Заклинателка

2

Избухна паника.

Всичко се случи изведнъж. Теа изгуби представа за нещата. Една част от хората пред нея се разбягаха, а другите крещяха.

— Обадете се на 9112.

— Змията ухапа Ерик!

— Казах ти да я убиеш!

Рижото момче се втурна напред с пръчката си. Другите се спуснаха да търсят камъни. Групата деца се превърна в тълпа.

Змията издаваше ужасяващ съскащ звук. Беше обезумяла, готова да ухапе отново и Теа нищо не можеше да направи.

— Хей! — Гласът я сепна. Беше Ерик, ухапаното момче. — Успокойте се. Джош, дай ми това. — Говореше на рижото момче с пръчката. — Тя не ме ухапа. Само ме нападна.

Теа се втренчи в него. „Този, да не би да е луд?“

Но другите го послушаха. Момиче с широки шорти и къс потник се спря, претегляйки камъка в ръката си.

— Само ме оставете да я хвана… След това ще я сложа в храстите, където няма да навреди на никого — продължи Ерик.

„Определено е луд — мислеше си Теа. — Говори така, сякаш няма нищо по-просто от това да хване змията с пръчка. Някой трябва бързо да реагира.“

В този момент пред погледа й се мерна някакво рубиненочервено петно. Блейс беше в тълпата, гледайки със свити устни. Теа взе решение.

Хвърли се към змията.

Тя гледаше пръчката. Преди да посегне към тялото на змията, Теа улови съзнанието й и това й даде секундата, от която се нуждаеше, за да я сграбчи точно под главата. Докато змията висеше, челюстите й се отваряха широко и тялото й се мяташе неистово в различни посоки.

— Хвани я за опашката и да я махнем оттук — каза тя задъхано на Ерик, лудото момче. Ерик се взираше втрещен в ръката й, която стискаше змията.

— Господи, не я пускай. Може да се извърти всеки момент.

— Знам. Хвани я!

Той сграбчи опашката на влечугото. Голяма част от тълпата се разпръсна, докато Теа вървеше със змията в ръка. Блейс не се отдръпна, просто гледаше змията, сякаш миришеше лошо.

— Това нещо ми трябва — прошепна бързо Теа, докато минаваше покрай братовчедка си. Тя дръпна колието на Блейс със свободната си ръка. Нежната златна верижка се скъса и пръстите на Теа се свиха около камъка.

После се отправи към храсталака, усещайки тежестта на змията в ръката си. Вървеше бързо, защото на Ерик не му оставаше много време. Пространството зад училището първо се издигаше нагоре, а после се спускаше, превръщайки се в широко и сиво-кафяво поле. Когато сградите изчезнаха от погледа им, Теа се спря.

— Това е добро място — каза Ерик. Гласът му беше пресипнал.

Теа погледна назад и видя, че изглежда блед. „Смел и много, много луд“, помисли си тя.

— Добре, на три я хвърляме. — Тя му показа посоката с глава. — Хвърляме я и после бързо се отдръпваме.

Ерик кимна и започна да брои с нея.

— Едно две три.

Двамата я залюляха леко и след това я пуснаха едновременно. Змията полетя в грациозна дъга и тупна близо до един храст салвия. Сетне бързо пропълзя в него, без да покаже и най-малък знак на благодарност. Теа почувства хладния й люспест ум да се отдалечава и долови мисълта й: Тази миризма сянка безопасност.

Тя издиша въздуха, който до този момент не беше осъзнала, че е задържала в гърдите си.

Сетне чу Ерик да се строполява зад нея на земята.

— Е, готово. — Дишането му беше учестено и неравномерно. — А сега мога ли да те помоля за нещо?

Той седеше, изпънал дългите си крака напред, а кожата му беше още по-бледа. Над горната му устна беше избила пот.

— Знаеш ли, не съм сигурен, че не ме е ухапала — каза той.

