Заклинателка

5

— Какво? — каза Теа с ясното съзнание, че трябва да се противопостави. — Блейс, да не си се побъркала?

— Надявам се, това не означава, че се отричаш от магьосничеството? — каза Блейс заплашително. — Както знаеш, това е част от него.

— Искам да кажа, че не можем да вземем достатъчно кръв, за да напълним това, без да забележат. Какво да им кажем? Че ни трябва малко за спомен?

— А ти прояви малко изобретателност — подхвърли Вивиан звънливо, разтягайки едно червено-златно ластиче за коса между пръстите си.

— При нужда винаги можем да използваме Чашата на забравата — добави Блейс спокойно. — Така каквото и да направим, те няма да си спомнят нищо.

Теа остана като втрещена. Това, което Блейс предлагаше, беше все едно да използваш атомна бомба, за да убиеш муха.

— Ти си луда — каза тя тихо. — Знаеш, че на младите вещици не е позволено да използват такива магии и вероятно няма да ги използваме, дори когато станем майки или старици7. Тези неща не са за нас. — Тя се взира дълго в Блейс, докато най-накрая сивите очи на братовчедка й се сведоха надолу.

— Не смятам, че има магии, които могат да се определят като забранени — каза Блейс важно, но така и не срещна погледа на Теа, нито пък продължи разговора.

Когато Теа и Дани си тръгнаха, Теа забеляза, че Дани е взела едно от малките шишенца.

— Ще ходиш ли на танците?

— Да, предполагам. — Дани сви рамене. — Джон Финкелщайн от класа по литература ме покани преди няколко седмици. Никога досега не съм ходила на техните танци, но може би е време да започна.

„Какво може да означава това?“, помисли си Теа неспокойно.

— Смяташ ли да му направиш магия?

— Имаш предвид това ли? — Дани завъртя флакончето между пръстите си. — Не знам. Взех го просто така, за всеки случай… — Тя се вгледа в Теа, сякаш търсеше оправдание. — И ти взе твоето шишенце за Ерик.

Теа се подвоуми. Все още не беше разказала на Дани какво изпитва към Ерик, защото нямаше представа какво беше отношението на приятелката й към хората.

— В крайна сметка те са просто хора — отбеляза Дани със сладостно спокоен тон, сякаш откликвайки на съмненията й.

Събота вечер. Теа извади една рокля от гардероба си. Беше бледозелена, почти бяла, с елинистични мотиви. Дрехите на вещиците трябваше да са удобни и едновременно с това да изглеждат добре, а тази рокля беше лека, мека и правеше красиви вълни при завъртане.

Блейс не носеше рокля. Беше облечена в смокинг. Имаше червена копринена вратовръзка и пояс, който й стоеше великолепно.

„Това може би щяха да бъдат единствените танци в историята, на които най-популярното момиче щеше да носи копчета за ръкавели“, каза си Теа.

Ерик дойде точно навреме. Той потропа на вратата на магазина, която ползваха само хората. Обитателите на Нощния свят заобикаляха отзад и влизаха през една задна врата, на която имаше нещо като графит, изобразяващ черна далия.

„Добре“, помисли си Теа. Пое си дълбоко въздух, преди да отвори вратата и да го покани да влезе. Това е просто една обикновена среща…

Но първоначално не беше толкова неловко, колкото се беше опасявала. Той се усмихна и й подаде букет бели орхидеи. Тя отговори на усмивката му и го взе. После каза:

— Изглеждаш добре.

Костюмът му беше светлокафяв, свободен и удобен.

— Аз ли? Ти си тази, която изглежда добре. Искам да кажа, изглеждаш направо прекрасно. С тази рокля косата ти блести като злато. — После Ерик сведе поглед надолу, сякаш търсеше извинение за нещо. — Боя се, че не ходя често на танци.

— Така ли? — Теа беше чувала момичетата да говорят за него в училище. Сякаш всички го харесваха и искаха да бъдат близки с него.

— Да, доста съм зает. Нали знаеш, работа, спорт… — И после добави тихо: — И обикновено си блъскам главата какво да кажа, когато съм с момиче.

„Странно, това никога не е било проблем, когато си с мен“, помисли си Теа. И сетне забеляза, че Ерик оглежда магазина.

— На баба ми е. Продава най-различни неща от цял свят. — Тя го гледаше изпитателно. Това беше важен тест. Ако той, който беше обикновен човек, вярваше в тези неща, това означаваше, че или не е добре с главата, или е опасно близо до истината.

— Много интересно — излъга Ерик за нейно облекчение. — Според мен… — продължи той, очевидно мъчейки се да намери учтив начин да коментира вуду куклите и магическите кристали — хората действително могат да въздействат на телата си, променяйки състоянието на духа си.

„Нямаш представа колко си прав“, помисли си Теа.

