Заклинателка

13

Знаеш ли, според мен той те обича само заради корена на Йемона — каза Блейс.

Теа вдигна глава от мястото си в празната лаборатория по химия. Бяха в голямото междучасие и това беше най-пустото място в училището, което можаха да открият.

— Благодаря, Блейс. Сега като чух това, вече ми е по-леко.

Но може би беше вярно. Тя почти беше забравила, че първоначално беше използвала магия, за да го спечели.

„Ако Блейс е права, може би всичко ще стане по-лесно — каза си тя. — Ако чувствата му към мен не са били истински, значи няма толкова да ми липсва.“

Но колкото и да се успокояваше, Теа се чувстваше като скована в лед.

— Взе ли го?

— Разбира се. — Блейс хвърли един пръстен на плота. — Попитах я дали може да го разгледам и после се престорих, че съм го изпуснала в храстите. Тя все още е там и го търси.

Теа извади от раницата си необходимите за магията предмети. Две човешки фигурки от син восък, какъвто нейната братовчедка използваше за украшенията си. Бяха красиво и изящно изработени — Блейс добре владееше своето изкуство. Към мъжката фигурка беше прикрепена салфетката с кръвта на Ерик и един косъм от пясъчнорусата му коса, който Теа бе намерила на рамото си.

Теа сложи тюркоазения пръстен на Пилар на крака на женската фигурка, пристегна го с червен конец и протегна в очакване ръка.

Блейс извади от раницата си шестоъгълно шишенце с тапа. Течността вътре беше приготвена от всевъзможни отвратителни съставки, в това число и бизорски камък. Теа задържа дъха си и капна на пръста си няколко капки от нея, от които веднага започна да излиза дим.

— А сега ги завържи една за друга — нареди Блейс, докато кашляше и махаше с ръка, за да прогони дима.

— Знам. — Теа взе тънка алена лента, дълга около два метра и търпеливо започна да я намотава около двете фигурки. Уви ги като мумии и завърза свободния край на възел.

— Готово — каза Блейс. — Сега са свързани до смъртта си. Поздравления. Да видим, часът сега е десет и петнайсет, което означава, че до десет и шестнайсет… вече трябва да е забравил за съществуването ти. — Тя зарови ръце в косата си, която се стелеше между пръстите й като черен водопад.

Теа се опита да се усмихне.

Болката й беше непоносима. Сякаш някой беше отсякъл част от тялото й. Чувстваше се ужасно и изобщо не й беше до френски и тригонометрия.

„Животът все пак трябва да продължи — мислеше си. — Ще замина за някъде и ще правя каквото мога за хората. Ще работя в страни от Третия свят или ще се опитам да спасявам застрашени животински видове.“

Но плановете за добри дела не намалиха болката й. Гнетеше я и чувството, че дори тъгата й да стихнеше, щеше да остане като изтръпнала и никога повече нямаше да бъде щастлива.

И всичко това заради едно човешко момче…

Но Теа вече не беше същата и не разсъждаваше като преди. Човешките същества бяха чужди, но не бяха по-лоши от вещиците. Просто бяха различни.

До края на учебния ден избягваше срещите с Ерик, като за целта почти тичаше по коридорите или закъсняваше за час. След биенето на последния звънец, докато вървеше към стаята на Дани, едва не се сблъска с Пилар.

— Теа! — извика тя с нотки на изненада в гласа си.

Теа вдигна глава.

Дълбоки кехлибаренокафяви очи, очертани от тънки черни мигли. Пилар обаче я гледаше някак странно.

„Явно сама си учудена от късмета си — помисли си Теа. — Ерик предложи ли ти вече?“

— Какво? — каза тя на глас.

Пилар се поколеба, после само поклати глава и си тръгна.

Теа влезе в стаята по история.

— Теа! — извика Дани.

Защо всички днес звучаха по един и същи начин?

— Къде беше? Ерик те търси навсякъде.

Разбира се, трябваше да се досетя. Блейс греши. Той няма просто така да забрави за мен. Защото е джентълмен и първо трябва да ми каже, че всичко между нас е свършило.

— Може ли да дойда днес у вас? — попита Теа жалостиво. — Имам нужда от малко спокойствие.

— Теа… — Дани я дръпна в един ъгъл и я погледна загрижено. — Ерик наистина те търси навсякъде… Но какво има! — прошепна тя. — Да не е нещо свързано със Сюзан? Старият салон все още е затворен, нали?

— Не, не е свързано с това. — Тя тъкмо щеше да предложи да си тръгват, когато на вратата се появи висока фигура. Ерик!

Той се насочи право към нея. Учителят и учениците около бюрото му наблюдаваха случващото се. На Теа й се стори, че ще загуби съзнание.

