Траксас

9.

Разглеждах подозрително монетата в ръката си. Елфически двоен еднорог. Много рядък. Изключително ценен.

— Ще получиш още един такъв, ако го намериш.

Вдигнах все същия подозрителен поглед към посетителите си. В Тюрай на елфите се гледа с добро око — горда раса, храбри воини, великолепни стихоплетци, медногласи певци, ненадминати познавачи на дърветата, ведно с природата и тъй нататък — но все пак имах известни резерви. Случвало се е през некъсия си греховен живот да се срещам с примери на отвратително поведение от страна на елфите. Да, вярно е, елфите не са злостни убийци като хората например, но това съвсем не значи, че не ги привлича тъмната страна. А що се отнася до моята професия, посещението на елф означава да си търся белята. Ако имат проблеми, елфите обикновено ги решават по линия на своя посланик, а не като търсят евтини частни детективи.

Но ето че в стаята ми стояха двама млади, елегантни и красиви елфи и твърдяха, че искат да ме наемат. Искаха да им открия Червения елфически воал. Това шалче започваше да ме преследва на всяка крачка. Вече им бях обяснил, че връзката ми с тази история е съвсем случайна.

— Ако сте дочули някакъв слух, това е само слух и нищо повече. Не зная откъде е тръгнал, нито къде е този ваш Воал.

— Не сме чували никакви слухове — отвърна Калис ар Дел, по-възрастният от двамата. Дойдохме тук, защото братовчед ни, Ваз ер Метет, верен съветник на господаря Калит ер Ил, същия, дето изпрати Воала, те препоръча като човек мъдър и честен.

Приятно ми беше да чуя, че съм мъдър и честен човек. Изгледах двамата елфи с нарастваща симпатия. Още повече че името Ваз ер Метет пробужда в мен приятни спомени. Той е един от малкото елфи, с които съм се сприятелявал. Дойде от Южните острови начело на батальон диви елфи да се бие на наша страна при последната война с орките. А след като силите ни бяха разбити в атаката, двамата се озовахме в един и същи окоп — всъщност там беше и Гурд. Три дни се крихме от оркски драконски патрул, който прочистваше района, преди да успеем да се измъкнем. По пътя се наложи да отсечем няколко оркски глави, но това беше за разнообразие след дългото лежане. Тази история е една от любимите ми. Разказвам я поне веднъж седмично на посетителите в кръчмата.

— Как е Ваз?

— Не се оплаква. Дървото на неговия живот стърчи високо в небето.

Не зная какво точно означава това, но кимнах с вид на разбиращ.

— Преди да напуснем островите той ни заръча да те посетим и да потърсим помощта ти.

Значи ги бяха пратили да търсят Воала, но те бяха ударили на камък. Е, също като нашите магьосници. Казаха, че вече били наминали при техния консул, при посланика, посетили също Градската стража и Дворцовата охрана, разпитвали навсякъде из града, но напразно. Така накрая стигнали и до Дванайсет морета — кварталче с дъх на развалена риба, вонящи канали и евтини детективи. Добре дошли в големия град.

Свих рамене. Тъй като и без това вече се бях забъркал в тази история, беше по-добре да съм на хонорар, още повече след като принцесата ме беше изритала. Двамата елфи, Калис и приятелчето му Джарис ер Миат, ми разказаха всичко, което знаеха. Не беше много. Техният господар, Калит ел Ил, пратил Воала с попътен кораб за Тюрай. Корабът обаче бил застигнат от буря, пострадал сериозно и бил принуден да отседне в южното пристанище Матеш. За да не чакат, докато го ремонтират, пазачите натоварили Воала на един фургон и го пратили в града. Някъде по пътя охраната била нападната и избита, а Воалът изчезнал безследно. Това изчерпваше случката. Калис и Джарис не бяха узнали нищо повече, откакто бяха започнали разследването си, но пък те не бяха професионалисти.

Взех да се любувам отново на двойния еднорог в ръката си. Красиво и скъпо нещо. Щях да получа още един от същата порода, ако откриех Червения елфически воал. Колкото да му се порадвам, преди да го пратя на Братството. Всъщност не биваше да забравям, че консулът също е обявил награда за откриването на Воала. Това вече ме поободри. Току-виж съм спечелил достатъчно, за да се разделя с Дванайсет морета.

Елфите вече се готвеха да си вървят. Много възпитани същества. Дори не сбърчиха носове, когато влязоха в стаята.