И Теа, и Ерик знаеха, че го беше ухапала. Гърмящите змии понякога нападаха, без да хапят и понякога хапеха, без да изпускат отрова. Но не и този път. Теа обаче не разбираше как някой може да се безпокои толкова за една змия, че да забрави за собствената си безопасност и да не се погрижи веднага за раната си.

— Дай да видя крака ти — каза тя.

— Всъщност мисля, че ще е по-добре да се обадиш на лекар.

— Моля те, нека да видя. — Гласът й беше спокоен. Тя коленичи пред него, протягайки бавно ръка. Сякаш приближаваше уплашено животно. Той остана неподвижен, позволявайки й да навие крачола на джинсите му.

Ето ги, двете малки рани върху загорялата кожа.

Почти никаква кръв. Но около тях вече имаше подутина. Дори да хукнеше обратно към училище, дори от Бърза помощ да нарушаха всички ограничения на скоростта, пак нямаше да пристигнат навреме. Разбира се, щяха да спасят живота му, но кракът му щеше да се надуе като балон, после щеше да стане морав и го очакваха дни на невероятни болки.

Но това щеше да се случи, ако Теа не държеше в ръката си кървав камък. Тъмночервен халцедон, с гравиран скарабей, символ на египетската богиня Изида. В миналото древните египтяни са слагали камъка в краката на мумиите. Блейс го използваше, за да събуди у някого страст, но в същото време този камък беше най-мощното средство за пречистване на кръвта от всяка позната отрова.

Ерик изведнъж изохка и поднесе ръце към очите си. Теа знаеше какво изпитва. Слабост, гадене, дезориентация. Съжаляваше го, но объркването му всъщност щеше да й е от полза.

Тя притисна с ръка раната, свила здраво пръсти около червения камък. После тихо зашепна нещо под носа си, представяйки си онова, което искаше да се случи. Известно беше, че скъпоценните камъни не действат сами. Те бяха просто средство за събуждането на психическите сили, за тяхното фокусиране и насочването им към конкретна цел.

Открий отровата, обгради я, прогони я. Пречисти и премахни. След това помогни на вродените защитни сили на тялото. Накрая успокой раната и изпрати кръвта обратно, където й е мястото.

Докато стоеше там коленичила, усещайки слънцето върху тила си, тя осъзна, че никога преди не беше правила това. Беше лекувала животни — кутрета, пострадали от отрова на жаба, котки, ухапани от паяци, но никога хора. Странно как инстинктивно чувстваше, че може да го направи. И знаеше, че трябва да го направи.

Теа седна на петите си и прибра камъка в джоба си.

— Как се чувстваш?

— Ъ? — Той дръпна ръката от очите си. — Извинявай, май за момент изключих.

„Добре“, помисли си Теа.

— Но как се чувстваш сега?

Ерик я погледна така, сякаш му костваше усилие да бъде любезен. Искаше да й обясни, че хората, ухапани от гърмяща змия, се чувстват зле, но изведнъж изражението му се промени.

— Чувствам се… Странно, но глезенът ми като че ли е изтръпнал. — Той се вгледа колебливо в крака си.

— Не, просто си извадил късмет. Не те е ухапала.

— Какво? — Той се протегна да навие по-нагоре джинсите си и онова, което видя, определено го изненада. Кожата му беше гладка, без белези, имаше само бледа червеникава следа.

— Сигурен съм, че…

Ерик вдигна очи към нея.

Това беше първият момент, в който Теа можа да го огледа по-добре. Той беше привлекателно, високо и слабо момче, с пясъчноруса коса и симпатично лице. И тези очи… тъмнозелени със сиви пръски. Точно сега те бяха напрегнати и объркани като на стреснато дете.

— Как го направи? — попита той.

Теа беше онемяла от уплаха.

Той не трябваше да реагира така. Вероятно се беше досетил за нещо, защото иначе нямаше да й зададе този въпрос? Когато отново беше в състояние да говори, тя каза:

— Нищо не съм направила.

