Загадъчни ухания

Четирийсет и седем

Двамата мъже се взряха в тъмнината, а челниците на каските им осветиха сцената. Жаки видя как по лицата им се изписва шок, когато осъзнаха, че тя се намира в сериозна опасност.

— Ани? Какво правиш? — попита Роби. — Пусни сестра ми!

— Дай ми парчетата, веднага!

— Мислех си, че те познавам.

Ани сви рамене сякаш забележката му не бе от значение. Все пак Жаки усети как тялото й, притиснато в нейното, потрепери.

— Не е нужно всичко да свърши трагично. Имам пистолет и въже. Вие избирате кое от двете да използвам. Да си представим най-цивилизования вариант: аз взимам съкровището, завързвам ви и тримата, оставям ви тук и щом доставя дара, предназначен за Негово Светейшество, ще се обадя в полицията и ще им кажа къде сте.

— Ние сме трима, а ти си сама — каза Грифин с глас, режещ като нож.

— Вие сте двама, но аз държа нея. И имам пистолет.

Жаки усети как въздухът около нея се раздвижва.

Ухание на старинно, на икони, разпадащи се на прах само при едно докосване. Мирисът на делтата на Нил. Палмови листа. Жени, опиянени от власт. Мъже, изпълнени с похот. От миризмата й се повдигна. Нямаше съмнение, уханието постепенно я тласкаше към лудост. Започна да диша през устата. Съсредоточи се върху брат си, който притискаше ръкав върху кървящата си рана и гледаше Ани с такова объркано изражение, че на Жаки й стана мъчно за него. Премести поглед към Грифин, който дишаше тежко и се опитваше да й каже нещо с очи.

Жаки отново погледна към Роби.

— Дай й парчетата, те не струват нищо — каза му тя.

— Не е вярно. И много добре го знаеш. Видях изражението ти, видях…

— Роби! — извика Грифин.

Жаки разбра, че иска да го прекъсне, преди да е издал важна информация.

— Времето ви изтича — рече Ани. — Май се нуждаете от стимул.

Изведнъж Жаки усети студеното дуло на пистолета, което Ани опря в слепоочието й.

— Един изстрелян куршум тук долу може да предизвика лавина. Тогава никой няма да се измъкне. Дори ти — каза Грифин на Ани.

— Обмислила съм рисковете.

— Ако ние пострадаме, как ще намериш обратния път?

Монахинята се изсмя.

— Маркирах маршрута с инфрачервено мастило. Ще изляза без проблем. Роби, моля те, дай ми парчетата.

Грифин кимна на Роби.

— Прави каквото ти казва. Остави парчетата на пода и отстъпи назад.

Роби поклати глава.

— Познавам я. Няма да нарани Жаки. Не е способна на подобно нещо.

Жаки усети как жената потреперва силно.

— Не можем да разчитаме, че е онази, за която се представя. — Грифин посочи към точка на земята. — Остави парчетата там.

Монахинята стисна Жаки по-здраво, а Жаки се взря в брат си. Роби пристъпи напред и бързо остави копринената торбичка на посоченото място.

— А сега се дръпни назад — нареди му Грифин.

Роби се върна назад. В същия миг челникът на каската на Грифин освети лицето му и Жаки видя, че бузите на брат й са мокри от сълзи. Искаше да отиде при него и да го прегърне. Искаше да го успокои, както се утешаваха взаимно като деца. Вместо това погледна към Грифин. Очите му бяха вперени в нейните. Но опитите му да предаде мълчаливо послание оставаха безуспешни. Нямаше представа какво се опитва да й каже.

Ани тръгна бавно към торбичката и повлече Жаки със себе си.

Грифин изрично бе казал на Роби къде да остави торбичката. Жаки заоглежда земята и се опита да разбере защо бе избрал точно това място. Трябваше да има причина. Какво знаеше за пещерата, което тя не бе видяла? Какво е забелязал, което на нея й е убягнало?

