Загадъчни ухания

Трийсет и четири

22:05 ч.

Върнаха се по същия път, по който бяха дошли: не през работилницата, а през френските врати, водещи към дневната в къщата. Морскосини жакиардови завеси с бели звезди, луни и златисти слънца се спускаха пред прозорците с изглед към двора. Проектиран в началото на XX в. за прабаба й и прадядо й, мотивът се повтаряше из цялата стая. По тъмносиния като нощно небе таван бяха изрисувани златисти звезди. В златистия килим бяха втъкани астрологични знаци. Мебелите от различни епохи бяха подредени артистично — класически, но удобни.

Преди Жаки да успее да отвори уста, Грифин я попита къде е барчето.

— Не знам доколко е заредено, Роби пие само бяло вино.

Жаки натисна огледален панел, който се завъртя и иззад него се появи искрящ шкаф с кристални чаши и красиви старинни кани.

— Всичко в тази къща е скрито зад нещо друго — отбеляза Грифин, наля някакъв алкохол в две чаши и подаде едната на Жаки. — Изпий го. Помага при преживян шок.

— Добре съм.

— Не се и съмнявам. Въпреки това го изпий.

Тя отпи от кехлибарената течност, която прогори гърлото й. Никога не си е падала по коняк, дори отлежал като този.

— Зад някое от огледалата дали се крие и стереоуредба? — попита той.

Жаки посочи към идентичния панел от другата страна на барчето.

— Музика ли ти се слуша?

Грифин поклати глава и вдигна пръст пред устните си. Тя си спомни какво й каза в ресторанта. Щом полицията ги наблюдава, голяма беше вероятността и да ги подслушва.

Грифин натисна горния десен ъгъл на огледалото, то се завъртя и от другата страна се показа стереоуредба. Натисна бутона за изваждане на диска, видя, че уредбата е заредена, бутна го обратно и натисна бутона за възпроизвеждане.

Не сваляше очи от уредбата в очакване на първите ноти. След миг стаята се изпълни с „Danse Macabre“ на Сен-Санс.

Жаки позна произведението.

— Чудесен избор — отбеляза саркастично и седна на дивана с чаша в ръка.

Грифин си придърпа стол, настани се с лице към нея и заговори тихо:

— Знам колко много искаш да го намериш, но се налага да ми се довериш. Трябва да сме подготвени.

— Не мога да понеса мисълта, че е там долу сам и уплашен.

Грифин отпи от коняка.

— Нямаме друг избор, освен да изчакаме.

— Не разбираш — каза тя по-остро, отколкото възнамеряваше.

Грифин остави чашата си на масичката между тях и стана.

— Ако предпочиташ, ще се върна в хотела.

Искаше й се да му каже да си върви, че ще е много по-добре да се прибере. Вместо това обаче поклати глава, разтри китките си и каза:

— Недей. Извинявай.

— Може би не съм разтревожен колкото теб… — Гласът му бе тих и нежен и на Жаки й се прииска да го прегърне, макар той да не я бе докоснал. — Но и аз искам да открием Роби. Моля те, престани да се караш с мен. Не съм ти враг.

Жаки затвори очи.

— Знаеш ли изобщо нещо за тунела? — попита той.

— Една от налудничавите легенди, които семейството ми явно е колекционирало, както другите хора събират порцеланови фигурки. Чувал ли си за Carrières de Paris? — Усети се, че е използвала френския израз, и повтори на английски: — Парижките кариери?

— Да. Градът е построен върху мини, някои от които датират още от тринайсети век, нали така? Камъните, с които е изграден градът, са добивани от въпросните кариери, от които е останала голяма мрежа от празни тунели и пещери, превърнали се впоследствие в катакомби. Фактът е известен на повечето археолози.

— Ексхумирането на трупове от претъпкани надземни гробища, които ставали огнища на зарази, започнало през 1777 г. — продължи Жаки, — точно когато революцията набирала сила и алчността на правителството за земя растяла. По това време фирма „Л’Етоал“ вече била основана. Дядо ми се шегуваше, че предците ни не са горе на небето, а долу в мазето. „Град върху бездна“, така го наричаше. Като малка, когато не получавах каквото исках, тропвах с крак и…

— Защо ли не съм изненадан.

