Десет

Париж, Франция 14:12 ч.

Франсоа Лий стоеше във вестибюла на сградата и чакаше да му отворят, за да се качи. Ползата от това Валънтайн да наеме апартамент в този небостъргач, беше, че движението по улицата никога не стихваше дори в малките часове. Дори някой да наблюдаваше входа, нямаше да обърне внимание на трима мъже, които пристигат поотделно четирийсет минути един след друг.

Той потропваше с нокът по циферблата на ръчния си часовник. Мирисът на лук и чесън му напомни, че е гладен. Надяваше се тя да има някаква храна. Беше пропуснал обяда и сега червата му къркореха. Валънтайн трябваше да поддържа кухнята заредена с провизии, но често забравяше. Опитваше се, но ненавиждаше домакинските задължения и той не я винеше. Тя работеше за триадите почти от десет години и искаше да се издигне в йерархията, да поема повече отговорности, да излиза по-често на акции. Но беше жена, в организация, която по принцип не толерираше жените. Беше я предупредил, когато тя му заяви желанието си да се присъедини към тях. Валънтайн беше инат и бе убедена, че ще ги накара да се променят и тя ще е изключението.

— Виж колко много постигнах вече — казваше му през смях. — Не си и предполагал, че ще стигна толкова далеч, нали?

Да, в началото. А през онази мразовита февруарска нощ преди дванайсет години не му бе и минало през ум.

Франсоа бе приключил с изпълнението си в клуб „Джаз Хот“ в Китайския квартал в два часа сутринта. Когато си тръгна, улицата вече бе пуста. Или поне така си мислеше, докато не се препъна в тяло, сгушено под навеса на един вход.

Погледна надолу и видя кльощава китайка с дълга права черна коса. Въпреки студа, момичето не носеше палто, а само изцапана копринена рокля без ръкави в червено и оранжево и черни кожени ботуши с висок ток. Ръцете й бяха голи, а белезите от спринцовка по тях говореха красноречиво. Наведе се и погледна лицето й. Посинели устни. Бледа сивкава кожа. Твърде бледа.

Разтърси я, но тя не реагира. На земята около нея не се виждаше никаква връхна дреха, нито чанта. Роклята й нямаше джобове, в които да потърси документ за самоличност. Какво да прави? Беше късно и студено. Той бе уморен. Но момичето беше само и безпомощно. Подминеше ли го, вероятно нямаше да оцелее на улицата. Франсоа го вдигна и го отнесе до малката си кола. То беше още дете, а кожата му беше твърде студена.

В болницата една сестра и санитар поеха момичето, сложиха го на носилка, попитаха го дали знае какво му е и когато той отвърна, че не знае, го откараха нанякъде.

След няколко минути сестрата на регистратурата седна до него и го засипа с въпроси. Имала ли е някакви заболявания? Изглежда, била взела свръхдоза наркотици. Наистина ли не знаел какви? Как се казвала? Той как се казва? Каква е връзката им?

Франсоа реши, че ако каже истината, няма да направи услуга нито на момичето, нито на себе си. Полицията нямаше да повярва, че просто не е могъл да го подмине и да го остави на студа. Щяха да заподозрат, че е наркопласьор. Или още по-лошо — че й е сводник.

— Тя ми е племенница — рече той. — Брат ми ужасно се притесни. Живеят в Шербур. Тя избяга от къщи преди няколко дни и предполагам, е дошла да ме търси в клуба за помощ… но не е успяла да стигне.

— Как се казва? — попита го сестрата.

Франсоа не знаеше, затова й измисли име — първото, което му хрумна, вдъхновено от последната песен, която изпълни същата вечер: „Моя Валънтайн“.

— Фамилия?

Даде своята фамилия.

През следващите осем часа седя в чакалнята и задрямваше на пресекулки, докато лекарите се бореха за живота на Валънтайн Дий.

По улиците имаше достатъчно проститутки, но той никога не бе изпитвал нуждата да се прави на светец и да спасява някоя от тях. Защо точно тази? Защо го бе грижа какво ще стане с нея?