Влезе Макри — както винаги пропусна да почука. Остана като втрещена при вида на двамата елфи, които също се блещеха в нея. Този път от изненада забравиха за маниерите си. Сигурно подушваха оркската й кръв и не беше никак трудно да се забележи, че това не им се нрави. Отстъпиха сконфузено, а по лицето на Макри премина обидено изражение.

— Е? — попита тя малко агресивно.

Елфите ми кимнаха и излязоха припряно. Попитах Макри какво иска.

— Нищо. Имам си работа — отвърна тя с накърнено достойнство, извърна се и ми тресна вратата.

Беше мой ред да се почувствам обиден. Не обичам, когато се караме с Макри, но нямах време да помисля по въпроса, тъй като на вратата се показа Дерлекс. Постарах се да си придам вида на човек, който току-що е приключил със сутрешната молитва. Той каза, че бил дошъл, за да изрази загрижеността си заради снощното нападение.

— О, добре съм — уверих го аз. — Двамата с Макри ги прогонихме.

Дерлекс преглътна едно съмнително хъмкане. Доколкото знаех, не се интересуваше кой знае колко от благополучието на Макри. С оркската кръв в жилите си, рехавата препаска от халки през примамливите слабини и умението да върти сабята, в очите на Църквата Макри бе само на крачка от това да бъде обявена за демон от подземния свят.

— Трябва да призная, че съм дълбоко загрижен от растящата престъпност в Дванайсет морета — почна свещеникът. Пръстите му премятаха мънистата на броеницата. — А също и епископ Гзекий.

— Между нас казано, съмнявам се епископът да си изгуби съня заради мен.

Дерлекс ме погледна нацупено.

— Епископът е загрижен за благополучието на всеки член на енорията — натърти той, като се стараеше да си придаде безстрастен вид. Едва ли бях първият, пускал хапливи забележки по отношение на епископ Гзекий. Публична тайна беше, че епископът нехае за това, което става в Дванайсет морета, и че единственото, което занимава мислите му, е как по-скоро да стане архиепископ. Ето защо вместо да си гледа задълженията, той прекарваше дните си в раболепничене пред онези, които биха могли да му осигурят лелеяния пост.

— Защо всъщност те нападнаха онези бандити?

Отвърнах, че не зная, и внимателно го проводих навън, като му обещах да го посетя в най-скоро време в църквата. Трябва да призная, че ми беше малко трудно да повярвам в загрижеността му, особено преди закуска.

Дори да имах някакви очаквания за приятно похапване в уютна компания, те не се оправдаха. Наложи се да се храня под ледения поглед на Макри, която беше разлютена като орк със зъбобол. Тресна чинията с храната на масата, без да промълви и думичка.

— Не смяташ ли, че възприемаш всичко прекалено навътре? — попитах кротко, когато тя пак мина покрай мен с парцал в ръка.

— Не зная за какво говориш — отвърна Макри и размаха заплашително пръчката с парцала. — Щастлива съм като елф на дърво.

Мушна парцала под масата толкова сърдито, че преобърна един стол.

За щастие в кръчмата се появиха първите клиенти, с което разговорът ни беше преустановен. Проклех безмълвно изострената чувствителност на моята приятелка и насочих мислите си към днешното разследване. Първо възнамерявах да се отбия в близкия пост на Градската стража, за да проверя дали старшият Джевокс не би могъл да хвърли известна светлина върху нещата. Навремето използвах влиянието си, за да защитя баща му от Братството — имаше някакъв дълг, свързан със залаганията на Стадиум Супербиус — и сега се надявах на отплата.

— Нещо ново за Червения елфически воал?

Джевокс явно бе изненадан от въпроса ми.

— Ти върху този случай ли работиш?

Не отговорих, но и той не настоя да чуе повече. Вече знаеше за среднощното нападение, но ми каза, че нямал представа какво са търсели главорезите на Приятелския кръг и защо смятат, че Воалът е у мен. Съобщи ми обаче, че според някои източници Приятелският кръг бил забъркан в открадването на Воала, макар да нямало никакви конкретни доказателства.

— Искаш да кажеш, че вече не е у тях.

— Напълно възможно.

Помолих го да ме информира, ако открият нещо ново, особено ако узнаят името на магьосника, който работи за Приятелския кръг, и Джевокс се съгласи. На свой ред ме подпита как съм се забъркал в тази работа. Смутолевих нещо, след това подметнах:

— Каква е наградата?

— Току-що се покачи на петстотин гурана.

Хубава цифра за човек, който спешно се нуждае от мангизи.

Внезапно се появи Толий, префектът на Дванайсет морета, и ми нареди да се махам. Толий хич не ме обича.

