Заклинателка

3

Обречен и изгубен. Блейс го бе избрала и единственият въпрос беше как щеше да си поиграе с него.

Дълъг списък с имена изплува в ума на Теа. Ранди Марик, Джейк Батиста, Кристофър Милтън, Трой Съливан, Дениъл Ксионг.

А сега и Ерик Рос.

Но Ерик звучеше въодушевен:

— Твоята братовчедка? Това да не е другото ново момиче? Теа?

— Да. А сега…

— Виж, знаеш ли къде е тя? Наистина искам да говоря с нея. — Погледът на Ерик отново се замъгли, докато гледаше някъде в далечината. — Тя е просто… никога не съм срещал някоя като нея…

Блейс пусна тетрадката и се загледа в него с почуда.

От скришното си място Теа също го наблюдаваше.

Нищо подобно не се беше случвало преди. Той сякаш дори не виждаше Блейс, което беше странно. Но защо, в името на Синята богиня-маймуна на любопитството, мислеше си Теа, това откритие все пак й донесе облекчение!

Чу се звънецът. Блейс все още стоеше там смаяна. Ерик пъхна тетрадката в раницата си.

— Би ли й казала, че съм попитал за нея?

— Нея не я интересува, че си питал за нея! — отсече Блейс с вече не толкова мек тон. — Тя много категорично каза, че не иска да те вижда повече. И на твое място бих внимавала, защото понякога тя е доста избухлива. — Последните думи бяха изречени на висок глас.

Ерик изглеждаше малко разтревожен и обезкуражен. Теа го видя нервно да преглъща. После, без дори да каже довиждане на Блейс, се обърна и тръгна към дъното на коридора.

Е, добре, щом такава е волята на Червената богиня-врана на мълнията, каза си Теа.

Блейс се обърна и тръгна към Теа, която дори не опита да се скрие.

— Значи си видяла всичко. И предполагам, че си останала доволна — каза Блейс язвително.

Но Теа далеч не беше щастлива. Беше по-скоро объркана. Някак тревожна и уплашена, защото Чашата на смъртта все още плуваше пред очите й.

— Мисля, че и двете трябва да го оставим на мира — рече тя.

— Шегуваш ли се? Аз ще го имам — отсече Блейс. — Той е мой, освен… — добави тя с искрящ поглед — ако не си го избрала за себе си.

— Аз… ами не… — заекна Теа объркано.

— Тогава е мой. Обичам предизвикателствата.

Блейс прекара пръсти през косата си, разпръсквайки черните вълни.

— Чудесно е, че баба има толкова много любовни еликсири в магазина си — промълви Блейс унесено.

— Блейс… — На Теа й отне време да събере мислите си. — Не помниш ли какво каза баба? Ако пак има проблеми…

— Ние няма да имаме никакви проблеми — каза Блейс, а гласът й беше равен и уверен. — Само той ще има проблеми.

Теа тръгна към следващия си час, чувствайки в душата си странна пустота.

„Не мисли за това — повтаряше си тя. — Няма какво да направиш.“

Не срещна много нощни хора по пътя си към класната стая. Едно момче, може би първокурсник, приличащо на шейпшифтър3, учител, който съдейки по светлината в очите му, беше ламия — истински вампир, и нито един създаден вампир, върколак или вещица.

Разбира се, не можеше да бъде сигурна. Това, което хората от Нощния свят умееха най-добре, беше да се прикриват, да се сливат с останалите, минавайки незабелязано. Нямаха друг избор. Това им позволяваше да оцелеят в един свят, в който хората бяха много повече и където обичаха да убиват различните.

Но докато седеше в часа по литература, Теа забеляза едно момиче на съседния чин.

То беше дребничко и симпатично, с гъсти мигли и мека, черна като въглен коса. Имаше кръгло лице и трапчинки. Но това, което грабна окото на Теа, беше ръката й, която си играеше с брошката, закачена за раираната й синьо-бяла жилетка. Брошка във формата на черно цвете.

Далия.

Теа бързо прелисти тетрадката си на празна страница. Докато учителят четеше откъс от разказа „Рашомон“, тя започна да рисува черна далия, щрихирайки я отново и отново, докато стана достатъчно голяма, за да може момичето да я види ясно. Когато вдигна глава, Теа видя, че то я гледа.

