Загадъчни ухания

Трийсет и три

21:15 ч.

В Париж Малакай обикновено отсядаше в един и същ апартамент в „Л’Отел“. В пищно украсените му стаи се чувстваше като у дома си. Брокатените завеси в златисто и червено бяха в тон с покривката на леглото и напомняха за отминала епоха на крале и кралици. Кристалният полилей все искреше, фините френски чаршафи винаги бяха изгладени.

Той отвори прозореца и погледна над покривите и камбанарията на църквата „Сен-Жермен“. Гледката не се бе променяла от стотици години. Кулата е една от най-старите в града — от X в. Малакай погледна часовника си. Двайсет и един часът и петнайсет минути. Отвори бутилката шампанско „Круг“, която го очакваше в сребърна кофичка с лед и прикрепена бележка за добре дошъл от хотела. Наля си една чаша. С шампанското в ръка отвори двукрилата врата към малкия балкон и излезе тъкмо когато камбаните на църквата зазвъняха. Облегнат на парапета, се наслаждаваше на музиката — същият неземен звън, който енориашите са слушали през цялото Средновековие и по време на Революцията. Малакай отпи от светлата газирана течност, затвори очи и се опита да си представи, че се връща назад във времето. Въображението му обаче му изневери. О, как завиждаше на децата, които умееха да го използват така добре, да пътуват напред-назад през вековете. И той искаше наистина да види, да вкуси и да чуе миналото. Да се върне в миналото. Да върви по улиците и да разговаря с хората. Да открие тайни, които иначе се изплъзваха.

Камбаните замлъкнаха и до ушите му долетя шумът от улицата. Изгука гълъб. Малакай седна на железния стол, извади един от двата си мобилни телефона — единият за изходящи обаждания, другият за входящи. Беше по-сигурно и разговорите се проследяваха по-трудно.

Колкото и хубава да бе стаята, балконът беше основната причина да наема скъпия апартамент. Тук можеше да разговаря спокойно и да не се притеснява за подслушвателни устройства. Това му даваше възможност да пътува с истинската си самоличност, което предпочиташе, фалшивите самоличности му осигуряваха анонимност, но не му позволяваха да получава вниманието и обслужването, гарантирани му, ако отседнеше в хотела под истинското си име.

Набра номера на мобилния телефон на Уинстън.

— Пристигнах — каза на бившия агент.

— Добре. Как мина пътуването?

— Спокойно. Всичко наред ли е в офиса?

— Да. Няма промяна.

Преди Малакай да тръгне от Америка, Уинстън му съобщи, че по случая няма нова информация. Глинените парчета, изчезнали заедно с Роби Л’Етоал, нямат почти никаква историческа или парична стойност. Оценени са на не повече от 5000 долара, френската полиция ги е подала на Интерпол. Властите нямат представа, че са реликва на спомените, и не са ги обозначили като такава. Никой не е вдигнал тревога и не следят Малакай. Всеки път, когато пътуваше извън страната, от паспортната служба уведомяваха Отдела на ФБР за престъпления с произведения на изкуството в Ню Йорк, че заминава за чужбина. Но отношенията му със семейство Л’Етоал му позволяваха да е тук, без да предизвиква подозрения. Все пак лекува сестрата на изчезналия мъж. Пристигна, за да се погрижи тя да се справи със стреса, без да получи психологическо разстройство.

— Има ли новини от племенника ти? — Малакай използва кодовото им название за Лушън Глас.

Агентът на ФБР, разследвал двата предишни случая с реликви на спомените, бе поставил в опасност не само отношенията на Малакай със семейството му, но и репутацията му във фондация „Феникс“.

— Племенникът ми е зает. Разполага с изключително малко време. Има нова работа и нова приятелка. Не мога да се меря с него.

Малакай се усмихна. Изпита облекчение, че Глас не е по петите му. Поне засега.

— Браво на него.

