Загадъчни ухания

Трийсет и осем

Петък, 27 май, 8:30 ч.

Пиколото от „Л’Отел“ достави писмото на Малакай Самюълс в дома на Л’Етоал на следващата сутрин, тъкмо когато Жаки и Грифин излизаха. Тя взе плика, отвори го и прочете бележката. Докато изкарваше ситроена на Роби от двора, обясни на Грифин какво пише в нея.

— Според него глиненият съд е истински и парфюмът е истински — каза тя. — Той е изключителен учен, а… ние сме толкова тъжна, отчаяна порода, не си ли съгласен?

— Задето търсим нещо, в което вярваме ли?

Жаки кимна.

— Митология наричаме чуждата религия.

— А, старият ти приятел Джоузеф Кембъл.

Тя се разсмя, но не с радост, а с нотка на поражение.

— Надеждата умира последна — каза Грифин.

Сега поражението беше за него.

Сутринта беше облачна и леко хладна за месец май. Меланхолична. Но меланхолията отиваше на Париж. Сивото небе му прилягаше като дреха на прочут дизайнер на парижанка. Жаки свали прозореца си. Във въздуха се носеше мирисът на реката, на ранния уличен трафик, на кофите с рози пред цветарницата на ъгъла и на пресен хляб от пекарната надолу по улицата.

Като отделни инструменти, изпълняващи симфония, ароматите създаваха неповторимо ухание, което не се срещаше в нито един друг град, а дори и в този град по друго време на деня.

— Следва ни тъмносиня кола. Кара след нас, откакто потеглихме — осведоми я Грифин.

— Полицаите ли са?

— Едва ли са толкова некадърни в следенето. Не се тревожи. Имаме повече от час, за да стигнем до магазин, който е на пет минути оттук. Ще им се изплъзнем.

На следващия ъгъл Жаки зави наляво, а другата кола продължи направо.

— Добре, няма ги — каза й Грифин. — И не виждам друг по следите ни. Поне засега. Завий тук и излез обратно на булеварда. Карай бавно.

— Добре си запознат с тактиките за изплъзване.

— Всичко, което знам, съм научил от филми по време на самолетни полети и от книгите, които чета на разкопки. Все се каня да прочета някой от романите, за които пишат в „Ню Йорк Таймс“, но не мога да се сдържа — обичам напрегнати трилъри. Ако любимите ми автори са проучили въпроса задълбочено, би трябвало да сме се измъкнали. Ако пък не…

— Никак не ме успокояваш.

— Май си права.

Караха още пет минути в мълчание и тогава Грифин каза:

— Може да са ни следили с повече от една кола. Някой може да се е обадил до другия автомобил да ни поеме след това, но не виждам да имаме опашка.

— Опашка. Колко драматично.

— Само с мен разполагаш, така че внимавай.

Тя кимна.

— Грифин?

С крайчеца на окото си Жаки видя, че той се обръща към нея.

— Според теб Роби добре ли е?

— Да. Той е находчив и умен. Но най-вече има непоклатима вяра в онова, което прави. Ако някой може да оцелее само със силата на волята си, то това е Роби.

След още няколко пресечки Грифин предложи да спрат за закуска.

— Магазините ще отворят чак след час. Да намерим някое местенце, където да виждаме улицата през прозореца.

Жаки зави наляво, после надясно и спря пред едно кафене.

Седнаха на масата до прозореца с изглед към широкия булевард.

Поръчаха си кафе и кроасани. Не говориха много, докато похапваха от вкусните закуски. Нито един от двамата не повдигна въпроса за случилото се предишната вечер, но Жаки имаше чувството, че го обсъждат мълчаливо. Не знаеше дали го бяха направили заради самите тях, или като начин да избягат малко от трудната ситуация, в която се намираха. Трябваше да го изясни. Но чак след като намереха Роби.

— Имам около двеста евро — наруши мълчанието Грифин. — Би трябвало да ни стигнат за екипировката. Ти имаш ли пари в себе си?

— Имам кредитна карта.

— Не бива да пазаруваме с карти. Могат да ги проследят.

