Траксас

21.

На връщане от двореца видях три трупа и множество ранени по улицата. Двама мъже настояха да им кажа за кого ще гласувам. Вместо отговор измъкнах сабята и изръмжах:

— Пишете ме към въздържалите се!

На ъгъла на „Квинтесенция“ се беше събрала многолюдна тълпа. Зяпаха трупа на един млад търговец на дуа, проснат в праха със стрела от арбалет в шията. Това увеличи апетита ми за бира от четири на пет халби.

— Как мина? — посрещна ме Макри.

С неудоволствие забелязах, че и тя си е пробила носа.

— Палакс и Кейби ми го пробиха. Харесва ли ти?

Поклатих глава. Твърде стар съм за тези чуждоземски увлечения.

— Макри, ако ще влизаш в университета, не е ли по-добре да изглеждаш нормално?

— Може би — отвърна тя. — Но ми харесва да нося халка в носа си. Смяташ ли че ще е добре, ако сложа по една обеца на зърната си?

— Че кой ще им се радва? Ти си нямаш любовник.

— Можеше и да си намеря, ако мъжете в Дванайсет морета не бяха такава измет. Как смяташ, онзи елфически знахар ще намине ли насам?

— Ами да. Но ако види, че си си пробила зърната, ще изпадне в паника. За елфите да се пробиват дупки в тялото е табу.

Но Макри, изглежда, смяташе, че може да промени възгледите му. Реших, че няма смисъл да се занимавам повече с тази тема.

— Какво стана в двореца? Как е принцът?

Въздъхнах.

— Знаеш ли… това, което разказват за принц Фрисен Акански, е истина. Освен че е тъп като орк, наистина се занимава с търговия на дуа. Изглежда, самият той е пристрастен. Да не говорим, че вонеше на вино и тазис, че е безнадежден комарджия, затънал е до гуша в дългове и въобще е пълен дегенерат и боклук. Очаквам с нетърпение момента, когато ще се възкачи на трона. За щастие утре рано сутринта смятам да потегля за Приказното езеро.

— Защо?

— За да получа пратката с дуа, която Хорм Мъртвешки е осигурил на принца.

— Какво?!

Поклатих глава и й разказах цялата тъжна история. Принцът не само се беше пристрастил към наркотика, но и беше задлъжнял към толкова много хора, че не им знаеше бройката. Бъркотията повече не можеше да се скрива.

— И е намислил да продаде цялата пратка, за да си оправи дълговете.

Макри се засмя. Смешно наистина — нали ставаше въпрос за принц.

— Досега е получавал малки количества от Церий. Те обаче са били крайно недостатъчни и решил да опита големия удар. Взел на заем откъдето може. Това е истинско безумие. Ако кралят узнае, ще го прати в изгнание. Което не ме трогва чак толкова, освен че заедно с него ще пострада и Церий.

— Време е да си зарежеш клиента — посъветва ме Макри.

— Бих искал, но не мога. Всичко е прекалено объркано. Ако синът на Цизерий отиде в затвора, той ще изгуби изборите. Случи ли се това, казвам сбогом на разрешителното си за работа. Освен това Цизерий ми предложи солидна сума, ако успея да пресека канала и да донеса пратката в града лично. Всъщност не толкова пратката, колкото кредитното писмо.

— Какво писмо?

— Писмото, с което принцът е гарантирал заплащането.

Макри се ококори. Бях направил същото, когато го чух от самия принц, който в един от редките моменти на просветление осъзна, че пращането на писмо, гарантиращо с печат и подпис плащането на шест чувалчета дуа, не може да се категоризира като особено мъдра държавническа постъпка.

Ако обществото научеше, можеше направо да отменят изборите. Популарите щяха да получат властта наготово. Гражданите на Тюрай биха простили на кралската фамилия много неща, но не и търговия с наркотици, при това организирана от някакъв побъркан оркски магьосник. Особено в момент, когато принцесата трябваше да бъде съдена за убийството на дракон. Нещастното кралско семейство. Започвах да ги съжалявам.

— Не трябваше да се замесваш — продължи да опява Макри.

