Траксас

26.

Заради предизборните размирици центърът на града гъмжеше от патрули на Градската стража. Носеха се слухове за подготвяни атентати, отлагане на изборите, подкупи и убийства. Говореше се дори, че кралската фамилия купувала наркотици от орките и ги разпространявала сред населението.

Стражите се опитаха да ни спрат.

— По спешна работа на претор Цизерий — извиках аз, без да намалявам, и продължих в галоп към Стадиума. Носех торбата със злато, дадена ми от Цизерий с поръката да не се скъпя и да получа писмото на всяка цена.

Стадиум Супербиус е разположен до градската стена, в източния край на града. Това е грандиозен каменен амфитеатър, вдигнат преди стотина години от крал Варквий, и до ден днешен си остава много важно място. Тук се разпъват пътуващите циркове, провеждат се театрални постановки, религиозни церемонии, гладиаторски битки и — за нещастие на моята склонна към хазарт персона — надбягвания с колесници. Обичам надбягванията. Два пъти в седмицата, по време на тези състезания, амфитеатърът се изпълва с хора от всички прослойки на обществото. Претори, префекти, сенатори, свещеници, знатни дами, магьосници, високопоставени чиновници: всички се смесват в една обща маса, пристигнала да се порадва на ведрия ден и да припечели или изгуби някоя монета. Принц Фрисен Акански е един от ентусиазираните притежатели на колесници и коне за надбягване. Дори кралят понякога присъства. Излишно е да уточнявам, че Стадиум Супербиус привлича и дребни джебчии, а повечето букмейкъри са на служба към Братството и Приятелския кръг.

Слязохме от двуколката и влязохме през централния вход на голямата притихнала сграда. Макри бе взела факла. След като я запали, трептящият й пламък взе да хвърля сенки върху изрисуваните с ликовете на предишни победители в надбягванията стени.

Не се виждаше жива душа.

Извадих парчето от Елфическия воал от джоба си, скъсах го на две и подадох едното късче на Макри.

— Вържи си го на шията.

Макри ме погледна объркано.

— Ако Сарина е тук, значи ще дойде и приятелчето й Гликсий Драконоубиеца. Това парченце ще те защити от заклинания.

— Сигурен ли си?

— Не съм, но си заслужава да опитаме.

Заобиколихме Триумфалната арка, през която преминават победителите в надбягванията. В мрака пред нас лежеше просната фигура. Извадихме сабите и предпазливо продължихме напред. Макри коленичи до тялото.

— Това е Сарина — прошепна тя. — Има подутина на тила.

Първо Ханама, а сега и Сарина. Някой се стараеше да ми облекчи живота. Наоколо нямаше жива душа, но до стената зърнах малка купчинка бял прах. Пресегнах се, пъхнах вътре пръст и опитах вкуса му.

— Дуа. Изглежда, Сарина е носела чувалчетата, когато са я нападнали.

Макри също пъхна пръст в купчинката и опита праха. Не ми се видя толкова необходимо, но премълчах. Коленичих и се заех да претърсвам Сарина.

— Писмото може още да е у нея. Какъв смисъл да плащаме за него, ако не е необходимо?

Цицината на главата й беше огромна и бях готов да се закълна, че ще прекара доста време в безсъзнание, но за моя изненада Сарина внезапно отвори очи. На всичко отгоре ме сграбчи за плитката и я дръпна толкова силно, че изпищях от болка и се претърколих в праха. Сарина скочи и приклекна, готова за смъртоносна схватка. Изглежда, не обръщаше внимание нито на раната си, нито на факта, че допреди съвсем малко бе лежала просната на земята.

— Да не си си изгубила арбалета? — попитах с ехидна усмивка и без да я чакам, се хвърлих в атака. Като опитен уличен боец замахнах с лявата и я ударих с дясната ръка. Поне така бе на теория. Сарина избегна и двата удара и ме изрита в ребрата, като отново ме прати в унизително положение в праха. Надигнах се, малко изненадан от тази промяна в събитията. Втурнах се, намислил да й надвия с маса, но Сарина направи някакво бързо движение, което така и не можах да проследя, тъй като за трети път се озовах на земята. Този път ужасно се разярих, защото зърнах с крайчеца на окото си Макри, която вместо да ми помогне си стоеше кротичко настрана и се кикотеше. Извадих сабята. Сарина измъкна малък нож. Започнахме да се обикаляме, но все не ми се удаваше подходящ случай. Не разбирах какво става. Действително при предишната ни среща Сарина не бе показала и малка част от забележителните си способности за ръкопашен бой, които демонстрираше сега. Как по дяволите бе изучила всичко това?

