Загадъчни ухания

Тринайсет

Париж, Франция

Понеделник, 23 май, 20:30 ч.

Роби се изненада приятно, когато репортерът пристигна точно навреме въпреки дъжда.

— Шарл Фош — представи се той, без да забелязва, че от чадъра му се стича вода, която образува локвичка на паркета от XVIII в.

— Да, здравейте, аз съм Роби Л’Етоал. Заповядайте. Нека взема чадъра ви — той го грабна от ръцете на журналиста и го сложи на поставката до закачалката. — Желаете ли топла напитка? Кафе? Чай? — попита го, докато водеше мъжа на средна възраст по коридора от магазина към работилницата.

— Чаша чай ще ми дойде добре, благодаря.

— Впечатлен съм от куража ви. Каква буря се вихри само навън — отбеляза Роби, отвори вратата на работилницата и покани Фош да влезе.

— Вече бях излязъл. А и имам доста кратък срок. Надявам се да не съм осуетил някакви планове?

— Не, много се вълнувам от интереса на списанието към новата ми линия парфюми.

За последно бяха писали за него, когато се премести в Южна Франция. Новина си беше, че един Л’Етоал шесто поколение е отворил малка специализирана фирма за парфюми в Грас. Сега искаха да разберат как върви работата му.

— Заповядайте, седнете. — Роби посочи с жест на журналиста един от тапицираните столове в ъгъла. — Ще стопля вода за чая. — Включи електрическия чайник и напълни металната кошничка с голяма шепа ароматни чаени листенца.

— „Сюр ле Нил“. Смес от зелен чай, египетски подправки и цитруси. Интересувате ли се от видовете чай?

Фош поклати глава.

— Обикновено просто съм благодарен, че е топъл. Но това, което изброихте, звучи добре.

Чайникът запищя. Роби го изключи и с ритуална прецизност наля малко вода да затопли каната. Разклати я, за да се напоят всички листенца, и доля вода догоре. Постави каната върху поднос до две порцеланови чаши и ленени салфетки.

— Заповядайте — каза той и остави подноса на ниската масичка пред репортера.

— Какво ви вдъхнови за новите парфюми? — започна Фош интервюто без никакви уводни думи.

— Аз съм будист — отвърна Роби.

— И? — повдигна вежди репортерът.

— И вярата ми повлия сериозно върху новата линия. Използвах концепцията за ин и ян. Създадох двойки аромати, които да подчертават духовната и сетивната страна на човешката природа.

— Интересно. — Фош записа нещо в бележника.

Чисто нов, неизползван досега, забеляза Роби.

Чаят се бе запарил и Роби наля от горещата течност в чашите. Когато подаде на Фош едната, без да иска, докосна износеното кожено яке на репортера. Дрехата бе подгизнала. Защо не се беше съблякъл тогава?

— Сигурно искате да помиришете парфюмите. — Роби отиде до органа и взе малка бутилка с етикет „44“. Пръсна леко върху бяло картонче и го подаде на Фош, който го взе, поднесе го към носа си и вдиша дълбоко.

— Интересно — рече отново той.

Роби пръсна върху друго картонче от стъкленица „62“ и също му го подаде, а Фош го вдигна към носа си и вдъхна отново.

— И този е много интересен — заяви.

— Всички аромати са с интернационални имена, които не е нужно да се превеждат. Тези двата са половини от уханието, което кръстих „Късмет“. Могат да се използват поотделно или да се комбинират. — Роби пръсна върху трето картонче по малко и от двата и с изненада видя как журналистът за трети път не изчака алкохолът да се изпари, нито размаха картончето пред носа си, за да помирише парфюма във въздуха.

Защо престижно международно списание е изпратило толкова незаинтересован човек да го интервюира?

Третото картонче се изплъзна от пръстите на Фош и падна на пода.

