Заклинателка

15

— Теа… — Дани тресеше ръката й. — Говорят на теб. Виденията изчезнаха. Теа стоеше отново в магазина на баба си и виждаше всичко като през криво огледало. Лицата на хората сякаш се разтегляха, а гласовете им звучаха провлечено.

— Попитах, как научи заклинанието за призоваване на духове? — бавно произнесе баба й.

„Ерик! Той няма да ме изчака, ще започне без мен. Казах му да не го прави! Но той ще се тревожи за онова, което може да се случи на забавата. Партито за Хелоуин! Всички онези предрешени хлапета. Човешки деца, но какво от това. Те бяха като беззащитни пиленца, над които се рее ястреб. Колко от тях ще свършат като Кевин тази нощ?“

— Заклинанието за призоваване на духове! — повтори баба й още по-високо, сякаш на Теа й беше трудно да я чуе.

— Аз… ние… Чух те на празника Саун, преди две години. Във Върмонт. Видях призоваването, което Вътрешният кръг направи. — Дори собственият й глас звучеше някак странно.

— Ние ви видяхме. И двете бяхме там. Бяхме се скрили зад дърветата, а вие така и не ни забелязахте — обясни Блейс с ясен глас, а звънчетата й подрънкваха.

Теа изпита смътно чувство на признателност. Но в ума й доминираше една друга ужасяваща мисъл. Ерик… Но ако се опитам да стигна до него и Вътрешният кръг разбере, че е замесен… го очаква гибел. Ако човек научи за Нощния свят, това е равносилно на смъртна присъда. Ами Сюзан? Ако той изгори онези чучела, тя ще го убие, както уби Кевин!

Каквото и да се случеше, краят за Ерик беше предизвестен. Освен ако.

— Кой от духовете призова? — крещеше баба й, сякаш Теа не само не чуваше добре, но и не разбираше какво я питат.

Освен ако…

— Готова съм да разкажа всичко — заяви Теа. Беше намерила единствения възможен изход. Той може би вещаеше края й, но поне щеше да има шанса да спаси Ерик. Ако имаше достатъчно време, ако я оставеха сама и ако Ерик в този момент не се опитваше да се прави на герой… — Готова съм да разкажа всичко — повтори Теа. И сетне заговори бързо, сякаш в нея се беше отприщил някакъв бент. — Ще кажа всичко, но моля те, бабо, сега трябва да ме пуснете. Поне за малко. Има нещо, което трябва да свърша. Трябва да ме пуснете, а после ще се върна и ще можете да правите с мен каквото поискате.

— Почакай малко — каза майка Кибела, но Теа вече не можеше да се спре.

— Моля ви, моля ви! Направих нещо ужасно и аз съм единствената, която може да го поправи. Ще се върна…

— Чакай, чакай. Успокой се — каза баба й. Тя самата изглеждаше развълнувана. — Къде се разбърза така изведнъж? Обясни какво смяташ да правиш.

— Трябва да я върна обратно. — Теа видя, че се налага да даде някакво обяснение. Опита се да говори спокойно и бавно, за да ги накара да разберат. — Имам предвид духа, който пуснах на свобода. Името й е Сюзан Бланшет, която е била изгорена на клада през седемнайсети век. Сега тя е някъде там и вече уби човек.

Всички присъстващи вече внимателно я слушаха, едни се навеждаха напред, други се мръщеха. Теа огледа кръга от лица, обръщайки се към всички. Беше ужасена, но какво значение имаше това? Важното беше животът на Ерик да бъде спасен.

— Миналата седмица тя уби едно момче от моето училище. А тази вечер ще убие още хора на партито на Хелоуин. Не мога да ви обясня как и откъде знам това, защото сега нямам време. Но го знам. И аз съм единствената, която може да я спре. Аз я призовах и само аз мога да я върна обратно.

— Да, но за съжаление няма да е толкова лесно — каза нисък глас. Това беше Рийс, жилав мъж с бяла лабораторна престилка. — Ако един дух е пуснат на свобода…

— Знам това, но мога да я примамя. Всичко е приготвено. Аз… — Теа се поколеба. — Имам си помощник — добави тя бавно. — И сега той е в опасност. Затова трябва да ме пуснете. Моля ви.

— Искаш да отидеш в твоето училище, където се провежда партито за Хелоуин? — попита леля Урсула. Въпреки че устните й бяха свити повече от всякога, тя не изглеждаше разгневена, а по-скоро заинтригувана.

Теа отвори уста, за да каже „не“, но замълча объркана.