— Цизерий ще ми плати шестстотин гурана, ако успея да измъкна синчето му и принца от тази каша.

— Отивам да си наточа сабята.

Наехме коне и рано на другата заран потеглихме на път. Не знаех кой ще отнесе писмото на принца до езерото и възнамерявах да съм там преди него, за да го пресрещна. Или пък да получа пратката с дуа, а после да я разменя за писмото. Макри се беше окичила с обичайния си асортимент от оръжия, включващи няколко заострени звезди за мятане, каквито досега не бях виждал.

— Това не са ли оръжия на Убийците?

Тя кимна.

— Видях ги на колана на Ханама в нощта, когато се бихме. Реших да ги изпробвам.

Улиците все още пустееха, ако не се брояха два пресни трупа и неизменно присъстващите просяци. От доста време бях престанал да им обръщам внимание, макар някои от тях да бяха доста обиграни в умението да пораждат съжаление — майки с уродливи деца, ветерани от войната с липсващи крайници, слепци и така нататък. Тюрай не е място за стари, болни и недъгави, за хора без приятели и семейство. Което породи няколко тъжни мисли и за собствената ми съдба. Кой ще ме гледа, когато стигна преклонна възраст и закретам по улиците?

Приказното езеро е на два часа езда от града, а пътят се вие между живописни ферми и покрити с горички хълмове. Езерото е разположено сред гората, служеща за граница между Тюрай и Мисан, нашия източен съсед. В Мисан никога не се случва нищо интересно, а и как иначе, като там освен бедни селца се срещат само скитащи номади. Отвъд Мисан се простират неколкостотин мили необитаеми пущинаци, а зад тях започват земите на орките.

Известно ми беше, че Гликсий Драконоубиеца ще получи „ангелския хор“ в близост до Езерото. Щеше да му го донесе лично Хорм Мъртвешки.

— Защо са избрали Приказното езеро за място на предаването? — попита Макри.

— Гликсий е настоявал. Той знае, че Хорм е наполовина орк и следователно не може да се приближава до Езерото. Предполагам, че Гликсий не му вярва и иска да получи пратката някъде, където ще може да я огледа на спокойствие, без да се опасява, че Хорм може да му изиграе някой номер или просто да му отнеме кредитното писмо на принца, без да достави стоката. Каквото и да стане, трябва да открием това писмо.

Не исках да обсъждам и един друг въпрос, чийто отговор скоро щяхме да узнаем — дали Макри ще бъде допусната в околностите на Езерото. Какъвто и дух пазител да охраняваше тези места, едва ли бе свикнал с присъствието на същества, в чиито жили си дават среща оркска, елфическа и човешка кръв. Посъветвах Макри да се усмихва непрестанно и да си мисли само за хубави неща. Казват, че това се харесвало на феите.

Навлязохме в суха безводна местност. Земите около града са снабдени с иригационна система, която се подхранва от реката, но тук водата е дефицитна. Основната причина вероятно е недалновидното използване на почвата от селяните, довело до нейното изтощаване. Малко по-нататък теренът взе да става хълмист, по-често се срещаха дървета и храсталаци. Тук падат повече дъждове, отколкото в крайградските райони. Веднъж Астрат Тройната луна ми обясни причината за това, но съм я забравил. Вече виждахме гората на хоризонта. Вдигнах глава към небето. Не се чувствах никак добре тук, на откритото. Свикнал съм си с града. Освен това бях поотвикнал да яздя и задникът ме болеше. Макри яздеше без седло, като истинска варварка, каквато е всъщност. Изглежда, горещината не й пречеше, въпреки ризницата от метални халки, която бе навлякла. Секирата й бе окачена на седлото, а двете й саби бяха кръстосани на гърба й. И двамата носехме леки шлемове.

След още два завоя доближихме гората.

— Никога не съм била в гора — неочаквано каза Макри.

Кимнах и в този момент откъм близкия шубрак се зададе Хорм Мъртвешки начело на група от двайсетина оркски воини.

— Май ще скъсим времето за посещение.