Чу се тропане на токчета и Блейс слезе по стълбите. Първо се появиха обувките й, после краката, обути в удобни панталони, тялото й, подчертано тук-там с блестяща червена коприна, и най-накрая раменете и лицето й. Част от тъмната й коса беше вдигната, а друга се спускаше, опасвайки лицето й с палави черни къдрици.

Теа погледна към Ерик.

Той се усмихваше на Блейс, но не по глупавия, празноглав начин, по който й се усмихваха другите момчета. Неговата усмивка беше просто учтив поздрав.

— Здравей, Блейс — каза Ерик. — Сигурно отиваш на танци? Можем да те вземем, ако имаш нужда от превоз.

Блейс се стъписа. После му хвърли гневен поглед.

— Благодаря ти, имам си кавалер. Тъкмо отивах при него. — На път към вратата тя погледна изпитателно Теа. — Имаш всичко нужно за тази вечер, нали?

Шишенцето беше в бледозелената чантичка на Теа. Тя нямаше идея как може да го напълни, но кимна в отговор.

— Добре. — Блейс излезе с плавна походка и се качи в сребристосивото порше, което беше паркирано отпред. „Колата на Кевин“, помисли си Теа, но тя добре знаеше, че Блейс нямаше да отиде да го вземе.

— Мисля, че я ядосах — каза Ерик.

— Не се притеснявай, на Блейс й харесва да е ядосана. А сега можем ли да тръгваме?

„Това е просто една среща“, повтаряше си Теа на влизане в училищната кафетерия, която беше променена до неузнаваемост. Светлините, музиката и играта от цветове на дансинга бяха някак странно вълнуващи и приканващи.

„Не съм тук да се забавлявам“, каза си Теа отново. Но кръвта й кипеше. Забеляза как Ерик се взира заговорнически в нея и разбра, че той чувства същото, което чувстваше и тя — сякаш бяха две деца, хванати за ръце на входа на някакъв невероятен карнавал.

— Ъ-ъ… трябва да те предупредя — каза Ерик. — Не мога да танцувам нищо, освен блус.

Е, страхотно. Значи щяха да танцуват блус. Но не беше ли това причината, поради която беше тук — да накара Блейс да си мисли, че е завъртяла главата на Ерик.

В този момент започна някакво бавно парче. Теа притвори за момент очи, примирявайки се със съдбата си, която не й се стори чак толкова ужасна, когато тя и Ерик застанаха на дансинга.

Терпсихора, Музо на танците, помогни ми да не се изложа. Никога преди не се беше озовавала толкова близо до момче и никога не беше танцувала под музиката на хората. Но Ерик, изглежда, не забелязваше липсата й на опит.

— Знаеш ли, не мога да повярвам — каза той. Ръцете му леко я бяха обгърнали, сякаш се страхуваше, че може да я счупи, ако я прегърне по-силно.

— Какво не можеш да повярваш?

— Ами… — Той тръсна глава. — Че съм тук с теб. Че всичко изглежда толкова просто. И че винаги ухаеш толкова хубаво.

Теа се засмя.

— Този път не съм използвала корена на Йемона — поде тя и в следващия момент й се прииска да си отхапе езика. Заля я вълна от адреналин и й се стори, че я пробождат болезнени иглички.

Полудяла ли беше? Та тя издаваше тайни магически съставки, за бога. Твърде лесно се разговаряше с него, това беше проблемът. Дори често забравяше, че той не е от нейния вид.

— Добре ли си? — попита Ерик, когато мълчанието й продължи твърде дълго. Гласът му беше загрижен.

Не, не съм добре. Страхувам се от Блейс, страхувам се и от законите на Нощния свят. А дори не знам дали всичко това си струва усилията…

— Може ли да те попитам нещо? — каза тя рязко. — Защо ме дръпна от змията?

— Защото можеше да те нападне и да те ухапе.

— Но можеше да ухапе и теб. — „Както действително се случи.“

Той се намръщи, сякаш току-що се беше сблъскал с една от неразгадаемите мистерии в живота.

— Просто реших, че опасността не е толкова голяма. Макар да знам, че това звучи глупаво.

Теа не знаеше какво да отговори. Изведнъж се беше изправила пред една неразрешима дилема. Копнееше да положи глава върху рамото на Ерик, но в същото време умът й изпращаше сигнали за тревога.

В този момент чу викове от дъното на дансинга.

— Махни се от пътя ми — викаше момче със синьо сако. — Тя ми се усмихна и аз отивам при нея.

— Тя се усмихваше на мен, глупако — отвърна друго момче със сиво сако. — Затова просто се разкарай.

Ругатни и възклицания.

— Не е вярно, на мен се усмихваше. — Още ругатни. — Затова ти се разкарай.