— Напротив, направила си — каза Ерик и сега очите му бяха ясни и прями. Изглеждаше убеден в думите си. Изведнъж изражението му се промени и на лицето му се изписа нещо като учудване.

— Ти… Има нещо толкова различно в теб.

Той се наведе бавно напред като омагьосан. И после… Теа изпита някакво странно раздвоение. Беше свикнала да вижда себе си през погледа на разни животни и в тях тя изглеждаше като голямо създание без козина. Но сега видя себе си така, както я виждаше Ерик. Коленичило русо момиче със свободно падаща върху раменете му коса и топли кафяви очи. Нежно лице и притеснено изражение.

— Толкова си… красива — каза Ерик, все така смаян. — Никога не съм виждал момиче като теб… сякаш си обгърната от някаква тайна. Толкова си загадъчна…

Над пустошта надвисна потрепваща тишина. Сърцето на Теа заби така бързо, че разтресе тялото й. Какво ставаше с нея?

— Сякаш си част от всичко наоколо — продължи той с дълбокия си непринуден глас. — Като че ли принадлежиш на това място. И около теб витае такова спокойствие…

— Не — каза Теа. Изобщо не беше спокойна. Беше ужасена. Нямаше представа какво става, но знаеше, че трябва да се махне оттук.

— Не си тръгвай — каза той, когато тя се надигна. В този момент Ерик приличаше досущ на съкрушено кутре.

И после… той се пресегна към нея. Не грубо. Пръстите му не се затвориха около китката й. Просто докоснаха китката й и се плъзнаха по нея, при което тя трепна.

Но колкото и леко да беше това докосване, цялата й ръка настръхна и по нея като че ли запълзяха мравчици. И когато погледна отново пъстрите му зелени очи, тя знаеше, че и той е изпитал същото.

Пронизващо благоухание, замайващо щастие. И близост. Сякаш бяха разменили помежду си нещо много по-дълбоко от думи.

Познавам те. Виждам това, което виждаш и ти…

Без да съзнава какво прави, Теа вдигна ръката си.

Пръстите й бяха леко разперени, сякаш за да докоснат огледало или призрак. Той също повдигна ръката си. Взираха се един в друг.

И тогава, точно преди пръстите им да се докоснат, Теа почувства пристъп на паника, сякаш я бяха хвърлили в ледена вода.

Какво правеше? Да не би да си бе изгубила ума?

Изведнъж всичко стана ясно, твърде ясно. Бъдещето й се разкри с всяка малка подробност. Смърт заради нарушаване на закона на Нощния свят. Видя себе си в центъра на събранието на Вътрешния кръг, опитвайки се да обясни, че не е имала намерение да издаде тайните им, че не е искала да… да се сближи с човек. Че е било грешка, просто момент на глупост, защото е искала да го излекува. Но въпреки това й поднесоха Чашата на смъртта.

Видението бе така ясно, че изглеждаше като пророчество. Теа подскочи, сякаш земята под нея се наклони и направи единственото, което й дойде наум в този момент.

— Ти луд ли си? — каза тя ожесточено. — Или си получил топлинен удар?

Ерик отново изглеждаше съкрушен.

„Той е човек, един от тях“, напомни си Теа. Тя вложи още повече сарказъм в гласа си.

— Да, аз съм част от всичко наоколо… Излекувах крака ти с вълшебство, точно така. Освен това се обзалагам, че вярваш и в Дядо Коледа.

Сега той изглеждаше шокиран и неуверен. Виждайки това, Теа реши да нанесе последния си удар.

— Или просто се опитваш да ме сваляш?

— Какво? Не! — каза той. После премигна и се огледа. Пустошта наоколо беше съвсем обикновена — сиво-зелена, изсъхнала и равна. Погледна крака си. Отново премигна, сякаш опитвайки се да се върне в реалността.

