Заклинателка

16

Теа понечи да се отдръпне от Ерик. Все още можеше да се опита да го спаси.

Но той нямаше да я пусне. А и нейните собствени инстинкти й подсказваха да не го оставя сам.

Те стояха заедно, държейки се един друг, изправени пред Вътрешния кръг.

— Е, добре — каза майка Кибела, примигвайки. — Арадия ни доведе тук, допускайки, че може да имаш нужда от помощ. Но ти сама се справи с нещата. Видяхме края. Много впечатляващо.

— И аз го видях — промълви Арадия. Лицето й беше извърнато към Теа и на устните й беше изписана лека усмивка. — Свърши добра работа, Теа Хармън. Ти си истинска Пазителка на огнището.

— Да, и откъде се взеха тези последни думи от заклинанието ти? — попита баба й, пренасяйки тежестта си на бастуна, който Рийс й подаде. — Никога през живота си не бях чувала вещица да призовава собствените си сили като дъщеря на Елвиза — промърмори тя недоволно, макар в гласа й да се прокраднаха и нотки на гордост.

Теа стоеше там изправена пред всички тях. Девицата, майката и старицата на Вътрешния кръг. И продължаваше да държи Ерик.

— Не знам откъде — отвърна тя, доволна, че гласът й вече не трепереше толкова много. — Просто… изведнъж ми дойдоха в главата.

— Ами ти? Как ти е името, младежо? — попита баба й.

— Ерик Рос. — Теа беше горда от начина, по който той го каза, тихо и почтително, но без капчица страх.

Баба й погледна към него, после се взря в Теа и отново върна погледа си върху него.

— Ти си замесен във всичко това с внучката ми?

— Той не знае нищо… — поде Теа, но разбира се, беше безсмислено и абсурдно да твърди подобно нещо.

— Знам, само че обичам Теа — каза Ерик, прекъсвайки я. — Както и тя мен. И ако има някакво правило, което казва, че не можем да бъдем заедно, то това е глупаво правило.

Това беше смела постъпка. А също и ужасно наивна. На Теа й се зави свят. Пръстите й стискаха силно неговите, докато ръцете им не започнаха да треперят от напрежението. Едва сега тя осъзна, че дясната й ръка е доста сериозно изгорена.

— Моля те, пусни го, бабо — прошепна Теа. И когато баба й остана безмълвна, продължи: — Моля те… никога повече няма да го видя и той няма да каже никому нищо. Единствената му вина е, че ми помогна и че се опита да спаси нечий живот. Моля ви, не го наказвайте за моите грешки. — Очите й се напълниха с топли сълзи, които потекоха по страните й.

— Той се е опитал да се придържа към закона — каза Арадия. — Или поне така мисля.

Теа не беше сигурна, че е чула правилно и, изглежда баба й беше в същото положение.

— Как така? — попита Теа.

— Известно е, че Елвиза е забранила на вещиците да убиват хора, нали така? — поде Арадия със спокойно изражение на лицето. — Но този дух беше вещица, която вече бе убила човек и възнамеряваше да убива отново. Е добре, това момче помогна тя да бъде върната обратно, съдейства на Теа да развали забранената магия и по този начин предотврати повторното нарушаване на закона.

— Добра защитна реч — промърмори Рийс, но Теа не можа да разбере дали той е съгласен с Арадия или не.

Баба й пристъпи напред, без да изпуска Ерик от поглед.

— И какво точно направи ти, за да помогнеш, младежо?

— Не знам дали съм помогнал — отвърна Ерик с характерната си искреност. — Основно се опитвах да попреча на онова нещо да ме убие.

— Кога запали огъня? — попита тихо Теа, все още стискайки ръката му.

Ерик я погледна и на устните му трепна лека усмивка.

— В девет часа — отвърна той.

— В мое отсъствие — каза Теа, този път малко по-високо. — Макар да си знаел, че Сюзан ще се появи и че ще се опита да те убие. И въпреки че не притежаваш никакви магически сили, с които да се бориш с нея. Защо го направи тогава?

— Знаеш защо. Ако не го бях направил, тя щеше да отиде на партито.

— И да убие още хора — каза Теа и погледна към баба си.

Възрастната жена се взираше в Ерик със старите си проницателни очи.

— Значи си спасил нечий живот.

— Не знам — отвърна Ерик, отново вбесяващо искрен. — Но не исках да рискувам това да се случи.

— Той спаси и моят живот — каза Теа. — Сюзан се опита да ме убие. И аз никога нямаше да успея да направя заклинанието и да я върна обратно, ако той не беше отвлякъл вниманието й.