Партито или пустинята? Ако наистина имаше опасност Сюзан да посегне на хората на маскения бал, трябваше да отиде там. Но само, при условие че Ерик не стореше нещо, с което да привлече Сюзан в пустинята. Той все още беше по-важен за нея, от който и да е друг. Но ако Ерик не направеше нищо и Сюзан се озовеше на партито, тя можеше да убие някого, преди двамата с Ерик да успеят да я примамят…

Ще полудея!

Имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Мислите й плуваха в гъста мъгла. Възможностите бяха твърде много. Всичко зависеше от това къде е Сюзан в момента, а нямаше как да узнае това.

Теа започна силно да трепери, пред очите й се появиха черни точки.

Не знам какво да правя.

— Извинявам се… бих искала всички да ме чуят за момент. Виждам нещо… — Това беше гласът на Арадия. Тих, нежен и овладян. И някак солиден, въпреки че беше само няколко години по-голяма от Теа, която в този момент се опитваше да вижда през черните точки. — Мисля, че е нещо важно. Нещо свързано с това, което обсъждаме в момента. — Красивото лице на Арадия с цвят на мляко с кафе беше извърнато към Теа. Както обикновено големите й кафяви очи гледаха право напред, без да се фокусират.

Арадия не можеше да вижда с тези очи, но не се и нуждаеше от това. Тя виждаше с ума си неща, които оставаха скрити за другите хора.

— Виждам момче… облечено е в някаква старинна униформа. Застанало е до огън, в центъра на кръг от камъни.

Ерик…

— То държи пръчка… с която рови във въглените. Оглежда се. Кани се да… Това прилича на плашило. Не виждам добре. Под него са струпани дърва. Момчето се навежда. Запалва съчките…

„Не!“

— Трябва да тръгвам — каза Теа. Вече не искаше разрешение.

Арадия продължи да говори.

— Добре, дървата се разпалват. Сега виждам по-добре… Това не е плашило, прилича по-скоро на вещица. Кукла. — Тя замълча и красивите й слепи очи се разшириха от вълнение. — Тя се движи… Не, нещо я движи.

Сега го виждам… дух. Дух, който мести куклата. И се спуска към момчето!

— Трябва да тръгвам — извика Теа и се втурна в пролуката между Рийс и Стария Боб, разваляйки кръга. Завесата от мъниста я шибна в лицето и издрънча, когато шнурчетата се върнаха на мястото си.

— Теа, почакай!

— Теа, върни се обратно.

— Урсула, трябва да я спреш!

„Джипът. Раницата ми е в джипа. Трябва първо да я взема.“

Ключовете за линкълна висяха на пирон на задната врата и Теа ги грабна.

Отвори вратата, чувайки зад себе си забързаните стъпки на двама-трима души и я затръшна под носовете им.

Трябва да стигна до колата. Бързо! А сега карай!

Гумите изпищяха, когато даде назад, за да излезе от алеята. Видя как вратата на магазина се отвори и отвътре грейна светлина, но вече завиваше по улица „Барън“.

Ерик…

Тя усети, че кара по нов начин — провираше се между колите, минаваше на жълто и свиваше по преки пътища в тъмнината. Само минути по-късно беше вече пред клуба на Нощния свят с двата ухилени тиквени фенера на верандата.

Нямаше къде да паркира. Заряза колата на средата на улицата, оставяйки ключовете на стартера. Втурна се към спрелия отпред джип, като пътьом извади ключовете, които беше скрила в пояса на роклята си.

Бързо. Бързо! За втори път тази вечер накара гумите да изсвистят.

Бързо. Магистралата. Ерик… Дано само успея да стигна при него навреме. Само това искам, нищо друго не ме интересува.

Ще пожертваш, ли всичко?

Гласът този път не й се стори непознат, нито заплашителен. Той просто очакваше отговор. И Теа щеше да му го даде.

Да!

Ако успея да стигна там навреме, ще го отпратя. Ще измисля някаква история и ще го накарам да си тръгне. Да се скрие. Ще обясня на Кръга, че съм го измамила или омагьосала, за да ми помогне. Дори няма да им кажа името му. Не могат да ме принудят. Каквото и да правят с мен, той ще бъде в безопасност. Само това ме интересува. Само за това моля!

Но дори това беше много и тя го знаеше. И затова продължи да натиска педала на газта. Отклони се от магистралата и пое по страничния път. Караше лудешки. Колата се накланяше опасно на завоите. Слепоочията й пулсираха. Ето я и пустинята!

Пътят стана по-лош. Трудно се виждаше, защото луната беше ниско над хоризонта. Джипът ту подскачаше нагоре, ту пропадаше надолу, следвайки неравностите на терена.

