Заклинателка

6

Кевин изкрещя, притискайки с ръка бузата си.

— Поряза ме! Той ме поряза! — Между пръстите му течеше кръв.

Ранди отново вдигна острието.

Теа достигна съзнанието му. Или по-скоро влетя в него. Направи го съвършено инстинктивно. Бе уплашена до смърт и мислеше единствено за това, че Ранди можеше да убие Кевин, а може би и Блейс.

Почувства болка, скръб и ярост, сякаш пред нея беше див звяр, мятащ се в тясна клетка. Успя да задържи ума му само за миг, но този миг беше достатъчен Ерик да плисне двете чаши с пунш в лицето на Ранди. Той изкрещя и се обърна към Ерик.

Теа почувства истински ужас. Ранди замахна с бръснача, но Ерик беше бърз. Той отскочи назад и мина зад гърба на Ранди, който се обърна и отново замахна. Ставащото приличаше на страховит танц, при който двамата се въртяха в смъртоносен кръг, отново и отново.

Теа беше вече скована от ужас, който се усилваше с всяко следващо завъртане. Ерик все още успяваше да избегне проблясващото острие. В този момент погледът й беше привлечен от някакво неочаквано раздвижване на дансинга, предизвикано от господин Адкинс и още двама учители. Те се приближиха предпазливо към Ранди, настъпи суматоха и когато всичко свърши, Ранди беше на земята, притиснат под телата им.

Отвън се чуха полицейски сирени. Ерик се отдръпна от камарата тела на пода. Задъхан, той погледна към Теа. Тя кимна в знак, че е добре и затвори очи.

Почувства се отпаднала и безсилна. Сега щяха да отведат Ранди и тя не можеше да му помогне по никакъв начин. Животът му изглеждаше разрушен.

В този момент я обзе срам, че е вещица.

— Добре — каза господин Адкинс. — А сега всички да излезем оттук. Партито свърши. — Той погледна към Блейс, която се беше навела над Кевин и притискаше салфетка до бузата му. — Вие двамата може да останете — добави учителят, слагайки ръка на рамото на Блейс. — Добре ли си?

Блейс го погледна страдалчески с големите си сиви очи.

— Мисля, че да — каза тя смело.

Господин Адкинс преглътна, а ръката му стисна леко рамото на Блейс. Теа го чу да промърморва нещо от рода на „Бедното момиче“.

„О, това е нелепо“, помисли си Теа. Но макар и да беше егоистично, въздъхна с облекчение. Поне този път Блейс не се беше забъркала в неприятности, нямаше да изключат нито едната от двете и баба им нямаше да бъде злепоставена пред Вътрешния кръг.

Всъщност Блейс не беше особено разтревожена за Кевин, макар на лицето й да беше изписано искрено съчувствие. Сякаш наистина я беше грижа.

Теа мина покрай протегнатата ръка на учителя.

— Добре ли си? — прошепна тя в ухото на Блейс, която я погледна загадъчно. Тогава Теа видя малкото шишенце, скрито в салфетката й. Беше пълно с кръв.

— Ти… — Задъхана, Теа така и не можа да каже нищо повече.

Блейс направи гримаса, която вероятно означаваше: „Знам. Но възможността беше твърде добра, за да я изпусна.“

Теа отстъпи назад и се втурна към Ерик. Той обгърна рамото й с ръка.

— Тя добре ли е?

— Нищо й няма. Искам да се махна оттук.

Ерик я погледна. Беше раздърпан, рошав, а очите му тъмнееха.

— Да тръгваме — каза кратко той.

На излизане минаха покрай Вивиан и Селена. Теа не можеше да отрече, че изглеждаха шокирани и нещастни, но се съмняваше дали това щеше да продължи дълго.

Дани беше на паркинга с Джон Финкелщайн.

— Отивам си вкъщи — каза тя натъртено и хвърли нещо в един близък храст от скални рози.

Беше празното шишенце.

Теа почувства известно облекчение и докосна леко ръката на Дани.

— Благодаря.

Дани погледна назад към кафетерията.

— Чудя се какво ли искаше да узнае той? — промърмори тя.

И точно тогава, сякаш в отговор на нейния въпрос, се чу вик от осветения вход. Не звучеше като глас на човек, а като вой на агонизиращо животно.

— Защоооо?

Теа се обърна слепешката и почти се затича към джипа на Ерик.

Докато караше в мрака, Ерик каза тихо:

— Предполагам, че това е бившият й приятел.

— Да, от миналия месец.

Ерик я погледна.