— Аз… виж, съжалявам, ако съм те обидил. Не знам какво ми става. — Изведнъж Ерик се усмихна срамежливо: — Може би се държа малко странно, защото се уплаших. Изглежда, не съм толкова смел, колкото си мислех.

През Теа премина вълна на облекчение. „Хвана се — помисли си тя. — Добре, че хората бяха по-глупави и от кокошки.“

— И не съм се опитвал да те свалям. Аз просто… дори не знам името ти.

— Теа Хармън.

— Аз съм Ерик Рос. Нова си тук, нали?

— Да. — „Спри да говориш и си върви“, нареди си тя.

— Ако искаш мога да те разведа наоколо или… искам да кажа, че ще се радвам да те видя отново…

— Не — каза твърдо Теа. Щеше й се да приключи с този едносричен отговор, но се налагаше напълно да избие тази идея от ума му.

— Аз обаче не искам да те виждам повече — каза тя достатъчно грубо, за да няма нужда да добавя каквото и да било.

После се обърна и си тръгна. Какво друго можеше да направи? Със сигурност не можеше повече да разговаря с него. И въпреки че винаги щеше да си блъска главата защо толкова се беше загрижил за онази змия, тя нямаше да може да го попита. Отсега нататък трябваше да стои колкото може по-далече от него.

Забърза към училище, осъзнавайки, че е закъсняла. Паркингът беше тих. Притихнали бяха и тухлените постройки и на двора нямаше никого.

„Да закъснея още първия ден“, помисли си Теа. Раницата й беше на земята, където я беше хвърлила, а до нея на асфалта лежеше тетрадка. Тя грабна нещата си и почти хукна към училище.

Едва в часа по физика, след като подаде входящия си лист на учителя и след като мина покрай редицата от любопитни погледи и седна на едно свободно място най-отзад, тя разбра, че тетрадката не е нейна.

Когато я отвори, попадна на страница със заглавие: „Въведение в анатомията на плоските червеи“, написано със синя химикалка с наклонен рязък почерк. Отдолу имаше рисунки с текст: „Клас Ресничести червеи и Клас Смукалници“. Червеите бяха старателно нарисувани с тяхната нервна система и репродуктивни органи, защриховани с различни цветове, но художникът им беше сложил и големи глуповати усмивки. Нелепо, но и комично. Прелисти страницата и видя друга рисунка — „Жизненият цикъл на свинската тения“.

„Хм.“

Погледна какво пише на етикета: „Ерик Рос. Тетрадка по зоология.“

Затвори я.

Ами сега, как щеше да му я върне?

Част от ума й се тревожеше за това през целия час по физика и в следващия по информатика. Друга част обаче следеше, разучаваше и анализираше всяка възможна опасност, търсейки начин да се приспособи, както се случваше във всяко ново училище. И в същото време един трети глас в главата й нашепваше: Не знаех, че тук учат зоология.

Единственият въпрос, от който бягаше, беше: какво се случи там в пустинята? Всеки път, щом изникнеше в ума й, тя бързо го прогонваше. Сигурно това имаше нещо общо с обстоятелството, че сетивата й бяха твърде изострени след сливането със змията.

Но едва ли си струваше да придава някакво особено значение на станалото. Това беше просто една неочаквана и странна случка.

В главния коридор по време на междучасието Блейс се втурна бързо към нея, въпреки високите си токчета.

— Какво става? — попита Теа, докато Блейс я теглеше към една празна стая.

Блейс протегна ръката в очакване да получи червения си халцедон.

— Ти ми съсипа верижката, нали знаеш? — каза Блейс, като отметна назад тъмната си коса, оглеждайки камъка за наранявания. — А това беше верижка, която сама си бях направила и много си я харесвах.

— Съжалявам, бързах.

— Така ли? И закъде по-точно? За какво ти трябваше камъка ми? — Блейс не изчака да чуе отговора й. — Излекува онова момче, нали? Разбрах, че е бил ухапан от змия. Но той е човек!

