Траксас

17.

Орките са малко по-едри от хората и донякъде по-силни. Затова пък са много по-грозни. Обичат да се кичат със страховити дрънкулки с изображения на орли и черепи и вероятно тъкмо те бяха дали началото на отвратителната мода с пробитите с пирони уши, носове и други части на анатомията, с които Кейби и Палакс скандализираха обществеността. Тъмнобакърената им кожа е насечена от зловещи черни бръчки; обикновено носят торбести, зле съшити кожени дрехи, а косите им са дълги и чорлави. Те са свирепи бойци и противно на твърденията на мнозина, никак не са глупави. Познавам доста от техните дипломати като умели и хитри в преговорите. На запад се шири мнението, че орките не умеят да четат и че народите им нямат собствено литературно творчество, но Макри твърдеше, че това не било истина. Също както не било вярно, че не свирят и че са канибали. Разправяше ми, че била виждала оркски картини, ала ще призная, че ми е трудно да го повярвам. Макри мразеше всички орки, но отказваше да признае, че хората са по-цивилизовани. Лично аз не познавах кой знае колко добре тяхната цивилизация. Бях се срещал с орки само по време на битка и повечето от представителите на тази раса приключваха тези срещи с пътуване към отвъдния свят, тъй че не бях разполагал с кой знае какви възможности за разговор или сближаване. Освен това никога не бях виждал женски екземпляр или малко оркче.

Също както е в Земите на човеците, орките говорят много различни диалекти на своя език. Но малцина са хората, които могат да говорят оркски — смята се за лоша поличба да произнесеш дори една дума на техния език. Всичко гореказано всъщност трябва да обясни защо Пазаз, пазачът на дракона, бе изненадан и дори объркан, когато Макри го заговори на чист оркски. Но тъй като вече беше получил нареждане от началството да съдейства за разследването, а ние носехме писмо от претора, бързо склони да отговаря на нашите въпроси.

— Твърди, че не знае нищо за убийството — докладва Макри, за която целият този разговор бе доста потискащ — нали беше била оркска робиня и явно я мъчеха неприятни спомени. — Изглежда объркан. Навярно е бил привързан към дракона.

— Обичал ли го е?

— Вечер му разказвал приказки и легенди.

— Питай го дали е продавал приспиващото заклинание на някого другиго освен на Атилан.

Пазаз отрече да е продавал заклинанието, ала аз побързах да го уверя, че зная, че лъже. Заплаших го, че ще съобщя на посланика, и това, изглежда, го постресна. Едва тогава призна, че дал едно копие от пергамента на Атилан, но продължи да упорства, че нямало друг замесен.

Трудно обаче беше да се разбере дали говори истината. Имах някои предубеждения, но бях объркан от непознатата гама от чувства, която се менеше по грозното му лице. Извадих още няколко коза от ръкава си и му заявих, че зная всичко за заговора за изнасянето от града на Червения елфически воал. Сега вече наистина го уплаших. Въпреки че се ползваше с дипломатически имунитет, той щеше да се озове в доста неудобно положение, ако хората от града узнаеха за този план. И без това се ширеха антиоркски настроения, оставаше само малка искра, та да пламне огън.

Нищо в отговорите му не ме доближи дори малко до истината за това кой е убиецът на дракона или къде може да се намира изчезналият Воал. Претор Цизерий ми бе казал, че религиозната церемония, посетена от кралската фамилия, продължила не повече от час. Който и да бе извършил пъкленото дело, беше разполагал с доста добра информация, но в корумпиран град като Тюрай информацията може да стане достояние на всеки с добре натъпкана кесия. По-интересно бе — пак според Цизерий, — че магьосниците-следователи от дворцовата охрана не били в състояние да засекат аурата на непознати лица на местопрестъплението, което допълнително влошаваше положението на принцесата. Като се отчетеше смущаващият ефект, който драконът би могъл да окаже върху всяко магично поле, това означаваше, че там можеше да са се навъртали непознати.

— Не е трудно за всеки опитен в престъпните деяния да убие дракона и да измъкне Воала преди да го открият — пък било това и без помощта на приспиващо заклинание — казах аз. — Не се ли е навъртал наоколо някой с необичаен интерес към мястото?

Никой, според Пазаз. Никой, с изключение на епископ Гзекий, който се опитал да го обърне в Правата вяра. За миг почти изпитах симпатия към нещастния орк. Епископ Гзекий непрестанно търсеше повод да докаже, че е по-добър от останалите си колеги. Сигурно душата на орка е щяла да му послужи за трофей.

Време беше да си вървим. Освен че потвърдих подозренията си относно Атилан, не научих нищо полезно. Когато излизахме, в двореца все още блестяха светлини. Предположих, че вътре цари пълна бъркотия след арестуването на принцесата. Времената се менят. Навремето никой в Тюрай не би посмял да арестува принцеса, дори и да бъде заловена на местопрестъплението. Същото важеше и за синчето на претора. Но сега вече популарите на Лодий разполагаха с достатъчно власт и висшата каста усещаше несигурност. Какво пък, можеше и да им е от полза, ако и те започнеха да спазват закона като всички.

Бях уморен до смърт. Нощта бе топла и задушна. Само да можех да подремна малко и щях да се почувствам истински щастлив. Напрежението от изминалия ден и мъчителната умора будеха в главата ми болезнени ритми — още по-лошо стана всичко, когато си помислих, че трябва да се прибера в моята преобърната наопаки стая.

По обратния път до Дванайсет морета мълчахме. Макри вероятно си мислеше за орките. По-късно ми каза, че Пазаз я бил виждал да се бие на гладиаторската арена и че заради това насмалко щяла съвсем да изгуби контрол и да го убие.

— Следващия път, когато срещна орк, ще му трябва повече от дипломатически имунитет, за да запази главата си на раменете — закани се тя с мрачна решимост, след което помежду ни отново се възцари мълчание. Нощната жега ни действаше потискащо. Вече си представях как ще се изтегна в неоправеното си легло. Но когато най-сетне се изправихме пред входната врата на „Възмездяващата секира“, там ме очакваше — в целия блясък на преторската си тога — самият Цизерий, заобиколен от смълчана групичка слуги, които се оглеждаха нервно и изплашено.

Беше ми писнало от срещи с представители на висшата каста, затова грубо попитах Цизерий не може ли да изчака до сутринта, за да му разкажа как върви разследването.

Не беше дошъл да чуе доклада ми. Искаше да отърва синчето му от дранголника. Сподавих една прозявка и го поканих вътре. Налях си голяма чаша бира от буренцето на бара и се опитах да се съсредоточа върху думите на претора. Доскоро бях най-евтиният детектив в цял Тюрай, но ето че май се превръщах в най-търсения.