Последва сбиване. Няколко учители се спуснаха да въдворят ред.

Теа потърси Блейс с очи и не се изненада, когато скоро я откри. Гарнираният с червена коприна смокинг беше заобиколен от група момчета, които на свой ред бяха заобиколени от група гневни изоставени момичета.

— Може би трябва да отидем да кажем „здравей“ на Блейс — каза Теа. Искаше й се да предупреди братовчедка си за опасността от предстоящите размирици.

— Добре. Тя определено е доста популярна, както виждам.

Те успяха да си пробият път през обкръжаващата я тълпа. Блейс беше в стихията си, доволна от вниманието към нея и бъркотията наоколо.

— Чаках те час и половина, но ти така и не се появи — оплакваше се умърлушено Кевин. Той носеше безупречна бяла копринена риза и идеално ушити черни панталони. Но в очите му се четеше пълна обреченост.

— Може да си ми дал грешен адрес — каза Блейс замислено. — Не можах да намеря къщата ти. — Тя държеше за ръката високо момче с руса коса до раменете и фигура на атлет, който тренира по четири-пет часа на ден. — Както и да е, искаш ли да танцуваме?

Кевин погледна към русото момче, чието лице остана безизразно.

— Не обръщай внимание на Серджо — рече Блейс. — Той просто ми правеше компания. Искаш ли да танцуваме или не?

Кевин погледна надолу.

— Ами, да. Разбира се, че искам…

В момента, в който Блейс се откъсна от Серджо, Теа се наведе леко напред към нея.

— Моля те, не прави публични представления — прошепна тя в ухото на братовчедка си. — Вече предизвика едно сбиване.

Блейс само я погледна развеселено и хвана Кевин под ръка. Повечето от момчетата я последваха и докато тълпата се разотиваше, Теа видя Дани на една малка маса. Носеше блещукаща златна рокля и беше сама.

— Да отидем да седнем — предложи Ерик, преди Теа да успее да каже нещо. Тя го погледна с благодарност.

— Къде е Джон? — попита Теа, докато сядаха на масата.

Дани кимна към групичката момчета, която следваше Блейс.

— Всъщност нямам нищо против — каза тя спокойно, отпивайки от пунша си. — Тази вечер беше някак скучен, а освен това явно не си падам много по този вид танци.

Теа знаеше какво имаше предвид Дани. Танците по двойки на хората бяха различни от танците в кръг, които танцуваха вещиците. Там всичко беше в хармония с елементите на природата, всички танцуваха заедно, образувайки едно единно цяло.

Ерик отиде да си вземе пунш.

— Как върви с него? — попита Дани тихо, когато той се отдалечи. Тъмно кадифените й очи се взираха с любопитство в тези на Теа.

— Засега всичко е наред — каза Теа уклончиво. После погледна към дансинга. — Виждам, че Вив и Селена са тук.

— Да. Мисля, че Вивиан вече успя да напълни шишенцето си. Убоде Тайрън с карфицата на корсажа си.

— Колко находчиво — каза Теа. Вивиан носеше черна рокля, която правеше косата й да изглежда като пламък. Селена пък беше облечена в тъмнолилаво, благодарение което русата й коса изпъкваше особено ефектно. Изглежда, и двете си прекарваха страхотно.

Дани се прозя.

— Смятам скоро да си тръгвам — поде тя и изведнъж гласът й секна.

Настъпи някаква суматоха в другия край на залата пред главния вход. Хората започнаха да се скупчват. Първоначално Теа си помисли, че е станало някакво ново сбиване заради Блейс, но после видя как една олюляваща се фигура се появи под светлините на дансинга.

— Искам да знам — чу се неравен глас, който се издигна над музиката. — Искам да знаам!

Бендът спря да свири. Хората се обърнаха, стреснати от нещо в тембъра на гласа. Беше неестествен, а интонацията му някак странна дори за пиян човек. Онзи, който беше извикал тези думи, очевидно беше дълбоко разстроен.

Теа се изправи.

— Искам да знаам! — повтори фигурата едновременно отчаяно и гневно. После се обърна и Теа усети ледени тръпки по гърба си.

Непознатият носеше детска пластмасова маска на футболист, от онези с ластик. Беше подходяща за празника на Хелоуин, но за училищно парти беше нелепа.

„О, Илития“, каза си Теа.

— Можеш ли да ми кажеш? — обърна се фигурата към невисоко момиче с черен тоалет на волани. То се отдръпна назад, протягайки ръка към партньора си.

Господин Адкинс, учителят по физика, се завтече към мястото на инцидента. Никой от другите дежурни учители не беше наоколо. „Навярно се опитват да се справят с провокираните от Блейс сбивания между момчетата“, помисли си Теа.