След телефонния разговор терапевтът се върна в дневната и седна на старинното бюро. Разполагаше с два часа, преди да се срещне с колегата на Уинстън.

Върху елегантната хартия за писма на хотела Малакай написа с химикалката си „Монблан“ бележка до Жаки, с която я уведомяваше, че е в Париж и й предлага помощта си.

Тонът обаче не беше подходящ. Той откъсна страницата и я изхвърли в металното кошче за боклук.

Запознаха се, когато тя беше непохватна тийнейджърка, а той — един от терапевтите й. Естествено, разликата във възрастта им си беше същата, но вече не беше от такова значение както преди. Сега госпожица Л’Етоал е голяма, преуспяла жена. Все още обаче сама, уплашена и нуждаеща се от помощ.

Прочете втората бележка. Много по-добре. Сгъна я и я пъхна в плик за писма. Обади се на рецепцията и попита дали пиколото би могло да занесе съобщение рано на следващата сутрин.

Портиерът отвърна без колебание:

— Bien sûr8, доктор Самюълс.

Човек може да си осигури всичко на съответната цена. Е, почти всичко. Беше предложил на Роби Л’Етоал за парчетата повече, отколкото би му дал всеки друг на света. А парфюмеристът се нуждаеше от парите. При това отчаяно. И въпреки това отказа предложението.

Защо? Какво щеше да прави с тях? Жаки дали знаеше? Е, сега Малакай беше в Париж. Уреди банката в Ню Йорк да му отпусне кредит, гарантиран с половината сграда на фондацията, за да убеди Л’Етоал да му продаде керамичните парчета. При условие че е жив. При условие че парчетата все още са у него.

Малакай пак погледна часовника си. Имаше резервация в ресторанта на хотела. Запечата писмото и го прибра в джоба на сакото си от „Савил Роу“.

Да, много по-добре бе да й пише, отколкото да й звъни. Телефоните в дома на Л’Етоал сигурно се подслушваха. Нямаше нужда да съобщава на полицията за пристигането си по този начин. И без това ФБР скоро щеше да я уведоми. Трябваше да помисли и за Жаки. Като й изпратеше писмото по куриер, щеше да й спести притеснението при всяко иззвъняване на телефона, докато чакаше новини за брат си.

Никога не влагаше лични емоции в работата си с пациенти. Защо тогава мислеше така за нея? Почти емоционално.

Вървеше към асансьора и размишляваше по въпроса. Признаваше пред себе си честно както слабите, така и силните си страни. Беше наясно, че е отличен терапевт по същата причина, по която не беше почтен приятел и любовник. Съпричастието не бе сред силните му страни. Изслушваше безпристрастно онези, които търсеха помощ от него. Плаваше през сложното им море от емоции, без да се удави. С години самоанализ бе осъзнал склонността си към нарцисизъм — психологическото му отклонение, което го пазеше от емоционални реакции към околните.

Вратите на асансьора се отвориха. В кабината имаше мъж и жена. Малакай застана от лявата им страна, с лице към вратата. Отражението на двойката се виждаше в полирания месингов панел. Двамата стояха долепени един до друг, хванати за ръце.

Малакай извърна очи и се вгледа в собственото си отражение. Беше на петдесет и осем години и още преследваше една мечта. Така и не се ожени, нямаше деца, нито бе имал много дълготрайни връзки. Деля му, която заедно с него ръководеше фондация „Феникс“, имаше голям син и Малакай взимаше твърде насериозно връзката си с младежа, останал без баща. Но племенник не е като собствен наследник.

Вратите се отвориха. Двойката слезе. Внезапно уморен, Малакай пристъпи във фоайето, обзаведено драматично в стил бел епок. Огледа изящната мозайка с формата на слънце върху мраморния под и високия колкото шестетажна сграда старогръцки фриз, плюшените тъкани и меки седалки, топлите, приглушени светлини. „Л’Отел“ бе издържан в романтичен стил. Открай време го знаеше, но никога не се бе чувствал не намясто тук. До тази вечер.