Траксас

11.

Докато скитосвах из шумните улички на Дванайсет морета, по навик свърнах през един пряк път — улица „Свети Роминий“. Но още след първия завой пътя ми пресякоха трима въоръжени със саби мъже.

— Е? — попитах аз и извадих своята.

Те само пристъпиха към мен и единият попита:

— Къде е Воалът, Траксас?

— Нямам представа.

Направиха опит да ме заобиколят. Казах приспиващото заклинание и те се строполиха едновременно на калдъръма. Бърза и чиста работа. Става ми топло на душата всеки път, като го направя. Изпълвам се с увереността, че животът ми не е отишъл напразно.

Приспиващото заклинание обикновено действа десетина минути, тъй че нямах време за помайване. Претършувах джобовете им, но не открих нищо интересно. На ръцете си и тримата носеха татуировката на Приятелския кръг.

Чух зад гърба си глас и се извъртях рязко. Вече бях разпознал думите — произнесени на древен език, който владеем само ние, магьосниците, те се състояха в противозаклинание за най-общи случаи. С други думи, всяка приложена в околностите магия вече беше престанала да действа и тримата вероятно разгневени членове на Приятелския кръг скоро щяха да скочат срещу мен.

Погледнах магьосника с отвращение. Целия труд по запаметяването и произнасянето на приспиващото заклинание беше отишъл на вятъра заради него. Първото, което забелязах, бе, че за магьосник е доста едричък. Освен това беше въоръжен със сабя.

— Ти сигурно си онзи Гликсий Драконоубиеца, за когото говорят всички — рекох, колкото да завържа разговор, но той не отвърна.

Трите приятелчета вече се надигаха и опипваха калдъръма за оръжията си. Плюх си на петите и побягнах по „Свети Роминий“, сякаш ме гонеше самият дявол.

Боях се, но не от тримата главорези — можех да им изляза насреща, че и на още толкова от тоя сорт. Плашеше ме магьосникът. Нещо в начина, по който бе неутрализирал заклинанието, ми говореше, че е доста могъщ и опитен противник и не е от онези, дето носят в себе си само по две заклинания. Ако такъв като него наредеше на сърцето ми да спре, с мене беше свършено. Но дори и само да ме приспеше, пак щях да съм му в ръцете. Какъв глупак бях да заложа талисмана срещу заклинания. Сигурно наистина бях прекалил с бирата.

Справих се доста добре с търчането за човек с наднормено тегло и поуголемена поясна обиколка. Ала тъкмо като свивах зад следващия ъгъл, зърнах още шестима въоръжени мъже да тичат към мен. Шестима бойци и магьосник — ония от Приятелския кръг май наистина ме вземаха на сериозно.

Видях на улицата кръгъл дървен капак на канализационна шахта. Каналната система на Тюрай е едно от чудесата на света — подземните тунели тръгват от двореца и стигат чак до морето. Не за пръв път в кариерата си изпитах възхищение и благодарност пред създателите й. Вдигнах капака и се шмугнах в шахтата.

Вонята бе непоносима. В мрака се гонеха плъхове и се запрепъвах в техните гърчещи се тела. Сетих се за светещия жезъл и отново се ядосах, задето така лесно залагам вещи, от които може да зависи животът ми. Знаех, че този тунел води към морето, но имаше още един изход точно преди да извие към дъното.

За всеки случай спрях и се ослушах.

— Опитай малко по-надолу — чух глас зад себе си.

В тунела зад мен проблесна зеленикава светлина. За разлика от мен, техният магьосник бе въоръжен със светещ жезъл. Обърнах се и продължих да газя из калта, като се стараех да не обръщам внимание на вонята, на цвърченето на плъховете и на лигавата слуз по стените. Молех се само в тунелите да не се въдят алигатори. Хората из града говореха, че имало такова нещо, но аз не им вярвах. Сигурно и на алигаторите щеше да им е гадно тук долу. Пък и нали навън имаше плажове и делфини… Всъщност алигаторите май не си падат по делфини.

Ускорих крачка, но това беше грешка, защото зад гърба ми се разнесе вик, последван от забързани стъпки. Проклех и затичах, като бършех лицето си от пръските.