Разменихме си по няколко удара. Започнах да се задъхвам. Последните двайсет и четири часа бяха пренаситени с твърде много тичане и удряне за изнемощялата ми душа. На всичко отгоре не бях ял и спал. Горещината бе направо непоносима. Реших да приключвам и се метнах към Сарина с яростен вик, но тя само отскочи и ловко ме препъна. Следващия път, когато се надигнах, се обърнах към Макри.

— Ще престанеш ли да се хилиш като евнух в бордей? Имам нужда от малко помощ.

— Нали ми каза, че когато отново я срещнеш, ще я гониш чак до градските стени? Просто ти давам възможност.

Изгледах я намръщено, после подхванах поредната атака. Сега щях да й покажа коя е най-бързата колесница в града. Сарина парира удара ми с малкия си нож, след това ме прасна толкова силно с ръба на дланта си, че отлетях чак до стената и се свлякох обезсилен.

Но преди Сарина да ме довърши, Макри най-сетне реши, че се е забавлявала достатъчно, и застана пред мен със сабя в ръка.

— Траксас ми каза, че не можеш да се биеш — рече тя на Сарина.

— Е, поне преди не можеше — рекох, докато се надигах.

— Изкарах три години в манастира за бойни изкуства Квалир — каза Сарина със загадъчна усмивка.

— Предполагам, че не си изучавала религия — изпъшках, докато се борех да си поема дъх.

— Не. Само бойни умения. Беше ми омръзнало все да ме побеждават. Сега вече никой няма да го прави.

— Не изглеждаше в цветущо здраве, като те открихме.

— Някой се прокрадна зад мен — обясни тя. — Странно, защото не е толкова лесно.

— Може да е бил приятелчето ти Гликсий Драконоубиеца — ако вече не си му необходима.

Тя поклати глава.

— С Гликсий вече не сме приятели. Хорм и Гликсий ме измамиха. След като им прочистих пътя с моя арбалет, решиха да ме отстранят от операцията. Изглежда, не им се нравеше идеята да делят на три. Особено ако третият партньор е жена. — Тя повдигна рамене. — Толкова по-зле за тях, защото го предвиждах. Гликсий не може да е човекът, който ме повали. Той вече и чаша не може да прекатурне. — Тя се огледа обезпокоено. — Коня ми го няма. И чувалчетата. — Пъхна ръка под наметалото си и извади писмото на принца. — Но все още имам това. Ще ви струва десет хиляди гурана. Освен ако не поискате да ми го вземете насила.

Премълчах. Последната идея не ми се понрави.

— Е, очаквам предложения — подкани ни тя.

— Предполагам, че това писмо е мое — чу се глас.

От мрака се показа висока фигура, загърната в наметало в цветовете на дъгата. Беше Гликсий Драконоубиеца. Той ме изгледа с нескрита омраза и подметна:

— Мисля, че търсим едно и също нещо.

Изсумтях нещо в отговор.

— Губиш си времето, Траксас. Писмото е мое.

— Изглежда обаче ти се е изплъзнало.

— Не очаквах, че Сарина може да ме предаде.

Обърнах се към нея.

— Какво ще правиш сега? Едва ли познанията ти по бойно изкуство ще са достатъчни да задържиш Макри, Гликсий и мен.

Сарина се засмя презрително. Трябва да призная, че бях впечатлен от хладнокръвието й.

— Погледнете се каква завидна двойка сте. Един затлъстял впиянчен бивш следовател и до него магьосник, обвързал се с измета на града. — Тя вдигна писмото. — За шантажирането на принца. Начална цена десет хиляди гурана. Кой ще предложи повече?

