Загадъчни ухания

Седемнайсет

Париж, Франция

Сряда, 25 май, 7:30 ч.

Пътуването цяла нощ и тревогата я бяха изтощили. Жаки затвори очи, но и таксито, като самолета, не предразполагаше към сън. Колкото повече се приближаваше към града, толкова по-силно се тревожеше. Не се беше прибирала в Париж, откакто замина от града преди шестнайсет години. Баба й живееше на юг, в Грас, както и всичките й роднини във Франция. Лели, чичовци, братовчеди. Дори Роби се беше преместил там. Всички живееха на юг, с изключение на баща й. А него тя не желаеше да вижда. И преди да се разболее, и след това.

Роби.

Къде е Роби?

Още като деца в емоционално отношение двамата бяха пълни противоположности. Жаки откриваше меланхолия в неща, на които той истински се радваше. Но имаха и толкова много общо помежду си. Толкова много се обичаха. Въпреки разликата във възрастта бяха най-добри приятели. Жаки беше малка за годините си, а Роби по-зрял за своите. Оставени сами в къщата, двамата си създаваха въображаеми светове и си измисляха игри, с които да се занимават през дългите нерадостни периоди, в които баща им беше изцяло погълнат от работата, а майка им, нещастна, се затваряше в себе си.

Една от игрите, които си бяха измислили, нарекоха „Невъзможни парфюми“ и се вманиачиха по нея. Седнали пред детския парфюмеристки орган, който баща им им бе направил, те създаваха аромати, които да използват като думи. Имаха си цял речник от ухания — свой таен език с благоухания за смях, страх, щастие, гняв, глад и загуба.

През прозореца Жаки започна да вижда познати гледки. Шофьорът стигна до Шести арондисман и сърцето й силно се разтуптя.

Завиха по улица „Сен-Пере“. Полицейска кола беше паркирана странно — наполовина качена на тротоара. Двама жандармеристи стояха пред входа на магазина. Жаки очакваше нещо подобно, но когато го видя на живо, кръвта й се смрази.

Полицаите я очакваха, но първо един, а после и втори провериха паспорта й. Най-накрая й позволиха да отключи вратата на къщата със своя ключ. Не беше го използвала от шестнайсет години.

Жаки затаи дъх и прекрачи прага. Огледа се. Животът й се бе променил изцяло от последния път, когато стоя тук, но къщата й се струваше непроменена. Същите старинни огледала отразяваха лицето й — уморено, с тъмни кръгове под очите. Посрещна я познатата смесица от класически ухания. Вдигна очи към тавана. Чаровните безгрижни купидончета й се усмихваха. Тази сутрин веселите им изражения й се сториха оскърбителни на фона на мрачната ситуация.

Стъпките й отекнаха из магазина. Спря пред щанда. Прокара пръсти по стъкления плот. Тук баща й продаваше парфюми. И неговият баща преди това, и така нататък чак до първия Л’Етоал, започнал бизнеса през 1770 г. Като всички ранни парфюмеристи, той бил майстор на ръкавици, който импрегнирал агнешката кожа с благовония, за да мирише по-приятно. Видял колко доволни са клиентите и започнал да предлага и други ароматизирани продукти: свещи, помади, сапуни, благовонни торбички, пудри, масла и кремове.

Роби обичаше старите истории. Знаеше през кои години е живял всеки от предците им и кои парфюми е създал.

Роби.

Отлагаше неизбежното, но нямаше как да избяга от него. Ако имаше някакви следи къде е той и какво му се е случило, нямаше да са в магазина. Колко глупаво от нейна страна да си мисли, че никога повече няма да й се налага да влиза в работилницата. С трепереща ръка бутна огледалния панел зад щанда. Тайната врата се отвори. Пред нея се простираше коридорът — тъмен и негостоприемен. Пристъпи в бездната.

Масивната дървена врата в дъното беше затворена. Постави ръка на бравата, но не я натисна. Още не. Ако някога полудееше, помисли си, то това щеше да стане тук.

Пристъпи напред и я налегна странна тъга. С поглед търсеше следи от случилото се. Долови познато, призрачно ухание: подправки, цветя, дървесина, дъжд, земя — милиони екстракти и есенции, съчетани в уникалния, характерен за помещението аромат. Понякога, когато се будеше от сънищата си с мокри от сълзи бузи, в ноздрите си усещаше точно тази миризма.

Жаки рядко плачеше, освен в онези сънища. Още като дете, щом усетеше паренето в очите, стисваше зъби и преглъщаше сълзите. В това отношение майка й беше пълна противоположност. Жаки често я заварваше седнала на бюрото в кабинета си в кулата, с глава, сведена върху книжата, и сълзи, стичащи се по лицето.

— Моля те, не плачи — прошепваше Жаки.

При вида на Одри толкова тъжна, сърцето на момиченцето се свиваше. То протягаше ръка и избърсваше сълзите от лицето на майка си. Детето утешаваше майката. А трябваше да е обратното.