— Трябва да поговорим — каза той кратко. Никога преди не го беше виждала такъв. Беше блед, с празни очи и изпито лице. Изглеждаше така, сякаш не беше мигвал от цяла седмица.

Но беше прав. Нужно беше да поговорят и да приключат с това. Тя трябваше да му обясни, че всичко е наред, защото в противен случай Ерик нямаше да намери мира.

„Мога да го направя“, помисли си Теа.

— Някъде насаме — каза тя на глас.

Излязоха от училището и минаха покрай стария спортен салон, обграден с вече провисналата жълта полицейска лента. После продължиха през футболното игрище.

Теа нямаше представа къде отиват и подозираше, че и Ерик не знаеше. Главното беше да отидат колкото може по-далече.

Зелените училищни морави отстъпиха място на жълто-зелените шубраци и те на свой ред на кафявата пустош на пустинята.

Теа обгърна раменете си с ръце, мислейки си колко студено беше станало само за седмица и половина. И последните следи от лятото си бяха отишли.

„А сега ще говорим за края на нашата връзка — каза си тя, когато Ерик спря. — Добре, не е нужно да му мисля много, просто трябва да кажа правилните думи.“ Тя се застави да го погледне в очите.

Той извърна измъченото си лице към нея и каза:

— Искам да прекратиш това.

„Странен избор на думи. Искаш да кажеш да приключим с това, да скъсаме, да сложим край на тази агония…“

Тя обаче не успя да изрече нито едно от тези неща и затова попита простичко:

— Кое?

— Не знам какво правиш — отвърна той, — но искам да спреш. Още сега.

Очите му бяха спокойни. Не, по-скоро някак настойчиви. А гласът му глух и уморен.

Теа изпита внезапно усещане, че светът вече не е същият. Цялата беше настръхнала.

— За… какво говориш? — попита тя сковано.

— Много добре знаеш за какво говоря. — Той продължи да се взира в нея упорито.

Теа поклати отрицателно глава.

Ерик сви рамене.

— Онова, което правиш — каза той с ужасяваща отчетливост. — Опитваш се да ме накараш да харесам Пилар. Това трябва да спре. Защото не е честно спрямо нея. Сега тя е разстроена, защото се правя на луд. Но аз не искам да бъда с нея. Защото обичам теб. Ако искаш да се отървеш от мен, просто ми го кажи, вместо да се опитваш да ме пробуташ на някой друг.

Докато го слушаше, Теа имаше чувството, че е увиснала във въздуха на няколко метра над земята. Небето и пустинята изглеждаха ярки, не топли, а някак сияещи. Мислите й се въртяха трескаво, като Мадам Кюри в нова клетка.

— Какво общо мога да имам с това дали харесваш Пилар?

Ерик се огледа, видя един камък и седна на него. Остана загледан в ръцете си за около минута. Накрая вдигна очи. На лицето му беше изписана безпомощност.

— Стига, Теа — каза той. — За колко глупав ме имаш?

— О… не. — Тя затърси изход от положението. „Хайде, не стой просто така. И преди си успявала да го заблудиш. Като например, когато го накара да си мисли, че не го е ухапала змия. По дяволите, можеш да го направиш и сега.“

— Ерик… Виж, и двамата бяхме… Предполагам всички сме под голямо напрежение напоследък…

— О, моля те, не ми минавай с това. — Той си пое дълбоко въздух и заговори отново. — Омагьосваш змии, четеш мислите на морски свинчета. Лекуваш ухапвания от гърмяща змия с едно докосване. Влизаш в умовете на хората. Правиш магически талисмани, а лудата ти братовчедка е богинята Афродита. — Той я погледна. — Пропуснах ли нещо?

Теа намери друг камък, пристъпи назад слепешката и седна. От всичко във вселената в този момент тя усещаше най-силно собственото си дишане.

— Имам чувството — каза Ерик, наблюдавайки я със зелените си очи, — че вие всъщност сте потомки на Хеката, древната царица на вещиците. Греша ли?

— И сега сигурно очакваш награда за съобразителност? — Теа все още не знаеше какво да му каже, нито можеше да му даде смислен отговор. Можеше само да бръщолеви несвързано.

Той направи пауза и се усмихна, крива измъчена усмивка, но все пак първата, която виждаше днес. Миг по-късно тя изчезна от лицето му.

— Вярно е, нали? — каза той простичко.

Теа погледна към пустинята, към огромните канари в далечината. Остави очите си да се реят из кафяво-зелената шир. След това постави пръсти върху носа си.

Щеше да направи нещо, за което всичките й предци щяха да я осъдят. Нещо, което никой от близките й, с които бе израснала, нямаше да разбере.

