Траксас

29.

Принцесата носеше съвсем нова рокля, взета на заем от Лизутария, и бе вчесала назад златистите си къдрици. Едната от обеците й липсваше, а гривните й бяха издраскани от ръкопашната схватка, но инак не изглеждаше никак зле за жена, проправила си път през обезумяла тълпа. Когато излязох от мазето — за да получа полагащия ми се дял благодарности от магьосниците, — тя взе думата за кратко слово. Без да се извинява за предишната си грубост, Ду Аканска ме увери, че мнението й за мен се било подобрило. Отговорих с подобаваща за случая любезност. Всичко това ми напомни дните, когато живеех в двореца.

Магьосниците възстановяваха силите си с деликатеси и отбрани вина от избата на Лизутария, но тя самата изглеждаше малко нервна. Вероятно й беше време за едно кратко смръкване от наргилето, но се стесняваше да пуши тазис в присъствието на принцесата. Не зная дали последната би имала нещо против, особено след бъркотията в града, но магьосниците от малки са учени да уважават представителите на светската власт. Принцесата стана и обяви, че си тръгва. Лизутария й предложи карета и ескорт до двореца, но Ду Аканска неочаквано заяви, че ще се възползва от моята компания. Това си беше чиста форма заповед за тръгване, затова сграбчих от масата няколко сладкиша и забързах към вратата.

Отвън слугите вече бяха измъкнали каретата от шадраванчето и държаха поводите на конете. Принцесата се покатери на капрата, а аз се тръшнах до нея.

Слънцето припичаше по-неумолимо от вчера. Цветята и храстите бяха изпотъпкани. Контрастът с хладната тъмна изба на Лизутария ми подейства твърде неприятно.

— Ама тука е горещо като в оркски пъкъл. Къде всъщност отиваме, принцесо? В затвора ли?

Вместо да отговори, тя ми разказа, че когато избухнал бунтът, в затвора нямало никого, а тя се озовала зад огнената преграда на подпаленото крило на двореца. Все пак успяла да се измъкне, но нямала и представа какво може да е станало там.

— Предполагам, че ако всичко е наред, ще ме пъхнат отново в килията.

Придвижвахме се бавно, тъй като трябваше непрестанно да заобикаляме какви ли не останки. Елегантните плочки на уличната настилка бяха напукани и потъмнели. Градинките бяха изгорени и опустошени. Внезапно от една къща се показаха две познати фигури. Бяха Калис и Джарис, моите клиенти елфи. Следваха ги двама поопърпани млади магьосници.

Спряхме. Елфите ми казаха, че за щастие тъкмо когато избухнал бунтът, се намирали в „Истината е красива уличка“ и така се озовали под закрилата на магьосниците. Като елфи те не били изложени на въздействието на Ужаса от Осмата миля, но въпреки това гледката на вилнеещото обезумяло множество им подействала потресаващо. Комай градският живот бе взел да им писва. Казаха, че поемали към дома със следващия кораб. Е, не бях особено щастлив, че губя двама от клиентите си, но какво можех да направя? Не ни оставаше друго, освен да се сбогуваме.

Продължихме си по пътя и едва тогава принцесата си позволи да изрази неудоволствието си от моя провал. Помъчих се да я успокоя.

— Вярно, че не сполучих да измъкна Воала, но затова пък вече зная кой е изкормил дракона, за да го извади.

Разказах й за епископ Гзекий.

— Не мога да го докажа в съда, но имам достатъчно влияние над епископа и мисля, че той ще направи необходимото, за да ви оневини. Само така ще потули цялата история. В противен случай ще разкрия замислите му на страниците на „Хрониката“. Драскачите ужасно си падат по църковни скандали.

Принцесата кимна с благодарност. Имаше защо. Ако не бях аз, щяха да я държат под домашен арест, докато не побелее и не се сбръчка.

— Моля те също да предадеш благодарностите ми и на Макри за положените от нея усилия.

— Обещавам.

— Траксас, този Воал донесе много нещастия на Тюрай.

— Всичко, което се носи по вятъра и струва трийсетина хиляди гурана, си е живо нещастие.

— В чии ръце ли е сега?

Вече виждахме двореца. Над покрива се виеха облаци дим, но инак всичко изглеждаше спокойно.

