Загадъчни ухания

Девет

Париж, Франция

Понеделник, 23 май, 10:15 ч.

Грифин за първи път виждаше толкова скъпи кукли, или poupées, както ги наричаха французите, и знаеше, че жена му би възразила. Но Терез не беше тук. А и не устоя на мисълта как ще се зарадва дъщеря му, когато отвори кутията и види парижката красавица. Шестгодишната Елси имаше руси коси като на майка си и сиво-сини очи като неговите. Тя бе сериозно дете, което свиреше зашеметяващо добре на пиано. Вероятно имаше гениален талант, но с Терез бяха решили да не я подлагат на стреса, необходим да стане виртуозна пианистка. Самият той бе изгубил достатъчно от детството си, за да е наясно колко е важно да му се насладиш.

Затова сърцето му още повече се късаше за неговата дъщеричка. Тревожеше се как евентуалният развод ще й се отрази. Естествено, нямаше как да я предпази от всичко, но не желаеше да й причинява душевни травми за цял живот. Ако с Терез се разделяха, нямаше да изостави Елси, както бе сторил баща му, но знаеше, че последиците няма да са кой знае колко различни.

На касата забеляза малка брошура — историята на магазина, написана на пет езика. „Maison des Poupées“ стоеше на този ъгъл повече от сто години. В Европа сякаш повече уважаваха ритуалите и институциите. Тук новото не се ценеше толкова, колкото у дома.

У дома.

Е, за малко да успея, каза си унило Грифин. Бе съумял да прехвърли мислите си върху преходната природа на Вселената, но те в крайна сметка пак се върнаха към дъщеря му.

Той не бе желал особено да става баща и не бяха нужни години психологическа терапия, за да разбере защо. Но освен опасенията, че ще повтори грешките на своя баща, и други неща тревожеха Грифин. Терез не искаше да се мести, а той прекарваше най-малко пет месеца годишно в Египет. Дългите му отсъствия всяваха напрежение в брака му. Ако имаха и дете, щеше да стане още по-тежко. Терез обаче продължаваше да настоява и с времето спечели.

От първия си ден като родител Грифин се бе изненадал колко силни са чувствата му към Елси. Беше споделил с Терез, че се чувства така, сякаш ходи със сърце извън тялото си.

Продавачката излезе от стаичката в дъното с голяма кутия за подаръци.

— Готово, мосю Норт — каза тя и му подаде красиво опакования пакет.

Той поиска да му го изпратят в хотел „Монталамбер“ по-късно днес, след което измина трите пресечки до улица „Сен-Пере“, където сгушена между два антикварни магазина се намираше парфюмерия „Л’Етоал“.

През лятото, което бе прекарал с Роби и Жаки във Франция, баба им го бе развличала с истории за рода още от времето преди революцията и за Жан-Луи, майстора на ръкавици, който започнал да изучава парфюмерия, за да ароматизира кожата, която продавал в същата тази сграда. Грифин отвори входната врата и се вслуша в дрънченето на изящната камбанка, оповестила присъствието му. Дали е камбанката, звънтяла и по времето на Жан-Луи?

Лусил, управителката, вдигна глава от списанието, което четеше, и го поздрави с добро утро. Тя се открояваше — удивително модерно облечена с черна туника, черни обувки на висок ток и черен шал — на фона на магазина от XVIII в. Стените бяха облицовани с матирани старинни огледала. Таванът също беше огледален. Ъглите бяха украсени с пухкави розови ангелчета и цветя в пастелни цветове, нарисувани в стил Фрагонар. Четирите малки бюра в стил Луи XIV, разпръснати из помещението, бяха оригинални, както и столовете със зелени кадифени седалки и шкафовете от палисандрово дърво със стъклени витрини, пълни със старинни пособия за приготвяне на парфюми. Големи бутилки с всеки от четирийсетте аромата на фирмата — фактисни бутилки ги бе нарекъл Роби — бяха подредени по огледалните лавици, а на видно място стояха знаковите ухания на фирмата. „Блан“, „Верте“, „Руж“ и „Ноар“ бяха създадени между 1919 и 1922 г. и все още бяха в първата десетка на най-предпочитаните парфюми в света заедно с класики като „Шанел №5“, „Шалимар“ и „Мицуко“.

Лусил каза на Грифин, че Роби го очаква, и отвори един от огледалните панели на стената. Грифин влезе през замаскираната врата и тръгна с бърза крачка по тайния коридор от магазина до работилницата. Проходът беше тесен, тъмен и без всякакви украси. Изглеждаше гол, за разлика от двете помещения, които свързваше.