Жаки не обърна внимание на коментара на Грифин и продължи:

— Дядо Шарл ме предупреждаваше да внимавам. „Ако тропаш твърде силно, ще пробиеш дупка и ще пропаднеш в земята. А там ще се сприятелиш със скелетите.“

Дядо й още й липсваше; старецът беше починал, след като тя замина за Америка. Всички роднини, които обичаше, бяха мъртви, с изключение на Роби.

— Не му вярвах. Питах го откъде знае, че долу са погребвали хора. Когато поотраснах, ми разказа, че двамата с брат му участвали в Съпротивата по време на Втората световна война и използвали тунелите под Париж, за да помагат на съюзнически войници и летци да избягат. — Жаки стана и отиде до стъклените врати към двора. Дядо й беше посадил наследствените розови храсти, като ги е събирал от цяла Франция и Англия. Беше създавал и хибридни сортове, тъй като искаше да разполага с аромати, които другите парфюмерии нямаше да могат да копират.

Навън ръмеше ситен дъжд сред сияеща мъгла. Тя отвори вратата и вдъхна сладникавите нощни ухания и зеления свеж въздух.

— Дядо разправяше, че си имал отделен вход за тунелите и е по-таен от повечето други заради начина, по който е скрит. Роби не го оставяше намира с молбите си да ни заведе долу.

— Направи ли го?

— Не.

Грифин стана да долее коняк в чашите им. Жаки не си бе и представяла, че някога ще го види тук.

Но не беше ли тази стая склад за спомени? Семейни антики и артефакти още от XVIII в. стояха по масички и етажерки. Миниатюрни шишенца за парфюми със сребърен обков, натрупани от някоя прапрабаба. Богата колекция от всевъзможни кутии за енфие „Лимож“, събирани поколения наред.

Бабата на Жаки си бе падала по рамки с инкрустирани камъчета, кристални орнаменти, волани, поръбени с марказит, късчета злато, украсени с перли. Десетки подобни предмети блещукаха из стаята. Някога портретите на отдавна починали роднини бяха стояли в рамки на Фаберже, но бяха разпродадени преди много време.

На полицата над камината стоеше златен часовник със символите за земя, луна, слънце, звезди и зодиакални знаци. Той показваше не само датата и часа, но и настъпването на залеза и изгрева на слънцето и луната.

Жаки го бе зърнала на ъглова сергия на пазара една неделна сутрин. Часовникът беше счупен. Баба го купи въпреки възраженията на майка й, че не може да се поправи. Баба й потупа Одри по ръката, както обикновено. „Красив е. Ще намерим начин да го ремонтираме.“

Колекцията на Роби от парчета малахит, кварц, лапис лазули и нефрит обрамчваха часовника. От другата страна, пълна със зеленина, стоеше купа „Лалик“ от матирано стъкло в бяло и синьо, която Жаки и майка й купиха по време на една от редовните им летни почивки в Южна Франция. Всичко наоколо извикваше спомени.

— Възможно ли е дядо ви да е водил Роби в катакомбите, без ти да знаеш?

— Разбира се. Дядо… почина шест години след като заминах за Америка и беше в добро здраве до самия си край.

— Кога е конструиран лабиринтът?

— Точната дата ли? Не знам, но ето там има чертежи на къщата и двора. — Посочи към седем гравюри в рамки. — От 1816 година са, а скицата на лабиринта е предпоследната.

— Значи е възможно шахтата в центъра да е входът за подземните тунели, за които ви е разказвал дядо ви. И навярно го е показал на Роби.

— Да, не ти ли се вярва? — Жаки се въодушеви от идеята. Ако брат й е долу, може би наистина е в безопасност. — Град на мъртвите под къщата ни е точно от онзи тип мистерии, които се нравят на Роби.

Грифин се взря в чашата си и каза:

— Като дете исках, когато порасна, да съм от хората, чиито приятели и любовници имат тайни.