— А след като купим всичко необходимо, как ще го пренесем до къщата, без да предизвикаме подозрения у полицаите?

Грифин отпи от кафето си.

— Малакай беше ли написал телефонния си номер в бележката?

Жаки извади писмото от джоба си и му го подаде.

Грифин извади мобилния си телефон и набра номера на терапевта.

— Малакай, обажда се Грифин. С Жаки съм. Имаме нужда от помощта ти.

След час и половина Жаки спря пред дома си и отвори портите към вътрешния двор. Ако някой я наблюдаваше, щеше да види как паркира колата и от нея слизат трима души. Жаки, Грифин и Малакай Самюълс с куфар в ръка. Гост, който щеше да отседне в къщата за известно време.

Малакай бе хванал такси от хотела и се срещна с тях в магазина за спортни стоки, където напълниха празния му куфар с покупките.

Щом влязоха в къщата, Грифин пусна музика и занесе куфара в кухнята.

— Идвам след няколко минути — каза той. — Трябва да звънна на Елси. Будя я по телефона.

— Всяка сутрин ли? — попита Жаки.

— Да, без значение къде по света съм.

— Той е добър човек — рече Малакай. — Роби е щастливец да има такъв приятел.

Жаки кимна. Не посмя да проговори. Привързаността на Грифин към дъщеря му я бе трогнала.

Тя отвори куфара и с Малакай извадиха спелеоложката екипировка на масата.

— Благодаря ти — каза Жаки. — Осигури ни чудесно прикритие.

— За мен е удоволствие. Затова съм тук, да помогна с каквото мога.

Жаки взе една каска и отряза етикета с готварски ножици.

— Дълъг път си изминал. От онова, което Грифин ми обясни, ми се струва, че няма начин да убедиш Роби да ти продаде парчетата.

— Събрах над четвърт милион долара.

Тя поклати глава.

— Възможно е Роби да е отровил човек, да го е убил. Парите няма да го накарат да промени решението си. — Отново поклати глава. — Каква лудост. Още докато бяхме деца, поемаше ненужни рискове заради идеалите си. За малко да загине при един бунт в Тибет, докато се опитвал да помогне на монасите да спасят реликвите си. Но този път…

— Той има непоклатими убеждения.

— За неща, които не са от значение. Вярва в керамични парчета — част от измислена приказка. Митовете са метафори.

— Глиненият съд не е мит, а реалност. Прераждането е реално — възрази Малакай.

Беше готов да спори, но Жаки не беше.

— Не си заслужава да умреш за подобно нещо — подчерта тя.

— Заслужава си да умреш за всичко, за което си струва и да живееш. — В гласа на Малакай имаше копнеж, който накара Жаки да се поколебае, преди да отвърне.

— Говориш като него.

— Имаме много сходни убеждения.

— Не предполагах, че си романтик.

— Не съм изненадан. Аз те опознах много по-добре, отколкото ти мен.

— Та аз изобщо не те опознах.

— Жаки, отчаяно искам да разбера какво пише върху парчетата и дали има аромат, който помага на хората да си спомнят минали животи. Не дойдох единствено за да се сдобия с реликвата на спомените. Тук съм и защото се тревожа за теб. Исках да съм наблизо, в случай че се нуждаеш от помощ. И аз някога имах брат… — замълча за няколко секунди. — Искам да ти помогна да откриеш брат си.

Малакай постави ръка върху китката й. Охлузванията, получени, когато Грифин я бе изтеглил от дупката предишната вечер, я заболяха и тя се опита да не сгърчва лице.

Малакай погледна към мястото, на което я беше докоснал.

— Ударих се. Нищо страшно.

Грифин се върна в кухнята, затвори телефона и го прибра в джоба си. Жаки забеляза, че леко се намръщи.

— Как е Елси? — попита тя.

— Съкрушена. Една от златните й рибки умряла през нощта. Трябваше да й обещая, че ще й купя нова. Както и подводен замък за аквариума.

Преди Жаки да отвърне, домашният телефон иззвъня. Тя се спусна и вдигна преди второто позвъняване.