Спря и почука.

— Entrer.

Грифин отвори вратата.

От четири дни той работеше тук с Роби и продължаваше да се любува на построената преди векове работилница. Сякаш влизаше в калейдоскоп от светлина и аромати. Хиляди шишенца с искрящи течности във всевъзможни нюанси на жълто, кехлибарено и кафяво сияеха и проблясваха под лъчите на утринното слънце.

Отворената двукрила френска врата водеше до обраслия с тучна трева вътрешен двор. Прекрасна гледка, докато не се взреш внимателно и не забележиш, че боята по рамката на вратата се лющи, а пъстрите цветя и разлистените дръвчета отчаяно се нуждаят от грижите на градинар.

Роби седеше на бюрото си, четеше нещо на компютъра със сбърчено чело и потупваше нервно с крак.

— Какво има? — попита Грифин.

Дори изправен пред кризата, в която се намираше компанията, Роби бе запазил спокойствие и се бе заел с разрешаването на проблемите с хладнокръвие, което Грифин намираше за похвално, но и за почти невероятно. Сега за пръв път виждаше приятеля си наистина притеснен.

— Получих химичния анализ на керамичните парчета.

— Успяха ли да идентифицират някоя от съставките?

— Да. — Роби посочи към екрана. — Намерили са следи от най-малко шест есенции, попили в глината. От тях са идентифицирали само три, а точно тях вече ги бях разпознал.

— Защо не могат да установят кои са другите?

— Не съвпадат с химичните модели в базата им данни. С времето съставките вероятно са се увредили и вече са напълно неразпознаваеми. А може и между глината и восъка да е имало метално покритие, което да се е смесило с есенциите и да е замърсило пробата за анализ. Или пък просто въпросните съставки отдавна са изчезнали.

— По дяволите! — Също като Роби, Грифин се бе надявал резултатите да са различни.

Той си придърпа стол и седна от другата страна на масивното бюро, където се намираше временното му работно място, докато е в Париж.

Роби беше казал, че след 1780 г. всеки директор на компания „Л’Етоал“ е ръководил бизнеса именно от това бюро. Грифин остана впечатлен от дългата приемственост. Историята му носеше утеха. Каквото и да загубеше отделният човек през живота си, бе незначително, ако го погледнеш от разстоянието на времето. За Грифин беше важно да гледа на нещата в перспектива. На това разчиташе. Това го успокояваше, когато нищо друго не му носеше утеха.

— Не се тревожи — каза Роби и стана. Оптимистичната нотка в гласа му подсказваше, че настроението му се подобрява. — Независимо какво казва апаратът им за хроматографски анализ, ние ще разберем кои са съставките. — Той прекоси стаята и спря пред натюрморт с рози и ириси в порцеланова ваза, поставен в резбована рамка, отвори картината като врата на шкафче и зад нея се показа вграден в стената старомоден сейф. Роби завъртя шайбата на дясно, на ляво и пак на дясно.

Миналия петък, когато изпрати керамичните парчета в лабораторията, му бе обяснил, че апаратът за газова хроматография и масова спектрометрия по принцип се използва за установяване на наличието на наркотици, екологични изследвания и разследвания на бомбени експлозии. Парфюмерийните фирми употребяваха тази сложна апаратура, за да анализират ароматите на конкурентите. Само за няколко дни машината можеше да разгадае формулата на съперник на пазара, създавана с месеци.

Роби извади от сейфа бижутерска табла, обшита с черно кадифе, затвори металната вратичка, нагласи картината на мястото й, бързо се върна до бюрото и постави таблата пред Грифин.

Като скъпоценни камъни, керамичните парченца бяха разположени внимателно, раздалечени едно от друго.

— Отговорът трябва да се крие в надписите, които още не си превел — заяви Роби.

— Възможно е.

Грифин отвори куфарчето си, извади тетрадка, очила и черна писалка. Имаше лаптоп и мобилен телефон с вградена камера, но на този етап от работата предпочиташе черното мастило върху белите страници на тетрадка, подвързана с черна кожа — модел, който си купуваше от години. Тъй като не бе имал възможност да заучи ежедневни ритуали от своя баща, си бе създал свои.

Двамата мъже разглеждаха внимателно емайлираните керамични парчета, които варираха по размер от тънки ивички до парчета с дължина три-четири сантиметра, украсени с рисунки в синьо и червено и черни йероглифи.