Още двайсетина орки излязоха от гората, придружени от неколцина тежко въоръжени човеци. Заобиколиха ни мълчаливо, докато се проклинах за небрежността си и се питах дали ще ми позволят да се срещна с Хорм очи в очи. Едва ли, точно от тази страна на Езерото. Вероятно бе отнесъл дуата и се беше върнал да чака Гликсий или който там щеше да му донесе писмото на принца. Макри си смъкна забралото, хвана сабя в лявата ръка и секирата в дясната и се приготви да си продаде скъпо живота. Аз все още се надявах на преговори.

Хорм се приближи към нас. Лицето му беше мъртвешки бяло, а чертите, макар и нелишени от известна привлекателност, бяха неподвижни, като издялани в камък. Непрогледно черните му очи се впиха в мен. Гъстата му черна коса бе разпиляна по раменете. Въпреки горещината той носеше черно наметало. Аурата му беше толкова могъща, че я усещах като нетърпимо изгарящо присъствие.

Направих се на храбър и кимнах небрежно.

— Здравей, Хорм Мъртвешки. Надявам се, че тук всичко е наред.

— Предупредих те да не ми се мяркаш пред очите.

После настоя да узнае какво ме води насам.

— Едно кредитно писмо, което принцът непредвидливо е дал на Гликсий Драконоубиеца.

— То е за мен, не за теб.

— Съжалявам, Хорм, но просто не може да позволим подобно нещо да ти попада в ръцете. Преторът Цизерий предложи да го откупи срещу солидна сума. — Последното беше лъжа, но просто ми хрумна. Хорм поклати глава. Мислел да си запази писмото на принца.

— Имам други планове за него, Траксас. Нима ме смяташ за такъв глупак, че да не оценя значението му? Кралското семейство ще плаща до края на дните ми, ако иска да си затварям устата.

— Кралят на Тюрай не плаща на изнудвани — отвърнах наперено.

Хорм Мъртвешки се изсмя.

— Освен ако не иска популарите да му видят сметката.

Орките стегнаха обръча още по-плътно. Бяха грозни, ужасно грозни и въоръжени до зъби.

— Траксас, как смееш да ми противоречиш? Ти си един немощен червей.

— И друг път са ми го казвали. Оправям се някак.

Извадих от чантата си малка топка.

— Какво е това? — попита присмехулно Хорм.

— Детска играчка — отвърнах и хвърлих топката на земята. Тя избухна с ярка светлина, последвана от няколко оглушителни трясъка. Конят на Хорм отскочи уплашено. Орките също трябваше да положат усилия, за да овладеят животните си. Двамата с Макри не се нуждаехме от подкана — пришпорихме нашите коне, пробихме си път през линията им и се скрихме в гората преди някой от тях да пусне дори стрела подире ни.

— Умен ход — одобри Макри, когато спряхме да си отдъхнем.

Права беше. Само хитрец като мене можеше да знае, че тюрайските коне са привикнали към градските фойерверки, за разлика от тези на орките.

Забавихме ход, тъй като трябваше да се промушваме под ниските клони. Зад нас се чуваше шум от преследване, но не се бояхме, че ще ни настигнат — шубраците пречеха да се развие висока скорост.

— Колко далече е Приказното езеро?

— На стотина метра.

— И какво ще стане, ако не мога да стигна там?

— Ще се помолим на феите.

Внезапно излязохме от гъсталака и се озовахме на малка поляна, през която ромолеше искрящо поточе. На другия бряг на поточето бе застанал еднорог.

— Стигнахме — казах и скочих от седлото.

— Брей! — възкликна Макри. Еднорогът само ни изгледа с безразличие и се наведе да пие. Присъединих се към него и си наплисках лицето.

— Безопасно ли е?

— Макри, в Приказното езеро всичко е безопасно. Стига да не оставаш през нощта.

Откъм дръвчетата долетяха четири феи. Бяха високи по шест пръста и облечени с яркоцветни дрехи. Запърхаха като пеперуди около лицето на Макри — изучаваха я внимателно. Появиха се още четири, после нова група и накрая Макри се озова в плътното обкръжение на сребристокрилите феи. Те започнаха да кацат върху раменете й и да се разхождат по ръцете й.

