Загадъчни ухания

Петдесет и осем

Неделя, 29 май

Жаки, Малакай и Роби стояха в болницата цяла вечер, но в полунощ, Жаки настоя те двамата да се прибират. Роби бе спал не повече от един-два часа на ден през седмицата и задрямваше, както си седеше на стола. Шофьорът щеше да остави Роби в дома му, а после да закара Малакай до хотела. Той си тръгваше на следващата сутрин.

— Ако се нуждаеш от нещо, обади ми се — каза на Жаки и я прегърна. През всичките години, откакто го познаваше, той бе спазвал дистанция, най-много да я докосен леко по рамото. — От каквото и да било — добави и я пусна.

Тя кимна.

— Дори ако просто искаш да поговориш за…

— Благодаря — прекъсна го тя. Жаки не желаеше Малакай да повдига темата за халюцинациите пред Роби. Искаше да забрави за тях. Не й се говореше по въпроса с никого. Никога повече.

Двамата си тръгнаха и тя остана сама с Грифин в болничната стая. Лампите бяха угасени и помещението осветяваше единствено електронната апаратура.

Лекарите бяха казали, че е важно Грифин да знае, че има посетители.

— Така и не те попитах кой е любимият ти мит — заговори му Жаки. — Не е ли странно? Моят е митът за Дедал и Икар. Искаш ли да ти го разкажа?

Жаки заразказва като приказка:

— Имало едно време…

Но беше уморена, твърде уморена. Можеше да си почине за няколко минути, нали? Облегна глава на скръстените си ръце и затвори очи.

Една сестра я събуди в шест часа сутринта, когато дойде да провери показанията на Грифин.

След половин час, когато лекарите дойдоха на визитация, Жаки слезе на долния етаж. Взе си чаша кафе и излезе навън. Облегната на стената на сградата, отпиваше от топлата напитка възможно най-бавно, за да устои на порива си да изтича обратно в стаята. Знаеше, че няма да я пуснат, докато го преглеждат.

Реши, че са изминали петнайсет минути. Погледна часовника си. Бяха минали само пет. Докато наблюдаваше хората, които влизаха и излизаха, разпознаваше кои от тях работеха в болницата, дори да не носеха престилки. Лицата на персонала не разказваха истории. Челата им не бяха сбърчени от страх. В очите им не се четеше скръб. Устните им не бяха нервно стиснати.

Жаки се върна. На смяна беше застъпила друга сестра, която не й позволи да види Грифин.

— Той добре ли е? — попита Жаки, вперила поглед във вратата.

— Добре е — отвърна с усмивка сестрата. — Аз съм Хелън, между другото. На смяна съм до пет часа. Вие съпругата на господин Норт ли сте?

— Не, не съм съпругата му. Братовчеди сме.

Роби използва лъжата, когато с Жаки се качиха в линейката с Грифин. Ако не бяха казали, че са му роднини, вероятно нямаше да им позволят да останат при него. Когато тя го попита откъде знае, той се усмихна тъжно и й разказа колко много половинки в хомосексуални двойки не били допускани в болничните стаи, защото кръвната връзка била по-важна от любовта.

— Защо тогава лекарите се бавят толкова?

— Господин Норт излезе от комата. Сега му правят изследвания.

— Има ли мозъчни увреждания?

— Нямам право да…

Жаки сграбчи сестрата за ръка.

— Знам. Няма да кажа на никого, моля ви, побърквам се. Кажете ми, добре ли е?

Сестрата се приведе към нея. Жаки усети ухание на лимон, върбинка и нещо сладко, примесено с болничните миризми. Сърцевидно оформените устни на Хелън се разтеглиха в усмивка. Червилото й беше яркорозово почти с цвета на дъвка. Явно от него се носеше сладникавият аромат.

— Бях вътре за голяма част от изследванията — каза сестрата. — Изглежда, ще се възстанови напълно.

Облекчението заля Жаки като топъл вятър и я погали. Знаеше, че стои на едно място, но имаше чувството, че се върти. Преди да се осъзнае, вече седеше на твърд пластмасов стол, а до нея Хелън й подаваше картонена чашка.