Откакто беше в Париж, Грифин бе успял да подреди повече от половината парчета и установи, че съдът със сигурност датира от времето на Птолемеите — между 323 и 30 г. пр.Хр. Бе превел двайсет и осем египетски думи, разказващи история, която не се споменаваше в нито една онлайн база данни. Имаше още библиотеки, в които да търси, но се съмняваше да намери конкретни цитати.

Историята разказваше за двама влюбени, погребани с керамични съдове с парфюм, които да отнесат в отвъдното. Щом двамата се преродели, ароматът щял да им помогне да се открият отново и така да се събират през вековете.

Докато задгробният живот бе неразривна част от египетската религия, то по въпроса за прережданията мненията се различаваха.

Името на фараон Аменемхет означаваше „онзи, който се ражда отново“, фараон Сенусерт бе „онзи, който ражда живот“. А по време на Деветнайсетата династия духовното име (или името Ка) на Сети било „повтарящият раждания“. Повечето специалисти по сравнителна религия бяха убедени, че тези названия се отнасят за душата, която се преражда в задгробния живот, а не отново на този свят.

Грифин знаеше, че някои пасажи от египетската Книга на мъртвите можеха да се преведат така, че да отговарят на теорията за прераждането, но не бе виждал твърди доказателства, че древните египтяни са очаквали да се родят отново като хора на земята. Лично той обаче беше убеден, че към края на последната велика династия е съществувала силна вяра в прераждането.

Първият владетел на Египет от династията на Птолемеите е с гръцки произход и през следващите триста години всички царе и царици, включително Клеопатра, не само знаели родния си език, но и изучавали старогръцка култура и философия. Това доказваше, че са били запознати с учението на Питагор — виден поддръжник на идеята за прераждането.

По тази логика напълно беше възможно концепцията за повторно раждане на душата в ново тяло да е натрупала популярност. Керамичният съд пред тях може би е материално доказателство в подкрепа на тази хипотеза.

Грифин беше наясно, че ако намери подобно доказателство, теорията му ще привлече вниманието на научните среди. Но дали това внимание би било достатъчно да възстанови репутацията му?

Предишната година Грифин бе написал книга, която проследяваше текстове от Стария завет, които се позовават на египетската Книга на мъртвите. Творбата му бе предизвикала противоречиви реакции и се продаваше по-добре от сухите томове, които пишеха тъстът му, видният египтолог Томас Уудс, и много от неговите колеги. Грифин се радваше на успеха, докато издателят на Уудс не го обвини в плагиатство.

Едва след като бяха повдигнати обвиненията, Грифин забеляза, че списъкът с използвана литература от ръкописа не е включен в печатното издание. Нито редакторът, нито коректорът, нито Грифин бяха забелязали грешката. Неизвестно как при редактирането именно тази част неволно е изтрита.

Той предостави ръкописа и обвиненията бяха оттеглени, но вредата вече беше нанесена. И цялата история се превърна в ад. Вече веднъж го бяха обвинявали в плагиатство в колежа, което почти унищожи възможностите му да се дипломира и му коства жената, която обичаше.

Сега се налагаше да преживее всичко отново.

Вероятно щеше да го преживее по-леко, ако не беше съзрял съмнението в очите на жена си. Същото съмнение беше видял в очите на Жаки преди години.

Тогава каза на Терез, че иска да се разделят.

През остатъка от сутринта Грифин се мъчи да сглоби останалите парчета. Успя да намести още три и разглеждаше различните им значения в зависимост от околните символи, отхвърляше някои варианти, намираше друг възможен превод и така отново и отново.

Докато работеше, Грифин постепенно усети, че го обгръщат ухания, които се смесваха и сливаха в парфюми.

— Какво забъркваш? Замириса на древна гробница.

— Ще го приема за комплимент — отвърна Роби и посочи към десетината стъклени шишенца на тезгяха.

Всяко беше пълно донякъде с течност — всяка в различен нюанс на кехлибарено, от светложълто до наситен махагон. Слънчевата светлина, нахлуваща през вратата, пръскаше наоколо цветни искрици. Визуалният ефект беше също толкова интригуваш, колкото и смесицата от сладникави миризми.

— Опитвам да отделя есенциите и разредителите, за които знаем, че са се използвали в Древен Египет, и днес все още се намират. Искам да съм готов, когато установиш кои са останалите съставки…

— Ако установя — прекъсна го Грифин.

— Когато — поправи го натъртено Роби.

Ентусиазмът на Роби, както винаги, бе заразен.

