Заклинателка

12

Теа се намести на пружината на леглото, макар това да не беше най-удобното място.

— И така. Това се случило във времената, когато все още имало магии. Елвиза можела да прави магии, както и повечето хора от нейното племе. Тя била дъщеря на Хеката — царицата на вещиците.

— Значи е била вещица? — Розамунд беше заинтригувана.

— Е, тогава не били известни с това име. Наричали ги Пазителки на огнището. Освен това Елвиза не изглеждала като вещиците на Хелоуин. Била красива, висока и с дълга руса коса.

— Също като теб?

— Хм — Теа се усмихна. — Не точно, но благодаря за комплимента. Елвиза била наистина красива, умна и също така силна. И когато Хеката умряла, заедно със сестра си Мая тя станала водачка на племето.

Сега цялата глава на Розамунд се беше подала над матрака. Слушаше с напрегнат, макар и скептичен интерес.

— А пък Мая… — Теа прехапа устни. — Е, тя също била красива и висока, но с дълга черна коса.

— Като момичето, което дойде във ветеринарната клиника след теб.

За момент Теа се стъписа. Беше забравила, че Розамунд е виждала Блейс.

— Е, да, донякъде… Но както и да е. Мая също била умна и силна, но не й харесвало това, че трябва да дели водачеството с Елвиза. Тя искала да управлява сама, но искала и още нещо. Да живее вечно.

— Звучи ми като добра идея — промърмори Розамунд.

— Да, няма нищо лошо в това да си безсмъртен, съгласна съм. Но зависи каква цена си готов да платиш за това. Разбираш ли ме?

— Не.

— Е, добре… — Теа се запъна. Всеки от Нощния свят веднага би се досетил за какво става дума, дори по някаква необяснима причина да не беше чувал историята. Но хората, разбира се, бяха различни. — Виждаш ли, въпросът е в това какво е трябвало да направи. Обикновените магии не можали да й донесат безсмъртие. Тя опитала всичко, дори Елвиза й помагала. И най-накрая открили онова, което търсели, но тогава Елвиза отказала да участва.

— Защо?

— Защото било твърде ужасно. Не, не ме питай — добави Теа, виждайки, че интересът на Розамунд се покачва. — Няма да ти кажа. Тази част от историята не е за деца.

— Какви ги говориш? Ако не ми кажеш, аз само ще си представя още по-ужасни неща.

Теа въздъхна.

— Магията била свързана с бебета… И кръв. Но не това е идеята на тази история.

— Убивали са бебета?

— Само Мая го е правела. А Елвиза се опитала да я спре, но…

— Обзалагам се, даже е пиела кръвта им. — Теа замълча и се вгледа в Розамунд. Човешките деца бяха невежи, но не и глупави.

— Да. Пиела е кръвта им. Доволна ли си? — Розамунд се ухили, кимна и се намести удобно в очакване на продължението. — И така, Мая станала безсмъртна. Но тя едва по-късно разбрала истинската цена, която трябвало да плати за това. Щяла да живее вечно само ако всеки ден пие от кръвта на смъртни създания. В противен случай щяла да умре.

— Също като вампирите — въодушевено отбеляза Розамунд.

В първия момент Теа се стъписа, но сетне вътрешно се присмя на глупостта си. Хората, разбира се, знаеха за вампирите, също както знаеха и за вещиците, разказвайки си нелепи предания, пълни с погрешна информация.

Но това означаваше, че Теа можеше да й разкаже собствената си история, без особен риск нейната малка слушателка да й повярва.

— Точно като вампирите — потвърди тя и задържа погледа си върху Розамунд. — Мая била първият вампир. И всичките й деца също били прокълнати да бъдат вампири.

Роз изсумтя.

— Вампирите не могат да имат деца — каза тя неуверено. — Нали?

— Потомците на Мая могат — отвърна Теа, след като прецени, че е недопустимо да произнесе думата „ламия“ пред човешко същество. — Само тези, които стават вампири чрез ухапване, не могат. Мая имала син вампир на име Редфърн и двамата започнали да нападат хората заради кръвта им. Това е историята. Нали разбираш, Мая искала да направи всички като себе си. Затова пиела кръвта на хората от племето си. И накрая Елвиза решила, че трябва да я спре.

— Как?

— Е, точно това бил проблемът. Родът на Елвиза бил готов да воюва с Мая и другите вампири. Но Елвиза знаела, че ако се стигнело дотам, вероятно всички щели да загинат. И от двете страни. Затова предизвикала Мая на двубой. Само те двете, една срещу друга.