Признах, че не зная у кого може да е Воалът.

— За последен път го видях в ръцете на Ханама, ала след това са я нападнали в гръб и са й го взели. Каза, че нападателят не бил човек.

— Не бил човек?

— Аха. Тъй че възможностите се стесняват. Някой орк, или полуорк… Или…

Споходи ме неочаквано вдъхновение. Сетих се за онзи миг в началото на разследването, когато стражите ме отвеждаха от градината на Атилан. Тогава бях доловил нещо, което не можах да разпозная.

— Някой, който умее да се прокрадва. Който е наистина добър в това.

— Като например?

— Като елфите. Дявол го взел! Елфите, разбира се! От самото начало се натъквам на тях. Нищо чудно, че изникваха на най-неочаквани места. Били ме наели да помагам, разбирате ли! Принцесо, мога ли да използвам каретата?

Тя кимна. Намирахме се в двора на двореца и към нас тичаха войници, които обкръжиха принцесата. Реших, че сега е най-подходящият момент да се измъкна незабелязано.

Бях намислил да потърся Цизерий ида изврънкам от него полагащия ми се хонорар, но сега това можеше да почака. Дали днес, или утре трябваше да платя дълга си към Братството? От толкова много вълнения бях забравил.

Елфите бяха напуснали „Истината е красива уличка“. Пресякох градината и задумках с юмрук по вратата на Лизутария. Отвори ми прислужник, но аз го изблъсках и изтичах право при магьосницата, която отново се забавляваше със своето наргиле. За щастие не изглеждаше твърде много надрусана.

— Лизутария, нужна ми е една услуга. Но веднага.

— Добре.

— Можеш ли да ми кажеш къде са сега тези двама елфи?

Описах й ги. Лизутария затвори очи за няколко минути. На лицето й се изписа унесено изражение. Сбърчих нос от тръпчивата миризма на тазис в стаята.

Тя отвори очи.

— Точно сега са на пристанището на Дванайсет морета. Качват се на кораб.

Биваше си я тази Лизутария. Жалко, че пушеше толкова много. Помолих я за още една услуга и тя се съгласи — споменът от бунта и моите действия още бе пресен в главата й. След няколко минути препусках по уличките на Тюрай на гърба на най-добрия кон от нейната конюшня — на път да стисна за гушите онези двама предатели елфите.

По улиците цареше хаос. Навсякъде се въргаляха отломки. Каруците на градската служба товареха първо труповете. В южната част на града улиците бяха залети от спукания акведукт. Загубих още няколко безценни минути, докато пресека Дванайсет морета и се спусна към пристанището.

Тъкмо когато завивах в последната улица, една гигантска фигура се изпречи на пътя ми и дръпна юздите на коня. Беше Карлокс, човекът, когото най-малко очаквах да видя в този момент.

— Виждам, че си си спасил душицата — изръмжа той. — Хубаво, защото ти остават само три часа до крайния срок.

— Карлокс, ти си тъп като орк и нямаш ни най-малка представа колко ми пречиш.

Свих крак и го изритах право в лицето. Той тупна на паважа, а аз пришпорих коня, разблъсквайки тълпата. Беше ужасно горещо, на всичко отгоре част от пожарите все още не бяха загасени. Миришеше на дим и изгоряло.

— Траксас!

Обърнах се — викаше ме Макри, със сабя в едната ръка и торба с ръкописи в другата. Отивала на лекция по математика.

— Макри, ти не си с всичкия си! Днес няма да има училище. Сградата на Училищната гилдия гори и учителите навярно се крият в избата. Освен ако не са избити…

Тя ме погледна разочаровано.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. А сега, ако искаш да видиш края на този случай, мятай се на коня.

Тя ме послуша без миг колебание. Конят се възпротиви за малко срещу удвоения товар.

— Къде отиваме?

— На пристанището. Преследвам онези двама елфи. Воалът е у тях. Вероятно и чувалчетата с дуа.

Макри не скри съмнението си в думите ми.

— Не… Калис е лечител.

— И ще му е от полза, след като ми падне в ръчичките. Да знаеш някой друг, който би могъл да се промъкне незабелязано зад гърба на Ханама и Сарина? И не забравяй мистериозния начин, по който изникнаха двамата елфи тъкмо когато Сарина ни държеше на мушка извън града. Бас държа, че са ни следвали. Макри, те просто са ме използвали. Пратеници на Господаря елф, няма що! Дошли са тук да дирят Воала.