— Да, вярно е — прошепна тя.

Той въздъхна, самотна човешка фигура в тази огромна пустиня.

— Откога знаеш? — попита тя.

— Ами… Имам чувството, че винаги съм го знаел. Но ти не искаше да бъдеш разкрита и в известен смисъл нарочно си затварях очите. — На посърналото му лице се появиха следи от вълнение. — Значи е истина. Можеш да правиш магии.

„Кажи го — мислеше си Теа. — Това няма да е първото правило, което ще нарушиш. Изречи думите пред човешко същество.“

— Аз съм вещица — прошепна тя.

— Или Пазителка на огнището. Както разбрах от Роз.

Теа го погледна ужасено.

— Ерик… не можеш да говориш за това с Роз. Ти не разбираш. Те ще я убият.

Това обаче не произведе очаквания ефект върху него.

— Знаех си, че се страхуваш от нещо. Предполагах, че се боиш някой да не нарани теб или баба ти.

— И те наистина ще го направят. Те ще ме убият. Но ще убият и теб, и Роз, и майка ти, и всеки, който смятат, че е разбрал за тях.

— Но за кого говориш?

Тя го погледна, поколеба се за миг и сетне извърши най-голямото предателство в живота си.

— За Нощния свят.

— Добре — каза Ерик половин час по-късно. Те седяха един до друг на неговия камък. Теа не го докосваше, въпреки че физически усещаше присъствието му. — Добре — повтори той. — Значи потомците на Мая са ламия, а тези на Елвиза са вещици. И всички те заедно образуват тази тайна организация, Нощния свят.

— Да — потвърди Теа, която трябваше да се бори с импулса си да шепне. — Макар че не всички са ламия и вещици. Има също така шейпшифтъри, създадени вампири, върколаци и други същества. Всички видове, с които човешката раса не е успяла да си разчисти сметките.

— Вампири — промърмори Ерик, загледан със стъклен поглед в един кактус. — Действително съм впечатлен. Истински вампири! Кажи ми… — той погледна Теа проницателно. — Ако всички вие имате такива свръхестествени сили, защо просто не вземете надмощие над хората.

— Твърде сме малко — отвърна Теа. — А вие сте твърде много. Не ни достигат сили, въпреки способностите, които притежаваме.

— Но, виж…

— Размножавате се много по-бързо, имате повече деца от нас и ни избивате, когато се натъкнете на нас. Вещиците са били на крачка от това да изчезнат, преди да се съюзят с другите видове и да сформират Нощния свят. И затова тази общност пази толкова строго своята тайна.

— И затова се опита да ме отстъпиш на Пилар — каза Ерик.

Теа усещаше погледа му почти като физическо докосване. Тя се загледа в една туфа скална коприва между краката си.

— Не исках да умреш. Нито пък исках аз да умра.

— И според теб те ще ни убият, защото сме влюбени.

— Без да се замислят дори.

Той докосна рамото й. Теа почувства как от ръката му се разлива топлина и направи усилие да не потръпне.

— Тогава ще го пазим в тайна — каза той.

— Ерик, не е толкова просто. Ти не разбираш. Няма къде да отидем, няма място, където можем да се скрием. Хората на Нощния свят са навсякъде.

— И те всички следват тези правила.

— Да. И благодарение на това оцеляват.

Той въздъхна и след това каза с треперещ глас:

— Трябва да има някакъв начин.

— И аз мислих за това. — Нейният глас също беше несигурен. — Но трябва да приемем реалността. Единственият ни шанс да останем живи е всеки от нас да поеме по своя път. А ти колкото може по-бързо трябва да забравиш за мен и всичко, което ти казах.

Тя трепереше, а очите й се напълниха със сълзи. Но ръцете й бяха свити в юмруци и не го поглеждаше.

— Теа…

Сълзите й потекоха.

— Няма да стана причина за смъртта ти — промълви тя.

— А аз не мога да те забравя. И не мога да спра да те обичам.

— А може би и това е само магия — каза Теа, подсмърчайки. Сълзите й се стичаха по лицето и капеха върху камъка. Ерик потърси в джобовете си нещо като кърпичка, а после се опита да избърше мокрите й страни с палеца си.

Тя бутна ръката му.

— Чуй ме. Ти пропусна нещо, докато изброяваше способностите ми. Аз правя и любовни заклинания. Направих такова и за теб, за да те накарам да се влюбиш в мен.

Ерик не изглеждаше изненадан.

— Кога?

— Кога те омагьосах ли? В деня, когато те поканих на танците.

Ерик се засмя.