— Моля те, спри да плачеш.

— Не е лошо да се плаче, миличка. Не бива да се плашиш от чувствата.

Какъв противоречив съвет се оказа това. Даваше го жена, която накрая капитулира пред собствените си чувства. Стана тяхна жертва.

Изведнъж Жаки не можеше да си поеме въздух. Какофонията от миризми в работилницата беше още по-силна, отколкото помнеше.

От години не бе получавала пристъп и смяташе, че се е излекувала. Но сега за пръв път, откакто беше петнайсетгодишна, усети познатите тръпки да плъзват по ръцете й. Болезнено студено настръхване. Миризмите наоколо станаха по-силни, светлината — по-слаба. Спуснаха се сенки. Мислите й започваха да се реят.

Не. Не сега. Не сега.

В клиниката Малакай я бе научил как да използва вродената си дарба, за да контролира виденията. Тя наричаше тактиката „заповеди за уравновесеност“. Сега без проблем си спомни поредицата от инструкции:

Отвори прозореца. Отвори вратата. Подишай свеж въздух. Дишай бавно и съсредоточено. Не позволявай на мислите ти да се реят, като ангажираш съзнанието си с конкретна задача. Изброй ароматите, които усещаш.

Без да помни как е излязла от работилницата, Жаки се озова във вътрешния двор. Вдиша хладния утринен въздух. Трева. Рози. Люляк. Зюмбюли. Почти се усмихна при вида на лилавите зюмбюли от двете страни на пътеката.

Продължаваше да диша дълбоко. Мина покрай подкастрените във формата на пирамиди чемшири и влезе в лабиринта.

Ето тук си беше у дома, скрита зад двестагодишните кипариси, преплели се в непревземаеми стени, по-високи от човешки бой, в сложната плетеница от проходи и задънени алеи. Който нямаше представа за пътя, неизбежно щеше да се изгуби. Но Жаки и брат й познаваха маршрута наизуст. Или поне го знаеха като деца.

В центъра на лабиринта я чакаха двата каменни сфинкса. Веднъж на шега ги бяха кръстили Пен и Шоколад — на любимите си кроасани.

Между тях бе разположена каменна пейка. Пред пейката — каменен обелиск, покрит с йероглифи. Жаки седна в сянката му.

Никой от обитателите на къщата не обичаше да влиза в лабиринта и когато се криеха от ядосани родители или бавачки, тази зелена стая беше тяхното скривалище. Тук не можеше да я намери никой друг, освен Роби.

А тя не възразяваше, когато той идваше да й прави компания.

Къде ли беше сега?

Жаки усети, че изпада в паника. Това нямаше да помогне с нищо. Трябваше да запази спокойствие, да се опита да намери отговора. Вдиша острия, чист мирис. Неохотно се съсредоточи и си припомни как изглеждаше работилницата. Всичко беше обърнато нагоре с краката. Дори да бяха останали следи от случилото се преди два дни, щеше ли да успее да ги забележи сред хаоса?

Роби й разказа каква бъркотия е оставил баща им, но досега Жаки не осъзнаваше истинските й мащаби. „Работилницата метафорично илюстрира положението на семейния бизнес — беше я предупредил брат й. — И душевното състояние на татко.“

Беше й казал, че през последните години Луи започнал да трупа всевъзможни вещи. Пазел всеки лист, сметка, писмо, бутилка и кутия. Нагледните доказателства преливаха от етажерките и шкафовете. Роби се бе оплакал, че с отварянето на някое чекмедже, отвътре се изсипвали нови проблеми.

— Мадмоазел Л’Етоал? — мъжкият глас бе приглушен от гъстия жив плет.

— Да — провикна се тя. — Лабиринтът е малък, но лесно ще се изгубите. Останете там, аз ще ви намеря.

След като се върна обратно през виещите се пътечки, Жаки завари елегантно облечен мъж на средна възраст да гледа намръщено лабиринта.

— Веднага разбрах, че ще се изгубя. — Протегна й ръка. — Аз съм инспектор Пиер Марше.

В него имаше нещо странно познато; май разпозна частичка в лицето му.

— Срещали ли сме се преди? — попита тя.

— Да, много отдавна.

Жаки не можеше да си спомни.

— Съжалявам, но не…

— Работя в района от двайсет години.

Сега Жаки кимна, защото разбра неопределения му отговор.

— Значи сте били тук през онзи ден, така ли?

— Да, и разговарях с вас — отвърна той благо. — Бяхте толкова малка. Колко жалко, че точно вие я намерихте.

Одри се беше самоубила в работилницата на съпруга си. Очаквала той да я намери. Случи се през уикенда. Роби беше при баба им. Жаки гостуваше на приятелка в провинцията. Другото момиче обаче се бе разболяло, родителите му ги прибраха ден по-рано и докараха Жаки. Къщата беше празна. Жаки видя, че в работилницата свети, и отиде да провери дали баща й е там.

