Траксас

12.

Вероятно представлявах жалка гледка. Вървях по улица „Квинтесенция“. Смрадта от пропитите ми с тиня дрехи беше просто непоносима. Завладян бях от странното желание да се изкъпя, напудря и напарфюмирам. Бързах право към близката градска баня, но не бях сигурен, че ще ме пуснат вътре, макар с управителката да бяхме стари познати.

— Трябва да се поизплакна — промърморих небрежно, като я зърнах на входа, и я подминах, игнорирайки протестите й да не се доближавам до басейна. Щом застанах до него, къпещите се взеха да се разбягват като пилци. Майки панически дърпаха мокрите си дечица или ги загръщаха с кърпи. Крещяха ми ужасни обиди. Някой дори предложи да повикат Градската стража, за да ги защитяла от чумавия, дето възнамерявал да скочи във водата.

Без да им обръщам внимание, се пльоснах в басейна и се завъртях бавно, позволявайки на слоевете помия да се отделят от тялото ми. Дори изпитах известна благодарност към нашия добросърдечен крал, когато топлината на водата взе да прониква в измъчената ми душа. Кралят може да не даваше пукната пара за беднотията в Дванайсет морета, но поне ни бе построил тази чудесна баня.

Когато реших, че съм чист като новородено, се надигнах и сгънах изпраните си дрехи. След това напуснах тържествено, без да обръщам внимание на сипещите се проклятия.

— Благодаря. Ще си платя още утре — обещах на управителката Гиникса. На свой ред тя се закани да ме съди, защото съм щял да й прогоня клиентелата.

Когато влязох във „Възмездяващата секира“, Макри се облещи.

— Какво е станало с теб?

— Лош ден в каналите — казах лаконично, сграбчих няколко цигари с тазис и тръгнах нагоре към стаята си. Все още бях под въздействие на преживения ужас, а и последиците от произнасянето на приспиващото заклинание оказваха своето влияние. Да се мятат заклинания не е проста работа. Подобно нещо неизменно изчерпва ресурсите ти от енергия. А като прибавим към това и епизода в канала, ясно е защо едва се държах на крака. Запалих с разтреперани пръсти първата тазисна цигара и погледнах с благодарност Макри, която се появи на прага с чаша бира. Възкиселият дим ме блъсна в гърлото. Навярно има и по-здравословни методи за успокояване на нервите от бирата и тазиса, но едва ли ще се намери по-ефикасен. Докато стигна другата стая, за да се преоблека, вече чувствах приятна отмора.

— Кой беше този път? — попита Макри.

— Приятелският кръг. Техният магьосник.

— Значи още мислят, че Воала е у теб?

Кимнах. На вратата се почука. Станах да отворя, но преди това измъкнах сабята и кинжала си. Отвън стоеше Карлокс, горилата на Братството.

— Какво искаш, по дяволите?

— Чухме, че си намерил Воала. Доста си се потрудил, за да си платиш дълга…

— Не съм намерил проклетия Елфически воал! — креснах и му затръшнах вратата в лицето. — Макри, това е нетърпимо! Двама елфи ми плащат да открия Воала, а всички останали смятат, че вече е у мен. Нещата страшно се объркаха. Ще убия този проклетник Керк — той забърка тая каша. Той разпространява слуха, че съм обрал Атилан.

Забелязах, че Макри не ме слуша. Споменаването на елфите й бе развалило настроението. Не можех да разбера защо това й влияе по такъв начин. Вярно, че доста бе изстрадала заради предразсъдъците на другите по отношение на елфическата си кръв. Бас държа, че се чувстваше нещастна, понякога дори забелязвах, че едва се сдържа да не напердаши някой нахален клиент. Но не можех да разбера защо се натъжава, когато стане въпрос за елфи. Знаех, че е една трета елф и говори добре техния език, както и че ненавижда онази своя третина, дето идва право от орките. Но нямах никакво желание да я развеселявам — Карлокс ме бе ядосал с ненавременната си поява.

Запалихме по още едно тазисче. Сега вече настроението и на двама ни се подобри.

— Мисля, че Воалът все още е в града.

Макри бе споменала същото вчера, но тогава го смятах за невъзможно.

— Промених си мнението. Не зная как, но Воалът все още е в Тюрай. Усещам, че е тук.

— Много проницателно, Траксас. Аз обаче се досетих за това още когато всички тези типове взеха да правят опити да ти видят сметката.

Разказах й за алигатора.

— Майтапиш се. Наистина ли в каналите се въдят алигатори?

Уверих я, че не лъжа. Внезапно по тялото ми премина вълна на пълно изтощение.

— Отивам да спя. Онези от Приятелския кръг едва ли ще рискуват с повторно нападение на територията на Братството, но ако дойде да ме търси магьосник с отхапан крак, кажи му, че ме няма.

