекува.

Теа почувства известно облекчение. Ако баба й се оправеше, поне щеше да има едно нещо по-малко, за което да се тревожи.

— Благодаря ти, Вив. Моля те, благодари и на майка си от мен.

Блейс повдигна вежди и изпуфтя многозначително.

— Първо да го изпробваме… — повтори Блейс, взирайки се в далечината.

Тя беше облечена в съвършено несвойствен за нея стил — бронзово копринено яке с висока яка, закопчана до брадичката й. Теа изведнъж беше обзета от лошо предчувствие.

— Какво ще изпробваш? — попита Дани.

Блейс се усмихна загадъчно.

— Остани и ще видиш. — Тя огледа двора и добави звънко: — А ето я и идеалната мишена. Селена би ли го помолила да дойде тук?

Селена стана и бавно тръгна в указаната посока.

Теа го разпозна. Люк Прайс — онзи с червеното мазерати. Имаше вид на „лошото момче“ от холивудски филм — беше небрежно облечен, с модерна леко набола брада и електриковосини очи. Изглеждаше малко озадачен, докато следваше Селена към групата момичета.

— Как си Люк? — попита мило Блейс.

Люк сви рамене.

— Добре. Какво искаш? — Сините му очи се спряха високомерно върху Блейс. Очевидно беше свикнал момичетата да се захласват по него.

В отговор Блейс леко се засмя.

— Нищо, което не мога да имам — промърмори тя, но после, сякаш стресната от собствените си думи, побърза да добави: — Искам просто да поговоря с теб. И… може би ключовете на колата ти — завърши Блейс, накланяйки очарователно глава.

Люк прихна. Подпря се на бетонната стена зад себе си и с два пръста извади цигара от джоба на ризата си.

— Ти си луда — каза той леко объркан.

Дани се покашля, сякаш задавена от цигарения дим. Теа завъртя пластмасовото шише с вода в ръцете си.

Блейс направи гримаса.

— Махни тази гадост, цигарата ти вони ужасно — каза тя.

Люк издиша облак дим към нея.

— Ако имаш нещо да ми казваш, казвай. — Той изгледа неодобрително закопчаното й догоре яке. — Ако не, по-добре не ми губи времето.

Блейс се усмихна.

Тя хвана ципа, който стигаше до шията й.

— Искаш ли да познаеш какво има отдолу?

Люк огледа коприненото яке, спирайки погледа си най-вече върху извивката на гърдите й.

— Може би е по-добре да ми покажеш сама.

— Искаш да ти покажа? Сигурен ли си?

Теа гледаше нагоре, играейки си с капачката на шишето с минерална вода.

Люк гледаше намръщено, издишвайки цигарения дим през тънките си устни. Електриковосините му очи бяха присвити.

— Ако това е някаква глупава шега…

Блейс започна да смъква бавно ципа на якето си…

Огърлицата опасваше шията й като нашийник, откроявайки се върху бледата й кожа и семплата черна блуза. Теа не се изненада от онова, което видя. Украшението беше изящно, прелестно, магическо. Разноцветни скъпоценни камъни следваха тайнствени извивки. Зелен гранат, топаз, авантюрин, цинобър, виолетов сапфир, африкански смарагд, аквамарин…

Огърлицата сякаш се движеше, линиите се меняха и се преливаха, притегляха те към центъра на тайната, увиваха се около теб като кичури от мека лъскава коса…

Теа се отдръпна рязко назад. Трябваше да затвори очи и да сложи ръка върху тях.

„Щом и върху мен има такъв ефект…“, помисли си тя.

Люк се взираше като хипнотизиран. Теа видя как лицето му се променя, докато огърлицата извършваше магията си. Сякаш лошото момче се беше превърнало в уязвимо дете. Челюстта му се отпусна, свитите му устни също. Мускулите около очите му потрепваха и той вече не изглеждаше толкова надменен, а по-скоро учуден и беззащитен. Електриковите му очи потъмняха и зениците му се разшириха. Дишаше учестено, сякаш не му достигаше въздух. Изглеждаше вцепенен, изпълнен с благоговение и копнеж…

Омагьосан!