— Изглеждаше доста объркан, горкото момче.

Теа се замисли. Ерик добре беше обобщил нещата. Ранди действително беше като развалина и щеше да остане такъв завинаги. Бедният.

— Такава си е Блейс — рече Теа. Нямаше намерение да му се доверява, но думите така бяха заседнали в гърлото й, че имаше чувството, че всеки момент ще избухне, ако не му каже какво й е на сърцето. — Непрекъснато постъпва по този начин и аз просто не мога да я спра. Където и да сме, тя се хваща с някое момче, то се влюбва в нея и после тя го зарязва.

— Любов? Хм… — каза Ерик скептично.

Теа го погледна учудено. Той гледаше право напред, а дългите му ръце държаха здраво волана.

А аз пък те имах за толкова наивен. Но може би си даваш сметка за много повече неща, отколкото мога да предположа.

— Това е особена любов — поясни тя. — Сигурно знаеш, че в древна Гърция са боготворели богинята на любовта Афродита, която е била известна със своята жестокост. — Теа поклати глава. — Веднъж гледах една пиеса за една царица на име Федра, която Афродита накарала да се влюби в доведения си син. Накрая всички умират, но Афродита просто се усмихва, защото е правела това, което правят всички богини. Тя е стихийна сила като торнадото, което помита домовете на хората, и огъня, който опожарява горите.

Теа замълча. Беше останала без дъх. Но донякъде се чувстваше по-добре и част от напрежението й сякаш беше изчезнало.

— И ти смяташ, че Блейс е такава?

— Да. Нещо като природна сила, която не може да се справи сама със себе си. Но това сигурно ти звучи абсурдно?

— Всъщност не. — Ерик се усмихна тъжно. — Природата е жестока. Ястребите ловят зайци. Мъжките лъвове убиват малките си. Светът е истинска джунгла.

— Но това не я оправдава. Може би боговете и животните да, но не и хората. — В този момент Теа замръзна на мястото си, осъзнавайки двойния смисъл на думата „хора“.

— Е, хората все пак не са чак толкова по-различни от животните — каза Ерик тихо.

Теа се отпусна на седалката си. Все още беше объркана и нещастна, но това, което я безпокоеше най-много, беше постоянната потребност да споделя нещо с Ерик. Той я разбираше толкова добре… По-добре от всеки друг, когото бе срещала досега. И не само я разбираше, но и се тревожеше за нея.

— Знам от какво имаш нужда — каза изведнъж Ерик и на лицето му грейна усмивка. — Щях да ти предложа да се отбием в някой нощен бар в Хара, но сега ми хрумна нещо по-добро.

Теа погледна часовника си и видя, че е почти единайсет часът.

— И какво е то?

— Терапия с кутрета.

— Какво?

Ерик само се усмихна и зави на юг. Спряха пред скромна сива сграда с надпис: ВЕТЕРИНАРНА КЛИНИКА „СЪН СИТИ“.

— Ти работиш тук?

— Да. Можем да пуснем Пилар да си тръгне по-рано — каза Ерик, докато отключваше входната врата на сградата. — Хайде.

Хубаво момиче с кестенява коса до раменете вдигна глава от бюрото на рецепцията. Теа я позна. Пилар Осорио учеше в тяхното училище. Тиха и вероятно добра ученичка.

— Как бяха танците? — попита тя и на Теа й се стори, че очите й за кратко се спряха на Ерик, изпълнени с копнеж.

— Доста зле, ако трябва да съм честен. Стана сбиване и ние си тръгнахме — отвърна Ерик, без да споменава, че именно той е прекратил боя.

— Колко жалко — каза Пилар със съчувствие, макар Теа да се усъмни в искреността й.

— Как е нашият приятел?

— Добре е. Доста по-жизнен. По-късно може да го изведеш на разходка. — Пилар взе якето си, кимна вежливо на Теа и тръгна към вратата. — Ще се видим в понеделник.

Нямаше съмнение, че тя харесваше Ерик.

Когато вратата се затвори, Теа огледа мястото.

— Значи клиниката е затворена в момента.

— Да, но някой трябва да нощува тук, ако има животни, оставени за през нощта. — Той отново й се усмихна. — Ела с мен.

Поведе я през един кабинет и сетне по коридор, в края на който беше кучешкото отделение. Теа се огледа с интерес. Никога преди не беше надниквала във вътрешността на истинска ветеринарна клиника.

Имаше няколко кучешки клетки. От дъното дойде нетърпеливо скимтене.

Ерик я погледна дяволито.

