Загадъчни ухания

Четирийсет и три

Париж, Франция

27 май, 13:36 ч.

Мъглата беше влажна и студена като гъст зимен дъжд. Изгубена сред нея, Жаки потрепери. Чувстваше се замаяна и дезориентирана. Някъде в далечината се чуваха гласове. Може би трябваше да ги проследи и да намери изход от тези сенки. С мъка се съсредоточи. Къде бяха?

— Какво направи с оръжието на мъжа? — обърна се Грифин към Роби.

Жаки фокусира каменната пещера. Водата капеше методично. Въздухът отново не миришеше на екзотични масла и подправки, а на суха глина и пръст. Колко ли бе продължила халюцинацията? Беше й се сторило, че трае около двайсет минути. Но ако съдеше по предишните пристъпи, вероятно не бе изминала и минута.

— Скрих го зад камък в първия тунел — отвърна Роби.

Трудно й бе да се съсредоточи върху техния разговор. Чувстваше се отпаднала, все едно се събуждаше от дълбок сън.

Да, сънищата. Лекарите я бяха научили да си спомня сънищата, за да ги анализират в търсене на отговори за болестта й.

Снощи сънува, че е в градината и не може да излезе от лабиринта. Някой я викаше. Не я молеше за помощ, а й я предлагаше. Обещаваше й, че ще разбере всичко, щом стигне до центъра. Дали беше мъжки или женски глас? Не помнеше.

В действителност лабиринтът бе малък. В съня се бе разраснал до безкрай и тя не можеше да намери правилния път.

Но сънищата често не носеха никакво значение. Лабиринтът е скривалището от детството й. Нейно убежище. Както и на брат й. В реда на нещата беше да го сънува.

— Жаки, дай ми ги — каза Роби.

Какво иска? Сочеше й нещо с ръка. Тя погледна надолу. Още държеше керамичните парчета в дланта си. Брат й ги взе.

— Имаш ли представа кой би положил толкова усилия, за да се сдобие с тях? — попита Грифин.

Брат й уви парчетата и кимна.

— Нямат парична стойност; някой явно ги иска заради онова, което символизират.

Грифин кимна:

— Или някой иска да попречи да бъдат използвани като символ. И да се погрижи да не попаднат в ръцете на Далай Лама.

— Кого го е грижа дали ще ги дадеш на Далай Лама? — попита Жаки.

— Не съм се замислял по въпроса — обърна се Роби към Грифин. — Великолепна идея.

— Нещо не схванах. Бихте ли обяснили за какво говорите? — попита Жаки и двама им.

— Въпреки всичките си усилия, китайците така и не успяват да пречупят тибетския дух — обясни Роби. — Най-новият им опит бе да прокарат закон, който изисква хората да се регистрират, за да се преродят. Абсолютно нелепо, знам, но го направиха. Това е отчаян фарс, целящ да дискредитира всяко дете, родено в свещена област на Тибет — където и се очаква да се роди истинското превъплъщение — за да не бъде провъзгласено за лама.

— Но какво общо имат с това парчетата? — попита Жаки.

— Който се сдобие с тях, ще държи в ръката си евентуално доказателство за теорията за прераждането.

Роби бе увил парчетата в найлоновата опаковка и сега ги прибра в торбичката на врата си.

— И кой би си направил целия този труд? — попита Жаки. — Тези парчета не доказват нищо.

— Не. Но предполагат нещо жизненоважно. Системата е такава, че само Кармата или Панчен Лама могат да разпознаят превъплъщението на Далай Лама. Последните трима Панчен Лама, намерени в Тибет, са изчезнали безследно. Китайците изцяло спъват издирването на преродени висши лами. Властта им зависи от това. Бъдещето на Тибет виси на кантар, а това е още една амуниция — потупа торбичката.

— И докъде си готов да стигнеш, за да доставиш тази амуниция? Загина човек. Криеш се в подземно гробище. Не можеш ли просто да изхвърлиш тези останки в някоя дупка или да ги оставиш тук при костите? Ще отидем в полицията. Действал си при самозащита.