Обаждаше се инспектор Марше.

Сърцето й се разтуптя и тя затаи дъх.

— Имате ли новини?

— Не. Но може ли да се отбия и да поговоря с вас?

Жаки излезе от кухнята и влезе в килера, за да остане сама.

— Не може ли да говорим сега по телефона?

— Ще отнеме само няколко минути.

Мирисът на облицованата с бели плочки стаичка извика отдавна забравени спомени. Жаки обичаше да готви с баба си, която винаги й възлагаше задачата да й занесе необходимите продукти. Пакетите суха храна излъчваха топъл мирис. Болка прониза сърцето й.

— Отбелязахте ли някакъв напредък?

— Нищо съществено, мадмоазел.

Върху един рафт съгледа десетина кутии китайски и японски зелен чай. Любимите на брат й. Прокара пръсти по златистите букви на познатите имена: Aiguilles de Jade. Bouddha Bleu. Dragon de Feu.

— Тогава за какво искате да говорим?

— Знам, че ви е трудно — започна Марше.

— Не искам да ми съчувствате. Държа да съм наясно какво правите, за да намерите брат ми.

Жаки се облегна на вратата и затвори очи. Никога не би предположила, че точно колекцията от чай на Роби щеше да я накара да осъзнае най-ясно, че той е изчезнал.

— Мадмоазел Л’Етоал, трябва да говоря с вас. Само за малко.

— Защо сте пратили хора да ме следят?

— Пазим ви, а не ви следим. Точно това исках да обсъдим.

— От кого ме пазите?

— Опасявам се, че не мога да ви кажа.

— Или не искате?

— Засега нямам право да…

— Става въпрос за брат ми — гласът й отекна в малкия килер.

— Наясно съм. И съжалявам, че не мога да съм по-полезен. Повярвайте ми, ако разполагах с потвърдена информация за местонахождението му, щях да ви кажа.

— Поне успяхте ли да идентифицирате мъртвия мъж?

— Не с точност.

— Но подозирате кой може да е бил, така ли?

— Работим по една следа.

— Какво, по дяволите, означава това? Каква следа? Знаете ли кой е, или не? В магазина ни умря човек!

— Жаки? — Грифин беше пред килера.

Тя отвори вратата.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Имаме някои данни, но ни е трудно да ги потвърдим — рече Марше.

Не я интересуваше дали се държи грубо, или дали звучи като истеричка.

— Брат ми изчезна в понеделник вечерта. Днес е петък. Петък! Искам да знам всичко, с което разполагате.

— Разбирам, че сте разстроена, мадмоазел…

Жаки си пое въздух и погледна към тавана и обикновената електрическа лампа. Откога ли стоеше там? От четирийсет години? От шейсет? От сто? Удивително как някои неща са толкова трайни. И никога не се променят. Други се променяха толкова бързо.

— Когато разбера нещо, което мога да ви кажа със сигурност, ще го направя. Междувременно исках да ви помоля да приемете закрилата ни и да не правите всичко по силите си да ни се изплъзвате, както сутринта направихте с господин Норт.

— Каква опасност ме грози?

Вместо да я уплаши, предупреждението на Марше я ядоса. Търпението й се беше изчерпало.

— Не знаем какво е предизвикало… първоначалния инцидент. Ако е било по лични причини… кавга между любовници… провалена бизнес сделка… тогава не сте в опасност.

Жаки се опита да не прекъсва Марше.

— Но ако натрапникът е искал да вземе керамичните парчета, върху които са работили брат ви и господин Норт, тогава е възможно да сте в опасност. И то особено сериозна. Докато не намерим брат ви, няма да знаем и къде са парчетата. Онзи, който иска да се сдобие с тях, може да си мисли, че вие знаете нещо. Или че Роби ги е скрил някъде в дома ви и сигурно ще ви притиснат да им помогнете — или ще ви принудят, за да открият съкровището.

Жаки потрепери. Инспекторът успя да я уплаши. Проклет да е. Нямаше да му позволи да я разсее. Сега единствено важното е да намери Роби.