— И така ли стана?

Той кимна.

— Открих, че всички имаме тайни. Ти знаеш повечето от моите.

— Преди ги знаех, но… — Жаки не довърши мисълта си.

След малко Грифин рече:

— Трябва да проверим нещо в интернет. Имаш ли компютър?

Жаки донесе лаптопа си от бюрото в ъгъла.

— Има безжичен интернет, Роби се погрижи. Какво търсиш?

— Първо ще потърся карти. Със сигурност ще има. Трябва да разберем какво има в тунелите, за да се подготвим. Колкото повече знаем, толкова по-голяма е вероятността да успеем.

През следващия час двамата седяха един до друг на дивана. Не си казваха почти нищо, но прочетоха много. По-голямата част от информацията се срещаше и на английски, и на френски и на Жаки не й се наложи да превежда много.

Градът под града първоначално снабдявал Париж с камъните, необходими за изграждането на големите имения, широките булеварди и мостовете. Получените тунели след това се превърнали в дом за костите на над шест милиона покойници, тъй като гробищата не можели да поберат повече. През годините катакомбите се използвали за импровизирани бункери на Съпротивата през войната, галерии за авангардни творци и маршрути за бягство. Само около километър и половина от цялата мрежа официално е отворена и сега е туристическа забележителност. Но законът не пречеше на решителни любители на подземията да слизат долу по всевъзможни причини.

— Незаконно е да се ходи из тунелите — каза Жаки, докато преглеждаше поредната статия. — Дори не искам да чета историите за хора, които са се изгубили и повече не излезли. Тунелите са с обща дължина 305 километра. Неизследвани са, а повечето дори не са обозначени и са опасни.

— Промъквал съм се из пирамиди. Знам как да обезопася разходката ни.

— Как ще го открием из цялата плетеница от тунели?

— Намерил е начин да те отведе до тунела. Ще измисли как и да те повика при себе си.

Според древните гърци мойрите — трите богини на съдбата — се появяват седем нощи след раждането на дете. Тяхната задача е да определят насоката в живота на бебето. Клото тъче нишката на живота, която Лахесис мери, а Атропос прерязва, когато реши на колко години ще умре детето и как ще настъпи смъртта.

Въпреки че богините взимаха решенията, човек имаше свободата да влияе върху съдбата си и да я променя. Жаки бе убедена, че всичко в митологията е метафора. Не вярваше в съдбата. Но докато се взираше в Грифин, се чудеше за странното съвпадение той да се окаже в Париж точно сега. Грифин. Експерт в мисии като тази, необходима за спасяването на брат й.

„Няма съвпадения“ — чуваше гласа на брат си. Наскоро още някой й бе казал същото. Опита да си спомни кой. И се сети — Малакай Самюълс.

Жаки погледна отново към екрана.

— Тук пише, че повечето тунели са на над трийсет метра дълбочина. И ти ги изчисли толкова, когато хвърли свещта.

— По това колко време пада, да.

— Значи прави седем етажа стълби в зависимост от разстоянието между стъпалата, нали?

Той кимна.

— Седем етажа, два пъти по-високо от къщата.

— Не е нужно да идваш, ако нещо те притеснява. Нека аз отида. Слизал съм и по-надълбоко. Изобщо няма да ме затрудни.

— Става въпрос за Роби. Ще се справя.

— Има няколко номера, които помагат да не се паникьосваш. Първо, не си представяй какво има пред теб. Най-страшното е, ме не виждаш напред и не знаеш къде свършва тунелът.

— Не ме е страх от височини. Логично е да предположа, че и дълбочините няма да ме уплашат.

— А от тъмното?

— Не. Обичам тъмнината. Действа ми успокояващо.

Грифин се засмя.

— Е, тогава ще си напълно спокойна, защото долу ще е непрогледна тъмнина. Дотам не стига дневна светлина. В тази статия пише, че в началото на двайсети век използвали катакомбите за отглеждане на гъби.

Жаки погледна към часовника на полицата. Десет часът.