Когато се събудих, беше тъмно. Веднага ме споходиха кошмарни мисли за алигатори и канали, но ги прогоних. Първо да напълня търбуха, работата после. Умирах от глад. Скочих чевръсто и се втурнах надолу по стълбите с намерение да изям всичко, което открия в кухнята. Беше късна вечер и запоят в кръчмата бе в разгара си. Гурд забавляваше неколцина стражи с разкази за подвизите си от войната по времето, когато с още няколко приятелчета попаднали дълбоко в оркския тил и трябвало да си пробиват път с оръжие в ръка, заобиколени от свирепи врагове. В тази история има вярно зрънце, но с годините като че ли взе да се удължава.

Макри, издокарана с обичайната си метална препаска, тъкмо прибираше солиден бакшиш от масата на група моряци, завърнали се наскоро от плаване до Южните острови. Насочих се право към бара, кимнах на Танроуз и хвърлих изгладнял поглед на менюто.

— Добър вечер, Танроуз. Искам голямо парче баница, купа със салата от всички зеленчуци, дето ти се намират, и за десерт две парчета сладкиш със сметана. Нека бъдат четири. Всъщност дай направо целия сладкиш. А също и купичка задушено. Чакай, какво има в оная тенджерка? Свинско с ябълки? Давай го насам, а също и шест питки. Добре, нека са осем — и четири пасти. Какво става със сладкиша? Режи, режи — по-голямо парче. Чакай, още по-голямо. Ще взема цялата торта.

— Май доста си поработил днес — каза Танроуз, докато тъпчеше подноса.

— Ужасно много. Нямах време да хапна нито залък. Давай по-бързо да ям, че току-виж съм глътнал някой от посетителите.

Докато набивах от първата чиния, се пресегнах и си взех голяма халба с „пенлива бира специална, само при Гурд“, след което се оттеглих скромно към ъгъла на бара, за да се насладя на хапването. Имам страхотен апетит и изпитвам истинско удоволствие да го задоволявам.

— Този сладкиш може да нахрани цяло семейство — подметна Макри, докато минаваше покрай мен.

— Не и ако го докопам преди тях — изфъфлих с пълна уста, защото вече се бях прехвърлил на свинското. Малко след това го довърших, преглътнах остатъците с глътка бира и извиках Макри да ми напълни халбата преди да се захвана с баницата.

Доста по-късно, когато вече бях на сладките и ядките, ми хрумна, че животът всъщност не е чак толкова лош. Вярно, по петите ми се влачат разни главорези, които ме гонят чак до каналите под града, но нима има нещо по-хубаво от бирата на Гурд? Макри намери миг отдих и застана до мен. Естествено отново подхвърли няколко хапливи коментара относно размерите на апетита ми, но аз само й махнах великодушно с ръка.

— Ти си остани стройна, Макри. Трябва да си в добра форма, ако искаш да ти тикат бакшиш в металните гащички. Виж, аз си падам по по-материалните неща. Човек не може да реши и най-елементарния случай на празен стомах. Видят ли ме, че се задавам, хората знаят, че ще им припари на задниците.

Макри се ухили. Както обикновено носеше малка, преметната на дълга презрамка чантичка, в която прибираше бакшишите. Забелязах, че днес има нова чанта, по-голяма от предишната.

— Печалбата май е нараснала?

Макри поклати глава.

— Като всеки път е. Прибирам тук едни други пари, дето ги събирам от известно време. Не ми се ще да ги оставям в стаята.

— И какви са тия пари?

— Волни пожертвования за един фонд.

— Моля?

— Сигурно си чувал. Фондът е на Асоциацията на благородничките, а целта е да се откупи Кралска харта.

За пръв път чувах за подобен фонд, макар да знаех, че Асоциацията се бори за правото да получи Кралска харта, без която не би могла да бъде призната за акредитирана гилдия и да получи място в Съвета, като член на Почетната федерация на гилдиите. Оттам пък се набират всички членове на Сената.

— Макри, представа нямах, че си хлътнала толкова надълбоко в тази работа. Колко събра досега?

Тя изсумтя.

— Няма и шепа гурани. Споменеш ли пред тези безбожници Асоциацията, започват да ръмжат, че била дори по-лоша от църквата. Гурд не ми позволява да събирам пари тук, та ходя из околните магазинчета. Не бих казала, че купувачите си падат особено по волните пожертвования. Все пак получих известна сума от няколко жени. Гиникса от градската баня ми даде пет гурана.

— Ще ти даде повече, ако успее да ме осъди, задето се намъкнах покрит с тиня в банята й. Каза, че съм й прогонил клиентите. Каква сума е необходима за откупването на Хартата?

— Двайсет хиляди.

— И колко сте събрали вече?

Макри отвърна, че не знае. Тя само събирала парите и ги предавала нагоре в йерархията.

— Въпросът не е само в откупването на Хартата — обясни ми разпалено тя. — Преди това трябва да внесем значителна сума във Федерацията на гилдиите, за да може да ни приемат документите. Няма да ти споменавам още колко продажни чиновници ще се облажат покрай всичко това — преторът по въпросите на гилдията, заместник-консулът, канцеларските плъхове в двореца… Изглежда е стандартна практика секретарят на консула да иска подкуп от поне десет хиляди гурана, за да пусне молбата до по-висша инстанция.