— Теа… — Той поклати глава. — Виж, влюбих се в теб още преди това. Случи се, когато бяхме тук в пустинята, с онази змия. Когато се вгледахме един в друг… Тогава те видях заобиколена от мъгла и ти беше най-красивото нещо на света. — Той поклати отново глава. — Може да е било магия, но не мисля, че е имало нещо общо с твоето заклинание.

Теа изтри очите си с ръкав. Е, значи коренът на Йемона не беше толкова ефикасен. Във всеки случай любовните магии сякаш отскачаха от Ерик. Дори онази с фигурките не свърши никаква работа…

Тя изведнъж се наведе и взе раницата си.

— Не знам все пак защо това не подейства — промърмори Теа, търсейки платнения си несесер за гримове. Когато го намери, дръпна ципа и бръкна вътре. Извади привързаните една за друга фигурки. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. И после откри отговора на загадката. Мъжката кукла беше наопаки. Вместо да е с лице към женската, тя беше обърната с гръб към нея.

Червената лента все още беше здраво стегната около тях. Не беше възможно да е станало случайно. Но фигурките бяха стояли в несесера й, а той не беше излизал от раницата й през целия ден.

Ерик наблюдаваше внимателно.

— Това е пръстенът на Пилар! Ето значи как си ни омагьосала. Може ли да я видя?

— Е, защо не? — прошепна Теа. Тя отново се почувства замаяна.

„Значи не е станало случайно — мислеше си тя. — Нито е дело на човек или вещица. Тогава може би… Може би има магия по-силна от заклинанията. Може би законът на сродните души е твърде силен и ако на двама души им е писано да бъдат заедно, нищо не може да ги раздели.“

— Ще върна пръстена на Пилар — каза Ерик, докато размотаваше внимателно алената лента. Сетне раздели фигурките една от друга и ги върна обратно в несесера. Накрая я погледна. — Винаги съм те обичал. Въпросът е… — Замълча за кратко и отново заприлича на срамежливия Ерик, когото тя познаваше. — … дали ти ме обичаш? — добави той тихо, без да я изпуска от погледа си.

„Може би в живота има неща, с които просто не можеш да се бориш…“

Теа се застави да го погледне.

— Обичам те — прошепна. — Не знам какво има да става, но те обичам.

И те бавно, почти като насън, се прегърнаха.

— Има обаче един проблем — каза Теа малко по-късно. — Наред с всички останали проблеми. Другата седмица ще бъда заета с нещо и искам да ми дадеш малко време.

— Какво е това нещо?

— Не мога да ти кажа.

— Трябва да ми кажеш — каза той спокойно, докато дъхът му галеше косата й. — Сега трябва да ми казваш всичко.

— Свързано е с магии и е опасно. — Секунда по-късно тя осъзна грешката си.

— Какво имаш предвид, като казваш „опасно“? — Ерик се изправи. Гласът му й подсказа, че той вече е нащрек. — Ако си мислиш, че ще те оставя да правиш нещо опасно сама…

Ерик умееше да убеждава. В това беше по-добър дори от Блейс. Теа пък не беше особено силна в изкуството да мълчи. И накрая тя му разказа за Сюзан Бланшет.

— Мъртва вещица — каза той.

— Дух на мъртва вещица. При това много зъл и опасен.

— И ти смяташ, че тя ще се върне?

— Мисля, че тя през цялото време е тук. Може би обикаля около стария салон. Засега това не крие опасности, защото никой не осквернява манекени на вещици. Но когато го отворят за партито на Хелоуин…

— Имаш предвид, че ще бъде пълно с хора, заети с неща, които тя ненавижда? И това ще я провокира?

— Именно. Мисля, че може да стане по-лошо. Ето защо трябва незабелязано да я примамя някъде другаде и след това да я пратя там, откъдето е дошла.

— И как ще го направиш?

— Не знам. — Теа потърка челото си. Слънцето се спускаше към скалите и над пустинята падаха дълги следобедни сенки.

— Имаш план — каза Ерик делово.

„Който не включва теб — помисли си Теа. — Обещах си, че няма да използвам теб. Дори и залогът да е нечий живот.“

— Имаш план, който смяташ, че е опасен за хората. В това число и за мен, тъй като смятам да ти помогна.

„Няма да те използвам…“

— Нека го направим по-лесно за всички. Знаеш, че няма да те оставя сама. Можем да приемем това като даденост и да продължим нататък.

„Това е лудото момче, което нехае, когато го ухапе змия, и е готов да влезе в бой с голи ръце — напомни си тя. — Наистина ли смяташ, че можеш да го разубедиш? Но ако нещо му се случи?“

В този момент Теа отново чу онзи глас. Тя не го разбираше и не желаеше да го разбере.

„Ще пожертваш ли всичко?“