— Три, две, едно…

Той отвори една клетка. От нея изскочи малко лабрадорче, махайки трескаво с опашка. Беше с невероятно красив цвят, преливащ от тъмнозлатисто по гърба до почти бяло по крачетата и лапите.

— Здравей, Бъд — каза Ерик. — Здравей, приятел, добро момче… — Той погледна Теа тържествуващо. — Това е най-гальовното куче.

Теа се възхити от малката пъргава топка и разтвори ръце срещу кутрето.

— Ъ-ъ… роклята ти — поде Ерик, но кученцето вече беше скочило върху нея. Предните му лапи бяха на раменете й и тя усещаше топлия му дъх в ухото си.

— Мисля, че съм влюбена — ахна Теа, заравяйки пръсти в сладостно пухкавата козина на кутрето.

Изпълни се с щастие. Не се наложи да полага усилия, за да проникне в съзнанието на кученцето, защото то просто излъчваше мислите си. И всички те бяха добронамерени и се отнасяха за онова, което се случваше в настоящия момент. За това колко прекрасно миришеше всичко и колко приятно беше да те почешат зад ухото.

Хубави, щастливи чувства… Наистина харесвам това глупаво кутре… Чудя се дори кой ли от нас доминира в този момент?

Палето леко я ухапа и Теа на игра също посегна да го ухапе.

— Грешиш! Аз съм лидерът на глутницата — уведоми го тя, хващайки го за челюстите.

Но имаше и нещо странно. Тя можеше да види света такъв, какъвто го виждаше то и вдясно нямаше нищо — само празнота.

— Има ли му нещо на очите?

— Забелязала си катаракта. Повечето хора не го виждат първоначално. Да, сляпо е с дясното око. Когато поотрасне, може да му се направи операция. — Ерик се подпря на стената усмихнат. — Наистина имаш подход към животните. Но се чудя защо си нямаш свои?

Въпросът му беше внимателен, ненатрапчив.

— Ами понякога и аз се сдобивам с такива — отвърна Теа нехайно. — Макар и само временно. Взимам ги и като ги излекувам, ги пускам обратно на свобода… или им намирам домове, ако искат да бъдат домашни любимци.

— Ти ги лекуваш?

Въпросът отново беше дискретен, но Теа малко се стресна. Защо не можеше да си държи устата затворена около това момче? Погледна го и видя, че я гледа сериозно и проницателно.

Теа си пое въздух.

— Храня ги, водя ги на ветеринар, ако имат нужда. И после чакам, докато се оправят.

Той кимна, но продължи да я гледа все така изучаващо.

— Мислила ли си някога да станеш ветеринарен лекар?

Теа се наведе и целуна кутрето.

— Всъщност не — промърмори тя, заровила лице в златистата му козина.

— Но ти имаш дарба. Виж, ако искаш, мога да ти дам някои материали за калифорнийския университет „Дейвис“. Те имат страхотни академични и следдипломни програми, може би най-добрите в страната. Трудно се влиза, но ти ще можеш да го направиш, сигурен съм.

— Аз обаче не съм толкова сигурна — смотолеви Теа, имайки предвид няколкото черни петна в биографията си и по-точно четирите изключвания.

Но не това беше проблемът, разбира се. Вещиците не ставаха ветеринари. Просто призванието им беше друго.

Тя можеше да реши да се специализира в скъпоценни камъни, билки, ритуално облекло, магически напеви, заклинания, руни или амулети… хиляди неща, но все такива, които не се изучаваха в университета „Дейвис“.

— Трудно е за обяснение — каза Теа, която дълбоко в душата си беше изненадана, че иска да обясни нещо на човешко същество. — Просто семейството ми няма да одобри това. Те очакват от мен да се развия в друга насока.

Ерик понечи да каже нещо, но се спря.

В този момент кутрето кихна.

— Е, може би ще ми помогнеш в проучванията, които правя за моето кандидатстване — каза Ерик накрая. — Опитвам се да намеря някаква интересна тема за есето ми.

„А защо ми се струва, че хитруваш?“, помисли си Теа и каза на глас:

— Може би.

В този момент се чу звънец, далечен, но настоятелен. Бъд започна да лае.

— Но това е външният звънец — каза Ерик разтревожено. — Кой може да звъни по това време на нощта? — Изправи се и тръгна към входната врата. Теа го последна, галейки Бъд по главата, за да го успокои.

Ерик отвори вратата и отстъпи назад от изненада.

— Розамунд… какво правиш тук? Мама знае ли къде си?