— Това е много мило, но не съм сигурен, че е достатъчно — каза Стария Боб, прокарвайки пръсти по брадичката си. На обветреното му лице се четеше насмешка. — Никъде не е казано, че придържането към един закон оправдава нарушаването на друг. Особено пък, когато става дума за закон на Нощния свят. Можем да си навлечем големи неприятности, ако си правим шега с това.

Баба и майка Кибела се спогледаха. Баба се обърна към Стария Боб.

— Аз ти сменях пелените — тросна се тя. — Така че не ми тълкувай законите на Нощния свят. Няма да позволя на шайка кръвожадни вампири да ми казват какво да правя. — Старицата на Кръга обиколи останалите с поглед. — Трябва да обсъдим това някъде насаме. Да се върнем у дома.

„Някъде насаме.“ Докато джипът подскачаше по неравния път, надеждата продължаваше да искри в душата на Теа. Ерик караше, а тя беше на задната седалка, поради което не можеха да си говорят. Леля Урсула седеше отпред до Ерик.

„Баба се бори за мен — мислеше си Теа. — Също и Арадия, а може би дори и майка Кибела. Те не искат да умра. И като че ли не искат да умре и Ерик“.

Но реалността продължаваше да попарва надеждата.

Какво можеха да сторят те? При никакви обстоятелства нямаше да разрешат връзката между човек и вещица. Нито пък можеха да допуснат в Нощния свят да избухне междуособна война, било то и залогът да е животът на Теа.

Нямаше никакво решение.

Малкият керван от коли отби в уличката зад магазина на баба й.

Скоро Теа отново стоеше в работилницата в средата на кръга от столове. Креон и Белфана ги очакваха. Както и Блейс и Дани, които седяха до тях.

— Добре ли си? — Дани понечи да се изправи, но след това замълча. Големите й кадифени очи бяха вторачени в Ерик. Човек в Кръга!

— Върнахме Сюзан обратно — отвърна тя простичко. И отново хвана ръката на Ерик.

Вътрешният кръг се нареди около тях — вещица и човек, стоящи в центъра.

— Имаме сложна ситуация — поде баба й и обясни как стоят нещата, въпреки че повечето от присъстващите вече бяха наясно с проблема. Тя говореше бавно, вглеждайки се в лицата на членовете на Кръга.

Постепенно Теа се ориентира какво се случва. Баба й се опитваше да спечели всеки един от тях на своя страна, внушавайки им, че има подкрепата на майката и девицата на Кръга.

— В резултат на това пред нас стоят тези двамата — каза тя накрая. — И ние трябва да решим какво да правим с тях. Това решение трябва да бъде взето от Вътрешния кръг, на дъщерите и синовете на Елвиза. А не от Съвета на Нощния свят. — Тук тя погледна към Стария Боб.

Той прокара ръка през посивялата си рошава коса и промърмори:

— Съветът може да има друго виждане по въпроса. — Но въпреки това на лицето му играеше усмивка.

— Имало е времена, когато вещиците и хората са живели в повече сговор, отколкото днес — каза баба й. — Уверена съм, че всеки, който познава достатъчно добре родословното си дърво, има примери за това.

Ерик погледна към Теа, която поклати глава и завъртя очи към Блейс.

— Тя иска да каже — вметна майка Кибела, — че някога, много отдавна сме можели да си избираме съпрузи сред човешките същества. Това все пак е било някакво решение на проблема, че мъжете магьосници винаги са били малобройни. Тогава е съществувал и трети кръг, така нареченият Кръг на Зората, в който човешки същества са били посвещавани в магическото изкуство.

— Докато хората не започнали да ни изгарят на клада — каза Белфана, чието луничаво лице беше помръкнало под тъмночервените й къдрици.

— Е, този специално едва ли ще изгори някого — отбеляза злъчно леля Урсула. И в този момент Теа искрено я обикна.

— Никой не се съмнява в това, че законите не трябва да бъдат променяни — каза майка Кибела, сплитайки пълните си пръсти пред гърдите. — Не можем да върнем онези дни и всички знаем опасността, която човешките същества представляват за нас. Въпросът е има ли някакъв начин да направим изключение в този случай?

— Не виждам как — заговори Рийс бавно. — Не и без всички накрая да бъдем обвинени в предателство.

— Отново ще избухнат Нощни войни — добави Нана Буруку. — Всяка раса от Нощния свят срещу всички останали.

— Не им желая злото на тези двамата — каза Креон от инвалидния си стол. — Но те не могат да живеят нито в нашия свят, нито в този на хората.

„Ето това обобщава чудесно ситуацията — помисли си Теа. — За нас никъде няма място. Не и докато единият от нас е вещица, а другият човек…“

Идеята й хрумна изведнъж, проблясвайки в ума й като светкавица. Беше толкова просто. И все така ужасяващо.