Миглите на момичето се притвориха, докато гледаше рисунката, после вдигна очи, усмихна се на Теа и леко й кимна.

Теа се усмихна в отговор и също й кимна.

След часа, без да разменят нито дума, Теа последва момичето към изхода на училището. То се огледа, за да се увери, че наоколо няма никого и после се обърна развълнувано към Теа.

— Кръгът на Мрака, нали? — попита тя.

Теа кимна.

— А ти си от Кръга на Здрача?

На лицето на момичето се появи плаха усмивка. Очите му бяха тъмни, като кадифе.

— Да — каза то и разпалено продължи: — Такива като нас има само още две тук, но са по-големи и принадлежат към Кръга на Мрака! — Сетне момичето подаде ръката си и се усмихна. — Аз съм Дани Абфорт.

Теа почувства облекчение. Смехът на момичето беше заразителен.

— Теа Хармън. Единство! — Това беше поздрав, познат на вещиците от векове, символ на тяхната хармония и сплотеност.

— Единство! — прошепна Дани в отговор. След това очите й се разшириха. — Хармън? Ти си Пазителка на огнището? Дъщеря на Елвиза? Нали?

Теа се засмя.

— Ние всички сме дъщери на Елвиза.

— Да, но… знаеш какво имам предвид. Ти си нейна пряка наследница. За мен е чест.

— И за мен. Родът Абфорт също е стар и прочут. — Дани все още я гледаше с благоговение и Теа побърза да добави: — Братовчедка ми също е тук, Блейс Хармън. И двете сме нови, както сигурно и ти. Никога преди не съм те виждала във Вегас.

— Дойдохме тук миналия месец, малко преди началото на учебната година — каза Дани. Челото й се смръщи. — Но ако си нова тук, какво имаш предвид, като казваш, че не си ме виждала наоколо.

Теа въздъхна.

— Ами, сложно е…

Чу се звънецът. Двете момичета с неохота завъртяха глави към сградата и после се спогледаха.

— Искаш ли да се чакаме тук на обяд? — рече Дани.

Теа кимна, попита къде е кабинетът по френски и тръгна натам.

През следващите два часа тя се опитваше да слуша внимателно учителите си. Не знаеше какво друго да прави. Трябваше да се съсредоточи, за да държи образа на сиво-зелените очи далеч от ума си.

По обяд Дани я чакаше, седнала отпред на стълбите. Теа се настани до нея и отвори бутилка минерална вода и шоколадов йогурт, които бе купила от училищния павилион.

— Щеше да ми кажеш кога преди си била във Вегас — рече Дани.

Тя говореше тихо, целият двор беше пълен с деца, приличащи се на слънцето, с хартиени торбички в ръцете.

Теа зарея поглед към редица от цикасови палми и въздъхна отново.

— Аз и Блейс… майките ни са починали, когато сме се родили. Били са близначки. По-късно и бащите ни умряха. Така израснахме при различни роднини, местейки се от едно място на друго. Обикновено прекарваме летата си при баба Хармън, а през учебната година сме при някой друг. През последните години обаче… е добре, сменихме пет училища от десети клас насам.

— Пет?

— Да. Мисля, че бяха пет. Изида знае, може и шест да са.

— Но защо?

— Непрекъснато ни изключват — каза Теа кратко.

— Но…

— Вината е на Блейс — обясни Теа. Беше бясна на братовчедка си. — Непрекъснато се забърква с разни момчета. Имам предвид човешки момчета. И по някаква причина това винаги завършва с изключването ни. И на двете, защото съм твърде глупава и нито веднъж не казах, че тя е виновна за всичко.

— Не си глупава, сигурна съм в това. По-скоро си лоялна — каза Дани сърдечно и сложи ръката си върху нейната. Теа я стисна в отговор, трогната от тази проява на съчувствие.

— Както и да е, тази година бяхме в Ню Хампшир при чичо ни Гален… И Блейс го направи отново. Този път с капитана на футболния отбор. Казваше се Ранди Марик…

Теа замълча и малко по-късно Дани я попита:

— Какво по-точно се случи?

— Той опожари училището.

Дани изпухтя и прихна. После бързо стана сериозна.

— Извинявай, не е смешно, разбира се. Искаш да кажеш заради нея?

Теа се облегна на перилата от ковано желязо.