Роби проследи с поглед как репортерът се наведе да вземе мострата. Носеше скъпи ботуши от крокодилска кожа, подгизнали от дъжда също като якето. Когато се изправи, якето му се набра под странен ъгъл на кръста. Той бързо го оправи.

„Какво ли крие“ — запита се Роби.

— Искате ли да ви демонстрирам как се приготвя нов аромат? Можете да опишете впечатленията си от мострите, докато смесвам съставките. Ще използвам шест древни есенции и чист спирт: бадем, хвойна… — Роби вадеше шишенцата едно по едно и капваше по няколко капки от всяко в стъкленица, като непрекъснато наблюдаваше с крайчеца на окото Фош.

„Репортер, специалист в областта на парфюмерията, седи в работилницата на «Л’Етоал» и не проявява никакъв интерес към комбинирането на съставките. Не записва нищо.“

Фош стана и тръгна да обикаля из работилницата, като оглеждаше предметите по масите и етажерките, все едно търсеше нещо. Един гост не би постъпил така. Дори и любопитен репортер.

Застанал пред работния си тезгях, Роби запали спиртната лампа.

— Трябва да нагрея две от есенциите заедно. — Докато говореше, наум правеше изчисления. Нужна е прецизност. Твърде малко — и изпаренията нямаше да са достатъчно силни, за да имат ефект; твърде много — и можеше да се окажат смъртоносни. Трябваше да е подготвен. Тук имаше нещо ужасно гнило.

Лампата гореше. Разтворът беше готов. Роби щеше да даде шанс на репортера да обясни какво всъщност търси тук. Ако отговорът е нелогичен, щеше да направи необходимото, за да се защити.

— Господин Фош?

— Да.

— Не ми задавате почти никакви въпроси.

— Зает съм да си водя бележки.

— Наистина ли сте тук, за да ме интервюирате за новата линия? Или, може би, ви интересува друга история?

Напрегнатата усмивка на репортера почти успокои Роби.

— Да, всъщност ме интересува нещо друго.

— И какво е то?

— Носи се слух, че сте намерили египетска реликва.

— Откъде разбрахте?

— Един журналист никога не разкрива източниците си — Фош изглеждаше доволен, че се е сетил за клиширания отговор.

Грифин не би казал на никого. Роби се замисли. Как ли се е разчуло? Беше обсъдил с Ринпоче намеренията си да подари парчетата на Далай Лама, но монахът със сигурност не го е споделил с пресата. Кой друг? Ах, да: трябва да е била кураторката от „Кристис“, която помоли да направи оценка на парчетата. Значи за това била цялата работа. Интересът на репортера към новата му линия парфюми е само претекст да се срещнат и да получи ексклузивно интервю за египетската находка.

— Може ли да видя буркана? — попита Фош.

— Не, съжалявам. На парчета е, а още не им е направен опис. Трябваше да ми кажете честно коя история ви интересува. Разкарали сте се в тази дъждовна нощ напразно.

— Настоявам да си помислите. — Фош стисна зъби с едва сдържан гняв. Ръката му се плъзна към джоба.

На Роби не му трябваше друг знак.

— Не, няма нужда да се разстройвате. Щом е толкова важно за вас, ще ви ги покажа. — Роби се обърна с гръб към Фош и постави колбата над пламъка. В отражението на френските врати видя как мъжът, който определено не беше журналист, изважда пистолет.

— Побързай, Л’Етоал. Покажи ми проклетото гърне.

— Трябва да взема ключа за сейфа — размотаваше го Роби и се престори, че рови в малко чекмедже, запремества химикалки, кламери и пипети, докато течността в колбата не започна да пуши.

— А, намерих го! — възкликна той и рязко се обърна.

Мъжът, представил се като Фош, веднага се успокои, понеже очакваше да види ключа. Щом забеляза, че ръцете на Роби са празни, понечи да възрази, но думите му заседнаха в гърлото. Не можеше да си поеме въздух. Изпъшка. Сетне изпъшка отново.