— Май те харесват. Така и предполагах.

Отнякъде долетя тъжният стон на флейта. Сега вече бяхме извън обсега на орките. Колкото и да е странно, бяхме забравили за тях и за дебнещата ни опасност и се любувахме на феите и еднорога.

— Това място е чудесно — възкликна Макри и си свали ризницата.

Аз бях на същото мнение. Бях изненадан от себе си — смятах, че съм станал непоправим циник.

— Това пък какво е? — попита Макри, когато на поляната се показа получовек-полукон.

— Кентавър. Доста интелигентен, твърдят мнозина, сред които и самият Ласцивий.

Кентавърът се доближи. Също като останалите вълшебни същества той, изглежда, не се притесняваше никак от нашето присъствие. Спря пред Макри и плъзна поглед по извивките на тялото й. Макри смутено запристъпва от крак на крак.

— Не се ли нагледа? — попита го накрая, изгубила търпение.

Феите прихнаха.

— Извинете — поклони се кентавърът. — Силата на навика.

И понечи да си тръгне, но аз си спомних защо съм тук.

— Почакай малко — спрях го. — Дошли сме да търсим няколко чувалчета дуа.

Кентавърът се намръщи и ме изгледа.

— Забранено е да се носят подобни неща край Приказното езеро.

— Зная. Тъкмо затова бихме искали да ги отнесем.

Разказах му накратко историята, като се опитах да подчертая, че двамата с Макри сме на страната на реда и закона.

— Законът и редът на вашия град не значат нищо тук.

— Но ние вярваме в мира и любовта — отвърна Макри, което прозвуча странно от устата на жена, въоръжена с бойна секира и две саби и Бог знае колко метателни звезди и ножове. Да си призная, дори аз останах изненадан от думите й. Вярно е, че кентаврите се придържат към философията на любовта и ненасилието, а същото важи и за феите. Бяха се събрали около Макри като пчели на медна пита, разхождаха се по раменете й и се заплитаха в къдриците й. Очевидно вече я бяха обикнали. Макри сияеше щастлива като елф на дърво. Мен феите въобще не ме забелязваха.

— Ще ви донеса чувалчетата — обеща кентавърът и се представи: казвал се Тавър. — С радост ще се отървем от тях. Макар да не можахме да им попречим, никак не харесахме хората, които ги донесоха. Те бяха приятели на орките.

Заобиколихме езерцето, от което надничаха млади и красиви голи водни духове, и си помислих, че ако бях с двайсет години по-млад, щях да скоча при тях. От другата страна започваше гъста дъбова гора. В нея беше толкова прохладно, че ми се дощя да се изтегна на тревата и да заспя. Прогоних тази мисъл — наближаваше пладне, а имахме още доста работа. Трябваше да сме далеч оттук преди свечеряване.

— Малко остана — казах на Макри с надеждата да я успокоя. — Вземем ли чувалчетата, ще ги разменим за бележката с Гликсий.

— Ами Хорм?

— Не зная. Все ще измисля нещо.

Водени от Тавър, заобиколихме Езерото и спряхме до едни храсталаци, под които бяха скрити шестте чувалчета. След това кентавърът си тръгна — имал среща с дриадите. Едва не го разцелувах. Благодарение на него бяхме на крачка от решението на задачата. Сега вече разполагахме със солиден коз, срещу който да получим кредитното писмо. Феите все така пърхаха по Макри, докато товарехме чувалчетата на конете.

— Как ще се измъкнем оттук? — попита тя. — Нямам нищо против да си премеря силите с четирийсет орки, но не мога да обещая, че ще ги избия всичките.

— Разочароваш ме. Щом не могат да влизат навътре, бихме могли да се спотайваме в покрайнините на гората и да ги нападаме поотделно. Когато избиеш достатъчно, ще побегнем.

Макри извади няколко метателни звезди.

— Ами да, ще ги поваляме от разстояние. Но не смятай, че орките са тъпаци. Усетят ли какво става, ще се отдалечат.