— Това се харесва на Блейс — каза тя мрачно. — Да има власт над момчетата, да обърква умовете им. Да ги кара да правят неща, които по принцип никога не биха сторили. За да докажат любовта си, така да се каже. Но проблемът е, че тя не мирясва, докато не ги съсипе напълно… — Теа тръсна глава. — Да беше видяла Ранди накрая… Направо изгуби ума си. Не знам дали някога ще се оправи.

Дани вече не се усмихваше.

— Такава власт… Сякаш е самата Афродита — промълви тя тихо.

„То си е така — помисли си Теа. — Афродита, гръцката богиня на любовта, която можела да превръща страстта в оръжие и така държала целия свят в ръцете си.“

— Напомни ми някой път да ти разкажа какво се случи с другите момчета, с които тя си играеше. В известен смисъл Ранди извади късмет… — Теа си пое въздух. — Както и да е, изпратиха ни обратно при баба ни Хармън, защото никой от другите ни роднини вече не ни искаше. Решиха, че ако баба не се справи с нас, никой друг няма да успее.

— Но това сигурно е страхотно — каза Дани. — Имам предвид да живееш с такава знаменита вещица. Една от причините да се преместим тук беше, че майка ми искаше да се учи при нея.

Теа кимна.

— Хората идват откъде ли не, за да посещават часовете й или да си купуват амулети и разни други неща. Въпреки това не е лесно да се живее с нея — добави Теа кисело. — Тя сменя по няколко чирака на година.

— Дали ще успее да се справи с Блейс?

— Не мисля, че е по силите на някого да се справи с Блейс. Това, което прави тя, е просто в природата й, както е в природата на котката да си играе с мишката. И ако пак стане някакъв проблем, баба ще ни прати при леля ни Урсула в Кънектикът.

— В Манастира?

— Да.

— Тогава по-добре бъдете внимателни.

— Така е. Дани, как е в това училище? Искам да кажа, смяташ ли, че Блейс ще успее да се опази от неприятности тук?

— Ами… — В очите на Дани се изписа тревога. — Казах ти и преди, има само още две вещици в нашия клас и те са от Кръга на Мрака. Може би ги познаваш… Вивиан Моригън и Селена Лакна.

Сърцето на Теа се сви. Вивиан и Селена… Беше ги виждала на Летните сборища. Носеха най-тъмните мантии сред момичетата от Кръга на Мрака. Те двете и Блейс можеха да се превърнат в смъртоносно трио, истинска гърмяща смес.

— Може би ако им обясниш колко е важно, те ще ти помогнат да държиш Блейс под контрол — рече Дани. — Искаш ли да поговориш с тях? Предполагам, че са в кафетерията във вътрешния двор. Обикновено обядваме там.

— Мм… — Теа се двоумеше. Да говори с тези момичета… е, това едва ли щеше да помогне много. Но може би все пак си струваше да опита. — Защо пък не?

На път към кафетерията тя видя нещо, което я накара да замръзне на място. На стената отсреща беше залепен огромен лист, оцветен в оранжево и черно по ръба. В центъра имаше нелепа фигура на стара жена с черна рокля, разчорлена бяла коса и състарено лице с брадавици. Беше яхнала метла и носеше островърха шапка. Надписът под рисунката гласеше:

31 октомври… Дългоочакваното парти за Хелоуин4.

С ръце на кръста Теа каза:

— Кога ще се научат най-сетне, че вещиците никога не са носели островърхи шапки.

Дани изсумтя презрително и изражението на овалното й лице стана изненадващо заплашително.

— Знаеш ли, братовчедка ти може би все пак е права да се държи с тях по този начин.

Теа я погледна сепнато.

— Ами хората са по-низш вид. Трябва да го признаеш. Може да звучи малко предубедено, но и самите те са ужасно предубедени. — Тя се наведе към Теа. — Нали знаеш, те имат предразсъдъци дори за такива неща като цвета на кожата.

Дани протегна ръката си и Теа се вгледа в безупречната й тъмнокафява кожа.

— Те биха решили, че ние с теб принадлежим на две различни раси — продължи Дани, притискайки ръката си до загорялата ръка на Теа. — И че може би едната от нас е по-добра от другата.

Теа нямаше как да го отрече.

— „Две грешки не правят нещо вярно…“ — промълви тя в отговор.