— Чакай, чакай — прегърна я Роби през рамо. — Трябва да го направя.

— Защо?

— Имаш ли план? — попита Грифин.

— Не мога да рискувам да ме арестуват, докато не занеса парчетата на Негово Светейшество. Той пристига в Париж след два дни и…

— И дотогава тук ли ще стоиш? — прекъсна го Жаки.

— Да.

— Но тук е опасно — възрази тя.

— Това е най-безопасното място за мен в цял Париж. Знаеш ли колко е сложен лабиринтът от тунели? Ако някой ме търси, мога да изчезна за минути.

Жаки не разбираше духовните вярвания на брат си и не ги споделяше. Но дори тук, на трийсет метра под земята в това гигантско гробище, усещаше дълбоката вяра на Роби и виждаше какво самообладание му дава тя. Преди му завиждаше за това, но не и в момента.

— Тук долу може да има престъпници. Луди хора. Опасно е.

— А горе да не съм в безопасност?

— Роби, една будистка монахиня се свърза с мен — прекъсна ги Грифин. — Срещнахме се. Тя каза, че е от центъра, че са разгледали молбата ти и може да ти помогне.

— Значи ще ми уреди аудиенция?

Грифин кимна.

— Предложи да ни помогне да те намерим. Дори намекна, че е възможно да прати подкрепления от мистични сили.

— Трябваше да приемете предложението й, щяхте да ме намерите по-бързо. Казала е, че е от парижкия център, така ли? — звучеше въодушевено.

— Да, и иска да се срещне с теб.

— Добре, доведете я тук.

— Тук ли? — попита Жаки и поклати глава, след което стана. Отиде до изхода на пещерата, постави ръка върху камъка на свода и погледна отвъд него. Беше си свалила каската и нямаше фенер, който да освети пространството пред нея. Виждаше само тъмен проход, губещ се в черна безкрайност. Вдиша мириса на прашни камъни и лишеи и си представи, че е усещала тази комбинация от дъх на минерали и плесен открай време. Несъзнателно бе подхванала старата им игра. Жаки се обърна към брат си.

— Ако се налагаше да създам Парфюм на детинщината, щях да започна оттук.

Той отиде при нея и я прегърна.

— Всичко ще се наред.

— Не, Роби, няма. Не сме деца и не можем да си представяме, че сме такива — отблъсна ръката му. — Всичко се разпада. Опитаха се да те ограбят. И да те убият. Полицията мисли, че ти си убиецът. Крайният срок за изплащане на дълга ни е след по-малко от две седмици. Трябва да продадем „Руж“ и „Ноар“. Призраци не съществуват. Няма преродени души. Ти си в опасност, а аз получавам… — Тя замълча. С нищо нямаше да помогне, ако му каже. — Не можеш да стоиш тук до събота.

Роби я гледаше с почуда.

— Когато помириса парчетата, си усетила нещо, нали? — Бе преминал на френски и говореше забързано.

— Какво имаш предвид?

— Носът ти е много по-чувствителен от моя и от на всички останали хора, които познавам. Какво стана, когато подуши парчетата, Жаки?

— Нищо. Фантазираш си — отвърна тя. — Като татко. — Изплю думата сякаш беше отровна. — Сега не е моментът за фантазии.

— Какво видя? — не се отказа Роби.

— Видяла си нещо, нали? — попита Грифин.

Жаки извърна поглед. Част от нея искаше да си признае, да го прошепне, защото, ако го изречеше силно, щеше да придаде твърде голяма тежест на видението. Но не можеше да го направи. Само една малка стъпка делеше пристъпите на психоза от спомените от предишни прераждания, ако човек решеше, че вярва в тях. Малакай изучаваше точно това в „Бликсер Рат“. Сигурно е казал на Роби и Грифин. Те щяха да поискат да разберат повече, тъй като това допълнително щеше да засили огъня, който вече гореше в тях.

