Заклинателка

11

Теа си пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои. Никога преди не се беше изправяла срещу Блейс в изкуството на магията. И никое момиче не се беше осмелявало да предяви права над момче, избрано от нея.

Но тя нямаше избор. Нито време за губене.

— Предполагам, че планираш да му устроиш засада — каза тя. — В момент, в който не съм наоколо.

Уловката й успя. Блейс стоеше величествено с бронзовото си копринено яке, с ръце в джобовете и коса, която падаше зад нея като водопад. На устните й постепенно се изписа усмивка.

— Не е нужно да устройвам засада на когото и да било — каза тя със смразяваща самоувереност. — Всъщност… защо не си направим среща след училище? Само ние тримата. Ти, аз и Ерик. И нека по-добрата вещица победи.

— Не разбирам — каза Ерик жалостиво, докато Теа го теглеше към скамейките на бейзболното игрище.

— Просто се налага.

— Блейс иска да говори с мен насаме и ти искаш да го направя?

— Точно така. — До този момент Теа не знаеше, че гласът й може да звучи едновременно ведро и мрачно. — Бях ти казала, че е възможно да се превърнеш в нейна мишена…

— И ме помоли да внимавам с нея. По най-недвусмислен начин.

— Знам. Просто… — Теа се опита да намери обяснение, което да не е лъжа, стискайки притеснено бутилката с минерална вода. Не беше нужно да го пита дали носи със себе си защитните билки, защото ясно долавяше уханието на боровите иглички. — Просто, мисля си, че ще е по-добре да уредим нещата — каза тя накрая. — По един или друг начин. Затова, ако поговориш с нея лице в лице… може би ще решиш какво искаш и ще приключим с това.

— Теа… — Ерик се спря и я задържа с ръка. Изглеждаше дълбоко объркан. — Теа… не знам за какво си мислиш, но не е нужно да говоря с Блейс, за да знам какво искам. — Той сложи нежно ръце на раменете й. — И каквото и да каже тя, няма да има никакво значение.

Теа се вгледа в откритото му приятно лице и изразителните му очи. За него нещата бяха толкова прости.

— Тогава просто й го кажи — отвърна тя, опитвайки се гласът й да звучи ведро. — И целият проблем ще бъде решен.

Ерик поклати глава, но въпреки това покорно я последва и я остави да го води. Блейс стоеше, облегната на бетонната стена на заслона за играчите до бейзболното игрище. Когато стигнаха на десетина крачки от нея, Теа се спря и кимна на Ерик да продължи нататък.

Той се приближи към Блейс, която се изправи с грацията на змия, размотаваща кълбото си.

— Теа каза, че си искала да говориш с мен. — Гласът му беше учтив, но не и окуражителен. Той хвърли бърз поглед назад към Теа.

— Така е — потвърди Блейс звънко. Но за изненада на Теа погледна надолу, сякаш беше смутена от нещо. — Но… сега се чувствам толкова неловко. Предполагам, че не можеш да говориш с мен спокойно, докато приятелката ти ни гледа оттам.

— Ами… — Ерик отново погледна към Теа. — Няма проблем — добави той тихо. — Имам предвид, че е по-добре да говорим пред нея, отколкото зад гърба й.

— Да, да, така е. — Блейс си пое дълбоко въздух, сякаш за да се успокои и след това вдигна глава, срещайки погледа на Ерик.

„Какво, за бога, прави тя? — недоумяваше Теа, наблюдавайки братовчедка си. — Какво означаваше тази сцена?“

— Ерик… не знам как да го кажа, но… ти не си ми безразличен. Знам как звучи това. Мислиш си, че и без това имам много поклонници и съдейки по държането ми, очевидно не ме е грижа за нито един от тях. И няма да те виня, ако просто се обърнеш и си тръгнеш, без дори да ме чуеш. — Блейс си играеше с ципа на якето, което отново бе закопчано догоре.

— Не, няма да си тръгна. Не бих ти причинил това — отвърна Ерик, чийто глас ставаше все по-благ.

— Благодаря ти. Толкова си мил… дори повече отколкото заслужавам.

Разсеяно, сякаш бе напълно непредвиден жест, Блейс хвана ципа си и го дръпна надолу.