Най-накрая му позволиха да я види на следващия ден следобед. Косата й беше мокра, а жълтеникавата кожа — плувнала в пот. Тялото й се тресеше от абстиненцията. Беше толкова слаба, че синята болнична нощница се диплеше като палатка около нея. Малко изгубено момиченце.

При вида на отчаянието в погледа й очите му се насълзиха.

Макар Валънтайн да не показа, че го е забелязала, сестрата му каза да остане.

— Правете й компания, покажете й, че някой е загрижен за нея.

Но той не я познаваше. С какво би й помогнал, като покаже, че го е грижа? И въпреки това стоя до леглото й, докато тя се гърчеше, повръщаше и стенеше. Стоя там и през целия следващ ден, когато тя преживяваше най-тежката фаза от абстиненцията.

След това редовно ходеше на свиждане на Валънтайн. Идваше всяка сутрин рано и тръгваше чак когато беше време да върви в клуба. Лекарят му съобщаваше какво е състоянието й веднъж дневно и изброяваше какви антидепресанти и успокоителни й дават.

— Възстановяването ще е бавно — предупреди го той.

Всеки път, когато Франсоа влезеше в стаята, Валънтайн извръщаше глава. Заговореше ли й, тя стисваше устни. Сестрата му обясни, че е типично за периода на очистване на организма и не бива да го приема лично.

Когато пристигна на петата сутрин, лекарят каза, че могат да я изпишат, ако той е готов да я прибере у дома.

Да я прибере у дома ли? Не бе помислил за това. Не можеше да я отведе в своя дом.

Влезе в стаята и я завари седнала на ръба на леглото, изкъпана и облечена. Болезнено слаба и с мрачно изражение на лицето. Не плачеше, но той забеляза следите от сълзи по бузите й.

— Няма да те изпишат, ако някой не те вземе — каза й Франсоа. — Има ли на кого да се обадим, за да те прибере?

Тя не отговори.

Роклята, с която бе облечена, когато я докара в болницата — туниката от червена и оранжева коприна с малки червени панделки на презрамките — изглеждаше опърпана на ярката болнична светлина. Ботушите й с износени подметки изглеждаха евтини.

— Имаш ли къде да отидеш?

Мълчание.

— Имаш ли сводник? С него ли живееш? Той ли ти даваше наркотици?

Тя продължи да мълчи, но на челото й потрепна тънка синя вена.

— Ще те подслоня за известно време.

Тя сви рамене.

— Искаш ли да те подслоня?

Най-накрая тя го погледна. Яростта в очите й го стресна.

— Искаш да ме изчукаш в замяна на подслон ли? Това ли искаш? — изсъска тя дрезгаво. — Повече никога няма да го правя. Никога. Ще намеря начин да се грижа за себе си, но съм дотук с тези работи.

— Не искам секс — засмя се Франсоа. — Скъпа, аз съм гей.

Момичето повдигна вежди.

— Каква е уловката тогава? Какво трябва да направя?

— Не е нужно да правиш нищо. Освен да спреш да се друсаш.

Подозрителното й изражение бе заменено от изненада.

— Защо искаш да ми помогнеш? — гласът й изведнъж прозвуча като на малко момиченце.

Той не отговори. Не знаеше какво да й каже. В продължение на няколко секунди се гледаха мълчаливо. Валънтайн, седнала на крайчеца на леглото, краката й дори не достигаха пода; Франсоа на стола с тапицерия от изкуствена кожа и напукани облегалки. От коридора долиташе глъчката на медицинския персонал, който сновеше напред-назад.

— Като дете бях много различен от брат си и сестра си — заговори Франсоа. — Никой не ме разбираше… освен кучето. По принцип то беше на всички, но на практика си бе мое. Дори спеше при мен. Преди да си легна, го извеждах да си свърши работата. То хукваше нанякъде, но аз винаги го чаках и то винаги се връщаше. Една нощ го търсих чак до сутринта. И след това отказах да отида на училище, за да продължа търсенето. Мислех си колко ли безпомощно и уязвимо се чувства. След като не го намерих и на следващия ден, започнах да се моля някой да го е прибрал. Не ме беше грижа дали са го откраднали. Исках само да не е някъде само… ранено…

Черните очи на Валънтайн потъмняха още повече.