Когато наближиха, уханието на керамичните парчета стана по-наситено. Понесе се към нея с нотки на дим. Като облак от остра миризма. Дори от метър-два, дори при дадените обстоятелства, усети притегателната сила на неуловимия древен аромат. Река от тъга. Пустиня от обещания. Разпознаваемите пикантни нотки и неразпознаваемите тонове, които я примамваха. Решена да запази съзнание и да остане в настоящето, се дръпна назад. Отказа да се предаде пред уханието. Изненадващо, поне за известно време, успяваше да устои.

Жаки прецени, че са на по-малко от метър от торбичката. Щом стигнеха до нея, Ани щеше да се наведе да я вземе. Или щеше да накара Жаки. И в двата случая щеше да се наложи монахинята да отпусне хватката си. Какво би могла Жаки да направи тогава? Да сграбчи пистолета? Ами ако гръмне? Грифин ги предупреди, че един изстрел тук долу може да предизвика срутване.

Брат й още стоеше близо до торбичката, неспособен да я остави.

— Роби — каза Грифин по-тихо в опит да убеди брат й да се отдалечи. — Просто ги остави. Забрави ги.

Роби, изглежда, не съумяваше да изостави реликвата.

В тези ужасяващи мигове с ръката на Ани, обвита плътно около нея, с притиснато до слепоочието оръжие, със стотици поводи за тревога, Жаки си мислеше за удивителната вяра на брат си. За това какво ли е да те е грижа толкова много за нещо, да вярваш така дълбоко, та дори пред лицето на опасност като сегашната да ти е трудно да се откажеш. Каква ирония. Тя е убедена единствено в това, че не вярва. Да гледа на историите просто като на истории и нищо друго. Да ги разгради до метафори и нищо повече. Жаки е реалист: хората бяха създали вярата, за да осветят мрака, за да намерят за какво да се хванат в бездната на небитието.

Вече бяха стигнали достатъчно близо до торбичката, че да могат да я вземат. Жаки усети Ани да се колебае. Дали се чудеше как точно да се пресегне за нея?

От другия край на пещерата Грифин я пронизваше с очи. Какво, по дяволите, се опитваше да й каже? Тя килна глава настрани. Какво й казваше?

Щеше да има само един шанс да…

Ани отпусна хватката си около тялото й. Жаки се откопчи и бързо се дръпна назад.

Ани посегна към торбичката.

Грифин се наведе. Взе нещо от земята. В тъмното Жаки не видя какво. Той вдигна ръка. В следващия миг отекна силен трясък.

Ани падна просната на земята и изпусна пистолета си.

Оръжието на Грифин — пожълтял череп с кухи очи, се изтъркаля към Жаки.

След миг Грифин се спусна върху Ани, прикова я към земята, хвана ръцете й и ги изви зад гърба й, след което я притисна с коляно с лице към пода.

Монахинята се бореше да се измъкне. Грифин се бореше по-силно. Тя не издържа и той отново я притисна към земята. Хвана я за врата.

— Жаки, вземи пистолета.

Жаки го потърси пипнешком в тъмното.

— Роби, вземи… — преди да е довършил, Роби вече прибираше копринената торбичка.

Ани ожесточено продължаваше да се съпротивлява. Грифин дръпна ръцете й по-силно. Тя не се отказваше. Той я натисна по-силно с коляно. Тя успя да изхлузи якето си и се опита да го изрита. Грифин изви ръцете й още повече. Монахинята нададе пронизителен вик. За секунди по горната устна и челото й изби пот. Грифин я бе контузил сериозно, вероятно й бе извадил рамото.

— Жаки, пребъркай я. Каза, че носи въже.

— Не си правете труда — избумтя глас от другия край на сводестата пещера. Гневен, пронизителен глас. — Тя доведе и мен. А сега я пусни и се отдръпни.