Огърлицата се откри.

„Не гледай право в нея“, умоляваше го мислено Теа, виждайки как пясъчнорусата глава на Ерик изведнъж застива неподвижно.

— Знам, че ще ти прозвучи странно, но повечето от тези момчета изобщо не ме харесват. — Гласът на Блейс беше ту нежен, ту съблазнителен, ту уязвим. — Те просто ме искат. Гледат на мен повърхностно и дори не се опитват да надникнат по-дълбоко в душата ми. И това ме кара да се чувствам… много самотна понякога.

С периферното си зрение Теа виждаше златните слънца и луни, които потрепваха и се преливаха. До нея достигаше силният аромат на корена на Йемона и другите магически билки, чието благоухание не беше забелязала първоначално, защото цялото й внимание беше погълнато от огърлицата. Освен това чувстваше някакъв лек резонанс във въздуха, почти недоловим за човешкото ухо. Това бяха пеещи кристали, разбира се. Блейс атакуваше всичките му сетива, оплитайки златна паяжина около него и всички нейни елементи бяха настроени така, че да въздействат върху кръвта на Ерик.

— Всъщност винаги съм искала да имам някой до себе си, който да държи на мен и наистина да ме опознае. И… още преди Теа да те хареса, си мислех, че ти може да си този някой. Ерик, моля те кажи ми… напълно невъзможно ли е това? Има ли поне малка надежда за мен? Ако отговорът ти е „не“, ще се примиря с това и завинаги ще изчезна от живота ти…

Ерик беше замръзнал в някаква странна поза. Дишането му беше станало по-учестено. Теа не искаше да вижда лицето му, знаеше как изглежда. Също като лицето на Люк. Пусто, празно и излъчващо преклонение към Блейс.

— Просто ми кажи — възкликна Блейс, вдигайки едната си ръка в патетичен жест. — Ако отговорът ти е не, ще си отида завинаги. Но… ако все пак означавам нещо за теб… ако поне малко държиш на мен… — Тя остана загледана в него със сияещите си очи, изпълнени с копнеж.

— Аз… — каза Ерик глухо и неуверено. — Аз… Блейс… — Но така и не можа да завърши фразата.

В което нямаше нищо учудващо. Той вече беше в плен на чара на Блейс.

Осъзнавайки истината, Теа спря да поклаща пластмасовата си бутилка. Еликсирът й нямаше никакъв шанс пред магията на Блейс. Ерик вече беше в нейна власт.

И нямаше вина за това. Никой не беше в състояние да се противопостави на чародейното изкуство на Блейс. Магията и психологическата атака бяха така умело съчетани, че дори Теа повярва на част от историята на братовчедка си.

Но тя все пак трябваше да направи нещо. Нямаше да изостави Ерик без борба.

След едно последно рязко разклащане на бутилката, Теа махна палеца си от гърлото й. Безцветната течност полетя нагоре и след това се посипа върху Ерик като дъжд. Гейзер на омразата.

Едно-единствено нещо се обърка. Веднага щом магическата течност падна върху Ерик, той се обърна, за да види откъде е дошла. И вместо да види Блейс, докато еликсирът се просмукваше в кожата му, той спря погледа си на Теа.

Тя се втренчи отчаяно в тъмнозелените му очи със сиви пръски.

Двоен удар! Сега Ерик беше двойно омагьосан — веднъж да обича Блейс и втори път да ненавижда самата нея.

„О, Елития, свършено е…“

Теа реагира инстинктивно. Тя се пресегна към Ерик, сякаш за да спаси и него, и себе си.

Изпрати мисълта си като ръка, протегната от някой, който се олюлява на ръба на пропаст.

Ерик!

В следващия момент Теа почувства между нея и Ерик да пробягва нещо като вълна… Нещо топло, нежно и по-силно от магията на Блейс. Нещо като пречистена мълния. Въздухът между тях сякаш беше зареден с електричество и Теа усети върху кожата си някакво поле, като досег на кадифе. Сякаш беше попаднала в пресечната точка на космически енергии.

И сега всичко беше наред. Лицето на Ерик си беше нормално. Живо, будно и изпълнено с топлота към нея. Той не беше зомби, готово да падне на колене пред Блейс.