Розамунд бутна матрака и той тупна тежко на земята.

— Аз пък ще предизвикам на двубой господин Хендрис, водача на следотърсачите. — Тя скочи върху матрака и нападна една възглавница с ръце и крака. — И също ще победя. Той изобщо не е във форма.

— Е, Елвиза не искала да се бие, но се налагало. Страхувала се, защото като вампир Мая била много по-силна.

За момент Теа видя цялата тази старинна история с очите на дете, спомняйки си как й я бяха разказвали като малка. Представи си Елвиза в тъмната гора с нейните бели кожени дрехи, чакаща Мая да се появи. Тя навярно е знаела, че дори да спечели битката, вероятно ще умре, но все пак е била достатъчно смела, за да се изправи срещу могъщия си противник. Била е готова на всичко за хората, които е обичала, и е била изпълнена с решимост да сложи край на този конфликт.

„Не мисля, че бих могла да бъда толкова смела — мислеше си Теа. — Тоест бих искала, но имам ужасното предчувствие, че не бих могла.“

И тогава се случи нещо странно. За момент чу в ума си глас. Това не беше обичайният й вътрешен глас, а някакъв друг — настоятелен и почти обвинителен. „Ще пожертваш ли всичко? — попита той, сякаш доловил колебанието й. — Ще пожертваш ли всичко?“ Теа трепна. Обикновено не чуваше гласове. „Вероятно точно така се е чувствала и Елвиза“, помисли си тя смутено.

— И после? Хей, Теа! Какво е станало после? — Розамунд продължаваше да изпълнява бойния си танц върху матрака.

— О, битката била страховита, но Елвиза победила и прогонила Мая. Племето й било спасено и всички заживели щастливо. Ъ-ъ… освен Елвиза, която умряла от раните си.

Розамунд спря танца си и се вцепени, не вярвайки на ушите си.

— И ти ми разказа тази история, за да се почувствам по-добре? Никога не бях чувала нещо по-ужасно. — Брадичката й започна да трепери.

Теа забрави, че разговаря с човешко дете. Протегна ръце напред, също както бе направила с кутрето в клиниката, също както би постъпила с всяко страдащо същество на света. И Розамунд се хвърли в прегръдките й.

— Няма, няма — мърмореше Теа, притискайки детето до гърдите си. — Виж, народът на Елвиза все пак оцелял и бил свободен. В началото това било само едно малко племе, но то ставало все по-голямо и по-голямо. Всички вещици на света произлизат от тях и всички те помнят и почитат Елвиза. Това е история, която всяка майка разказва на дъщерите си.

Розамунд въздъхна тежко.

— Ами на синовете си?

— Е, и на тях също. Когато казвам „дъщери“, имам предвид и синове, и дъщери. Така е просто по-кратко.

Едно зелено око гледаше будно иззад кичурите рошава коса.

— Значи, когато казваме „той“, може да се подразбира и „тя“?

— Да — отвърна Теа, свивайки рамене. — Но не мисля, че това е от толкова голямо значение в случая. Важното е, че всички ние… тоест те запазили свободата си благодарение на смелостта на една жена.

— Ще те попитам нещо — каза Розамунд, изправяйки се. — Будалкаш ли ме, или това е истинска история? Защото лично на мен ти ми приличаш на вещица.

— Точно това се канех да кажа и аз — прозвуча нечий глас.

Теа завъртя бързо глава. Вратата беше открехната и там стоеше непозната жена. Висока, слаба, с малки очила и дълга копринена кестенява коса. Изразът на лицето й напомняше донякъде за изражението на Ерик, когато беше в недоумение, сякаш изведнъж се беше сблъскал с най-невероятната загадка на света.

Но това нямаше значение, помисли си Теа. Важното беше, че е непозната. Че не принадлежеше на нейния свят. И че беше човек.

Тя току-що бе разкрила тайни на Нощния свят и беше разказала историята на вещиците в присъствието на пълнолетен човек.

Изведнъж ръцете и краката й се вцепениха. Златният воал около нея изчезна и остана само студената сива действителност.

— Съжалявам — каза жената, но на Теа й се стори, че гласът й идва някъде отдалече. — Не исках да те стресна. Просто се шегувах. Наистина ми хареса историята ти. Нещо като модерна легенда за деца, нали?