— Добре, достатъчно — каза господин Адкинс, сякаш се обръщаше към някакъв недисциплиниран клас. — Нека се успокоим…

Момчето с маската извади нещо от джоба си. То проблесна като дъга под разноцветните светлини на дансинга, отразявайки ги като в огледало.

— Това е бръснач — прошепна Дани хрипливо. — О, всемогъща Изида, откъде го е взел?

Нещо в оръжието — може би това, че беше толкова необикновено и старомодно — го правеше по-стряскащо и от нож. На Теа й мина през ум колко опасно можеше да бъде дори едно обикновено бръснарско ножче.

Господин Адкинс отстъпваше назад, с разперени ръце, сякаш се опитваше да предпази учениците зад него. В очите му имаше уплаха.

„Трябва да спра това“, помисли си Теа. Проблемът беше, че нямаше представа как. Ако имаше срещу себе си животно, можеше да се опита да контролира съзнанието му, но човешкият ум й беше неподвластен.

Въпреки това, стараейки се да не привлича внимание, тя тръгна бавно напред. Направи кръг около тълпата, движейки се успоредно с маскираното момче, което вече задаваше друг въпрос.

— Виждали ли сте я? — питаше то, крачейки бавно, а хората продължаваха да отстъпват назад. Вивиан и Селена се отдръпнаха настрани с кавалерите си. Бръсначът проблясваше.

Теа погледна към другия край на дансинга, където стояха Блейс и Кевин.

Нито Бък, нито Дуейн бяха наблизо, за да я защитят, ако беше нужно. Но тя не изглеждаше уплашена. Блейс винаги се беше отличава с невероятната си смелост. Сега тя стоеше с едната ръка на кръста и Теа виждаше, че братовчедка й много добре знае кой се приближава към нея.

Сетне Теа забеляза в суматохата още нещо. Ерик, който се връщаше с две чаши пунш от другата страна на дансинга. Пристъпваше бавно към маскираното момче, също като нея.

Опита се да срещне погледа му, но хората се бяха скупчили много нагъсто.

— Виждали ли сте я? — попита момчето, обръщайки се към една двойка точно пред Блейс. — Искам да знам…

Двойката се раздели, люшвайки се настрани като кегли за боулинг, и зад нея се откри Блейс — висока и елегантна в черния си костюм, със светлини, блещукащи в черната й коса.

— Тук съм, Ранди — каза тя. — Какво искаш да знаеш?

Ранди Марик се спря задъхан. Дишането му звучеше приглушено от съприкосновението на дъха му с пластмасовата маска. В залата беше настъпило зловещо мълчание.

Теа пристъпваше тихо. Ерик правеше същото от другата страна. Веднага щом я забеляза, той поклати глава и тя прочете по устните му, че й казва да стои настрана.

Да, а ти междувременно ще се справиш с него, въоръжен с две чаши с пунш в ръцете.

— Ти стой настрана — прошепна му тя почти беззвучно.

Ръката на Ранди трепереше, карайки бръснача да проблясва. Дишаше тежко.

— Какво има Ранди? — попита Блейс. Токчето на едната от обувките й потропваше нетърпеливо.

— Чувствам се зле — почти проплака Ранди. Изведнъж се създаде впечатлението, че главата му не е добре свързана с шията му. — Липсваш ми.

Гласът му накара Теа да настръхне. Звучеше като човек с ръста на осемнайсетгодишен и ума на четиригодишно дете.

— Плача през цялото време — каза Ранди.

С лявата си ръка той махна маската от лицето си. Кевин се отдръпна. Теа почувства да я залива вълна на ужас.

Ранди плачеше кръв. Кървави струи се стичаха от двете му очи, смесени с обикновени сълзи.

„Заклинание?“ — запита се Теа. Не, по-скоро се беше порязал сам. Направил беше два сърповидни разреза под очите си и кръвта се стичаше оттам.

Останалата част от лицето му също бе ужасяваща. Беше ужасно блед и по страните му беше набола брада. Очите му гледаха диво. Косата му, която винаги бе имала червеникаворус копринен оттенък, сега беше полепнала по лицето му като слама.

— И пропътува целия път от Ню Хампшир, за да ми кажеш това? — попипа Блейс, завъртайки очи.

Ранди издиша въздуха в гърдите си, изхлипвайки.

Това сякаш направи Кевин по-смел.

— Виж, човече, не те познавам, но те съветвам да стоиш настрана от нея — каза той. — По-добре се прибери вкъщи и се стегни малко.

Това беше грешка. Дивите очи над окървавените страни се вторачиха в Кевин.

— Кой си ти? — попита Ранди глухо и направи крачка напред. — Кой… си… ти?

— Кевин, отдръпни се — каза Теа бързо.

Но беше твърде късно. Ръката с бръснача описа мълниеносна дъга и от лицето на Кевин бликна кръв.