Грифин си го спомни като тринайсетгодишно момче, как ровеше из древните руини в Лангедок, Южна Франция. Рано през онази гореща августовска сутрин разглеждаха останките на замък. Изведнъж Роби нададе вик и скочи. За частица от секундата момчето беше застинало във въздуха с протегнати ръце. На фона на слънцето силуетът му беше очертан, застинал в ликуваща поза. Беше намерил очукана сребърна закопчалка с гравиран гълъб и бе сигурен, че е катарска реликва. Така се бе развълнувал, че Грифин не се изненада, когато по-късно експерт потвърди произхода й и я датира към началото на XIII век.

Малко преди един часа на обяд телефонът на Грифин иззвъня. Обаждаше се Малакай Самюълс. Грифин вдигна.

— Сестра ти е отказала — съобщи Грифин на Роби, след като затвори.

— Разочарован съм, но не и изненадан. Откакто майка ни почина, нищо не може да я накара да влезе в работилницата. Мислех, че древният мит за прераждането поне ще я изкуши.

— Малакай е страшно разочарован. Попита за химичния анализ. Отговорът ми не подобри настроението му. Все пак споделих докъде съм стигнал с превода и той вдигна офертата за парчетата.

Роби се направи, че не го е чул.

— Време е за кафе със сметана, какво ще кажеш?

— Роби? Малакай напълно сериозно иска да купи керамичните парчета. Няма ли поне да попиташ колко предлага?

— Не мога да ги продам.

— Поне чуй колко пари ще даде.

Роби се засмя.

— Защо? Комисиона ли ще получиш?

— Би трябвало да се обидя — отвърна Грифин рязко и добави: — Двеста и петдесет хиляди долара.

— Не мога да ги продам — повтори Роби и отвори вратата.

Изчезна за няколко минути и когато се върна, надникна над рамото на Грифин към загадката върху подноса.

— Тези символи могат да се интерпретират по толкова различни начини — въздъхна Грифин. — Мислиш, че си на прав път, но откриваш следващото парче от пъзела и изведнъж цялото значение се променя. Чуй това: „И тогава до края на времето неговата и нейната душа успяваха да се открият отново и отново…“

— Може ли да прочета всичко, което си превел до момента?

Грифин кимна и му подаде тетрадката. Роби четеше, а той стоеше на прага и съзерцаваше градината.

Опасан от петметрова каменна стена, къщата на Л’Етоал от едната страна и работилницата от другата, вътрешният двор не се виждаше от улицата. Проектиран през първото десетилетие на XVIII в., в малкия парк бяха засадени десетки древни дървета и египетски храсти, а измежду тях бяха подредени скулптури. В центъра имаше лабиринт от жив плет. В събота Роби бе разказал историята на парка, докато с Грифин вървяха по пътеките, настлани с лъскави черни и бели камъчета, към сърцето на лабиринта — малък оазис с каменна пейка, обградена от статуи на сфинксове и висок, автентичен обелиск от варовик.

На вратата се почука.

— Entrer! — провикна се Роби.

Лусил влезе с поднос в ръце.

Това се случва само в Париж, помисли си Грифин, докато управителката оставяше чашите пред тях. Закуската беше от съседното кафене, заедно с порцеланови чаши, стъклени чаши с вода, салфетки и лъжички, кроасани сутрин и сандвичи или сладкиши следобед.

Роби занесе кафето си на работния тезгях и седна. Парфюмерският орган беше конструиран по подобие на музикалния си съименник. Беше висок два и половина метра и широк метър и осемдесет, изработен от топола. Заемаше една четвърт от помещението. Трите стъпаловидно подредени дъски вместо клавиши съдържаха дълги редици малки стъкленици с различни есенции, над триста на брой.

— Какво знаеш за произхода на органа? — попита Грифин.

Роби прокара любящо пръсти по ръба на полицата.

— Не знам кой е майсторът, но според дядо ми е стар колкото работилницата.

— Значи е от преди френската революция?

Роби кимна и отпи от кафето.

— Векове наред парфюмеристите упражнявали занаята си в лаборатории като тази. — Той остави чашата, взе пластмасова пипета за еднократна употреба, отвори шишенце, изтегли част от жълтеникавата течност и капна няколко капки в чиста стъкленица. — Макар в съвременните лаборатории подобни органи вече да не се използват, на мен ми е по-удобно да работя с него. Парфюмите са свързани с миналото… със спомените… с мечтите. — Роби разпери ръце. — Всички поколения парфюмеристи от рода ми са използвали тези шишенца, седели са на същия стол.

— А сега най-младият Л’Етоал продължава традицията и кара ароматите да оживеят — добави Грифин.