Очите на Теа се фокусираха върху друго човешко същество, което стоеше зад жената. Ерик. Той също беше чул историята.

— Мама е голяма шегаджийка — смутолеви той нервно. Зелените му очи бяха напрегнати и сякаш търсеха извинение. На Теа й се стори, че той отново се опитваше да установи връзка с нея.

Но тя не желаеше това. Не искаше да бъде свързана е тези хора. Беше обкръжена от човешки същества в една от къщите им. Чувстваше се като гърмяща змия, обградена от големи създания с пръчки. Обзе я неистова паника.

— Трябва да станеш писателка, знаеш ли? — каза жената. — Имаш такова въображение… — Тя пристъпи в стаята.

Теа се изправи рязко, при което Розамунд падна на пода. Те вървяха към нея, а стените в стаята сякаш се приближаваха, заплашвайки да я смажат. Те бяха чужди, жестоки, садистични и зли. И не принадлежаха на нейния вид. Инквизитори и екзекутори, които знаеха всичко за нея. Всеки момент щяха да я посочат с пръст и да закрещят по улицата: „Вещица! Вещица!“

Теа побягна. Шмугна се между Ерик и майка му като изплашена котка, без да докосва нито един от двамата. Хукна по коридора, през всекидневната и оттам към входната врата.

Навън се беше заоблачило и се стъмваше. Спря се само за миг, колкото да се ориентира и после тръгна на запад, вървейки колкото може по-бързо. Сърцето й препускаше бясно, сякаш подсказвайки й, че няма никакво време за губене.

„Побързай! Скрий се! Намери убежище!“

Профучаваше покрай ъглите на улиците и бягаше на зигзаг като лисица, преследвана от хрътки.

Беше на десетина минути от къщи, когато чу шум на двигател. Погледна натам. Беше джипът на Ерик. Той караше, а майка му и Розамунд също бяха в колата.

— Теа, спри! Моля те, почакай — Ерик натисна спирачката и скочи от джипа.

Беше на тротоара, точно пред нея. Теа замръзна на мястото си.

— Изслушай ме — каза той глухо, отдръпвайки се от джипа. — Съжалявам, че се получи така. Мама се чувства ужасно. Плаче. Роз също плаче… Моля те, няма ли да се върнеш?

Той също изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Теа стоеше все така сковано.

— Всичко е наред. Добре съм — каза тя нехайно. — Не съм искала да разстроя никого. Но моля те, остави ме да си вървя.

— Виж, не трябваше да те подслушваме. Знам това. Просто… ти си толкова добра с Розамунд. Никога не се е случвало тя да харесва някого толкова много. И… знам, че си много чувствителна, що се отнася до баба ти. Затова си разстроена, нали? Предполагам, че тя ти е разказала тази приказка?

Малко по малко в тъмата, която цареше в ума на Теа, се появи бледа светлина.

„Поне смятат, че това е само приказка“, помисли си тя.

— Ние също имаме семейни истории — каза Ерик с нотка на отчаяние в гласа си. — Дядо ми например твърдеше, че е марсианец. Кълна се, че е истина. Аз пък разказах за това на децата в детската градина и после всички му се подиграваха и издаваха смешни звуци зад гърба му. Чувствах се толкова зле. А той самият ужасно се засрами.

Ерик продължи да бръщолеви и на Теа постепенно й дожаля за него. Но после се появи фигура и тя отново се вцепени. Беше майка му, чиято копринена коса се развяваше от вятъра.

— Виж, Теа — каза госпожа Рос. Изражението й беше тъжно и сериозно. — Всички познаваме баба ти, знаем колко е възрастна и че е малко… чудновата. Но ако тя те плаши, ако ти разказва някакви странни неща…

— Мамо! — процеди Ерик през зъби.

Тя му махна с ръка. Стъклата на малките й очила бяха запотени.

— Не е нужно сама да се справяш с това, разбираш ли? Това не е детски проблем. Ако няма къде другаде да живееш, ако се нуждаеш от нещо… можем да се обадим на социалните служби…

— Мамо, моля те, умолявам те, престани!

„Социалните служби… — мислеше си Теа в паника. — О, Изида! Може би щеше да има разследване. Семейство Хармън щеше да бъде изпратено на съд. Баба й щеше да бъде обвинена, че е изкуфяла… Или че принадлежи на някакво тайно общество. И после щеше да дойде ред и на Нощния свят с неговите жестоки закони…“

Страхът й достигна връхната си точка и сетне тя изведнъж се почувства учудващо спокойна. Почти безразлична.