— Магазините ще отворят чак след дванайсет часа.

Грифин проследи погледа й.

— Трябва да поспиш.

— Няма да мога.

— Няма да можеш да помогнеш на Роби, ако си изтощена. — Той прекоси стаята и остави чашата си на барплота. — Не бива да стоиш сама в тази къща. Ще спя на дивана.

— Не се страхувам да съм сама.

— Знам — отвърна й почти огорчен, — но аз се страхувам за теб и ще спя по-спокойно, като знам, че не си сама.

— Не съм в опасност, Грифин.

Той само кимна.

— Нима мислиш, че ме грози опасност?

— Нека не рискуваме.

Жаки го погледна и задържа погледа му. Едно време си представяше толкова много истории, все с негово участие. Едно време си мислеше, че ще са заедно завинаги. Едно време вярваше в него по начин, по който сега знаеше, че не бива да се вярва на никого. Да, имаше големи очаквания за него. За него и за Роби, а и за себе си. Възможно е да се е почувствал под твърде голямо напрежение. Може би Жаки бе сгрешила, като желаеше толкова силно той да преуспее и да си въобразява, че постиженията определят какъв си като личност. Но той бе успял, нали?

— Защо клатиш глава? — попита я Грифин.

— Не съм усетила.

— Клатеше я, все едно спореше с някого.

— Сега се занимаваш с онова, за което винаги си мечтал, нали? — попита тя.

— През по-голямата част от времето, да.

— Така си и мислех — усмихна се тя.

— Ти още тогава знаеше какво искам да постигна.

— Тогава какъв е проблемът, Грифин?

— Не можех да понеса мисълта, че ще се проваля.

— Как така да се провалиш?

— Да те разочаровам.

— Кого? Мен ли? Или себе си?

Той се поколеба за миг, но накрая отговори:

— Тогава мислех, че не искам да разочаровам теб. Сега не съм толкова сигурен.

Грифин се върна и седна до нея на дивана. Постави ръка на рамото й и я обърна с лице към себе си.

— Задаваш невъзможни въпроси, знаеш ли? Неща, за които не се пита. Пряма. Директна. Не си се променила — засмя се той, но не радостно. — Искаш да стигнеш толкова далеч. Да научиш толкова много. Прекалено много. Страшно си любопитна, да му се не види.

— Не. Спрях с любопитството отдавна.

— Лъжеш — прошепна й, придърпа я към себе си и я целуна.

В главата на Жаки се въртяха още въпроси, опитваха се да й привлекат вниманието, настояваха да ги вземе на сериозно. Но натискът на устните му я разсейваше. Беше уморена. И да, страхуваше се. Нищо нямаше да стане, ако спреше да мисли, ако останеше в прегръдката му още малко. Нали?

Мирисът на Грифин я обгърна. Ако се оставеше, можеше да се изгуби сред уханието. Ако забравеше какво се е случило между тях… не, нямаше да забрави, просто за малко нямаше да мисли за миналото. Само още малко. От толкова отдавна не е усещала това неотложно привличане. И искаше да му се отдаде.

Само че не с Грифин.

С всеки друг, но не и с него.

След като я напусна, й бе необходимо ужасно много време, за да се съвземе. Сега беше ли достатъчно силна, та да си достави удоволствие, без после да се срине емоционално? Във вените й пулсираше смесица от страст и ярост. Пръстите й се забиха дълбоко в ръцете му. Дръпна го рязко към себе си с надеждата да го заболи, но от начина, по който той се притисна още по-силно в нея, явно не го бе заболяло. И тогава пръстите му се впиха в плътта й.

Утре по кожата й щеше да има синини. Черно-сини отпечатъци от докосването му. Той отдавна я бе напуснал и бе оставил невидими рани, които така и не зараснаха напълно. Тези синини щяха да минат. Те бяха само повърхностни.

Тялото й я предаваше. От години Жаки се бе съпротивлявала на спомените за този мъж. Не им позволяваше да я изкушат. А сега? Сега се предаваше пред всяко усещане, което той предизвикваше у нея.

