Загадъчни ухания

Петнайсет

Париж, Франция

Вторник, 24 май, 10:15 ч.

Закуската В „Ше Волтер“ се бе превърнала в неразделна част от ежедневието на Грифин. За обяд и вечеря ресторантът се пълнеше със заможни клиенти, но заради скромното меню за закуска сутрин тук се отбиваха само местни.

Може би заради катастрофата, с която на косъм се размина предишната вечер, сетивата на Грифин като че ли се бяха изострили. Усещаше колко наситен е вкусът на маслото в кроасана. Как домашният конфитюр мирише на току-що откъснати ягоди. И докато пиеше второто си кафе със сметана, се опита да не преживява отново наум случилото се. Продължаваше обаче да вижда как колата закачва уличната лампа и поднася. Чуваше гумите по мократа улица. Усещаше дъжда в очите си. Почти заслепен, беше скочил зад знак „Стоп“. Препъна се. Падна върху паветата. Одра дланите си. Скъса си панталона.

Грифин плати сметката и излезе. Вдиша аромата на утрото. Париж се будеше с елегантността, с която правеше и всичко останало, помисли си. Щеше му се да е възможно да отнесе това у дома със себе си.

Ето, пак мислеше за дома. Все нататък се завъртаха мислите му. И за миг не съумяваше да забрави, че в момента е като на почивка. В Ню Йорк го чакаха провали, с които трябваше да се изправи лице в лице, тъга, която трябваше да приеме. От начина, по който вероятността да се разведат вече се бе отразила на Терез — и как окончателната им раздяла щеше да повлияе на Елси, — му се късаше сърцето. Но защо да отлага? Накрая винаги разочароваше околните. Винаги. Защо сега да е различно?

Докато се разхождаше по брега на Сена и гледаше как наблизо преминава туристическо корабче, се опита да си внуши, че всичко ще се оправи. Когато стигна до ъгъла на улица „Сен-Пере“, почти си бе повярвал. И тогава видя полицейските коли.

Какво ставаше тук?

— La rue ici est ferme3 — каза полицаят, когато Грифин стигна до барикадата.

— Mais j’ai un rendez — vous avec Monsieur l’Etoile4 — отвърна Грифин старателно наученото по френски в гимназията.

— С мосю Л’Етоал ли? — премина полицаят на английски. — За тази сутрин ли имахте уговорка?

— Да.

— Ще изчакате, нали? Ще повикам някого.

Полицаят се върна и каза, че инспекторът иска да говори с него, и посочи на Грифин да влезе в магазина. Лусил вече беше пристигнала и седеше на една от старинните маси. Очите й бяха зачервени, а в ръка стискаше смачкана носна кърпичка толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели.

— Какво има? — попита Грифин. — Какво се е случило?

— Магазинът не беше заключен, когато дойдох. — Лусил огледа бутика. — Но всичко май си беше на мястото. — Все едно възстановяваше действията си от по-рано, тя се обърна и огледа стъклените етажерки, отрупани с шишенца. — Помислих си, че мосю Л’Етоал е оставил вратата отключена заради мен и после са го повикали в работилницата. И преди се е случвало. Затова се заех с обичайните си задължения. Нямах никаква представа. Не ходя в работилницата. Никога. Мосю Л’Етоал винаги идва да ми пожелае добро утро в девет и половина, когато поръчвам кафе. Не влиза през входа обаче. — Посочи вратата към улицата. — Минава от къщата през работилницата.

Докато Лусил говореше, в магазина влизаха и излизаха мълчаливи и сериозни полицаи. Някои си говореха тихо или по телефона. Други правеха снимки, снемаха отпечатъци, събираха влакна в найлонови торбички.

— След като мосю Л’Етоал не се появи, седнах да го чакам. Не обичам да го безпокоя, макар той да твърди, че не му пречи. Толкова е съобразителен… — Лусил не успя да довърши изречението и затвори очи. — Потърсиха го по телефона, обаждане, което очакваше, и му позвъних по интеркома. Когато не отговори, отидох да почукам на вратата на работилницата. Никога не влизам там, освен ако той не е вътре, но вчера ми беше казал, че въпросното обаждане е изключително важно. Затова почуках пак… не знам, може би не биваше да влизам… трябваше да оставя полицията… никога няма да забравя гледката.

— Моля те, Лусил, кажи ми какво се е случило с Роби.

Лусил поклати глава.

— Не знам. Нямаше го вътре. Не е и в къщата. Мобилният му телефон не е с него, на бюрото му е.

— Но всички тези полицаи… Не е възможно да са тук само защото е изчезнал.

— На пода… имаше мъж — тя говореше в отсечен ритъм, сякаш й бе трудно да изрича по повече от две-три думи наведнъж. — Не знаех какво да правя. Изглеждаше зле. Докоснах го… — Пак замълча и потрепери. — Беше студен. Мъжът… той беше… дори не се наложи да проверя… Знаех, че е… мъртъв. — Лусил вече плачеше неудържимо.