Докато вървях по улицата, някакво хлапе от Кралете кулу, местна улична банда, подвикна зад гърба ми какво ги чакало онези, дето залагали на погрешни колесници. Наведох се, грабнах един средно голям камък и го запратих чевръсто. Ударът попадна право в носа му и хлапето избухна в сълзи.

— Никога не се подигравай на стар войник, приятелче.

Около пристанището се навъртаха Палакс и Кейби. И двамата бяха облечени с обичайните си парцаливи разноцветни дрехи и накичени с богат набор от шарени подрънкващи мъниста. Носеха гвоздеи, пронизващи ушите им — бас държа, че имаха такива и в други части на телата си — а косите им бяха боядисани в ярки шарки. Съвсем типично за пътуващи музиканти. Този път бяха изтикали каручката си на празното място зад кръчмата на Гурд. Доста изненадан бях, когато ги видях за пръв път, но вече бях попривикнал с вида им. Всъщност те са двама приятни младежи. Не разбирах обаче защо трябва да изглеждат така — с всичките тези гвоздеи и обеци. Нелепа гледка. Изслушах една-две песни и метнах в паничката им една дребна монета.

Време беше да посетя „Русалката“ — една от най-непривлекателните таверни в Дванайсет морета. По пътя бях поздравен още няколко пъти от хлапетии от кулу. Може да не съм особено популярен, но всички в Дванайсет морета ме познават. Проститутките и търговците на дуа ме игнорираха, докато си пробивах път из тълпата.

Керк, който също е търговец на дуа, обикновено се навърта по тези места. Има доста връзки, но за нещастие консумира значителна част от продукта, който предлага, и затова все не му достигат пари. Открих го пред входа на таверната, облегнат на стената. Той е висок и има правилни, дори хубави черти, ала на лицето му непрестанно витае някакво мрачно и обречено изражение. Ако се съди по очите, има нещо елфическо в кръвта му, което не е чак толкова странно. Елфите често посещават града и не се свенят да ползват услугите на нашите куртизанки, каквито и да са инак представите им за морала.

Попитах го направо дали знае нещо за Воала.

— Ангелски хор — промърмори той, без да откъсва очи от входа. Не можах да разбера за какво говори, но предположих, че обитава някоя от постоянните си халюцинации. Напоследък май прекаляваше с употребата на дуа. Зачудих се как въобще се справя с търговията.

— Червеният елфически воал — повторих натъртено.

Той ме фокусира с видимо затруднение.

— Траксас. Загазил си.

— Виж, това вече го зная. Само не зная защо.

— Задето си обрал Атилан.

— Не съм.

— Така казват хората.

— И какво ако съм го направил?

— Атилан се опитваше да сложи ръка на Елфическия воал — за да го отнесе в Ньодж. Някои хора смятат, че вече е бил у него, когато си го убил.

— Не съм го убил. Нито съм го обирал. Пък и как може Атилан да е държал Воала, след като магьосниците смятат, че дори не е в града?

Керк сви рамене.

— Нямам представа. Може би Гликсий Драконоубиеца стои зад всичко това.

— Кой, по дяволите, е този Гликсий Драконоубиеца?

Керк ме погледна.

— Ама ти нищо ли не знаеш? И това ми било частен детектив! Чудя се въобще как си още жив. Гликсий Драконоубиеца е магьосникът, който открадна Воала. Той работи за Приятелския кръг.

Керк протегна ръка и аз пуснах една монета в шепата му.

— Ангелски хор — повтори той отново, след това се облегна на стената и задряма. Поне вече знаех едно име, свързано с Воала. Значи Атилан го беше издирвал, а мен ме бяха заловили с обвинение, че съм го убил. Нищо чудно, че смятаха, че съм го обрал.

Погледнах с отвращение прегърбената фигура на Керк. Едва ли бях единственият човек, на когото продаваше информация. Ако я разпространяваше и сред други, не беше чудно защо хората имаха такава представа за мен.

Едва сега забелязах, че е горещо. Искаше ми се да се прибера у дома и да пийна една бира, но с толкова много хора по петите ми — убийци, главорези, че и двамата елфи, дето ме бяха наели — май беше време да се захващам за работа. Трябваше да се срещна с капитан Рали, стига да успеех да го открия. Допреди година той беше имал една стаичка и добра служба в Съдебната палата, но при поредното разместване на политическите пластове го бяха изхвърлили — изглежда, беше изпаднал в немилост. Заместник-консулът Ритий бе сложил на негово място свой човек и сега капитанът лъскаше с подметки калдъръма. Затова пък и двамата си имахме общ враг — известно бе, че Ритий не можеше да ме понася.