— Традициите са важни, не си ли съгласен? Дават ни основа. И баща ми, без да съзнава, е изложил всичко това на риск.

Грифин кимна. Знаеше как се чувства приятелят му и постави ръка на рамото му.

— Обмисли предложението на Малакай. Въпреки резултатите от анализа, той ще ти плати три пъти повече от аукционната къща.

— Щедра сума, но дори да бе достатъчна да покрие дълга, сега, след като знам какво пише върху съда, бих искал да помисля. Решил съм вече какво да правя с парчетата.

— Какво?

— Щом довършиш превода, ще ги дам на Далай Лама.

— На Далай Лама? Полудя ли? Какво ще прави той с кутия глинени отломки?

— Много повече, отколкото Малакай, който ще ги изложи в някоя от витрините си. През последните два дни мисля единствено за това — още откакто започна да напредваш с превода. Ако някога наистина е съществувал парфюм, помагал на хората да си спомнят минали животи, значи е възможно да се създаде отново. Той ще е изключително вдъхновяваш за народа на Тибет и безценен за каузата им. Ще им помогне да привлекат още повече внимание към кризата, пред която са изправени.

— Това е просто надпис върху глинен съд, Роби. Не знаем дали изобщо е съществувал подобен аромат. В шишенцето може да е имало обикновен парфюм, а легендата да е древна версия на съвременните рекламни кампании.

— А защо вътре да не е имало аромат, извикващ спомени за предишни прераждания. Говориш като сестра ми. Защо кармата ми е да съм заобиколен от циници? — Той поклати глава. — Негово Светейшество пристига в Париж следващия уикенд. Опитвам да си уговоря среща с него чрез един лама, при когото се обучавах в будисткия център.

— И си твърдо решен просто да подариш съкровището? Нищо ли няма да те разубеди?

— Защо ти е да ме разубеждаваш? Тези парченца ще са от по-голяма полза за Негово Светейшество, отколкото за мен.

— А ако с тях би могъл да изплатиш дълговете на компанията?

— Офертата на Малакай би покрила малък процент от дължимото, а крайният срок на банката ще ни притиска. Единственият избор е да приема решението на сестра ми. Цялата сума ще бъде платена — щракна с пръсти — с едно падане на гилотината.

— Но глиненият съд има историческа стойност.

— И ти спокойно ще можеш да й направиш оценка. Разполагаш с още една седмица. Дотогава ще успееш да приключиш с превода и да го провериш.

— Не става въпрос за моята работа — възрази Грифин.

Наистина ли? За какво се тревожеше всъщност? Ами ако не успееше да довърши превода навреме? Беше направил снимки, разбира се, но не е същото. Когато докосваше и чувстваше предметите, се установяваше връзка, която не можеше да се замени от снимки.

— Тези парчета са притежание на семейството ти от векове. — Грифин нямаше да се предаде така лесно. — Едно е да си безкористен, но чак до степен на самоунищожение?

— А, грешиш, приятелю. Опитът да се направя на герой, е изключително егоистичен. Доказателство още колко много трябва да работя, за да постигна просветление.

Роби добави две капки ръждива течност към трите с кехлибарен цвят в стъкленицата.

— Не разбираш ли? Дори частично доказателство за съществуване на прераждането ще помогне на Далай Лама да запази тибетската култура и вярвания живи на фона на китайския атеизъм. Начинът на живот и културата на този народ е застрашена от изчезване. Дори се говори, че Негово Светейшество трябва да посочи свой наследник, вместо да се разчита на метода на прераждането. — Роби най-накрая разклати сместа. — Ела да помиришеш.

Грифин вдъхна.

— Кажи ми кое е първото място, което ти идва наум.

— Църква.

— Да, нещо подобно е. Това са тамян, смирна и есенции от няколко екзотични дървета. Най-старите ни известни съставки за благоухания. Повече от шест хиляди години древните жреци в Индия, после в Египет и Китай, са използвали тези елементи. Преди да започнат да прилагат благоуханията за козметични цели, са ги използвали в свещени ритуали. Вярвали, че душата се възнася на небето при боговете чрез пушека.

— Още не сме намерили доказателства за прераждането, Роби — напомни Грифин. — Открихме само мит, разказан върху глинен съд.

— Да, засега това е всичко, но имаме още шест дни до пристигането на Далай Лама. Шест дни аз да си уредя среща с него, а ти да откриеш кои са неизвестните съставки… и може би да изживеем малко приключение, свързано с нашите минали животи.