Но все пак беше изход…

„Но ако се стигне до това, ще намеря ли достатъчно сили?“, питаше се Теа.

Ще пожертваш ли всичко?

Всички и всичко. В това число и баба, и Блейс. Дани, Лавая и братовчедка й Селестин. Чичо Гален и леля Гердет… Леля Урсула, Селена и Вивиан и всички от Кръга на Здрача.

Миризмата на билките и лавандулата, примесена с розов цвят. Целувката на хладните камъни в дланта й.

Всеки напев, всяко заклинание и всички магии, които бе научила. Възхитителното чувство, когато вълшебството сякаш изтича от върховете на пръстите ти. Дори паметта за Елвиза…

Елвиза в белите си одежди в тъмната гора…

Ще пожертваш ли всичко? Заради мира?

Заради Ерик?

Сега това беше собственият й вътрешен глас. Докато гледаше Ерик, Теа знаеше, че вече е намерила изход.

„Той ме обича. Беше готов да умре за мен. И да се откаже от всичко.“

Ерик я наблюдаваше. Пъстрите му сиви очи бяха загрижени. Разбираше, че нещо се случва с нея.

Теа му се усмихна. И се почувства толкова горда да види, че дори сега, когато беше обграден от хора, които вероятно му изглеждаха като герои от някоя страховита легенда, той все пак успя да й отвърне с крива усмивка.

— Имам идея — каза тя, обръщайки се едновременно към баба си и Вътрешния кръг. — Чашата на Лета.

Настъпи гробна тишина. Всички започнаха да се споглеждат. Баба й изглеждаше стъписана.

— Не само за него — каза Теа. — Аз също ще я изпия.

В тишината се чуха няколко тежки въздишки.

Баба й затвори очи.

— Ако изпия достатъчно от нея, ще забравя всичко. — Теа продължи, обхождайки с поглед мрачните лица в стаята: — Всичко за Нощния свят. Повече няма да бъда вещица, защото няма да помня коя съм.

— Ще станеш изгубена вещица — каза Арадия. Красивото й лице беше спокойно и за разлика от останалите, на него не се четеше ужас. — Като медиумите, които не познават истинския си произход. А изгубените вещици могат да живеят с хората.

— И двамата няма да си спомняме за Нощния свят — добави Теа. — Така законите няма да бъдат нарушени.

— Законът ще бъде спазен — заключи Арадия.

Ръката на Ерик стисна тази на Теа.

— Но…

Тя го погледна.

— Това е единствената възможност да бъдем заедно.

Той затвори уста.

Мълчанието продължи непоносимо дълго. И тогава заговори Блейс, която до този момент беше наблюдавала развоя на нещата със скръстени ръце:

— Тя ми каза, че са сродни души.

За момент на Теа й се стори, че го казва злобно, за да я нарани.

Но баба й ги погледна изненадано.

— Сродни души? Толкова отдавна не бях чувала за това.

— Древен мит — изсумтя скептично Рийс.

— Може би не — каза тихо майка Кибела. — Може би древните сили се пробуждат отново. И се опитват да ни кажат нещо.

Баба й гледаше надолу към пода. Когато вдигна поглед към Теа, в тъмните й пламенни очи имаше сълзи. И за пръв път, откакто Теа я познаваше, тези очи изглеждаха наистина стари.

— Ако ти позволим да направиш това… — каза тя. — Ако ти позволим да се откажеш от своя произход… къде ще отидеш след това?

Но отговорът дойде от Ерик.

— При мен — каза той простичко. — Майка ми и сестра ми вече я обичат. Майка ми знае, че Теа няма родители. Ако й кажа, че повече не може да остане тук, тя ще я приеме в дома ни, без никакви излишни въпроси.

— Разбирам — каза баба й. Ерик не уточни, че майка му смята, че Теа живее в неподходяща среда с неуравновесена стара жена, но Теа имаше чувството, че баба й знаеше това.

Последва отново мълчание, след което баба й огледа Кръга. Накрая кимна и въздъхна.

— Мисля, че момичето ни даде изход от ситуацията — рече тя. — Има ли някой, който не е съгласен?

Никой не отговори. На повечето лица се четеше състрадание.

„Те си мислят, че това е участ, по-лоша и от смъртта“, осъзна Теа.

В този момент прозвуча гласът на Блейс:

— Аз ще донеса Чашата.

Тя мина през мънистената завеса.

„Добре. Приеми го“ — мислеше си Теа. Сърцето й биеше лудешки. Тя и Ерик се държаха толкова здраво за ръцете, че изгорените й пръсти туптяха от болка.