Ерик, направи нещо. Говори й. Бягай! Ти си умен. Моля те, моля те, бъди такъв и сега. Отвлечи й вниманието. Дръж косата й далече от шията си.

„Колко силен е един дух? — питаше се Теа. — О, сега виждам всичко толкова ясно. Бях егоистична, мислех само за себе си и за това какво ще ме направи щастлива. Само се окайвах, а трябваше да бъда благодарна за онова, което имах. Стига Ерик да е добре, не ме е грижа дали живее на Марс и дали някога ще го видя. Стига само да е добре, аз ще бъда по-щастлива от всеки друг на света!“

Джипът силно друсна и зъбите й изтракаха. Пътят беше свършил и караше напосоки. Профуча през горичка от мъртви юкови дървета.

Мина много време, твърде много. Бързо. Бързо!

Фаровете осветиха червеникавите стълбове.

Още малко, давай!

Джипът минаваше направо през храстите и ниските шубраци.

Видя огъня между пясъчните колони и потегли натам.

Огнени езици… някакво движение… и нечий силует…

— Ерик! — изкрещя тя още докато натискаше спирачките. Джипът спря и подскочи на мястото си само на сантиметри от една безформена пясъчна кула.

— Ерик! — Теа грабна раницата си, отвори рязко вратата, скочи долу и хукна към огъня.

— Теа! Стой настрана!

Тя го видя.

Светлината от огъня хвърляше заплашително сияние върху злокобните пясъчници. Всичко изглеждаше червено, сякаш мястото беше окъпано в кръв. Ръмженето на двигателя на джипа и бумтенето на огъня се смесваха в едно, звучейки като пламъците на ада.

Но Ерик беше жив и даваше отпор.

Теа се нахвърли върху духа още преди да е осъзнала какво има насреща си.

Привидение, което в един момент приличаше на жена, а в следващия на разкъсан облак. Едно от пипалата му като че ли се беше увило около Ерик, стискайки ръцете и гърлото му. Парчета от талисмана му с борови иглички, който Теа му беше дала, се търкаляха на земята. Беше се оказал безполезен…

— Пусни го — изкрещя Теа. — Аз съм тази, която те призова. — Тя се хвърли към Ерик и се опита да го освободи. Там, където пръстите й докоснаха неговите, тя усети леден хлад.

— Не, Теа! Пази се…

Нещото пусна Ерик, който се олюля. Тя видя как духът променя формата си, събира се и се насочва към нея.

— Теа! — Ерик я избута настрани. Студена въздушна струя профуча покрай тях.

Двамата паднаха на земята.

— Ерик, бягай — изпъшка Теа още преди да е станала. Опита се да го изблъска, докато се оглеждаше за духа. — Бягай! Махай се оттук! Джипът е запален, качвай се и карай. Ще ти се обадя по-късно.

— Да застанем гръб в гръб — каза Ерик задъхано. — Тя е невероятно бърза — добави той през зъби. — Знаеш, че няма да те изоставя.

— Това са неща между вещици, глупако — изръмжа тя, опряла гръб о него. — Не ми трябваш тук. Просто ще ми се пречкаш.

Беше добър опит. Теа дори успя да вложи нотки на омраза в гласа си. Но номерът не мина. Ерик се обърна, сграбчи я за раменете и изкрещя:

— Знаеш, че няма да си тръгна, така че не си губи времето.

В следващия момент той отново я изблъска настрани и студеният вятър бръсна бузата й, сковавайки ухото й.

— Съжалявам — каза Ерик. — Добре ли си?

Теа се обърна. Духът витаеше зад тях. Беше приел силуета на жена, сякаш оформена от пара, с едва загатнати очертания на ръцете и краката, но с дълга коса, която се вееше около нея.

— Нося нещата — промърмори Теа, приемайки факта, че Ерик никога няма да си тръгне без нея. — Нужни са ми няколко минути да направя заклинанието. Но ще трябва да се пазим от… — Тя се опита да проследи с поглед мятащата се коса на привидението, но не беше достатъчно бърза. Чу се нещо като плющене на камшик или електрическо пращене и в следващия момент косата на призрака беше около шията й.

Първо усети само студа. Нематериален досег като полъха на леден вятър. Но после духът стегна хватката си и като че ли придоби плът. Стори й се, че за гърлото й е залепен метал или тръба, пълна с леденостудена течност. Като че ли около нея се беше усукало пипалото на някакво извънземно създание, в чиито вени имаше лед вместо кръв. То я задушаваше.