— Няма проблем — каза Теа, извръщайки се към Ерик, но без да среща погледа му. — Майка ти се опитва да ми помогне. Но наистина… — тя се обърна по същия начин към майка му — всичко е наред. Баба не е толкова чудата, колкото изглежда. Тя разказва истории, но не плаши никого.

„Това достатъчно ли е? Може би сега ще ми повярвате и ще ме оставите на мира? Изглежда, че да.“

— Просто не искам заради мен ти и Ерик… — Госпожа Рос въздъхна и се усмихна неловко.

— Да се разделим? — Теа издаде звук, който можеше да мине за смях. — Не се притеснявайте. Не бих искала това. — Тя се извърна усмихната към Ерик, гледайки надолу, защото не можеше да срещне погледа му. — Съжалявам, ако съм била твърде докачлива. Просто ужасно се смутих. Също като в онази случка с дядо ти, която ми разказа.

— Ще се върнеш ли у нас? Или ако искаш да те закараме у вас — каза Ерик тихо. На него толкова много му се искаше тя да се върне у тях.

— По-добре да се прибирам, ако нямаш нищо против. Имам домашно. — Теа вдигна очи и отново се усмихна.

Ерик кимна. Не изглеждаше щастлив, но не беше и разстроен както преди малко.

На задната седалка на джипа Розамунд се притисна до Теа и стисна ръката й.

— Не се сърди — каза тя пламенно както винаги. — Разстроена ли си? Искаш ли да убия някого заради теб?

— Не се сърдя — прошепна Теа, гледайки рошавата глава на Розамунд. — Не се притеснявай.

Тя бе избрала стратегията на всяко животно, попаднало в капан: бъди нащрек и чакай подходящия момент. Не влизай в схватка, ако нямаш възможност да избягаш.

— До утре — каза Ерик и слезе от джипа. Гласът му прозвуча почти като молба.

— Да, до утре — отвърна Теа, знаейки, че моментът все още не е настъпил. Тя помаха с ръка, докато джипът изчезна.

И после дойде избавлението. Теа се втурна към вратата, сетне нагоре по стълбите и право при Блейс.

— Почакай — рече Блейс. — Върни се малко по-назад. Значи казваш, че не са повярвали на нито една дума от това, което си разказала?

— Точно така. В най-лошия случай майката на Ерик смята, че баба е луда. Но за момент си помислих, че може да я обяви за неподходяща като настойник или нещо такова.

Двете стояха на пода до леглото на Блейс, където Теа се беше тръшнала още в самото начало. Блейс ядеше сладки пуканки с едната ръка, драскаше нещо на листче с другата и междувременно слушаше внимателно.

Това беше типично за нея. Макар и студена, егоистична, избухлива, гневна и зла с хората, тя беше предана на семейството си. Защото беше вещица.

„Съжалявам, че казах, че приличаш малко на Мая“, помисли си Теа.

— Вината е моя — заяви тя на висок глас.

— Да, така е — съгласи Блейс, продължавайки да драска върху листа.

— Трябваше още от самото началото да стоя далече от него.

Но, разбира се, именно Блейс беше причината да не постъпи така. Беше решила, че Ерик ще е в по-голяма безопасност с нея, отколкото с Блейс. И смяташе, че някак… нещата ще се получат. Да… През цялото време беше таяла надежда, че тя и Ерик имат бъдеще. И че всичко накрая някак ще се нареди.

Но сега трябваше да приеме реалността.

Те нямаха никакво бъдеще.

Единственото, което го очакваше с нея, беше смърт. Същото очакваше и нея самата. Беше осъзнала това в онзи ужасен момент на прозрение, когато видя майка му в стаята.

Нямаше как да бъдат заедно, без да ги разкрият. Дори да избягаха някъде някой ден, Нощните хора щяха да ги намерят. Щяха да ги изправят пред Съвета на Нощния свят от вещици и вампири старейшини. И Законът щеше да бъде приложен…

Теа никога не беше присъствала на екзекуция, но беше чувала за тях. И ако семейство Хармън се опиташе да попречи на Съвета да я убие, щеше да започне война. Вещици срещу вампири. А може би дори вещици срещу вещици. А това можеше да означава краят на всичко.