Нещо подобно на малка вихрушка влетя в чакалнята. Беше дете, малко момиче с пясъчноруса коса, подаваща се под бейзболна шапка. Носеше навито на руло синьо одеяло, а изражението й беше гневно.

— Мама каза, че Мадам Кюри не е болна, но това не е вярно. Обади се на доктор Джоан. — След това момичето тръгна към рецепцията и остави одеялото на бюрото, разбухвайки медицинските картончета за ваксинации и другите книжа.

— Хей, какво правиш? — възкликна Ерик, но детето не му обърна внимание и той погледна към Теа. — Ъ-ъ… това е сестра ми, Розамунд. И нямам представа как е стигнала дотук.

— С колелото и сега искам Мадам Кюри да бъде излекувана.

Бъд беше надигнал глава, опитвайки се да подуши синьото одеяло. Теа внимателно го остави на пода.

— Коя е Мадам Кюри?

— Морското й свинче — обясни Ерик, побутвайки одеялото. — Роз, доктор Джоан я няма. По работа е извън града.

Гневното изражение върху лицето на Розамунд не изчезна, но брадичката й започна да трепери.

— Добре, виж, ще взема Мадам Кюри и ще видя какво мога да направя. Но първо трябва да се обадим на мама и да я уверим, че си жива. — Той се пресегна към телефона.

— Ще върна Бъд в клетката — каза Теа. — Защото май си е наумил, че Мадам Кюри е вечерята му. — Тя го понесе обратно, като му обеща, че по-късно пак ще му отдели внимание.

Когато Теа се върна, Ерик беше надвесен над малко млечнокафяво морско свинче. Изглеждаше напрегнат.

— Ами, може би наистина й има нещо. Изглежда по-слаба и отпаднала от обикновено…

Изведнъж той рязко дръпна ръката си и извика.

— Е, не е чак толкова отпаднала — каза Ерик, гледайки окървавения си палец. Избърса кръвта с кърпичка и отново се надвеси над морското свинче.

— В лошо настроение е — обясни Розамунд. — И не се храни добре. Казах ти още вчера, че е болна.

— Не, не си — отвърна Ерик спокойно. — Каза ми, че й е омръзнало да живее в патриархат.

— Което си е самата истина. Но освен това е и болна. И затова трябва да направиш нещо.

— Виж, миличка, все още не знам какво да правя. Успокой се малко. — Ерик се наведе над животинчето, мърморейки си под нос. — Не кашля… значи не е стрептококова инфекция. Лимфните й възли са наред… но ставите й са отекли. Което е странно.

Докато го наблюдаваше, в зелените очи на Розамунд се четеше огромно доверие. Бяха досущ като тези на Ерик.

Теа протегна ръка и докосна нежно меката козина на морското свинче. Съзнанието й внимателно стигна до неговото.

Малкото животинче беше уплашено. Не му харесваше да бъде тук, искаше да е обратно в клетката си, на сигурно място. Не харесваше миризмата на клиниката, нито огромните чудати пръсти, които се спускаха към него от небето.

„У дома, в гнездото…“, мислеше си то. И след това Теа долови нещо странно. Беше по-скоро усещане, отколкото мисъл. Мадам Кюри си представяше как яде нещо… Нещо хрупкаво и остро на вкус…

— Има ли нещо, което много обича да яде? — попита Теа несигурно. — Нещо като зеле?

Ерик премигна и се изправи рязко, сякаш ударен от ток. Очите му се втренчиха в нейните.

— Това е! Ти си гениална!

— Защо, какво имаш предвид?

— Това, което каза. Тя е болна от скорбут. — Ерик излезе от приемната и се върна малко по-късно с дебела книга със ситен шрифт. — Да, ето тук е описано всичко. Загуба на апетит, отпадналост и подути ставни връзки… Всички симптоми са налице. — Той прелистваше трескаво страниците и после възкликна тържествуващо: — Трябва просто да й дадем зеленчуци или аскорбинова киселина, разтворена във вода.

„Не беше ли скорбутът болест, която се появява при моряците? — мислеше си Теа. — Когато са на дълги плавания и не разполагат с достатъчно пресни плодове и зеленчуци? А аскорбиновата киселина не беше ли просто… витамин С!“

— Да, всичко е ясно! — продължи Ерик. — Напоследък беше топло, а водата у нас е твърда. Все неща, които могат да изчерпат запасите от витамин С в организма й. Но лесно ще я оправим. — Сетне Ерик погледна Теа и поклати учудено глава. — Уча се от години, освен че работя тук, а ти просто погледна животното и разбра какво му е. Как го направи?