— „Но когато станат три, може да боли“ — завърши Дани шеговитата вещерска песен. Сетне тя избухна в смях и поведе Теа към вътрешния двор.

— Хайде да вървим, предполагам, че са там… Опа, само не и това.

„Да…“, помисли си Теа.

Вивиан и Селена седяха на една уединена маса в далечния край на кафетерията. Блейс беше с тях.

— Трябваше да се сетя, че ще ги намери първа — промърмори Теа. По начина, по който трите момичета бяха навели глави една към друга, изглеждаше сякаш вече крояха нещо.

Докато Теа и Дани вървяха към масата, Блейс вдигна глава.

— Къде беше? — попита тя, размахвайки укорително пръст. — Запознайте се.

След обичайното представяне Теа седна на масата и започна да изучава тайно двете момичета.

Вивиан имаше червена коса, като козината на лисица и изглеждаше висока дори и седнала. Лицето й беше будно, сякаш искреше от енергия. Селена беше с платиненоруса коса и сини очи. Тя беше по-ниска и движенията й бяха бавни и грациозни.

Как сега да им кажа любезно: „Моля ви, помогнете ми да държа братовчедка си настрана от проблемите?“, замисли се Теа. Очевидно от това нямаше да има голяма полза. Вивиан и Селена вече изглеждаха омагьосани от Блейс и когато се обръщаха към нея, сякаш търсеха одобрението й. Дори и Дани се взираше в братовчедката й с нещо подобно на благоговение.

Блейс влияеше на хората.

— Тъкмо си говорехме за момчета — каза Селена, завъртайки замечтано сламката на студения си чай. Сърцето на Теа подскочи.

— По-точно за момчета играчки — поясни Вивиан с очарователно мелодичен глас. Теа усети приближаването на силно главоболие.

Не беше чудно, че Блейс се усмихваше толкова самодоволно — тези момичета бяха точно като нея. Тя беше виждала това и в други училища: млади вещици, които флиртуваха с човешки момчета, възползвайки се от свръхчовешките си способности, нарушавайки в същото време законите на Нощния свят.

— Няма ли тук момчета от нашия вид? — попита Теа с надежда.

Вивиан завъртя очи.

— Има един от десети клас — рече тя. — Аларик Бридлав, от Кръга на Здрача. Други няма. Това място е като истинска пустиня, извинявайте за каламбура.

Теа не беше учудена. Винаги бе имало повече жени вещици, отколкото мъже, никой не знаеше защо. Просто по-голям беше броят на момичетата, които се раждаха такива и достигаха зрялост, в резултат на което на някои места съотношението беше изключително неравностойно.

— Така че нямаме голям избор — каза Селена провлечено. — Но това невинаги е проблем. Тази събота в училище ще има танци и аз вече си избрах кавалер — добави тя.

— Е — каза Блейс, — аз също. — И погледна многозначително братовчедка си.

Теа почувства буца в гърлото си.

— Ерик Рос — продължи Блейс, наслаждавайки се на думите си. — Вив и Сел ми разказаха всичко за него.

— Ерик? — възкликна Дани. — Звездата на баскетболния отбор?

— А също и на бейзболния — каза Вивиан с красивия си глас. — Освен това играе великолепно тенис, посещава часовете за напреднали, работи във ветеринарната клиника и смята да се запише в калифорнийския университет „Дейвис“, за да стане ветеринарен лекар.

„Значи затова искаше да се погрижи за змията — помисли си Теа. — И затова имаше рисунки на плоски червеи в тетрадката си.“

— И е толкова сладък — промърмори Селена. — Срамежлив е с момичетата и почти не разговаря с тях. Никоя от нас не е постигнала какъвто и да е успех с него.

— Това е така, защото нямате правилния подход — отбеляза Блейс с леко премрежен поглед.

Стомахът на Теа се преобърна и почувства остро главоболие. В следващия момент направи единственото, което й дойде наум.

— Блейс — рече тя и погледна братовчедка си право в очите, отправяйки й открита молба. — Блейс, слушай. Никога не съм те молила за нещо, нали? Но сега ще го сторя. Искам да оставиш Ерик на мира. Направи това за мен? В името на Единството.

Блейс притвори бавно очи и отпи голяма глътка от студения си чай.