Гликсий обаче нямаше никакво намерение да наддава. Той вдигна ръка, готов да я удари със заклинание. Секунди след това се просна на земята и взе да се оглежда объркано. Заклинанието се бе стоварило обратно върху него. Откъм сянката на арката изплува още една фигура, също загърната в подобно наметало.

— Кой е пък това? — попита Макри.

— Тас от Източната светкавица — отвърнах. — Изглежда, най-сетне дворцовата охрана е решила да се намеси.

Очаквах, че Тас ще изтръгне писмото от пръстите на Сарина и най-малкото ще я запрати към стената с някоя могъща магия. Вместо това той бавно пристъпи до нея и я целуна по бузата. С Макри се спогледахме изненадано.

— Нищо чудно, че не можа да я намери. Двамата са съюзници.

— Точно така — кимна доволно Тас.

— Какво става с тия тюрайски магьосници? — възмутих се аз. — Или са пристрастени към дуата и пиячката, или са станали престъпници.

— Този Тас… по-силен магьосник ли е от теб? — попита тихо Макри.

— Като тигър, сравнен с плъх. Не се опитвай да го ядосаш. Забрави ли какво се случи с Мирий Ездача на орли?

— Не чух — ще наддавате ли? — припомни ни Сарина.

Предложих й десет хиляди. Гликсий стана, отупа се от праха и изруга свирепо. Изстреля ново заклинание, но Тас го върна обратно и отново прати Гликсий на земята. Тази сцена взе да ми харесва. Бих го изритал, докато се въргаляше, но нямах време.

— Траксас, май ти ще си единственият участник в наддаването — подхвърли Сарина — Твое е за десет хиляди гурана.

Сарина протегна писмото. Аз протегнах торбата със златото. Размяната бе прекъсната от ослепителна светкавица, която удари земята между нас и ни накара да отскочим. Този път се озовах по гръб, загледан тъпо в небето, откъдето се спускаше неясното, но зловещо очертание на боен дракон. Гледка, незапомнена по тези места от времето на последната война преди петнайсет години. Ноздрите му светеха в червено от огньовете, които бълваше, а на гърба му се мъдреше не друг, а самият Хорм Мъртвешки, развял буйните си черни коси. Пискливият му глас отекна в нощта:

— Мисля, че това писмо ми принадлежи по право.

— Грешиш, Хорм — спокойно каза Тас.

След което извади на бял свят такова заклинание, че драконът отхвръкна надалеч в небето, откъдето долетяха болезнените му писъци.

— Брей! — възкликна Макри.

Аз също бях впечатлен. Тас, изглежда, не се плашеше нито от дракона, нито от неговия ездач. Междувременно Хорм успя да си възвърне контрола върху звяра и отново се приближи.

— Спести си енергията, Тас от Източната светкавица — викна той. — Не съм дошъл нито за писмото, нито за златото. Нямам намерение да си меря силите с теб, макар че лесно бих те убил — дори само за удоволствие.

— Щом е така, защо си тук? — попита Тас.

— За да разруша твоя град и всички човеци в него, които толкова ме дразнят. Хора като теб, Траксас.

И Хорм Мъртвешки поде поредното заклинание. Беше оркско, нечувано досега в този свят. Приключи магичните слова, махна ни подигравателно за сбогом, пришпори дракона и изчезна в нощта. Спогледахме се. На пръв поглед не се случваше нищо.

— За какво беше всичко това?

Тас от Източната светкавица се намръщи, хвана Сарина за ръката и каза:

— Вземи златото. Време е да тръгваме. Това заклинание е за разрушаване на града. Ужаса от Осмата миля. Хорм го е изровил отнякъде. Всеки момент населението ще бъде обхванато от лудост. Тюрай е обречен на гибел.

Май не трябваше да се отнасям с презрение към оркските магьосници, щом имаха заклинания за унищожаване на цели градове.

— Нищо не чувствам — възрази Сарина

— Защото носиш защитна огърлица — припомни й Тас. — Аз също. Но не и останалите.

Откъм центъра долетяха викове. Излязохме от Стадиум Супербиус и спряхме като вкопани пред гледката на горящия град. Жълти огнени езици подскачаха към небето, срещнати от първите лъчи на слънцето. Сарина ми подаде писмото и каза троснато:

— Златото.