— Тя попита Мадам Кюри какво й е — отбеляза хладно Розамунд. Теа я погледна изпитателно. Цялото семейство на Ерик ли беше толкова наблюдателно?

— Ха-ха — каза Теа, но гласът й изтъня.

— Аз те харесвам — каза Розамунд със същия безстрастен глас. — А сега откъде можем да намерим зеле?

— Отиди и виж в хладилника с ваксините — каза Ерик. — Ако там няма, можем да използваме витамини.

Розамунд припна към другата стая под умиления поглед на брат си.

— Тя е интересно дете — каза Теа.

— И освен това е почти гениална. А също така и най-малката войнствена феминистка на света. Даде под съд Момчешкия клуб на следотърсачите заради това, че отказват да я приемат. Оказа се, че съответният Момичешки клуб не ходи на походи, а вместо това се занимава с плетене на дантели.

Теа го погледна.

— А ти какво мислиш за това?

— Аз ли? Просто я карам до кантората на адвоката, когато мама няма възможност да го направи. Мисля, че й помагам по този начин. И освен това тя е съвършено права.

Теа гледаше Ерик, докато сгъваше синьото одеяло, чувайки в ума си глас, който също като водещ на телевизионно шоу описваше главния приз, който победителят в състезанието щеше да спечели:

„И така, вижте това момче. То е чувствително, но напрегнато. Смело. Много проницателно. Срамежливо, но със страхотно чувство за хумор. Умно, искрено и обича животните…“

Но е човек.

И какво от това?

Теа се чувстваше странно. Сякаш беше вдишала твърде много от корена на Йемона. Въздухът бе сладникав, тежък и някак си парещ, сякаш изпълнен с напрежение.

— Ерик…

Тя усети как докосва опакото на ръката му. Той изведнъж пусна одеялото и улови нейната. Без да я поглежда. Продължи да се взира в бюрото. Сетне въздъхна тежко.

— Ерик? Понякога имам чувството, че ако затворя очи, изведнъж ще изчезнеш.

„О, Илития — помисли си Теа. — О, Афродита. В страшна опасност съм.“

Беше едновременно ужасена и ликуваща. Чувстваше се неловко и в същото време някак си сигурна. Беше изплашена до смърт, но без да се страхува от нищо. Онова, което искаше в момента, беше толкова просто. И ако и той изпитваше същото, всичко щеше да е наред.

— Вече дори не мога да си представя живота без теб, но се страхувам, че ще си отидеш — каза Ерик, все така втренчен в компютъра на бюрото. Сетне се обърна към Теа. — Ядосана ли си?

Теа поклати глава. Струваше й се, че сърцето й ще изскочи от гърдите. Когато срещна погледа му, като че ли се затвори електрическа верига. Сега те бяха свързани един с друг, сякаш самата Афродита ги беше притеглила в обятията си.

Всичко беше топло и прекрасно. По-хубаво беше от това да прегърнеш кутрето, защото Ерик можеше да отвърне на прегръдката й.

Бузата й бе опряна до тази на Ерик. Никога преди не беше изпитвала нещо по-възхитително. Страната му бе гладка и твърда — тук беше в безопасност, тук беше обичана. Можеше да остане така завинаги. Изпълни я спокойствие, подобно на струя от хладна вода. Бяха като птици, които се обгръщаха с крилата си.

„Лебедите остават с половинката си завинаги… а когато единият от двойката види другия, веднага го познава“ — мислеше си Теа. — „И точно това се случи с нас в пустинята. Ние се познахме, сякаш всеки от нас надникна в душата на другия. А веднъж щом го сториш, оставаш свързан завинаги.“

Да, и за това си има понятие в Нощния свят, нашепваше част от съзнанието й, сякаш се опитваше да наруши спокойствието й. Принципът на сродната душа. Нима искаш да кажеш, че твоето единствено и най-близко същество на света е човек?

Но Теа нямаше да се уплаши, не и сега. Чувстваше се откъсната едновременно и от Нощния, и от човешкия свят. Тя и Ерик създаваха своя собствена реалност, беше достатъчно просто да стои тук и да усеща диханието му, без да се притеснява за бъдещето…

Чу се скърцане на врата, в помещението полъхна студен вятър.

Теа се сепна и отвори очи. Сърцето й подскочи и започна да бие лудешки.

Беше вратата, през която бе влязла Розамунд. Външната врата, която Ерик вероятно бе оставил отключена. И там стоеше Блейс.