— Теа, защо си толкова ядосана?

— Не съм ядосана.

— Не знаех, че те е грижа за него.

— Не е вярно. Искам да кажа… изобщо не ми пука за него. Но се притеснявам за теб, за всички нас. Мисля… — Теа нямаше намерение да каже това, което каза, но думите сами се изляха от устата й: — Мисля, че е възможно той да подозира нещо за нас. Тази сутрин ми каза, че изглеждам много по-различно от останалите момичета… — В следващия момент реши, че не е разумно да им разкаже как Ерик се е досетил, че го е излекувала. Това щеше да е много опасно, особено имайки предвид, че Вивиан и Селена можеха да се разприказват.

Зениците на Блейс се бяха разширили.

— Искаш да кажеш… Смяташ, че той е медиум?

— Не, не. — Теа знаеше, че той не е такъв. Беше влязла в ума му и знаеше, Ерик не произхождаше от някое изгубено семейство на вещици. Нямаше никакви способности. Беше толкова човек, колкото змията си беше змия.

— Добре тогава — каза Блейс и се подсмихна. — Той просто смята, че си различна, а това не е нещо, за което трябва да се притесняваме. Ние това и искаме, да мислят, че сме различни.

Блейс не я разбра, а и Теа не можеше да й обясни нищо повече. Не и без да нагази в прекалено дълбоки води.

— И така, ако нямаш нищо против, просто приеми, че съм предявила права над него — каза Блейс любезно. — А сега да видим какво ще правим с момчетата на танците. Като начало мисля, че трябва да пролеем кръвта им.

— Да пролеем какво? — рече Дани, надигайки се от стола си.

— Само малко — каза Блейс нехайно. — Това ще бъде изключително важно за някои от магиите, които можем да решим да направим по-късно.

— Ами успех тогава — каза Дани. — Между другото, хората не обичат да проливат кръвта им. Това ги плаши.

Блейс леко се усмихна.

— Не мисля така — каза тя. — Ти още не ги разбираш тези работи. Ако го правиш както трябва, няма проблем. Те наистина се плашат, понякога се шокират и все пак продължават да се връщат за още.

Самата Дани изглеждаше шокирана, но въпреки това гледаше Блейс като хипнотизирана.

— Но защо искаш да ги нараняваш?

— Просто правим това, което е в природата ни — измърка Блейс.

„Не ме интересува — мислеше си Теа. — Не е моя работа.“

Но въпреки това се чу да казва:

— Не! — Тя се взираше в купчината салфетки, смачкани в ръката й. С крайчеца на окото си виждаше раздразненото изражение на Блейс. Другите може би не разбираха на какво Теа казваше „не“, но Блейс със сигурност беше наясно.

— Попитах те дали го искаш — рече тя. — И отговорът ти беше „не“. Сега какво, да не си промени решението? Искаш ли да си поиграеш с него или не?

Теа се взираше в салфетките. Какво можеше да отговори? „Не мога да кажа нищо, защото съм уплашена? Защото тази сутрин между двама ни се случи нещо и не знам какво е то? Защото ако продължа да го виждам, имам чувството, че може да наруша Закона на Нощния свят. И то не този, който ни забранява да казваме на хората за съществуването ни, а онзи, който не ни позволява да се влюбваме в тях…“

„Не ставай глупава — каза си Теа. — Това изобщо не е вярно. Ти просто искаш да го предпазиш да не свърши като Ранди Марик.“

— Премислих и го искам за себе си — заяви тя на глас.

— И смяташ да си поиграеш с него?

— Да, ще си поиграя с него.

— Е, поздравления тогава. — Вместо да се ядоса, Блейс се усмихна. — Малката ми братовчедка най-накрая порасна.

— О, моля те. — Теа я погледна с укор. Тя и Блейс бяха родени в два съседни дни — Блейс минута преди полунощ, а Теа минута след. Това беше друга причина да са така свързани, но Теа мразеше, когато Блейс се правеше на по-голяма.

Блейс се усмихна, сивите й очи блестяха.

— А ето го и твоя „любим“ — каза тя, преструвайки се на учудена. Теа проследи погледа й и видя фигура с пясъчноруса коса и дълги крака в другия край на вътрешния двор. — Какъв късмет — продължи Блейс. — Защо просто не отидеш да го поканиш на танците?