Франсоа усети как вероятно й е прозвучал разказът.

— Нали не те обидих? Исках просто да кажа, че се тревожех за него и…

— Ще дойда с теб.

Майката на Валънтайн била проститутка и наркоманка, чийто сутеньор видял потенциал в дъщеря й. Не било трудно да закачи момичето на хероин и да го изкара на улицата да проституира.

Но на Валънтайн й трябваше много време, за да започне да се доверява на Франсоа и да се убеди, че той не се ръководи от скрити мотиви.

Колкото и да опитваше, не успя да я накара да се отпусне през първите няколко седмици, докато тя не разбра, че Франсоа е джаз музикант. Освен това беше експерт по бойни изкуства и заемаше висок пост в китайската мафия.

Валънтайн го помоли да я обучи и се оказа схватлива ученичка. Страстта й към изкуството на самозащитата растеше, колкото по-добра ставаше, и накрая се превърна в мания. Твърде дълго момичето се бе чувствало като жертва и се пристрасти към опиянението си от новооткритата независимост, както преди това към наркотиците.

След като овладя бойните техники, поиска да научи всичко за престъпната фамилия, към която се числеше Франсоа.

Той й обясни, че да си член на триада, е благородно призвание. Още от 1000 г. пр.Хр. селяните си организирали тайни общества, за да се защитават от зли господари и лидери. Дори китайските монаси се посветили на борбата с несправедливостите, предизвикали формирането на триадите. С времето тези групировки участвали в свалянето на корумпирани императори и падането на нечестни политици.

За човек, който не бе преминал никакво ритуално или морално обучение, строгият конфуциански етичен кодекс, мистиката и натоварените със символизъм церемонии се харесаха на Валънтайн. Тя бе твърдо решена да стане пълноправен член на парижката триада, макар само шепа жени да достигаха до това ниво.

Досега Валънтайн никога не се бе чувствала част от семейство. Лоялността й беше безгранична. По време на церемонията по приемането се бе заклела във вярност и бе изрецитирала трийсет и шест клетви по встъпване, датиращи отпреди двеста години, без гласът й да трепне:

— Няма да издавам тайните на фамилията, нито на братя и сестри, нито на съпруг. Няма да издавам тайни срещу пари. Ако престъпя клетвата си, нека умра от остри мечове.

Скоро Валънтайн се превърна в ценен член на екипа на Франсоа. Но напоследък започваше да се изнервя. За жените съществуваха твърде много ограничения. Парижкият клон на китайското черно общество имаше хиляди членове, но нито една жена с по-висок ранг от нея.

Франсоа отново погледна часовника си. Какво правеше Валънтайн? Да не би да бе разбрал погрешно часа? Той извади мобилния си телефон и пак прочете съобщението. „Тя ще те чака в два часа и петнайсет минути днес следобед. Носи пари в брой.“

Със съобщения в този дух се уговаряха срещи, но от съвсем друг тип. Ако случайно някой му откраднеше телефона или ако полицията имаше повод да го изиска, щяха да си помислят, че е мъж със сравнително активно либидо, който предпочита проститутки пред обременяващите традиционни връзки. Франсоа рядко си уговаряше повече от две срещи седмично.

Входната врата се отвори и през нея влезе млада жена. Русокоса, с бяла блуза с дълбоко деколте и тясна черна пола. Тя го погледна открито, взря се в черните му ботуши от крокодилска кожа, плъзна поглед нагоре към джинсите, черното кожено яке и спря поглед върху дланите му — Франсоа имаше изящни пръсти като на пианист, което често се харесваше на жените.

Блондинката отключи вратата тъкмо когато домофонът избръмча за Франсоа. Жената му се усмихна и му отвори вратата, подканяйки го да влезе. И двамата бяха тук с една и съща цел: щяха да правят секс за пари.

Загрузка...