Траксас

2.

Тюрайската пролет е приятна, но твърде кратка. Затова пък лятото и есента са непоносимо горещи, а през зимата нерядко вали по трийсет дни поред. След това всичко замръзва, включително и просяците по улиците. Май с това се изчерпват климатичните особености.

Кратката пролет тъкмо беше привършила и температурите започваха да подскачат. Не се чувствах хич добре и бях почнал да се питам не е ли време за първата за деня биричка. Тъй де, нали и без туй съм фалирал. От седмици никой не се бе вясвал при мен. Ще вземете да си помислите, че току-виж престъпността в града е намаляла, ама няма го майстора. Твърде много луди глави, беднотия и богаташи, дето плачат някой да ги преджоби, докато се чудят как да припечелят нещо по втория начин. Голям поток мангизи, само дето не съм му на брега. Последния път, когато ме наеха, сполучих да открия един магичен амулет, изгубен от стария Горсий Звездоброеца по време на пиянска свада в един бордей. Не само че го намерих, ами и потулих успешно цялата срамна история, инак заради пустото си влечение към младите куртизанки Горсий щеше да си изгуби дворцовата репутация.

В замяна Горсий Звездоброеца обеща да прати някой клиент при пръв удобен случай, ала май досега такъв не бе възниквал. Какво пък, човек не може да разчита на дворцовите магьосници за услуги. Нали все са заети, внимават да не сбъркат нещо, като правят хороскопи на младичките принцеси.

Вече бях решил да сляза долу и да си поръчам една бира, когато на вратата се почука. Имам две стаи и ползвам външната за приемна. До нея право от улицата води тясна извита стълба, та всеки, който сметне, че съм му нужен, да ме навестява, без да минава през кръчмата.

— Влизай.

В стаите цари безпорядък. Зная го, но съм твърде мързелив, за да направя нещо по въпроса.

Младата жена, която влезе, изглеждаше като някоя, която би сбърчила недоволно нос дори ако я поканиш в дворцовите покои. Когато отметна качулката си, по раменете й се разпиляха руси къдрици, обрамчващи безупречно лице с големи сини очи. Красива като картинка, като казват хората от моята професия.

— Траксас, частният детектив?

Кимнах и я поканих да седне в паянтовото кресло в ъгъла. Двамата се разглеждахме над покритата с останки от оскъдния ми обяд маса.

— Имам проблем и Горсий Звездоброеца ми каза, че можеш да го разрешиш. Каза също, че си дискретен човек.

— Тъй си е. Ала нищо чудно да сте привлекли нечие внимание с идването си в Дванайсет морета.

Нямах предвид красотата й. Отдавна съм се отказал да правя комплименти на хубавите млади жени — още по времето, когато талията ми надмина надеждите ми за каквато и да било възвръщаемост на комплиментите. Ала дрехите й бяха твърде лъскави за кривите бедняшки улички на моя квартал. Носеше дълго черно наметало с кожена подплата, а под него кадифена рокля, по-подходяща за танци в балната зала на двореца, отколкото да си пробива път сред просяците долу.

— Прислугата ме докара с носилка. Скрита зад завеси. Не смятам, че някой може да ме е видял на улицата. Но не бях готова за…

Тя махна с ръка, посочвайки едновременно стаята и улицата отвън.

— Хубаво де. С какво мога да съм полезен?

Когато ме посети млада и красива жена, а това се случва рядко, очаквам от нея да прояви известна сдържаност. Ясно е, че за да слезе до моето ниво, е била притисната от доста необичайни фактори или е под заплахата да изложи репутацията си, рече ли да поиска помощта на дворцовите следователи. Но тази млада жена не изглеждаше нито сдържана, нито склонна да си губи времето в ненужни увъртания.

— Искам да ми намериш една кутия. По-скоро малко инкрустирано ковчеже.

— Някой го е откраднал?

— Не точно.

— Какво има вътре?

Тя се поколеба.

— Нужно ли е да знаеш?

Кимнах.

— Писма.

— Що за писма?

— Любовни. От мен до един млад аташе в ньоджанското посолство.

— А вие сте?

Тя се поколеба. На лицето й се изписа изненада.

— Аз съм принцеса Ду Аканска. Не ме ли познаваш?

— Напоследък не ме канят често във висшето общество.

Май наистина трябваше да я познавам от времето, когато служех в двореца, само че тогава трябваше да е била не повече от десетгодишна. Пък и не бях очаквал третата наследничка на имперския престол да влезе просто ей така в приемната ми. Ако точно в тоя момент крал Рет Акански, принц Фрисен Акански и принц Дийс Акански вземеха случайно и едновременно да гушнат босилека, щях да си седя право пред новия управник на града-държава Тюрай. С няколко съсухрени корички хляб на масата. Май по-често трябваше да почиствам тая бърлога.

— Бас държа, че роднините ви няма да са доволни, ако научат какво сте писали на онзи млад аташе.

Тя кимна.

— Колко са писмата?

— Шест. Държи ги в едно покрито със скъпоценни камъни ковчеже, подарък от мен.

— Защо просто не си ги поискате?

— Атилан — така се казва той — вече ми отказа. Сърдит ми е, задето го зарязах. Но нямаше как — един Господ знае какво щеше да направи баща ми, ако някой му беше подшушнал. Нали разбираш, въпросът е особено деликатен. Не мога да поискам помощ от дворцовата охрана, нито да рискувам с някой от придворните следователи.

Огледах я. Изглеждаше необичайно спокойна и това ме изненада. Младите принцеси не пишат любовни писма. Най-малко на ньоджански дипломати. Може времената да са мирни, ала Тюрай и северният ни съсед Ньодж са изконни врагове. Ньоджанците са силен и неумолим противник, така че половината от времето на краля отива в усилия да поддържа мира с тях.

Положението още повече се влошаваше от факта, че ньоджанците бяха пуритани и тяхната църква не криеше недоволството си относно състоянието на Правата вяра в Тюрай. Излишно е да добавям, че самите ньоджанци не се радваха на особена популярност сред населението на Тюрай.

Плъзнеше ли слухът за подобна любовна връзка, щеше да се разрази невъобразим скандал. Обществеността направо умира за подобни неща. Знаех достатъчно за разположението на силите в двореца, за да си представя как някои веднага ще потърсят политически дивиденти от случая. Сенатор Лодий например, водачът на опозиционната партия — популарите, нямаше да пропусне случая да дискредитира краля. Взех да се питам наясно ли е младата принцеса в какво се е забъркала. Дали пък кралската фамилия не трябваше да я вземе под пряката си опека?

Поисках някои подробности. Казах й колко вземам на ден и по лицето й познах, че е смаяна от дребната сума. Май трябваше да поискам повечко.

— Случаят не ще да е от трудните, принцесо. Ще му предложа откуп и той сигурно ще се съгласи. Готова ли сте да го платите?

Тя кимна. Помоли ме да не си водя никакви бележки. Обещах й. После покри русите си къдрици с качулката и си тръгна.

Едва тогава усетих прилив на вдъхновение. Че как иначе — случаят изглеждаше фасулски: лесни пари, и то достатъчно на първо време. Надигнах се и тръгнах към кръчмата на долния етаж. Време беше да похапна. Като всеки уважаващ себе си човек, свършил добра работа през първата половина от деня.