Грифин придърпа стола си напред и прегърна жената, която познаваше съвсем бегло. Беше уплашена, сама и преживяваше наново кошмара, който със сигурност щеше да я преследва до края на живота й.

— Значи ти си повикала полицията, така ли?

— Да. И те пристигнаха веднага. Но от господин Л’Етоал няма и следа.

— Ще го намерят, Лусил. Възможно ли е входната врата да не е била оставена отворена, а да е разбита? Нещо да е откраднато?

Преди тя да успее да отговори, ги прекъсна мъж. Синият костюм му беше напълно по мярка, а ризата му изглеждаше току-що изгладена. Черната му коса беше пригладена назад и носеше стилни очила с тънки рамки. На мястото на дясната му вежда имаше нащърбен белег, подобен на пукнатина в иначе изящно емайлиран керамичен съд.

— Аз съм инспектор Пиер Марше. Бих искал да ви задам няколко въпроса. — Когато говореше, областта около дясното му око оставаше неподвижна. Английският му беше почти съвършен.

— Разбира се.

— Бихте ли ни оставили за малко, мадмоазел Лусил?

— Pas de problème — отвърна тя и стана, а инспекторът седна на мястото ѝ.

Той извади от джоба си мъничък диктофон и го постави на масата.

— Нали не възразявате да запиша разговора? По-лесно ми е, отколкото да водя бележки.

Грифин кимна.

— По каква причина сте в Париж?

След като обясни каква е целта на престоя му, Марше го попита къде е отседнал.

— В хотел „Монталамбер“ на няколко пресечки оттук.

— Чудесен хотел. Разкажете ми какво правихте вчера.

— Работих тук цял ден върху керамичен съд, тръгнах си около седем часа и се прибрах в хотела.

— Значи сте си тръгнали, докато нямаше ток… по време на бурята?

Грифин забеляза удивлението на инспектора.

— Хотелът е само на няколко пресечки — повтори той.

Докато обясняваше, пред очите му отново изникна колата, която изскочи иззад ъгъла сякаш от нищото.

— Какво има, господин Норт?

Грифин му разказа.

— Но колата не ви е блъснала, нали?

— Не, разминахме се на косъм.

— Помните ли как изглеждаше автомобилът?

— Черна лека кола.

— Помните ли някакви други подробности? Регистрационен номер? Модел?

Грифин поклати глава.

— Не, валеше много силно и колата се движеше твърде бързо.

— Откакто сте в Париж, случвали ли са ви се други злополуки?

— Какви злополуки? Да ми се е разминавало на косъм ли?

— Да, както искате, така го наречете.

— Не, досега престоят ми протичаше напълно спокойно.

Марше се замисли за момент.

— Снощи, когато си тръгнахте, господин Л’Етоал не е излязъл с вас, така ли? Било е тъмно, нали? Тъй като нямаше ток.

— Да, но той запали свещи.

— Когато си тръгнахте, той прибра ли се в къщата?

— Не знам, оставих го в работилницата. Роби спомена, че има среща с някакъв журналист.

— Вие видяхте ли го?

— Не.

— Значи господин Л’Етоал е бил сам, когато сте си тръгнали?

— Да.

— На бюрото му намерихме бижутерска табла. Знаете ли нещо по въпроса?

— Да. В нея Роби държеше керамичните парчета, върху които работехме.

— Те бяха ли в нея, когато я видяхте за последно?

— Да, разбира се. Парчетата са от дълбока древност и са крехки. Опитвам се да ги подредя, за да прочетем легендата, изписана върху съда… но не ги вадя от таблата.

Инспекторът не сваляше очи от Грифин. Говореше със спокоен и любопитен тон. Без капчица обвинение. Грифин бе напълно наясно, че това е разпит и предстои нещо. Просто не знаеше какво.

— Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че намерихме таблата празна?

Грифин се слиса.

— Как така празна?

— Сигурен ли сте, че господин Л’Етоал не ги е прибрал някъде другаде, след като сте приключили работа?

— Не, парчетата стоят на таблата, откакто работя с тях. Вечер ги прибира в сейфа в стената. Но не знам какво е направил снощи. Тръгнах си преди него.

— Значи, когато сте си тръгнали, господин Л’Етоал е бил сам. Когато ние дойдохме, четиринайсет часа по-късно, намерихме мъртъв човек на пода, празната табла на бюрото, а приятелят ви безследно изчезнал. Имате ли нещо против да претърсим хотелската ви стая?

— Нима мислите, че съм замесен? В такъв случай щях ли да се върна тук по собствено желание?

— Малко вероятно… Освен ако… — инспекторът замълча, сякаш обмисляше думите си. Лявото му око примигна, но дясното остана неподвижно. — Освен ако не сте се върнали именно за да не пораждате подозрения.