— Няма да боли — прошепна му тя. — В началото ще бъдем малко объркани… Но после всичко ще си бъде както преди… Като изключим това, че няма да помним нищо за никакви магии.

— Но ще можеш да се запишеш в курса по зоология — каза Ерик. — А после и в Калифорнийския университет. — Той се усмихваше, но в очите му блестяха сълзи.

Дани пристъпи напред.

— Мога ли… Бих искала да се сбогувам. — В първия момент тя запази самообладание, но сетне се разхълца и се хвърли в прегръдките на Теа. — Ти… ти им каза, че не съм виновна. Не ме издаде. И сега няма да ме накажат. Но ще ми е толкова самотно без теб в училище… — Дани отстъпи назад, обронила глава, опитвайки се да сдържи сълзите си. — Бъди благословена.

Блейс се върна и звънчетата в косите й все така подрънкваха. В едната си ръка държеше оловен бокал, а в другата бутилка.

Само при вида й Теа цялата потръпна. Стъклото беше толкова потъмняло от годините, че не можеше да се каже какъв е бил първоначалният му цвят. И беше толкова деформирано, че не беше ясно дали е обло или правоъгълно. Върху корковата тапа имаше восък и всевъзможни печати и ленти.

Баба й счупи печатите, развърза лентите и се опита да издърпа тапата от восъка, но се наложи Блейс да й помогне.

Сетне наклони бавно бутилката над бокала в ръцете на Блейс.

От гърлото потече кафеникава течност. Баба й продължи да налива, докато чашата се напълни.

— Когато изпиеш това — промълви тя, — ще ме забравиш. Няма да познаваш никого тук. Но ние няма да те забравим. — След това тонът на баба й стана някак официален. — Теа София Хармън, нека бъде записано в архивите, че ти си истинска дъщеря на Елвиза.

Тя пристъпи с усилие напред и целуна Теа по бузата.

Теа я прегърна, чувствайки за последен път топлината на крехкото тяло на старицата.

— Прощавай, бабо. Обичам те.

После Блейс се приближи, подавайки й бокала с две ръце. Изглеждаше някак необуздана и красива, косата й падаше като черен водопад около нея, а пръстите й около бокала бяха бледи.

— Сбогом — каза й Теа и взе чашата.

Блейс се усмихна.

„Време е — каза си Теа. — Не се колебай. Не го мисли.“

Тя вдигна бокала към устните си и отпи.

Леко се задави при първата глътка. Имаше вкус на…

Теа потърси очите на Блейс… Които бяха големи, сиви и лъчезарни. Те я гледаха невъзмутимо и настойчиво. Толкова настойчиво, че изразът им можеше да се тълкува като предупреждение.

Теа продължи да пие.

Чай. Разреден студен чай. Такъв беше вкусът на Чашата на забравата.

Шишето беше запечатано… Не е възможно Блейс да е имала време… Освен това върху корковата тапа имаше восък…

Умът на Теа работеше трескаво. Но беше достатъчно съобразителна да изпие голяма част от течността с надеждата, че когато и Ерик изпиеше своя дял, в бокала нямаше да остане нито капка и Кръгът нямаше да може да провери какво точно са пили.

Лицето на Теа остана безизразно, когато Блейс пое бокала от нея и го подаде на Ерик.

В очите на Ерик също трепна изненада, когато започна да пие, но не спря.

— Трябва да изпиеш всичко до края — каза Блейс, без да изпуска Теа от поглед.

И тогава Теа разбра всичко.

Блейс беше направила подмяната по-рано, когато бе използвала Чашата на Лета, за да заличи спомените на момчетата, чиято кръв беше взела по време на танците. Тя беше пресипала истинската течност някъде другаде, на нейно място беше наляла чай и накрая беше сложила печатите и всичко останало. И сега…

Когато Блейс взе бокала от Ерик, Теа почувства, че я обзема паника.

Това никога няма да мине! Те няма да се хванат. Но…

Теа взе ръката на Ерик и заби ноктите си в дланта му. Не посмя да му каже нито дума, не посмя дори да го погледне. Опитваше се да го спаси с мисълта си: Не казвай нищо, не прави нищо, просто ме следвай. Лицето й беше безизразно като на восъчна кукла.

Ерик стоеше до нея и мълчеше. Не знаеше какво става, не знаеше какво да очаква, но очевидно беше усетил ноктите на Теа. И доказа колко е умен, продължавайки да мълчи.

— Закривам събранието — каза баба й лаконично. — Блейс, изведи ги от къщата, докато са още дезориентирани. Би трябвало да могат да се приберат сами. — После тя се обърна, без да поглежда към Теа.

— Няма проблем — отговори Блейс.

— Аз ще дойда с вас — добави Арадия.