— Доста средства ще са ви нужни.

— Така си е. Да не говорим за това как ще си затворят очите духовниците от църквата на Правата вяра и други хора, които доскоро дори не искаха и да чуят за Асоциацията. Дочух да се споменава цифрата петдесет хиляди, или дори повече. В Тюрай няма кой знае колко богати жени, но всички, които сами си изкарват хляба, знаят колко е трудно, когато не си член на някоя гилдия. Е, щом не желаят да ни допуснат в гилдията на пекарите, ханджиите или носачите, ще поставим въпроса пред Почетната федерация на гилдиите, за да получим право на собствена.

— На кого даваш парите?

— На Минарикса — пекарката. Тя е местният организатор. Ще пуснеш ли нещо?

— А какво ще направи за мен Асоциацията на благородничките?

— Ще те отърве от мен.

— Е, тогава може и да дам нещо, но по-късно.

— Защо не сега?

Огледах се разтревожено.

— Тук гъмжи от варвари и докери. Ако ме видят да давам пари за Асоциацията на благородничките, ще ме скъсват от подигравки, додето съм жив.

Макри се засмя. Бях решил да й оставя малко пари, но след вечеря. Трябваше да си пазя репутацията.

— Макри, защо не попитате принцесата? Тя сигурно ще ви даде доста.

— Не, няма.

— Откъде знаеш?

— Защото на снощната среща чух, че Лизутария, Небесната господарка, вече поискала помощта на Ду Аканска.

— Лизутария Небесната господарка? Знам я — стои доста нависоко в Гилдията на магьосниците. Освен това работи в двореца. И тя ли е член на вашата група?

Макри кимна.

— Имаме жени от всякакви професии, но не и принцеси. Кралят се разпореждал с парите й. Изглежда, двамата не се погаждат.

— Нищо чудно, ако го лъже, както излъга мен. Все още ми се ще да разбера защо ме прати да намеря онова заклинание? За какво й е на една принцеса да приспива дракон? Та той не пази нищо. Никакъв смисъл не виждам, освен…

Млъкнах и се ококорих във въздуха.

— Да не те споходи детективското вдъхновение? — насмешливо попита Макри.

— Позна. Ако искаш да убиеш дракон, по-лесно е като първо го приспиш.

— Добре де, ама за какво й е това на принцесата? Пък и дракона го подариха на баща й, не на нея.

— Питах се къде се преплитат тези неща. От опит зная, че когато върху ми се стоварят в един и същ момент различни неприятности, те винаги са свързани. Никой не знае по какъв начин Червения елфически воал е попаднал в града. Никой не знае къде се намира в момента. Ако е верен слухът, че орките са го купили, никой не знае по какъв начин е стигнал до тях. Ами ако са го скрили на някое сигурно място, в нещо, което рано или късно ще се върне при тях?

— Искаш да кажеш — в дракона?

— Защо не?

— Как, по дяволите, ще напъхаш топ Червен елфически воал в жив дракон?

— Не зная. Но магьосникът, който ме преследваше в каналите, бе доста могъщ. Той би могъл да го направи.

— Това е най-тъпото нещо, което съм чувала, Траксас.

— Така ли? Аз пък вярвам на собствената си интуиция. А интуицията ми подсказва, че точно в този момент Воалът е скрит в дракона от зоопарка. Това е идеалното място — всъщност това е единственото подходящо място, защото, както знаеш, драконите умеят да неутрализират магии. Ако Воалът е вътре в него, нито един магьосник няма да го открие. Много хитър ход, Макри, ужасно хитър. Да скриеш Воала в дракон, да изчакаш да се кръстоса с кралския дракон и след това да си го върнеш в Гзак.

Този път Макри се замисли. Двама варвари изкрещяха, че искат бира, но тя само им махна с ръка.

— Но какво общо има с всичко това Атилан?

— Мисля, че той е узнал по някакъв начин за плана и се е намесил. Откраднал е Воала, за да го отнесе в родината си — крал Ламах щеше да е наистина доволен, ако беше успял. Което може да обясни и за какво му е било нужно на Атилан успиващо заклинание.

— Откъде обаче го е намерил?

Признах, че нямам представа. Но бях сигурен, че му е трябвало точно за това. Което означаваше, че Воалът още е там — точно под носа на магьосниците от двореца. Само чакаше някой да го открие.

Забелязах, че Макри си е натъкмила препаската тъй, че да бъде дори по-привлекателна от обикновено — в този вид и най-незаинтересованият от женски прелести моряк щеше да я огледа с увиснало чене.

— Макри, на колко си години?

— На двайсет и една.

— В такъв случай — освен ако родителите ти не са използвали някакви специални билки — гърдите ти трябваше да престанат да растат.

Макри погледна надолу.

— Така е. Просто извадих няколко халки от препаската, за да изглежда по-малка. Нали знаеш, трябва да се печели. Самантий Философа започва нов курс на обучение, та смятах да се запиша.

Ако Макри някога прекрачеше прага на Имперския университет, едва ли някой щеше да вземе да я убеждава, че мястото й не е там.