Люк се беше променил. Сякаш цялото му тяло се беше смалило. Устните му бяха леко разтворени, а очите огромни и пълни със светлина. Като че ли всеки момент щеше да падне на колене и да започне да се моли на Блейс.

Тя стоеше като кралица, смолисточерната й коса падаше свободно върху раменете, гърдите й бавно се повдигаха, докато дишаше, а очите й бяха като искрящи скъпоценни камъни.

— Махни тази отвратителна цигара — заповяда му тя.

Люк я хвърли и я стъпка, сякаш беше паяк. После погледна Блейс.

— Ти… ти си красива — той протегна ръка към нея.

— Почакай — каза Блейс. На лицето й се изписа трагично замислено изражение. — Първо ще ти разкажа една тъжна история. Някога имах един малък кокер шпаньол, към който бях много привързана. Обичах да се разхождам с него привечер. — Теа хвърли кос поглед към братовчедка си. Никога не беше чувала такава откровена лъжа. И защо изобщо говореше за кучета? — Но го сгази камион с осемнайсет колела — промълви Блейс. — Оттогава съм толкова самотна… толкова много ми липсва. — Тя се вторачи в момчето. — Люк, ще бъдеш ли моето малко кученце? — Люк изглеждаше объркан. — Нали разбираш — продължи Блейс, — ако имах някой, който да ми напомня за него, щях да се чувствам много по-добре. Затова, би ли поносил това заради мен…

Тя държеше в ръката си синя кучешка каишка.

Сега Люк изглеждаше още по-объркан. Шията и бузите му пламнаха, а очите му се напълниха със сълзи.

— Заради мен? — примоли се Блейс, поклащайки каишката, която беше доста голяма за кокер шпаньол, както забеляза Теа. — Ще съм ти много благодарна.

В душата на Люк се водеше невероятна борба. Той дишаше хрипливо на пресекулки. Преглътна и един мускул на лицето му потрепна конвулсивно.

Сетне много бавно той се пресегна за каишката. Блейс я държеше ниско долу. Очите на Люк се сведоха към нея. После изведнъж коленичи сковано пред Блейс. Остана така с каменно лице, докато тя затягаше каишката около врата му.

Когато приключи, Блейс се изсмя, погледна победоносно останалите момичета и перна леко металната плочка на каишката.

— Добро момче — каза тя и го потупа по главата.

Лицето на Люк се озари от вълнение, което граничеше с възторг. Той се взираше в очите на Блейс.

— Обичам те — каза Люк ясно, все така коленичил.

Блейс сбръчка нос, пак се засмя и закопча коприненото си яке.

Промяната на лицето на Люк този път настъпи много по-бързо отпреди. За момент погледът му беше съвършено празен и той се огледа недоумяващо, сякаш току-що се беше събудил в класната стая.

Пръстите му напипаха кучешката каишка. На лицето му се изписа гняв и ужас и после подскочи.

— Какво става? Какво правя?

Блейс го наблюдаваше с ведър поглед. Люк захвърли каишката на земята и я ритна. Макар да беше ядосан на Блейс, изглежда, не си спомняше последните няколко минути.

— Ще… ще ми кажеш ли какво искаш или не? — извика той. Горната му устна леко трепереше. — Защото няма да те чакам цял ден. — После, когато никой не каза нищо, той си тръгна навъсено. Приятелите му в другия край на двора се превиваха от смях.

— Опа… — каза Блейс. — Забравих за ключовете на колата. — Тя се обърна към другите момичета. — Но бих казала, че работи.

— Бих казала, че е малко страшничко — прошепна Дани.

— А според мен е невероятно — промърмори Селена.

— Направо невероятно — добави Вивиан.

„А според мен това е краят на света — помисли си Теа. — А също и краят на Селена и Вивиан, които от този момент нататък щяха да бъдат верни съюзнички на Блейс. Вярно, те бяха шокирани от случилото се с Ранди и Кевин, но очевидно това не беше продължило за дълго.“

— Блейс — каза Теа сковано. — Ако се разхождаш с това из училище, може да настъпят размирици.

— Нямам никакво намерение да ходя с него из училище — отвърна Блейс. — В момента ме интересува само един човек. И тук… — тя докосна шията си — съм вложила кръвта му. Ако действа така при други хора, чудя се какъв ли ще бъде ефектът върху него?