Дадох й го, макар да не виждах за какво може да й послужи. Отнякъде се появи Гликсий и опита да изтръгне писмото от ръцете ми. Сарина му нанесе светкавичен удар с крак и Гликсий тупна в безсъзнание на земята.

— Не обичам, когато се опитват да ме изиграят — промърмори Сарина, извади дълъг крив нож и коленичи над него. Помислих, че възнамерява да го довърши, но вместо това тя сряза въженцето на амулета му и го смъкна от шията му. На устните й трепкаше зла усмивка.

— Щастливо пробуждане — рече тя и прегърна Тас през кръста. Тас прошепна някакво заклинание и двамата се издигнаха във въздуха.

— Не можете да изоставите Тюрай на произвола на съдбата!

— Струва ми се, че Лизутария, Небесната господарка, бе открила заклинание, което да неутрализира Ужаса от Осмата миля на Хорм Мъртвешки — провикна се Тас. — Може и да успее да ви спаси, ако успеете да я събудите.

Двамата се изгубиха в тъмнината.

— Защо ако успеем да я събудим? — попита Макри.

— Намеква за пристрастията й към тазиса. Непрекъснато го пуши с едно огромно наргиле.

Гликсий се размърда.

— Дай по-добре да се махаме.

Побягнахме. Зад нас Гликсий нададе безумен вик и започна да бълва архаични заклинания, много повече, отколкото би могъл да задържи в главата си при нормални обстоятелства. Статуите започнаха да падат от постаментите, а стените изригнаха в пламъци под въздействието на гневните изблици на разярения магьосник.

— Зла жена е тази Сарина! — простенах, след като се скрихме зад ъгъла на една от близките сгради. — Мисля, че ще постъпи по същия начин и с Тас, след като престане да й е нужен.

Изведнъж се озовахме сред тълпа обезумели граждани, които размахваха тояги и саби и се нахвърляха върху всичко, което се движи. Някаква старица замахна да удари Макри. Макри я изрита, но мястото на нахалницата бе заето от едър северняк наемник, който цепеше въздуха с бойна секира.

Избягахме в една странична уличка с надежда да открием спокойно местенце, но навсякъде в града цареше неописуема суматоха. Пътищата към всички градски врати бяха изпълнени с изгубили разсъдъка си нещастници.

От мрака изникна нечия ръка и сграбчи Макри за рамото. Тя викна нещо и се изгуби в тъмния отвор на един вход. Скочих след нея и я открих в прегръдките на дребна фигура — Ханама. В тъмнината не прецених добре посоката и се ударих в стената.

— О, божичко, една пощуряла Убийца! — изстенах и протегнах ръце към шията й.

— Не съм пощуряла — отвърна хладно Ханама. Пръстите й играеха по огърлицата на шията й. Всъщност не беше огърлица, а превръзка от Елфическия воал — също като моята.

Не знаех дали срещата ни беше съвпадение, или Ханама отново ни бе проследила. Точно в този момент нямах време да размишлявам по въпроса.

Ханама надникна навън и огледа тълпата с отвращение.

— Не обичам, когато нещата излязат извън контрол. Сега гилдията ни няма кому да служи.

— Така е, Ханама. На кой му трябва убиец, когато всички се избиват? Предполагам, че аз също мога да се смятам за безработен.

— Най-добре по-бързо да идем при Лизутария — каза Макри и обясни на Ханама за неутрализиращото заклинание. Ханама се съгласи, а аз я изгледах подозрително. Държеше се доста странно за жена с подобна професия. Обикновено Убийците предпочитат да действат самостоятелно. Не залагах кой знае какви надежди на Лизутария, но друга възможност като че ли нямаше. Освен това ако някой въобще можеше да вкара в правия път всички тези безумци, това бяха само силните магьосници от „Истината е красива уличка“. Не бих казал, че присъствието на Ханама ми действаше успокояващо, но не намирах сили да я помоля да си върви.

Щом излязохме на открито, върху нас се нахвърлиха двадесетина тежковъоръжени и напълно обезумели войници. Побягнахме. Ханама водеше, а аз я следвах по петите.