„Теа!“, чу тя гласа му в ума си.

Нима всичко можеше да е толкова просто!

Теа и Ерик се гледаха един друг в трептящия въздух и вселената беше просто голям пеещ кристал.

„Ние сме едно!“

— Вик разкъса магическата тишината. Теа погледна в посоката, откъдето беше дошъл и видя, че Блейс беше изчезнала.

— Цяла съм вир-вода — изкрещя тя. — Луда ли си? Знаеш ли какво прави водата с коприната?

Теа отвори уста да каже нещо и след това я затвори отново. Чувстваше се замаяна от сладостното облекчение, което се разливаше в нея. Нямаше представа дали Блейс знаеше, че това не е било просто вода, но едно беше ясно — колкото и силна да беше магията й, сега тя беше развалена. И Блейс го знаеше.

Тя дръпна рязко ципа си и гордо се отдалечи.

— Тя е луда — заяви Ерик.

— Ами… — поде Теа, все още замаяна. — Казах ти, че лесно изпада в пристъп на гняв. — Сетне хвана ръката на Ерик, много нежно, отчасти за да успокои себе си, и добави: — Да вървим.

— Благодаря ти, че ме плисна с онази вода — каза Ерик малко по-късно.

— Няма защо — отвърна тя.

Дори еликсирът да не беше проработил, той все пак беше успял да отвлече някак вниманието на Ерик и да разконцентрира Блейс. По-късно трябваше да се опита да разбере как точно бе развалена силната магия на Блейс.

— Ситуацията беше доста неловка — продължи Ерик. — Аз през цялото време търсех начин как да й откажа учтиво, но така и не го намерих. И точно когато осъзнах, че ще трябва да нараня чувствата й… ти ни намокри с вода.

Теа замръзна на мястото си и се втренчи в него изумена. Той беше напълно сериозен.

— Искам да кажа… знам, че така или иначе, нараних чувствата й. Но… Теа, какво има?

Тя отново тръгна.

— Искаш да кажеш, че изобщо не желаеш да бъдеш с нея? Дори малко?

Той се спря.

— Как мога да искам да бъда с нея, когато искам да бъда с теб? Казах ти това още в самото начало.

„Може би причината е в това, че сме сродни души — мислеше си Теа. — Или защото е упорит. Но каквото и да е обяснението, по-добре никога да не го казвам на Блейс. Ако разбере, че магията й не е имала никакъв ефект върху него, това ще бъде само още един повод да иска смъртта му.“

— Е, както и да е, сега вече всичко е наред — промърмори тя и в този момент действително си вярваше. Беше твърде щастлива, за да мисли за нещо лошо.

— Наистина ли? Значи най-накрая можем да излезем заедно?

В думите му имаше толкова нетърпение и копнеж, че Теа се засмя. Почувства се лека като перце, свободна и пълна с енергия.

— Да, можем да го направим още сега. Или можем да отидем у вас. Бих се радвала да видя отново сестра ти и Мадам Кюри.

Ерик се намръщи.

— Е, на Мадам Кюри това вероятно ще й хареса. Но Роз изгуби делото си… Съдът отсъди, че Клубът на следотърсачите е частна организация, която може да приема, когото намери за добре, и сега на сестра ми целият свят й е черен.

— Това е добра причина да я видим. Горкото дете.

Ерик я погледна учудено.

— Ти сериозно ли? Можеш да отидеш, където пожелаеш в Лас Вегас и въпреки това предпочиташ да дойдеш у нас?

— Защо не? — Теа не му призна, че за момиче като нея един човешки дом е много по-интересен, от което и да е място във Вегас.

Тя беше щастлива.

Ерик живееше в скромна сглобяема къща под сянката на няколко обикновени дървета вместо обичайните палми. Теа беше обзета от леко смущение, когато влязоха вътре.

— Мама още е на работа — каза Ерик и погледна часовника си. — А Роз би трябвало да е в стаята си до пет. Наказана е. Тази сутрин суши куклите си в микровълновата.

— На микровълновата вероятно не й се е отразило добре.

На вратата на Розамунд беше окачен надпис: Не Влизай. Стой Настрана, Имам Предвид Ерик. Феминизмът Е Радикална Концепция, Че Жените Са Хора.