Открих капитана да оглежда замислено няколко трупа в покрайнините на Кушни.

— Какво е станало?

— Обичайната история — изсумтя той. — Братството и Приятелския кръг се боричкат за територия в търговията с дуа. Траксас, това започва да излиза изпод контрол. Половината град е засегнат от тяхното съперничество.

Пристигнаха носачите от моргата и почнаха да товарят труповете. Не си направих труда да питам капитана дали смята да арестува някого. Наркобароните от Братството и Кръга имаха твърде високопоставени покровители, за да се боят, че ще ги прибере някакъв капитан от Градската стража. Що се отнася до техните подчинени, те бяха толкова много, че арестуването на един-двама не можеше да повлияе на търговията.

— Ще гледам да удържа положението, докато се пенсионирам — въздъхна капитанът. — Обаче ето че се задават и нови избори. Пак неприятности.

Той поклати глава и ме попита какво искам. Обясних му положението, но без да споменавам двамата елфи.

— Вярно, ние също дочухме, че ньоджанците се интересуват от Воала. Елфите не желаят да им продават от него. Обидени са им, задето църковните служители в Ньодж са ги обявили за демони от пъкъла. Но ако питаш мен, ньоджанците не са замесени в отмъкването на Воала. Вече имаме информация кой е виновен за това.

— Ами да, Гликсий Драконоубиеца — похвалих се аз и капитанът ме погледна разочаровано. — Вече се срещнах с него. А имате ли представа къде може да е Воалът?

— Не — отвърна капитанът. — Предполагам обаче, че е далеч от Тюрай.

Попитах го дали са открили убиеца на Атилан, а той се изхили.

— Вече си имаме един заподозрян и това си ти, Траксас.

— Стига де, знаеш, че не съм го убил.

— Може би. Но какво пречи да ти лепнат обвинението? Ако не открият някой по-подходящ, разбира се. Ритий ще се зарадва да те тикне в тъмницата. Пък и ньоджанският посланик непрестанно го притиска.

— Добре де, все пак не откри ли нещо подозрително?

— Очакваш прекалено много, Траксас. Искаш да ти кажа каквото знам, а не споделяш нищо. Защо трябва да ти помагам?

— Не те ли измъкнах веднъж изпод колелата на оркска колесница?

— Това беше много отдавна. Оттогава съм ти правил немалко услуги. Този път обаче си оплескал работата и Приятелският кръг ти праща главорезите си. Голяма каша. Хайде, изповядай се пред нас, Траксас, и може би ще мога да ти помогна. Инак оставаш съвсем сам.

Толкова успях да узная от капитана. Всъщност, каза ми, че напоследък в града се появил нов наркотик, много по-мощен от дуа. Викали му „ангелски хор“. Никой не знаел откъде се е взел.

— Изглежда, Керк си пада по него. Добре, капитане, щом отказваш да ми помогнеш, май ще трябва сам да намеря Воала. Наградата ще ми дойде добре.

— Само че ако разберем, че си замесен в открадването му, ще има да се чудиш как да профукаш наградата от затвора. От друга страна, ако онези от Приятелския кръг наистина смятат, че Воалът е у теб, най-добре да запретнеш ръкави и да го откриеш, преди да са си го поискали. Инак не бих дал и пукната пара за жалкия ти животец. Същото е в сила и ако до два дни не платиш на Юбакс петстотинте гурана, които му дължиш.

— Защо да се притеснявам? — Ухилих се нагло. — Нали зад гърба ми е Градската стража и тя ще ме защити дори от главорезите от Братството!

— Да бе, няма що. Ще те защитим, разбира се. Но ако питаш мен, май е време да изчезваш от града. Направиш ли го обаче, излиза, че ти си убил Атилан. Както и да го погледнеш, положението ти не е розово.

— Благодаря за успокоението, капитане.

Жегата започваше да става непоносима. Слънчевите лъчи за щастие се криеха зад високите шест етажа сгради от двете страни на улицата. В Тюрай е забранено да се строи над четири етажа. Твърде голяма става опасността от срутване. Но предприемачите подкупват префектурата и преторите и всеки си затваря очите.

По покривите бяха накацали столи — досадни дребни птички, толкова мързеливи, че дори не знам с какво се прехранват. Потях се като прасе, а уличниците изглеждаха уморени, сякаш са работили цяла нощ. Миришеше гадно и въобще денят си имаше всички предпоставки да бъде обявен за лош.

Чудесен ден да намина при Убийците.