Траксас

28.

Когато се свестих, беше тъмно и тихо. Или бях мъртъв, или бунтът бе спрял. Чух отваряне на врата, мракът бе разцепен от лъч светлина и влезе Макри. Главата й бе омотана с кървав бинт, но инак изглеждаше напълно здрава.

— Какво стана?

— Противозаклинанието на Лизутария свърши работа. Още преди три часа гражданите си възвърнаха здравия разум. Ама иначе боя си го биваше, а?

— Щом казваш.

Забелязах, че не се чувствам твърде зле, като се имаше предвид през какво бях преминал.

— Магьосниците се погрижиха за вас. Първа естествено беше принцесата. Сега доскорошните бунтовници гасят пожари и си ближат раните. Изгорял е близо половината град, но според магьосниците положението е под контрол, а и градската стража започна да си изпълнява задълженията.

— Къде е Ханама?

— В съседната стая. Тя беше по-зле от теб, така че магьосниците й отделиха повече време.

— Трябваше да я оставят да умре.

Макри отвърна, че съм бил неблагодарник. Ако не била Ханама, обезумялата тълпа щяла да ни смаже.

— Може би. А може и да не си права. Мисля, че и без нея се справях добре. Е, време е да се захващам за работа.

— Така ли?

Кимнах.

— Писмото на принцесата вече е у мен, освен това успях да събера достатъчно информация за сделката с дуа, за да измъкна Церий от затвора. Не съм сигурен обаче за принцесата. Да се надяваме, че епископ Гзекий ще изпълни обещанието си и ще убеди властите, че тя не е замесена в убийството на дракона. А да не забравяме и изчезналия Воал… Мислих доста по въпроса… Я да отидем да си поприказваме с Ханама.

Макри отказа. Нямала търпение да се върне час по-скоро във „Възмездяващата секира“, за да провери как стояли нещата там. Сигурно се безпокоеше за париците, дето ги беше събрала от даренията за Женската асоциация.

— Ами ако са изгорили записките ми по философия?

След тези думи си тръгна и ме остави сам да се разправям с Ханама. Нямаше я в съседната стая, но я открих в избата — седеше на пода с бутилка вино в скута. Черните й дрехи бяха станали на парцали, но изглеждаше здрава и читава.

— Така, така — подхванах аз. — Две изненадващи открития в един и същи ден.

— Какво?

— Първо, че и на теб ти е нужно да пийнеш нещо за разпускане.

— Не ми трябва вино, за да си успокоявам нервите.

— Е, на мен пък ми трябва — отвърнах, пресегнах се, взех друга бутилка от рафта и я отворих с тирбушона, който си нося на ключодържателя. — Току-що се преборихме с цяла тълпа безумци. Истински подвиг, трябва да призная. Всеки заслужава бутилка вино след подобно деяние, пък бил той и наемен убиец, обучен да бъде безчувствен. Което ме води до второто изненадващо откритие за теб, Ханама. Ти не си безчувствена.

— И защо смяташ така?

— Защото ми спаси живота. Трогнат съм.

— А не би трябвало. Спасих те, защото ми беше нужен да ми пазиш гърба.

Може би казваше истината. Реших да не навлизам повече в темата.

— Знаеш ли, Ханама, напоследък пътищата ни се пресичат все по-често. Не мога да си обясня защо става така. Но за трета в йерархията на наемните убийци не си чак толкова лоша. Малко дръпната, може би, но това е естествено за жена, изкатерила по време на снежна буря крепостната стена на Менхасатския замък, за да види сметката на консула Павий. Вярно ли е, че си убила в един и същи ден магьосник, сенатор и оркски главатар?

— Гилдията на убийците не обсъжда делата си с обикновени хора.

— Наздраве — рекох и вдигнах бутилката.

Тя вдигна своята и отпихме заедно. Седяхме сред дълги редици прекрасни вина и нито шишенце бира. Допих бутилката и отворих втора, като се постарах да е от най-хубавото.

Не виждах смисъл да я питам защо й трябва Воалът, пък и сигурно нямаше да ми отговори. Вместо това изразих учудването си, че я бяхме открили в безсъзнание на брега.

— Макар че всички бяхме доста зашеметени от водата, да ти призная, не вярвах, че някой може да те завари неподготвена.

Тя ме погледна смутено.

— Аз също. Кълна се, че бих могла да усетя нападателя, дори ако бях полуудавена.

— Да не е някоя магия?

Тя поклати глава. Изглежда, ги бяха обучавали да не се влияят от подобни неща. Аз също не бях усетил следи от чужда аура на мястото. Случаят оставаше истинска загадка. Като си помисля, същото важеше и за онова, което бе станало със Сарина Безпощадната — и тя бе станала жертва на непознатия въпреки тригодишното си обучение в манастира за бойни изкуства. Изглежда, в Тюрай действаше някой наистина много изкусен в прокрадването и нападенията в гръб. Запитах се дали човекът, взел от Ханама Червения елфически воал, не е същият, който бе откраднал чувалчетата с дуа от Сарина. Интересно хрумване наистина.

— Имаше нещо, но…

Погледнах я въпросително.

— Не съм съвсем сигурна. Но в мига, когато почувствах удара, ми се стори, че долових… не съм сигурна… не беше съвсем човешко…

— Орк може би?

Тя не отговори. После поклати глава и каза, че било твърде за кратко и то тъкмо след като се свестила. Странно, но това пробуди в мен някакъв далечен спомен.

Ханама допи бутилката и стана. Било време да отскочи до щаба на Гилдията. Като трета в йерархията, тя бе снабдена със специален защитен амулет, но по-дребните Убийци нямаха такива и сега тя се безпокоеше за онова, което може да са направили из града.

След като тя излезе, отворих още една бутилка. Тук беше хладно и уютно. Сънят взе да ме оборва и трябваше да положа доста усилия, за да стана и да се захвана за работа.

— Сигурно е по-добре, отколкото да дърпам греблата на някоя робска галера — промърморих, за да успокоя бунта в душата си.