Спрях зад следващия завой и се извърнах, стиснал сабята и ножа. Какво ли е да умреш от предизвикан от заклинание разрив на сърцето в тази мрачни подземия? Всички ще си мислят, че съм се напил и съм паднал долу.

Тунелът бе широк четири стъпки и висок колкото да стоя приведен. Тясно място, ако трябваше да се бия за живота си. Зад ъгъла се показа бледо сияние, следвано от първия преследвач, който пристъпваше с протегната напред ръка. Така и издъхна още преди да ме зърне. Успях да му прережа гърлото с бърз рязък удар, на който ме учеха още навремето, като млад войник, преди да ме пратят да се бия с орките.

Нататък не беше по-лесно. Следващите двама се приближиха бавно и предпазливо. Използвах сабята и кинжала, за да отблъсна едновременната им атака, и отстъпих. Все ме беше страх да не се препъна в нещо. Разменяхме си удари мълчаливо, с мрачна решимост. Двамата главорези ме изтикваха неумолимо назад, без да ми дават възможност да ги ударя. Зад гърбовете им мярках силуетите на останалите преследвачи, както и сянката на магьосника, чийто жезъл озаряваше тунела със зловеща светлина.

Двамината пред мен не бяха първокласни убийци — по-скоро обикновени улични главорези, — но тясното пространство и численото превъзходство бяха на тяхна страна. Водата се покачи до коленете, възпрепятствайки всяка възможност за маневриране, а и все се тревожех, че магьосникът ще приложи още някое заклинание, от онези, които не съм в състояние да неутрализирам. Всъщност имаше една причина да не го прави — в тунела възможността да удари своите хора бе доста голяма.

Нападателят вдясно внезапно изруга нетърпеливо и се метна напред. За щастие го направи невнимателно и ми позволи да му пробия защитата и да го пробода в бедрото. Той изстена и залитна назад. Другият понечи да му заеме мястото, но магьосникът го спря.

— Оставете го на мен — заповяда той и жезълът му засия по-ярко.

Разполагах само с няколко секунди. Замахнах с кинжала, готвейки се да го запратя в лицето на магьосника, с надеждата, че не разполага с подходящо заклинание за подобен случай. Но преди да успея да го метна и преди той да произнесе заклинанието, от водата ненадейно изскочи някакъв зловещ силует. Мъжът вдясно от мен изпищя и отскочи уплашено, а заклинанието на магьосника се изгуби в сподавения му вик. Привлечен от светлината, помежду ни бе доплувал грамаден алигатор и сега стискаше със закривените си зъби крака на магьосника.

Огледах се, вцепенен от ужас. Чудовището имаше гигантски размери и навярно захапката му бе ужасна. Бях готов да отпиша магьосника, но се оказа, че той не е от онези, дето се предават лесно. Миг преди да се изгуби в черните води негодникът успя да произнесе някакво неясно заклинание и изведнъж алигаторът бе този, който взе да се гърчи мъчително. Въпреки това злокобните челюсти не пускаха крака на магьосника.

Извърнах се и побягнах. Предположих, че магьосникът е използвал заклинанието за спиране на сърцето, или нещо подобно. Нямал представа какви може да са последствията от подобно заклинание при алигатор. Навярно смъртоносни, но дали преди, или след кончината на захапаната жертва? Ужасна участ, ако трябва да се бориш с вкочанените челюсти на мъртъв алигатор, но тази мисъл, кой знае защо, не породи симпатиите ми.

С разтуптяно от неистов страх сърце, че мога да срещна друг алигатор, все пак успях да дотичам до следващата стълба. Изкатерих се с бързината на човек, който бяга, за да си спаси животеца. Стигнах горе, избутах капака и се изтърколих на улицата. Озовах се сред гъста тълпа учудени минувачи. Огледах се. Познато местенце — една от уличките на Дванайсет морета.

— Проверка на каналите — промърморих, колкото да дам някакво обяснение.

— И как е долу? — попита един от зяпачите.

— Всичко е наред — отвърнах с професионален вид. — Нямат нужда от почистване — поне още няколко години.