— Да имаш по-добра идея?

— Не.

— Значи не ни остава друго освен да опитаме.

Върнахме се на поляната. Конете ни си приказваха нещо с два кентавъра. Чувствах се странно, заобиколен от толкова много безгрижни същества, след като извън гората ни дебнеше смъртоносна заплаха. Прокраднахме се до края на Езерото. Проснах се по корем и запълзях напред, опитвайки се да открия линията на часовоите. Но от орките нямаше и следа.

— Странно. Вероятно чакат извън гората, там, където се пресичат пътищата.

— Познавам добре гората — отвърнах. — Можем да излезем от северния край, който е достатъчно далеч от кръстопътя. Ще се приберем в Тюрай още преди да са ни надушили.

Бях малко изненадан от непредвидливото поведение на един инак толкова опитен воин като Хорм Мъртвешки. Вероятно твърде честата употреба на дуа бе притъпила остротата на интелекта му. Върнахме се при ручея и феите посрещнаха радостно Макри. Изглежда, много се забавляваха с нас, както и кентаврите. Върнал се от срещата си, Тавър си позволи няколко комплимента за тялото на Макри, но внезапно спря, завъртя тревожно глава и задуши въздуха. Усетих, че ще стане нещо лошо.

— Какво има? — попита Макри.

— Хорм Мъртвешки иде насам.

— Хорм не може да влиза тук!

Вдигнах ръка, за да засенча очи от заслепяващото слънце. Високо над езерото се рееше зловещ силует. И се спускаше. Грамадните му криле плющяха във въздуха. Кентаврите зацвилиха. Феите почнаха да пищят и отлетяха при дърветата, а водните духове се скриха в Езерото. Хорм Мъртвешки и още трийсетина орки се спускаха право към нас, възседнали дракон. Истински боен дракон. Не от онези малките, дето ги държим в Кралския зоопарк, нито пубертетите, с които се бе сражавала Макри като гладиатор. Това си беше чистокръвен оркски боен дракон, покрит със зластисточерни люспи, с грамадни заострени нокти и бълващ пламъци. Най-ужасното създание, което бях виждал, се носеше право към нас.

— Боен дракон — казах на Макри. — Не зная как Хорм се е сдобил с него, но очевидно смята да пробие защитата на Езерото.

Макри стоеше разкрачена, стиснала секирата.

— Аз съм се била…

Драконът се снижи още.

— …но онези бяха доста по-малки — призна тя. — Вие с Гурд убивали ли сте дракони през войната?

— Да. Но не толкова големи, а и приспиващото заклинание ни даваше няколко секунди преднина. Но тук, край Приказното езеро, не можеш да използваш магия.

— Странно защо някои неща са недостъпни тъкмо когато най-много се нуждаеш от тях.

— И аз съм го забелязал.

Драконът описа нов кръг и забелязахме, че е с шлем с решетка пред очите. Вече чувахме ясно свирепите крясъци на Хорм и ордата му. Драконът се удари в защитното поле на Езерото и избухнаха искри. Чудовището изпищя и от ноздрите му бликнаха огнени струи. Един от орките падна от гърба му, но останалите се държаха здраво. Драконът се засили и направи нов опит да пробие бариерата. Пищеше и се гърчеше, и удряше въздуха с грамадните си криле. В небето изригваха огнени стълбове, Езерото кипна от експлозиите. С един последен ослепителен блясък горската бариера се предаде. Исполинското златисто туловище се удари в земята и остана да лежи там зашеметено. За момент се възцари тишина, после от дима изскочиха орки и с бойни крясъци се втурнаха към нас.

Обърнах се да побягна, но видях, че Макри не смята да мърда от мястото си. Изругах и я сграбчих за ръката.

— Няма да бягам от орките два пъти в един ден — викна тя, стисна секирата и спусна забралото на шлема си. Никой от нас нямаше време да си сложи бронята и по тази причина Макри посрещна нападателите облечена само с тясната верижна препаска и шлема, докато аз бях по риза и непрестанно се молех да не видя как от корема ми щръква стрела.