— Пийнете си — каза сестрата.

— Какво стана?

— Струва ми се, че малко ви се зави свят.

Жаки кимна.

— От облекчение. Какво облекчение само.

— Знам, скъпа, знам. А сега си починете, докато лекарите приключат. Ще искат да говорят с вас.

Хелън понечи да си тръгне, но Жаки я хвана за ръката.

— Видяхте ли със собствените си очи, че е в съзнание?

Сестрата кимна:

— Да.

След половин час неврохирургът на Грифин увери Жаки, че той ще се възстанови напълно и вероятно ще лежи в болница още два-три дни.

— Господин Норт спи в момента — обясни той. — Сигурно ще спи с кратки пробуждания през целия ден. Можете да влезете при него.

Всички тръбички, с изключение на системата, бяха свалени. Грифин лежеше по гръб с леко отворена уста. Цветът на лицето му отново беше почти нормален. Превръзката на ръката му беше сменена и по нея нямаше избила кръв. Само преди час цялата марля беше окървавена.

Тогава забеляза, че по косата му още има кръв. Тъмнокафява коричка покриваше прошарените кичури. От гледката я побиха тръпки.

Жаки стоеше до леглото и го гледаше. Гледаше Грифин, мъжа събудил я някога за живота. А сега я бе спасил. Толкова възвишено, че ума й не го побираше. Твърде сложно, за да го проумее.

Тя се наведе и го целуна по челото с надеждата, че устните й ще го събудят като в приказките. Но той не отвори очи. Не помръдна. Изобщо не реагира на докосването й.

Не знаеше колко дълго е стояла така, но по едно време сестрата с розовото червило влезе в стаята.

— Защо не се приберете за малко? Той ще спи почти цял ден. Можете да си вземете душ и да си починете. — Хелън се усмихна. — Преоблечете се и се върнете, да речем, когато стане време за вечеря. Тогава може да е буден.

Жаки погледна надолу. По ризата й имаше кървави петна, както и по шала и върху дясната й обувка. Беше със същите дрехи, с които излезе от къщи предишната сутрин.

Да, трябваше да се прибере. Отправи се към вратата. Протегна ръка, постави я върху бравата, но не успя да я натисне. Чакаше да чуе онова, което той винаги й казваше на раздяла. Но чу само равномерното му дишане.

Можеше ли да се раздели с него сега? Да се раздели с него отново? Твърде много пъти се бяха разделяли. От мига на срещата им до деня, в който той си тръгна през онзи ден в парка, се бяха разделяли твърде много пъти. Думата още звучеше в ушите й.

Само че Грифин никога не казваше довиждане. Вместо това килваше глава надясно, по устните му играеше усмивчица, гласът му ставаше малко по-басов и дрезгаво прошепваше: „Чао.“

Първият път, когато й го каза, тя се зачуди дали не е подпийнал.

— Чао ли? — попита го.

— На италиански казват „Чао“ и при среща и при раздяла. Не е ли по-добре така? Какво хубаво има в раздялата? Можем да си представяме, че ти току-що си пристигнала и целият уикенд е пред нас.

Жаки се обърна, седна до леглото, наведе се и полегна до него. Затвори очи. Остави се на мисълта, която пропъждаше вече повече от петнайсет години: „Искам да съм с него.“

Жаки нямаше как да върне майка си. Можеше единствено да мирише парфюма й и да чува гласа й. Но това не бе реалност, а отчаянието на една дъщеря. Грифин обаче беше реален. Колко хора трябваше да загуби? Колко пъти трябваше да губи него?

В първия момент докосването на пръстите му върху бузата й й се стори така естествено, че не осъзна какво означава. Той бършеше сълзите й.

— Знаеш, че можеш да се удавиш в толкова много тъга — прошепна й.

Жаки отвори очи и го погледна. Нямаше думи. Нямаше какво да каже. Единствената й мисъл беше за този мъж, когото не бе престанала да обича. И с когото не можеше да се раздели никога повече.