Загадъчни ухания

Шейсет и две

Александрия, Египет, 32 г. пр.Хр.

Във всички ъгли на стаята горяха кандила. Облак най-фин аромат висеше над дървените сандъци, изящно резбованите и позлатени столове и скамейки. Върху боядисания в яркосиньо таван беше изрисувана сребриста астрономическа карта. В стените бяха изсечени две врати — едната по-голяма от останалите. Стените красяха красиви стенописи в пастелни тонове, изобразени с удивителни подробности. Стилизираният мотив на водни лилии, който пълзеше из криптата и обрамчваше картините, изобразяваше любимото цвете на Тот — синия лотос.

В центъра на помещението имаше черен гранитен саркофаг, пет пъти по-голям от размерите на обикновен човек. По гладката му повърхност бяха гравирани картуши, а инкрустираните тюркоази и лапис лазули изобразяваха портрета на красив, елегантен като котка мъж с глава, обрамчена от сини водни лилии. Това беше Нефертум — богът на благоуханията.

— Трябва много да внимаваш, Изида. Ако съпругът ти заподозре нещо, ще си в опасност. — Тот се опитваше да й каже какво да прави, когато той замине, но почти не го слушаше.

Нейна беше вината, че Тот наруши обещанието си към царицата. Изида го умоляваше да й даде да помирише парфюмите, които създаваше, въпреки обещанието към господарката му, че ще са само за нейния нос.

Сега това предателство щеше да му струва живота. Клеопатра щеше да го екзекутира публично след два дни — поука за всички останали, които възнамеряваха да я предадат.

Тот нямаше да чака унижението. Той щеше да отнеме собствения си живот. Той е жрец. Парфюмерист. Разполагаше с всички растения, необходими за направата на смъртоносна смес.

— Приготвих две бурканчета от парфюма. Този е за теб. Остави бележка да те погребат с него, както аз ще бъда погребан с моето. Ако отнесем уханието със себе си в отвъдното, винаги ще успяваме да се намерим.

Изида взе бурканчето от Тот. Почувства гладката заоблена форма в дланта си. Притисна го. Затвори очи. Вдъхна аромата. Тот й бе казал какво съдържа: тамян, смирна, мед, синя лилия, райска ябълка от дръвчетата, които Марк Антоний бе донесъл от далечни земи за невестата си.

Откакто бе разбрала за уханието на сродните души, Изида непрестанно умоляваше Тот да й даде да го помирише. Заедно те преживяваха видения от миналото. Виждаха какви са били в отминали времена. Когато са били заедно в друг живот, обясни й Тот.

А сега, заради нейната алчност и любопитство, тя трябваше да се раздели с Тот и да живее без него.

Немислимо.

Отровата, която той приготви, стоеше на дървена масичка. Кобалтовосиньото стъкло блещукаше на светлината от свещите. Стъкленицата й се стори твърде студена, когато я докосна и допря до устните си.

— Не! — извика Тот и се протегна да изтръгне шишето от ръката й.

Струйка отрова се стече по брадичката й.

Тот погледна колко от течността е останала.

— Достатъчно ли изпих? — Гласът й звучеше ведро. Нямаше да остане сама в този живот. Щеше да си отиде с Тот.

— Предостатъчно. Разбираш ли какво стори, глупачке? Няма противоотрова. Не мога да те спася. — И тогава той поднесе стъкленицата към устата си и постави устни там, където преди малко бяха нейните. Изпи остатъка.

— Никой не знае къде съм. Излязох от дома на съпруга си незабелязано. Смъртта ми ще остане тайна. Важно е само да ме погребат до теб. Остави инструкции на балсамьорите си.

— Защо го направи? Можеше да живееш. Теб не те грози опасност. Съпругът ти не знае.

— Какво ще стане? — Попита Изида, без да обръща внимание на думите му. — Ще боли ли?

— Не. Просто ще заспим. Ще заспим прегърнати в тази красива гробница…

— Целуни ме.

Тот я прегърна. Тя усети горчивия вкус на отровата по устните му. Щастлива съм, помисли си, щастлива съм да съм в обятията му. И тогава усети нещо мокро по бузите си и се отдръпна. Сълзите не бяха нейни, а негови — стичаха се по лицето му. Изида нямаше нищо против да напусне този свят, защото Тот бе нейният свят. Не искаше да живее без него. Но той явно не се чувстваше така — в очите му се четеше съжаление.

— Какво има?

— Не довърших работата си.

Тя е виновна за всичко. Тя е причината за неговата мъка. Стори му нещо непростимо. Да можеше само да върне времето назад. Да получи втора възможност. Да промени съдбата му.

Изида искаше да заличи тъгата в очите му с целувки, но съзнаваше, че е невъзможно. Прилепи отново устни до неговите. Поне можеха да се целуват по пътя към смъртта.