— Елфи мошеници?

— Точно така. Бях глупак, че им повярвах.

Макри ме попита защо още в самото начало не съм им проверил препоръчителните писма.

— Защото ми тикнаха под носа кесия със злато. Не задавай повече тъпи въпроси.

Вече бяхме на пристанището. И тъкмо навреме, тъй като кончето отказваше да продължи. Слязохме и се огледахме. Имаше няколко потопени кораба, откъм доковете се виеше гъст дим. Само един плавателен съд изглеждаше непокътнат, а капитанът му очевидно нямаше търпение час по-скоро да напусне града — когато го приближихме, вече се готвеха да вдигнат котва.

Той ни изгледа с любопитство — едър, охранен мъжага, парцалив и мръсен, целият плувнал в пот, и екзотична млада жена с препаска от сребристи халки, на която се полюшваше закривена сабя.

— Надалече ли сте тръгнали?

— Въобще не заминаваме — уверих го. — Търсим едни елфи. Да имате подобни на кораба?

Той ме изгледа с безразличие — универсален знак в Тюрай, че работата мирише на рушвет. Подадох му един гуран.

— Вървете по палубата. Каютата отпред. Отплаваме след три минути, независимо дали сте на борда, или не.

Двамата с Макри затичахме по палубата, всявайки смут сред моряците. Повечето от тях носеха рани за спомен от вчерашните размирици.

Отпред имаше само една каюта. Изритах безцеремонно вратата и нахлухме вътре. Тъй като не бях подготвен за онова, което последва, спрях стъписано на прага.

Извадих сабята от ножницата, макар че засега не виждах никаква непосредствена заплаха. Нямаше никого — освен двама мъртви елфи, прободени в гърдите. Не зная дали остриетата бяха засегнали сърцата, тъй като не разбирам нищо от елфическа анатомия. Тъй или иначе, крайният резултат бе фатален.

Зърнах мимолетна сянка на тъга върху лицето на Макри при вида на младия лечител, проснат безжизнено на пода, но животът отдавна я бе приучил да среща смъртта спокойно. Аз самият не бях толкова натъжен, колкото учуден. Ако се съдеше по спокойствието, което цареше на борда, никой не знаеше за случилото се. И все пак едва ли беше лесно да бъдат убити съвсем безшумно двама млади и здрави елфи. Огледах оръжията. Малки метателни ножове, които си бяха свършили работата преди жертвите да разберат какво става.

— Изглежда, са си намерили майстора — изсумтях и се заех да тършувам из каютата.

Намерих чувалчетата с дуа натикани под койките. От Воала нямаше и следа. В този момент дочух свирката на боцмана, който известяваше, че корабът потегля. Щеше ми се да взема чувалчетата, но не исках да привличам ничие внимание. Забелязах на пода разпиляното съдържание на торбичката на лечителя. Почти веднага разпознах няколко листенца лесада между останалите треволяци и ги прибрах.

— Да не отиват на вятъра — обясних на Макри. — Много ги бива за махмурлук.

— Не е необходимо да ми го казваш. И няма защо да се оправдаваш — те са мъртви.

Излязохме и закрачихме по палубата, сякаш нищо не се е случило.

— Не трябва ли да кажем на капитана, че двама от пътниците му са мъртви?

— Защо? Само ще си създадем проблеми. Знаеш ли какво ще стане, ако властите узнаят за убитите елфи? Ще обърнат кораба наопаки. Ще минат седмици преди да му позволят да отплава. А през това време ние ще киснем в тъмницата и ще отговаряме на глупави въпроси. Като разбере, ще ги пусне тихомълком в морето. Сигурно са си платили билетите. Освен това му оставихме шест чувалчета дуа, с които да си уталожи безпокойството. Мисля, че така е най-добре за всички.

Чувствах се на предела на силите си.

Улица „Квинтесенция“ бе неузнаваема. Къщите бяха изгорели до основи. Каруците на моргата не бяха стигнали дотук и труповете вече бяха почнали да се разлагат. „Възмездяващата секира“ бе пострадала сериозно, но все още се държеше.

Изкатерих се по стълбите и се проснах на кушетката.