Под органа се беше промъкнала бабата на Жаки. Именно тя откопчи ръцете на момичето от краката на мъртвата му майка. Издърпа главата му от застиналия й скут. Жаки беше цялата мокра от сълзи и разлети тинктури от стотина счупени шишенца. От пръстите й висяха кървави ленти плът. Гневни червени драскотини опасваха китките и ръцете й като многобройни гривни.

Понеже Жаки беше открила трупа на майка си, инспекторът трябваше да й зададе няколко въпроса и изминаха часове, преди да успее да изкопчи отговорите. Шокирана, изобщо не разбираше какво е видяла.

В работилницата с нея имало разярена тълпа. Именно онези хора счупили стъклата и разбили шишенцата. За да избяга от тях, Жаки се скрила под парфюмеристкия орган в краката на майка си. Страхувала се, че натрапниците ще я намерят. Дали щели да я убият, както бяха убили майка й? Защо искали да съборят работилницата? Защо били толкова мръсни? Защо носели толкова стари, парцаливи дрехи? Защо миришели толкова лошо? Дори бутилките с парфюми не замаскирали вонята им.

Не, не помнела колко време е стояла там. Не, не тя е направила бъркотията. Не, не е наясно кое е реално и кое въображаемо. Вече не знаела. А може би и повече никога нямало да разбере.

Марше извади пакет цигари.

— Имате ли нещо против да запаля, докато сме навън? — попита инспекторът.

Жаки беше отказала цигарите, но го помоли за една. Той разклати пакета към нея и тя взе цигарата, плъзнала се навън. Сложи я между устните си, а инспекторът драсна клечка кибрит и я поднесе към нея. Мирисът на тютюн и сяра я разсея приятно.

Жаки се досети, че мълчанието на инспектора е почти извинение, признание, че съжалява, задето е станал свидетел на трагедията от детството й.

Дори едно дръпване от цигарата й дойде в повече. Жаки я хвърли на пътеката и я смачка с ток, при което забеляза символа ин-ян от черни и бели камъчета, който опасваше обелиска. Беше забравила за него, за цялото влияние на източните философии.

— Да се връщаме — каза тя и докато вървяха, разпита инспектора. — Открихте ли някакви следи, които да подсказват къде би могъл да е брат ми?

— Не.

— А кой е мъжът, когото сте намерили в работилницата?

— И с това срещаме трудности.

— Какво имате предвид?

— В бележника си брат ви е записал среща с Шарл Фош, репортер от списание „Международен журнал по парфюмерия“. И макар наистина човек с това име да работи за списанието, от пет дни той е в командировка в Италия.

— Значи нямате представа кой е мъжът, така ли?

— Точно така. Знаем само, че който и да е, няма криминално досие. Пръстовите му отпечатъци не са в базата данни на Интерпол.

Стигнаха до работилницата. Френските врати още стояха отворени.

— Инспекторе, у вас ли е бележникът на Роби?

— Да.

Марше подкани с жест Жаки първа да влезе. Той влезе след нея и затвори вратата. Жаки я отвори отново. Не искаше да усеща всичките биещи се миризми.

— Може ли да ми го дадете? — попита тя.

— Доказателство е.

— Препишете всичко, което поискате. Копирайте го, ако трябва, но искам бележника на… — замлъкна объркана. — Доказателство ли?

— Да.

— Роби е изчезнал. Мислех си, че го издирвате, защото е възможно да се намира в опасност.

— Да, и също, защото в момента е заподозрян.

— Не разбирам. По телефона ми съобщихте, че Шарл Фош, или който всъщност е, е умрял от естествена смърт. Казахте, че е получил астматичен пристъп.

— Така е. Получил е астматичен пристъп, предизвикан от нещо, което е вдишал.

— Не е възможно Роби да е виновен. Човекът е знаел, че идва в парфюмерийна работилница.

— Изглежда, брат ви е запалил токсично вещество и то е предизвикало реакцията.

— Брат ми е парфюмерист. Работи с най-различни токсични вещества. Не е възможно…

Марше сведе глава и почтително я изслуша, но думите му бяха в пълно противоречие с жеста.

— Не знаем нищо, мадмоазел. Разследването все още тече. Вие можете да ни помогнете. Погледнете към масата и ми кажете върху какъв парфюм е работил брат ви, та да се налага да пали бензилхлорид?

— Инспекторе, при Роби е дошъл човек, който се е представил с друга самоличност. Сега брат ми го няма и ако питате мен, е бил отвлечен. Как можете толкова прибързано да заключите, че е извършил убийство?

— Мадмоазел, не правя прибързани заключения. В никакъв случай. Просто разглеждам възможностите. Един човек е мъртъв. Друг е изчезнал. Изглежда, от работилницата липсват някои предмети. Не е ясно дали са били откраднати. Още не знаем нищо, но ви уверявам, възнамерявам да разреша случая.