Загадъчни ухания

Четирийсет

12:49 ч.

Валънтайн не бързаше. Уилям пое смяната в колата, а тя си взе почивка. Опитваше се да овладее емоционалния хаос в душата си с разходка.

Отби се в малък хранителен магазин. Купи две ябълки и два банана. Бутилка минерална вода. И цигари — нейния порок. Излезе на улицата и се вслуша в шумовете и откъслечните разговори. Опита да се потопи в кипящия от живот град, да си представи за няколко минути, че не е притеснена и нервна. Че не се страхува от провал. Че Франсоа не й липсва. Че вярва в успеха на непосилната мисия. Мисия, която вече я засягаше лично.

Погледна в отраженията на една витрина, за да провери дали я следят. Малко вероятно, но винаги бе нащрек.

Няколко души от магазина я погледнаха вяло, други с известно любопитство. Но не я виждаха наистина. Погледите им бяха привлечени от външния й вид, което им пречеше да запомнят другите й отличителни черти.

Униформата, която си бе създала прецизно през годините, бе достатъчно атрактивна, за да я забележат хората, но да обърнат внимание само на външния вид: гъста черна коса до раменете, големи черни слънчеви очила, които криеха половината й лице. Вечер ги сменяше с очила с цветни стъкла, макар зрението й да бе безупречно. Впити сини джинси. Кожени ботуши до коленете. Бяла или черна тениска. Никога не носеше сутиен, поради което зърната на гърдите й обикновено се очертаваха под плата. В зависимост от времето носеше едно от двете си кожени якета: кафяво сако, присвоено от гардероба на Франсоа преди няколко години с двойни вътрешни и външни джобове; и черно зимно яке с десетина джоба. Задължително бе ръцете й да не са заети с чанти. На кръста си носеше колан, на който висеше ножът, скрит под якето. В десния си ботуш бе пъхнала пистолет.

Валънтайн набра кода и влезе. Уилям си беше там, където го бе оставила — в паркираната кола.

— Случи ли се нещо, докато ме нямаше — попита тя.

— Музика. Кухненски звуци. Нищо съществено, по дяволите.

По-рано сутринта Валънтайн и Уилям бяха проследили ситроена до кафенето. Докато Грифин и Жаки закусваха, Валънтайн успя да закачи джипиес устройство под колата. Проста, рутинна процедура: влезе в пекарната за кроасани и когато излезе и мина покрай паркирания ситроен, се престори, че изпуска торбичката. Наведе се да я вземе, протегна ръка под колата и — готово.

Но проклетото устройство им помогна само да проследят автомобила до паркинга на търговски комплекс. С твърде много магазини. Нямаше как да разберат в кой точно бяха влезли и какво бяха купили.

Невъзможно бе да наблюдават всички входове, да правят суматоха и да отвлекат Жаки Л’Етоал. Налагаше се да потърсят друга възможност.

След като се върнаха на улица „Сен-Пере“, видяха как Жаки и Грифин слизат от колата с куфар и още един мъж. От откъслечния разговор, който чуха с дистанционния микрофон през следващия половин час, разбраха името му — Малакай — и няколко думи, които подсказваха, че Жаки и Грифин отново ще се опитат да намерят Роби. Но никой от тримата не излезе от къщата или от магазина.

При всеки случай, по който работеше Валънтайн, възникваха най-различни спънки. Но обикновено имаше и успехи. Ако те не идваха по естествен път, тя трябваше да се постарае да ги постигне. В настоящата поръчка, досега се сблъскваше само със спънки.

Тя посочи към лаптопа в скута на Уилям.

— Намери ли някаква информация за мъжа?

— Да, научих много неща. Малакай Самюълс. Терапевт, занимаващ се с прераждания от Ню Йорк.

— И той иска проклетите парчета — ядоса се Валънтайн. — Сам ли е според теб?

— Да. Твърде тихо е за трима души. Дори просто да седят и да не правят нищо.

— Къде може да са отишли, Уилям? Къде според тях е Роби Л’Етоал?

Уилям й подаде компютъра.

— Намерих и това. Никак няма да ти хареса.

Въобразяваше ли си, или Уилям изглеждаше доволен?

Тя погледна към екрана. Чертеж. Отне й няколко секунди да разпознае имота на отсрещната страна на улицата. Сградата имаше два изхода. Вратата на магазина и вратата на къщата. Между тях имаше вътрешен двор, обграден със стена.

— Има само два изхода, които наблюдаваме — каза Уилям.

Валънтайн заби зъби в лъскавата червена ябълка.

— Определено не са ги взели с хеликоптер. — Плодът беше сипкав и тя го хвърли на пода в купчината боклуци и разтри очи. — Трябва да я принудим по някакъв начин да излезе от къщата и да я отвлечем.

— Полицията не я изпуска от поглед.

Писнало й беше от Уилям и от песимистичния му светоглед, от тънкия му писклив глас, от навика му да се покашля, преди да заговори, от зачервените му очи.

Неподходящият партньор беше останал жив. Искаше си Франсоа. Опита се да помисли. Какво щеше да я посъветва наставникът й?

Мелодията е написана, но ти си в състояние да смениш тоналността, темпото. Винаги можеш да включиш китарен риф9.

Косата запарваше тила й. Яката на блузата й бе подгизнала.

Риф.