Не можеше да си поеме въздух. Не можеше и да пъхне пръстите си под онова, което я душеше. Духът стискаше все по-силно, нараняваше я. Усещаше как очите й започват да изхвърчат навън.

— Хей, насам! — изкрещя Ерик. Той беше грабнал една горяща главня и танцуваше с нея около огъня като умопобъркан. — Виж ме, Сюзан! Ей сега ще изгоря малката ти сестричка! — Той притисна главнята в чучелото на Лусиен. Не в купчината дърва под нея, а в самата кукла. — Ето! Ето! Харесва ли ти това? — Ерик говореше на куклата, върху чиято черна роба се появи тлеещ кръг. — Признай, че си вещица!

Теа усети как нещо се плъзва покрай гърлото и в следващия момент беше свободна.

Опита се да предупреди Ерик с вик, но от гърлото й дойде единствено нещо подобно на грач. Той обаче вече се беше втурнал към другия край на кръга. Явно беше правил това през цялото време.

Беше й се изплъзвал отново и отново!

— Ерик, задръж я!

— Добре, но побързай. — Той се затича в другата посока.

Теа се застави да откъсне вниманието си от него. Раницата й беше на края на кръга, където я бе хвърлила. Грабна я и изсипа съдържанието й на земята.

Трябваше да направи всичко безпогрешно и по-бързо от всяко друго заклинание, което беше правила досега.

Дъбови листа, пепел. Тя ги хвърли в средата на огъня и после взе парченцата от квасия. Бяха леки и трябваше да пъхне ръката си почти в огъня, за да е сигурна, че ще паднат вътре. Магарешкият бодил беше на прах и го разпиля във въздуха. След това дойде ред на корена от мандрагора, който също отиде в пламъците. И тъкмо когато посягаше към шишенцето с магическата отвара, чу вика на Ерик:

— Теа, наведи се!

Тя не погледна нагоре, за да види каква е опасността. Мигновено се просна на земята и това я спаси. Покрай нея профуча леден вятър, който едва не издуха косата й в огъня.

— Сюзан! — крещеше Ерик. — Държа брат ти. Виж!

Сега и трите клади горяха и Ерик танцуваше между тях, мушкайки с главнята ту едното, ту другото чучело.

Теа дръпна тапата на шишенцето със зъби и го наклони над огъня. Една капка, две капки, три капки…

Пламъците забумтяха по-силно отпреди и се оцветиха в чисто синьо. Теа падна назад по гръб.

— Сюзан! Насам! — Гласът на Ерик се чуваше едва-едва заради рева на огъня.

По лицето на Теа се стичаха сълзи. Усещаше лютива миризма в очите и носа си. Започна да рови в раницата си за последното нещо, което беше нужно за връщането на духа в отвъдния свят — пакетчето с утайката от бронзовата купа. Взе я в шепата на лявата си ръка и я изсипа между две овъглени цепеници в края на огъня.

После се изправи и видя, че Ерик е в беда.

Беше изтървал горящата си главня. Духът беше стиснал гърлото му и се виеше около него, сменяйки формата си всяка следваща секунда. Устата му беше отворена, но Теа не чуваше никакъв звук.

— Да пребъде с мен силата на Словото на Хеката! — изкрещя Теа към ревящите пламъци и фучащия изменчив дух. И в момента, в който изрече думите, те сякаш придобиха своя собствена сила:

— От сърцето на огъня… връщам те обратно! По тясната пътека… връщам те обратно!

Вложи в думите цялата сила, на която беше способна, но въпреки това духът се съпротивляваше и отказваше да си тръгне.

— Към ефирната празнота… връщам те обратно! През мъглата на годините… връщам те обратно!

Тялото на Ерик се мяташе ту насам, ту натам и духът сякаш всеки момент щеше да го повдигне във въздуха.

— Отвъд воала… връщам те обратно! Тръгни си бързо, леко и без отлагане!

Краката на Ерик ритаха безпомощно във въздуха. „Така е умрял Кевин“, осъзна изведнъж Теа.

Тя откри, че крещи думи, което никога преди не беше чувала.

— Със силата на Земята и Въздуха и Водата! Със силата на огъня, горящ в тази нощ на Хеката. С моята сила като дъщеря на Елвиза. Тръгни си бързо, леко и без отлагане, кучко!

Теа не знаеше откъде бяха дошли тези думи, но в следващия момент Ерик падна на земята. Призракът го беше пуснал.

Спусна се право към Теа, но после изведнъж се спря, сякаш се беше блъснал в невидима тухлена стена. Витаеше точно над огъня.

Хванат в капан.