Когато Ерик отвори вратата, една касичка във формата на прасенце полетя към него. Той се дръпна рязко назад, летящият предмет се удари в стената и колкото и да бе чудно, не се счупи.

— Роз…

— Мразя всички! И всички ме мразят! — Книга с твърди корици полетя стремително към Ерик и той затвори бързо вратата. Бам!

— Никой не те мрази — извика Ерик.

— Ами, аз ги мразя тогава! Махай се!

Бам! Бам! Последваха още няколко трясъка.

— Може би е по-добре да я оставим на мира — реши Ерик. — Понякога става малко раздразнителна. Искаш ли да видиш моите покои?

Стаята му беше приятна, забеляза Теа. Имаше много книги, някои от които миришеха на плесен.

— Купувам ги от антикварни книжарници.

„Сравнителна анатомия на гръбначните животни“, „Развитие и строеж на свинския ембрион“, „Червеното пони“9. Повечето от изданията по един или друг начин бяха свързани с животните.

Имаше също и много купи. От състезания по бейзбол, баскетбол и тенис на корт.

— Тренирам ту бейзбол, ту тенис в различните години — обясни Ерик.

Спортната му екипировка беше разпиляна по целия под заедно с книги и няколко чифта мръсни чорапи.

Атмосферата не беше много по-различна от тази в стаята на млада вещица от Нощния свят.

На бюрото имаше фотография на мъж с пясъчноруса коса и зашеметяваща усмивка, също като тази на Ерик.

— Кой е този?

— Баща ми. Загина в самолетна катастрофа, когато Роз беше още малка. Беше пилот — каза Ерик простичко, но очите му потъмняха.

— Моите родители също са умрели, когато съм била малка — промълви тихо Теа. — Най-тъжното е, че дори не си ги спомням.

Ерик отново погледна снимката.

— Знаеш ли, никога не се бях замислял за това, но се радвам, че си го спомням. Имах поне този шанс.

Те се спогледаха и се усмихнаха.

До леглото имаше аквариум, който издаваше приятен бълбукащ звук. Теа седна до него и се загледа в една синя риба с преливащи цветове, която се стрелкаше в различни посоки. Изключи нощната лампа, за да вижда по-добре осветения аквариум.

— Харесва ли ти?

— Всичко ми харесва — отвърна Теа и вдигна глава към него. — Всичко.

Ерик премигна смутено, погледна леглото, на което седеше Теа, и после приседна непохватно на бюрото. Подпря се нехайно на него и по пода се разпиляха листове и тетрадки.

— Опа!

Теа без малко не прихна.

— Това молбата ти за Калифорнийския университет ли е? — попита тя.

Той вдигна въодушевен глава.

— Да. Искаш ли да й хвърлиш един поглед?

В първия момент Теа беше готова да каже „да“. Беше толкова щастлива, отворена за всичко, готова да опита всичко. Но миг по-късно промени решението си. Дали не отиваше вече прекалено далеч?

— Не. Не точно сега, благодаря ти.

— Както искаш — каза Ерик, оставяйки книжата на бюрото. — Нали знаеш, че все още можеш да се запишеш в курса по зоология. Господин Гаспаро е страхотен учител. И това, което учим, наистина ще ти допадне.

„Може би наистина бих могла да го направя — мислеше си Теа. — Какво лошо има в това?“

— И ако се интересуваш, д-р Селинджър се нуждае от допълнителна помощ. Заплащането не е голямо, но се трупа полезен опит.

И това също е възможност. А и няма да наруша нито един от законите на Нощта. Няма да използвам силите си, а просто ще бъда близо до животните.

— Ще си помисля — каза Теа, долавяйки нотката на въодушевление в собствения си глас. Погледна Ерик, който седеше с лакти на коленете си, приведен леко напред, очакващ отговора й с нетърпение. — И ти благодаря — добави тя тихо.

— За какво?

— За това… че ми желаеш доброто. Че държиш на мен… — Светлината от аквариума хвърляше потрепващи сини шарки върху стените и тавана и стаята приличаше на някакъв малък подводен свят. Отблясъците от него танцуваха по кожата на Теа.

Ерик се взираше настойчиво в нея. Сетне преглътна и затвори очи, промърморвайки:

— И представа си нямаш колко много държа на теб. — После я погледна.