— Нищо не видях.

Ами ако наистина имаше връзка? Жаки не бе получавала пристъпи дълги години, а сега, когато се върна в Париж и в работилницата, те отново започнаха. Какво беше връзката? Не е свръхестествена връзка. Нито духовна. Възможно е халюцинациите да са реакция към някакъв аромат. Може би към някоя съставка, която присъства и в работилницата, и в парчетата. Жаки мисли по въпроса в сряда. Сега й се струваше още по-вероятно. Съществуваха документирани случаи на душевни разстройства, отключени от претоварване на сетивата — защо да не се случи и при обонятелно пренатоварване?

Грифин бе започнал да вади от една от раниците покупките от сутринта: руло тоалетна хартия, мощен прожектор, батерии.

Жаки нямаше желание да спори повече и взе своята раница, от която измъкна франзела, сирене, нож, четири ябълки, торбичка твърдо сварени яйца, шоколадови десерти, вода.

— Какъв разкош — засмя се Роби. — Липсва само бутилка вино.

Грифин също се засмя.

— Всъщност има и вино. При това в гарафа. — Извади пластмасова бутилка. — Напълних я с бордо от избата ви, тъй че предполагам, е добро. Но пий само, ако разполагаш с безопасно място за изтрезняване.

— Аз няма да се връщам. Оставам тук с теб — заяви внезапно Жаки. — Опасно е да стоиш сам.

— Много ще ми помогнеш, когато полицаите забележат, че те няма — поклати глава Роби. — Изключено. Ще ми помогнеш най-много, като се качиш горе и ангажираш полицаите да те следят насам-натам. И, ако има начин, се опитай да разбереш кой от кураторите в „Кристис“ се е разприказвал за керамичните парчета. Защото освен Грифин никой друг не знаеше, че са у мен.

— Не е вярно — отвърна Жаки.

Двамата мъже я зяпнаха.

— Малакай Самюълс знаеше. Ти си му казал, Роби, не помниш ли?

Роби кимна.

— Той си мисли, че съм намерил реликва на спомените. Но не го подозираш, нали? Познаваш го отдавна.

— Ексцентричен е, но не е опасен. И е лекар. Работи с деца.

— Само че — намеси се Грифин — отчаяно търси доказателство за съществуването на прераждане. Това е целта му в живота. Беше в Рим, когато първия комплект реликви на спомените бяха открити и откраднати. Беше и във Виена, когато намериха втора реликва — флейта, изработена от човешка кост. Може Малакай да няма нищо общо, но е възможно някой да го следи.

В далечината се разнесе звук.

— Угасете всички фенери — изсъска Роби.

След няколко секунди потънаха в непрогледна тъмнина.

— Какво… — прошепна Жаки.

— Шшт! — смъмри я Роби.

Стъпките се приближаваха към тях. Жаки чу и гласове.

— Не трябва ли да се измъкваме? — прошепна тя отново.

— Няма време — отвърна брат й.

Тихите гласове несъмнено припяваха. Не на френски, нито на латински, а на език, който Жаки никога не бе чувала. Ниски и равномерни, напевите бяха мелодични и неземни.

Заедно със звука до нея достигна и мирис: парафин, сяра и пушек.

Изведнъж сред непрогледния мрак на пещерата на западната стена се появи точка светлина.

Роби пропълзя напред. Жаки и Грифин го последваха.

Грифин надзърна през дупката, голяма едва колкото да пропълзи мишка. Гледа няколко секунди, след което отстъпи назад и направи място на Жаки да надникне.

Бяха същите шестима души — четирите жени и двамата мъже, които с Грифин бяха видели на идване. Но сега бяха стигнали до крайната си цел.

Те се подредиха в кръг около пентаграма от свещи. Лицата им тънеха в сенки, скрити под черните качулки. Групата се поклащаше в такт с неразбираемия напев.

Жаки се обърна към брат си.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Ще чакаме — отвърна Роби с унила усмивка.

Търпението не беше от силните страни на Жаки.