— Е, мисля, че не е нужно да убиваме майката — отбеляза Блейс, мръщейки се над драсканицата си. — От друга страна, ако убием децата, майката може да потърси отмъщение. Така че за всеки случай…

— Няма да убиваме никого — каза Теа глухо, но решително.

— Нямам предвид ние самите. Ще се обадя на някой от любезните ни братовчеди вампири. Например на Аш. Той би трябвало да е някъде по Западното крайбрежие, нали? Или Куин, на него му допадат такива неща. Едно бързо ухапване, кръвта на жертвата изтича и…

— Блейс, няма да позволя Ерик да бъде убит от вампири. Или от когото и да било — добави тя, когато Блейс отвори уста да възрази. — Не е нужно. Никой не трябва да умира.

— Значи имаш по-добра идея?

Теа погледна към статуята на Изида, царицата на египетските богини, която стоеше на бюрото й.

— Ами… не знам. Мислех си за Чашата на Лета10. Можем да ги накараме да забравят всичко за мен. Но в същото време това може да породи подозрения — цяло едно семейство с празни петна в паметта. И всички в училище ще се чудят защо Ерик вече не помни името ми.

— Така е.

Теа се вгледа в луната между златните рога на Изида. Умът й, който винаги беше бистър и логичен, помагайки й да оцелее, сега сякаш работеше на бавни обороти. Трябваше да има начин да спаси Ерик и семейството му, защото иначе нямаше смисъл да продължи да живее.

И тогава намери решението.

— Мисля, че ще е най-добре… — поде тя бавно, защото изпитваше почти физическа болка, — ако Ерик престане да се интересува от мен. И се влюби в някоя друга.

Блейс се облегна назад. После бръкна в кутията със сладките пуканки и си взе една.

— Възхищавам ти се — каза тя. — Това е много, много разумно.

— Но не в теб! — процеди Теа през зъби. — Надявам се, че разбираш това? Той трябва да се влюби в човешко момиче и тогава ще забрави за мен и без Чашата на Лета. Никой няма да изчезва или да получава амнезия. И така няма да има никакви подозрения.

— Добре. Въпреки че ми се искаше да опитам с него. Има силна воля и може би щеше да издържи известно време. Или поне беше добро предизвикателство.

Теа остави това без коментар.

— Все още имам малко от кръвта му. Въпросът е, разполагаш ли с нещо, което не си използвала досега. Някаква любовна магия, която напълно да му завърти ума?

Блейс си взе още една пуканка.

— Разбира се, че имам. — Тя присви сивите си очи. — И това, разбира се, е забранена магия.

— Предположих. Блейс, сега аз съм принцесата на забранените магии. Така че една повече няма да навреди. Но аз ще я направя. Не искам да си навличаш проблеми.

— Добре, но знай, че няма да ти хареса. Ще се нуждаеш от бизорски камък11 от стомаха на дива коза ибекс, с какъвто случайно се сдобих по време на престоя ни при леля Гердет.

Дивите кози ибекс бяха застрашен вид, отчасти заради камъните, които шаманите вадеха от вътрешностите им, смятайки, че притежават магически свойства.

— Ще се справя някак — каза Теа решително.

— Наистина държиш на него, нали?

— Да — прошепна Теа в отговор. — И все още мисля, че сме сродни души. Но…

„Ще пожертваш ли всичко?“, чу тя пак онзи глас.

— Не искам той да умре заради мен. Или пък да стана причина за война между Хармънови и останалите фамилии от Нощния свят. Ако трябва да се откажа от него, предпочитам да го направя сама. Искам също да съм сигурна, че е в безопасност и че е намерил щастието си с някоя друга, която го обича.

— Избрала ли си я вече?

— Името й е Пилар. — В следващия момент Теа стрелна братовчедка си с поглед. — Блейс, когато Люк те попита какво искаш и ти отвърна, че не искаш нищо, което можеш да имаш… какво точно имаше предвид?

Блейс отметна глава назад и се загледа в тавана. После сведе поглед надолу.

— Някой, някога да е искал нещо, което е можел да има? Как смяташ?

— Не знам.

Блейс обгърна колената си с ръце и подпря брадичката си на тях.

— Ако можем да имаме нещо, ние вече не го искаме. Затова винаги има нещо, което искаме и не можем да имаме… И така може би е по-добре.

Теа не се съгласи с нея. Думите на Блейс й прозвучаха като някаква ужасна лекция за това как да бъдем по-зрели.

— Да се захващаме за работа — каза тя.