Между тях отново беше възникнала онази необяснима връзка. Сякаш нещо ги притегляше един към друг. Усещането беше почти физическо, едновременно вълнуващо, но и плашещо.

Ерик се изправи бавно и затвори вратата. Седна до Теа. Двамата не откъсваха поглед един от друг.

И после всичко стана от само себе си. Пръстите им се сплетоха. Бяха толкова близо един до друг, че дъхът им се сливаше. Теа потрепери от електричеството, с което беше зареден въздухът.

Сякаш всичко беше обвито в златна мъгла.

Бам!

Трясъкът дойде от съседната стая.

— Не му обръщай внимание. Сигурно е полтъргайст — промърмори Ерик. Устните му бяха само на сантиметър от нейните.

— Това е Розамунд — отвърна Теа шепнешком. — Тя е нещастна и не е честно спрямо нея. Трябва да се опитаме да й помогнем.

Теа беше щастлива и искаше всички да се чувстват така.

Ерик изпъшка.

— Теа…

— Нека да я разведря малко, ако мога. И после ще се върна пак.

Ерик затвори очи, отвори ги отново и запали лампата.

— Добре — каза той с кисела усмивка. — Аз пък трябва да полея цветята на мама, да нахраня зайците и да свърша някои други неща. Обади ми се, когато се почувства достатъчно развеселена. Ще чакам.

Теа почука и влезе леко приведена в стаята на Розамунд.

— Роз? Може ли да поговоря с теб за малко?

— Не ме наричай така. Искам да ме наричаш Фред.

— Ъ-ъ… защо пък Фред? — Теа седна предпазливо на ръба на леглото. Всъщност не на леглото, а на пружината, защото матракът беше на земята, изправен в ъгъла до стената. Стаята изглеждаше така, сякаш беше ударена едновременно от ураган и земетресение. И се усещаше силна миризма на морско свинче.

Зад матрака бавно се подаде част от пясъчноруса глава. Едно зелено око не изпускаше Теа от поглед.

— Защото… — отвърна Розамунд с треперещ глас, — аз вече не съм момиче. Нещата винаги са стояли по този начин за момичетата и винаги ще си останат такива. И не ми пробутвай разни глупости, че жените чували по-добре от мъжете, че се справяли по-добре в подводници и че имали по-добри двигателни умения, защото не ми пука. Отсега нататък ще бъда момче.

— Ти си умно дете — каза Теа, искрено учудена от интелекта на Розамунд и това колко много иска да я утеши. — Но трябва да изучаваш историята. Нещата невинаги са били такива. Имало е времена, когато жените и мъжете са били равни.

— Кога е било това? — попита Розамунд.

— Ами, в древен Крит например. Те всички са били деца на Илития, върховната богиня. И момчетата, и момичетата на този остров изпълнявали опасни акробатични номера върху гърбовете на диви бикове. Само че… — Теа замълча за кратко, преди да продължи: — … после дошли гърците и ги завладели.

— Аха…

— Освен това… — Теа се опита да се сети за друг пример от човешката история. — Жените имали високо положение и при древните келти… докато римляните не ги завладели. И…

Човешката история се оказваше доста еднообразна.

— Казах ти — тросна се Розамунд. — Винаги едно и също. А сега си върви.

— Е, добре… — Теа се поколеба.

Беше в плен на шеметното чувство, че светът е прекрасен. То я правеше прекалено самоуверена и я караше да си мисли, че законите на Нощния свят са нещо незначително, което ако се наложи, може да бъде пренебрегнато.

„Недей — прошепна един глас в ума й. — Не го прави или ще съжаляваш.“

Но Розамунд беше толкова нещастна. А и златната светлина все още я обграждаше, карайки я да се чувства защитена. Неуязвима.

— Виж — каза Теа. — Искам да ти разкажа една история, която винаги ме е карала да се чувствам по-добре, когато бях малка. Само че трябва да я запазиш в тайна.

В зелените очи на Розамунд се появи интерес.

— Истинска история?

— Ами, не знам дали е истинска. Но е хубава история и е за онези времена, когато жените са били водачи. В нея се разказва за едно момиче на име Елвиза.