Сините пламъци бълваха дим, но настрани. Теа виждаше ясно духа точно над тях. И за пръв път той не приличаше на безформен облак. А на жена.

Момиче. По-голямо от Теа. Но още девойка. С дълга разпиляна черна коса, бледо лице и огромни очи. Устните й бяха разтворени, сякаш се опитваше да каже нещо.

Теа се взираше в нея. И сетне се чу да прошепва:

— Сюзан…

Момичето протегна бледата си ръка към нея. Но в следващия момент огънят отново лумна, превръщайки косите на момичето също в огън. Тъмни пламъци се извиваха около нея и на лицето й беше изписана безкрайна тъга. Теа инстинктивно протегна ръка.

Огънят ревеше…

И сетне проблесна нещо като светкавица.

Сюзан беше притеглена към сърцето на огъня. А светкавицата образува нещо като конус — тясната пътека.

Прах и отломки се завъртяха в кръга, като че ли подхванати от вихрушка.

Сюзан потъна в белия конус от светлина, а сетне изчезна и той.

В ефирната празнота. През мъглата от години.

Огънят лумна за пореден път, издигайки се над главата на Теа, и после утихна. Синьото сияние се спусна ниско долу над жаравата. Пламъците станаха отново жълти като на обикновен огън.

Сякаш беше дръпната някаква завеса.

Пред света отвъд воала.

Където сега беше Сюзан.

В края на огъня, където беше паднала утайката, сега имаше парче мека глина. Теа коленичи и го вдигна. Загледа се в пламъците и видя дълъг кичур коса с цвета на махагон. Краищата му бяха започнали да почерняват и да тлеят в огъня.

Теа се пресегна и го грабна. Сгъна кичура няколко пъти и бързо притисна глината около него. Беше пипкава работа и Блейс навярно щеше да се справи много по-добре, но тъй или иначе, косата беше скрепена в глината. Теа потърси опипом по земята дървения печат, намери го и го притисна към глината. Символът на Сюзан, тайнственият знак с името й беше отпечатан в меката маса.

Всичко беше готово.

Амулетът бе възстановен. Сюзан отново беше хваната в капан. И щеше да остане в другия свят, на който принадлежеше, освен ако някой отново не допуснеше грешката да я призове обратно.

Теа пусна амулета в раницата си, без да го погледне, изправи се и се втурна към мястото, където лежеше Ерик. Виждаше го през някаква странна сива бленда.

След всичко това… той трябва да е добре… О, Изида, моля те, спаси го…

Ерик помръдна, когато се наведе над него.

— Ерик, успяхме! Прогонихме я! Успяхме!

Той се усмихна едва-едва и каза дрезгаво:

— Не е нужно да плачеш.

Тя не беше осъзнала, че по страните й се стичат сълзи.

Ерик се надигна. Изглеждаше ужасно, косата му беше рошава, а лицето мръсно. Но на Теа й се струваше прекрасен.

— Успяхме — прошепна Теа отново. Тя се пресегна да го погали и задържа ръката си върху косата му.

Ерик погледна към огъня и сетне отново към нея.

— Чувствах се ужасно, докато й говорех онези неща. Въпреки че беше толкова зла… — Той докосна шията на Теа и я помилва нежно. — Добре ли си? Тук май имаш синина.

— Аз ли? Ти си този, който здравата си изпати. — Теа сложи свободната си ръка на гърлото му, докосвайки го едва-едва. — Но разбирам какво имаш предвид — прошепна тя. — На мен също ми стана мъчно за нея накрая.

— Не започвай да плачеш отново. Моля те. Наистина мразя това — промълви той, обгръщайки я със свободната си ръка.

И после те се целунаха лудешки. Като обезумели. Смееха се, целуваха се и се прегръщаха. Теа усещаше собствените си сълзи върху устните му, затоплени от дъха й, и пърхаше от щастие като птичка в шубрак.

Няколко минути по-късно ги прекъсна някакъв звук. Теа не искаше да помръдне, но Ерик се обърна и замръзна на мястото си.

— Ъ-ъ… имаме компания.

Теа вдигна глава.

Зад пясъчните стълбове имаше коли. Паркирали коли. Вероятно бяха пристигнали още по време на борбата й със Сюзан, когато ревът на огъня бе заглушавал шума на двигателите.

Всички бяха слезли от колите си и ги гледаха. Баба Хармън, подкрепяна от леля Урсула. Рийс все още с лабораторната си престилка. Едрата фигура на майка Кибела, сложила ръка върху рамото на Арадия. Стария Боб. Нана Буруку.

Тук бяха повечето от членовете на Вътрешния кръг.