По дяволите! Тялото й не го бе забравило. Помнеше мириса и вкуса му. Как косата му се къдреше на тила. Топлината на кожата. Начина, по който обвиваше цялото й тяло в прегръдката си, тъй че целият свят се стопяваше и двамата оставаха сами със слети устни. Засрами се от копнежа да се притисне в него без дрехи. Желанието й бе по-първично и неотложно, отколкото когато и да било преди, отколкото изобщо си бе представяла, че е възможно. Изведнъж нуждата да го почувства върху себе си стана по-наложителна и от необходимостта да диша.

Пръстите й напипаха копчетата на ризата му.

Грифин нито я спря, нито й помогна. Остави я да го съблече. Наблюдаваше я. Жаки имаше чувството, че с всяко движение признава нещо, което той искаше да знае.

Жаки прошепна:

— Помниш ли как се чувствахме заедно?

Грифин не отговори.

Жаки искаше той да говори. Да не й позволява да се отнесе в мислите си. Ако успееше да го накара да каже нещо, може би нямаше да си въобразява, че могат да започнат наново. Едно беше да си припомниш миналото, но Жаки не искаше да отваря нови вратички към бъдещето. Не и с мъжа, на когото бе дала толкова много, а той беше пропилял дара й.

— Преди такова ли беше усещането? — попита тя.

Грифин я накара да замълчи с целувка.

Тя издърпа ризата му от панталона и я разкопча. Свали сутиена си. Притисна гърди в неговите. Усети хладния въздух по гърба си и топлата кожа върху гърдите си.

— Помниш ли?

Грифин плъзна устни по шията, по гърдите й и оставяше целувки върху кожата й като послания, написани на език, който тя вече не можеше да разгадае. Той споделяше тайни с кожата й. Тялото й ги разбираше, но умът й — не.

Жаки искаше да го използва като средство, за да отвлече мислите от брат си поне за малко. Съвсем в реда на нещата беше да използва Грифин. Той я бе наранил. Дължеше й поне това.

Устните му стигнаха до рамото й — до мястото, което за пръв път бе открил, когато Жаки беше седемнайсетгодишна — захапа го лекичко и по гърба й пробягнаха искри.

Жаки усещаше мека, приканваща тъмнина. Не като студения мрак на тунел, водещ под земята, където чакаше Роби. Това тук беше кръвожадна тъмнина. Жаки бе сигурна, че ако отнякъде я огрее светлина, ще е наситена в червеникавокафяво и ухание на рози, канела и мускус.

Никой от любовниците й, освен Грифин, не караше тялото й да излъчва точно този аромат. Сякаш той възбуждаше нещо скрито в нея, което се отваряше и разцъфваше под пръстите, езика, зъбите, устните и члена му.

Вече голи, двамата се преместиха от дневната в спалнята върху леглото от детството ѝ, застлано с мека светлосиня плюшена покривка.

Когато бяха заедно, винаги бяха тихи. В колежа и двамата имаха съквартиранти в тесните, пренаселени общежития. Когато тя го заведе на гости у баба си в Грас, гледаха да не вдигат шум, за да не събудят останалите. През деня Грифин водеше Жаки и Роби на експедиции по археологически обекти от времето на римляните и катарите. Спираха да обядват под някоя сянка, скрити от палещото слънце на Прованс. Ядяха мед с дъх на лавандула, намазан върху франзели с козе сирене, и пиеха сладко плодово вино. Щом Роби се отдалечеше да търси късчета от отдавна отминали епохи, Жаки и Грифин лягаха на тревата и изследваха телата си с пръсти, малко забързано, за да приключат, преди той да се е върнал.

Сега нямаше нужда да са предпазливи. В къщата нямаше никого, освен призраците на предците й, които живееха тук от почти триста години. Каквото и да направеха с Грифин, едва ли щяха да ги шокират. През годините със сигурност се бяха нагледали на какво ли не.