И тогава се случи нещо изумително. Откъм гората се показа широка фаланга от приказни същества, готови да се бият до смърт, но да защитят Езерото от омразните орки. Кентаври, еднорози и дриади, въоръжени с копия и тояги, летяха право към орките. Въздухът се изпълни с разярени феи, а на гърбовете на кентаврите имаше мънички зловещи същества, които мятаха стрели и къси копия.

Битката започна. Обитателите на Езерото плюс моя милост и Макри срещу трийсетина оркски воини и могъщия Хорм. Слава на Бога, че драконът беше зашеметен. Въздухът отново се разцепи от светкавици, когато Хорм се опита да пробие със заклинания антимагичното поле. От върховете на пръстите му бликнаха ослепителни струи светлина, достатъчно силни, за да разпръснат кентаврите, но не и за да сеят смърт. Размахвайки бясно сабите си, орките се мъчеха да си пробият път през плътния кордон, но макар да нанасяха известни поражения, накрая бяха принудени да отстъпят от еднорозите и кентаврите, а феите, които кръжаха над тях, им плюеха в очите и ги бодяха с мъничките си шпаги.

Макри си проправяше път към водача на оркската сган — грамадно същество с две огромни саби, което пришпорваше подчинените си с пронизителни крясъци. Аз пък бях притиснат от двама орки към дънера на едно дебело дърво. Успях да поваля единия, а вторият падна прободен от еднорог миг преди да прободе мен.

Хорм Мъртвешки не беше от онези магьосници, които бягат точно в кипежа на битката. Щом забеляза, че орките отстъпват, той заряза усилията да направи действаща магия, извади сабята си и я размаха. С първия удар отсече главата на един от кентаврите, с втория повали най-младия от водните духове. Забелязах, че от водата се подаде втори дух и бързо изтегли раненото си другарче към Езерото.

Силите на Приказното езеро значително превъзхождаха по численост тези на орките. Започнахме да ги обкръжаваме и ги накарахме да отстъпват към лежащия в безсъзнание дракон. Битката ставаше все по-свирепа. За момент съществата от Езерото трепнаха пред посгъстените редици на противника и изходът на сражението сякаш увисна на косъм. Но точно тогава Макри посече един оркски воин, което й даде възможност да се нахвърли право върху водача. Грамадният орк я посрещна с цяла тирада чуждоземски проклятия и размаха двете си саби. Макри парира ударите му със секирата и без и за миг да му остава длъжна в словесния двубой, сцепи металния му шлем. Кентаврите зацвилиха победоносно и се хвърлиха в атака, въртейки над главите си тояги, а феите подновиха опитите си да объркват противника, като бръмчаха смело пред лицата на разярените орки.

Това последно усилие беше достатъчно. Веригата на орките се огъна, отбраната им се срина и те бяха подложени на жестока сеч. Целият облян в кръв, Хорм Мъртвешки виеше от неистов гняв, докато полагаше отчаяни усилия да задържи едновременната атака на Макри и един кентавър. Събрал в един последен мощен изблик всичките си резерви от магична енергия, той произнесе някакво демонично заклинание и въздухът около него засия — магията се бореше със заглушаващата аура на Приказното езеро. Хорм кресна отчаяна команда на дракона и чудовището внезапно се надигна и нададе оглушителен рев. Макри се втурна към магьосника, но преди да успее да го стигне, той се изкатери по хлъзгавия гръб на дракона и му заповяда да полети. Грамадните криле се разтвориха и люспестото туловище се издигна над земята. Разярена, че плячката й се изплъзва, Макри бръкна в торбата си, замахна и хвърли една от метателните звезди. Хорм изпищя от болка и се хвана за крака, но не падна от дракона. Последва още една ослепителна светкавица, когато драконът прониза защитната сфера на Езерото, оставяйки зад себе си трийсет мъртви орки и неколцина ранени от наша страна.

Победата беше наша. Траксас и Макри бяха надделели над Хорм и дракона. Никой нямаше да ми повярва, ако го разкажех във „Възмездяващата секира“.