— „Уважавай живота“, помниш ли правилото? — каза Теа. — „Не наранявай нищо живо, каквото и да правиш.“ — Но и самата тя като че ли не вярваше много в думите си.

— Но това не включва хората. А той как прие онова, което направи с него?

— Никак. Изобщо не разбра, че го лекувам. Дори не знаеше, че е бил ухапан. — Което отчасти беше вярно.

Блейс я погледна подозрително с тъмните си сиви очи, сетне ги вдигна към небето, сякаш търсеше там утеха и тръсна глава.

— Виж, ако си го използвала, за да разпалиш кръвта му, бих те разбрала. Но ако си имала нещо друго наум…

— Не, не съм — побърза да каже Теа. И макар страните й да пламнаха, гласът й беше хладен и рязък. Ужасът от видението с чашата отрова все още владееше ума й.

— Всъщност дори не искам да го виждам повече — продължи тя накъсано. — И му го казах, но глупавата му тетрадка е у мен и не знам какво да правя с нея. — Тя размаха тетрадката пред лицето на Блейс.

— О — каза Блейс, извърнала глава настрани. — Аз ще му я дам вместо теб. Ще го намеря и ще му я дам.

— Наистина ли? — сепна се Теа. — Много мило от твоя страна.

— Да, така е — съгласи се Блейс и взе тетрадката, държейки я предпазливо, сякаш маникюрът й още не беше изсъхнал. — Е, добре, време е за следващия ми час. Алгебра. — Тя направи физиономия. — Чао засега.

Теа се изпълни с подозрение, докато гледаше как братовчедка й се отдалечава.

Блейс по принцип не беше толкова услужлива. И това „Чао засега“ й се стори твърде мило. Очевидно беше намислила нещо.

Теа проследи с поглед рубинената блуза на Блейс, която тръгна обратно към главния коридор и след това без колебание зави по коридора с шкафчетата. В едно от тях се беше заровила слаба фигура с дълги крака и пясъчноруса коса.

Това беше най-бързото намиране на човек, което съм виждала някога, помисли си Теа кисело. Тя надникна иззад вратичката на едно счупено шкафче, боядисано в лазурносиньо.

Блейс вървеше към Ерик, който беше с гръб към нея, полюшквайки бедра. Тя сложи ръка на рамото му.

Ерик леко подскочи и се обърна.

Блейс просто стоеше там и го гледаше невъзмутимо.

И не се налагаше да прави нищо повече. Тя омайваше момчетата със самото си съществуване. Зашеметяващата й черна коса, тлеещите й сиви очи… плюс фигура, която можеше да спре движението на магистралата. Пищните й извивки бяха изящно подчертани от дрехите й, с които друго момиче може би нямаше да изглежда добре, но на Блейс те стояха смайващо. Момчета, които смятаха, че харесват естествените момичета, веднага падаха в краката й, както и онези, които си мислеха, че си падат по блондинки.

Ерик премигна срещу нея зашеметен, без да знае какво да каже. Това не беше необичайно. На момчетата винаги им се връзваше езикът, когато бяха около Блейс.

— Аз съм Блейс Хармън. — Гласът й беше тих и спокоен. — А ти… трябва да си Ерик?

Ерик кимна, все още премигвайки.

Да, той очевидно беше заслепен от нея, помисли си Теа. Този глупак! В същото време се учуди колко бурно реагираше на всичко това самата тя.

— Добре, защото не бих искала да дам това на някой друг. — Блейс извади тетрадката иззад гърба си като магьосник.

— О, къде я намери? — На лицето на Ерик се изписа едновременно облекчение и благодарност. — Търсих я навсякъде.

— Братовчедка ми ми я даде — каза Блейс небрежно. Тя задържа тетрадката, когато той се опита да я вземе. — Почакай, дължиш ми нещо за това, че ти я донесох, нали?

Гласът й беше като мъркане. И сега Теа вече знаеше какво предстоеше да се случи.

Ерик беше обречен.