Изведнъж в съзнанието й изникна образ: как мъж и жена се любят тук, в тази къща, в тази стая, сякаш техният образ се наслагваше върху нея и Грифин. Миризмите, излъчващи се от тях обаче, бяха съвсем различни. Кисели и горчиви. Лепкава пот, пудра за лице и восък от свещи. Аромати, които баща й никога не използваше в работата си, нито пък двамата с Роби в игрите си. Старомодни миризми от друго време.

Жената — същата жена от халюцинациите ли беше? — плачеше на рамото на мъжа. Сълзите й попиваха в кожата му. Дори докато той проникваше в нея и я изпълваше по начина, по който и тя бе забравила, че е възможен — по същия начин, по който Жаки бе забравила, че я изпълва Грифин, — мъжът шептеше, че съжалява, че ужасно съжалява и не е искал да й причини болка.

А дали не го казваше Грифин? Жаки не съумяваше да разграничи образа, миризмите и думите.

Някъде в далечината се чу писък, разбиването на дърво и тежки стъпки, след което се разнесе нова миризма — която надделя над всичко останало, — миризмата на страх. Промъкна се под вратата и през процепите на прозореца. Изгърмя изстрел. Блъсна я паника, по-силна от тласъците на мъжа. Обхвана я страх, че това им е за последно. Тъкмо се бяха събрали, отново ли щяха да бъдат разделени?

— Не, не и сега, след като най-накрая разбрах, че си жив — изхлипа Мари-Женвиев.

Или пък го каза Жаки? Плачеше ли? Това нейните сълзи ли бяха? Някой друг ли изричаше думите? Усещаше Грифин вътре в себе си. Грифин беше, нали? А не Жил.

Заляха я вълни от нови усещания. Обвиха я букети от ухания. Рози. Канела. Мускус. Усети собствените си солени сълзи и сладките му устни. Телата им бяха плътно прилепени. Не знаеше къде започва единият и къде свършва другият. Докосването и уханието му бяха като наркотик. Някога означаваха толкова много един за друг. Бяха създали свой отделен свят и въпреки това се отказаха от него. Той се отказа, той я напусна. Отказа се от връзката им, от нея, от магията, която телата им сътворяваха — по-мистична от който и да било аромат, създаван от парфюмерист. Това е уханието на тайни и докато го усещаше, щеше да живее вечно.

Жаки изви бедра нагоре. Срещаше тласъците му с тялото си, костите й се триеха в неговите. Плътта им се сблъскваше с плясък. Лицето му бе заровено в шията й. Устата му отново намери рамото й. Онова място. Разтърсиха я тръпки. Пръстите му се впиха в кожата й. Тя го обгръщаше, но той беше навсякъде около нея. Нямаше спомени и въпреки това всичко беше само спомен.

— Плачеш ли? — прошепна той.

Жаки не бе сигурна, а и не искаше да знае. Пак ли е получила пристъп? Какво друго би могло да бъде? Странен полусън. Зловещо красив. Изпълнен с горчива тъга. Друго време. Отдавна отминал век. Мъж и жена в тази стая. Изгубена любов. Намерена любов. Правеха любов, изпълнени със скръб пред лицето на някакъв ужасяваш страх.

Жаки потрепери. Грифин сбърка реакцията й със страст и отново изви гръб в нов силен тласък. И Жаки пак потъна в тъмнината — този път по-наситена и по-плавна. Миризмите се сливаха в един по-пищен, по-горещ, по-разтърсващ аромат. Тя вървеше през лабиринта. Той бе в центъра. Протегна ръце към нея. Движеха се като един — любовници, свикнали един с друг, които сякаш танцуваха така в прегръдките си от стотици години.

Повече нямаше да има тъга. Нямаше повече да има копнеж, защото нямаше повече да се разделят. С този акт подпечатваха съдбите си. Те бяха две злочести половини, които най-накрая се събираха в едно и не оставяха място нито за въздух, нито за огън, за ухание или воня, за вода, за дъх. Бяха заедно. Без мисъл, мъдрост или думи. Бяха заедно, както открай време, завинаги, помисли си Жаки в миг на просветление, когато я заля забравата, възможна само при толкова дълбоко и болезнено избухване.