За нещастие не само ние се бяхме отправили към „Истината е красива уличка“ Дори лудите си даваха сметка, че това е примамливо място за подпалване. В града само магьосниците и членовете на кралската фамилия носеха защитни амулети, но тези полезни предмети не бяха достатъчни, за да ги отърват от ноктите на обезумялата тълпа.

Все пак успяхме да си пробием път благодарение на бойните умения на Макри и Ханама и на обемистото ми тяло. Постовите магьосници пред „Истината“ полагаха отчаяни усилия да задържат тълпата на разстояние. Въздухът пукаше от концентрираната магична енергия, чиято цел бе да отхвърля всички запратени копия, стрели и пламтящи факли. Дори в „Истината е красива уличка“ на пръсти се брояха онези магьосници, които можеха да се мерят по сила и умение с Тас или Хармън Полуелфа. Повечето от тях бяха по-добри в астрологията, а и огромното напрежение, с което работеха, си казваше думата. Горсий Звездоброеца и Абод Справедливия — двама от най-силните магьосници — стояха непоклатимо насред улицата и прекъсваха в зародиш всички опити за атака, но останалите бяха започнали да отстъпват под непосилната тежест на сипещите се камъни, стрели и факли. Забелязах, че няколко запалени стрели бяха пробили магичната бариера и бяха подпалили ъгловата къща. От Лизутария нямаше и следа.

Тълпата бе напълно погълната от атаката и никой не направи опит да ни попречи. Когато стигнахме края на улицата, поех въздух и викнах на Горсий колкото ми глас държи. Горсий ме чу и ме погледна със съмнение. Посочих превръзката на шията си и му викнах да ни пусне. Той ми махна с жезъла. Бариерата премигна, аз се пъхнах през отвора, а Ханама и Макри ме последваха.

— Май не сте избрали най-подходящото място за убежище — изръмжа Горсий, който бе изскочил на улицата по долни дрехи и дори не бе имал време да си наметне магьосническата пелерина.

— Къде е Лизутария?

— Сигурно се е надрусала до козирката — отвърна Горсий и приклекна, за да не го удари една стрела.

— Тас от Източната светкавица ми каза, че знаела противозаклинание на Ужаса от Осмата миля:

— Ужаса от Осмата миля? — изкрещя Горсий. — Това ли е причината за бунта?

— А ти какво мислеше? Че е от водата?

Горсий изстена.

— В такъв случай скоро няма да свърши. Къде е Тас? Нуждаем се от помощта му.

— Боя се, че няма да дойде.

В далечината се виждаше горящият покрив на Имперския дворец. Горсий Звездоброеца неочаквано подгъна колене и тупна на земята. Дотичаха помощниците му и го изправиха, но междувременно положението се беше влошило. Неколцина от по-младите магьосници, които досега не бяха участвали в сражения, бяха изгубили самообладание. Затичахме се към къщата на Лизутария. Беше заобиколена от труповете на избити прислужници, а вратата беше заключена.

— Тълпата настъпва — предупреди Макри.

Блъснах вратата с рамо и тя отхвръкна. Ханама влезе първа и веднага се натъкна на Небесната господарка, която лежеше в несвяст до наргилето. На лицето й бе застинало унесено изражение. Гъсти облаци дим се виеха из стаята, много по-плътни от димните завеси в края на някое разгорещено празненство във „Възмездяващата секира“.

— Макри, събуди я. Аз ще потърся заклинанието.

Макри взе да друса Лизутария, а ние двамата с Ханама затършувахме из къщата за неутрализиращото заклинание. Тълпата навън вилнееше пред пропукващата се бариера на магьосниците.

Когато влязох в кабинета на Лизутария, отнякъде се появи побъркан прислужник — размахваше нож. Отскочих, ударих го и го повалих. Беше твърде луд, за да почувства нещо, затова отново се нахвърли върху мен, но този път го посрещнах със стол и още с първия удар го проснах. Ако оцелееше, Лизутария щеше да го оправи. Започнах да се ровя из записките на магьосницата.

— Да не е това? — попита Ханама и ми подаде някакъв наскоро изписан пергамент. Прегледах го набързо.

— Не, това е магия за ускорен растеж на тазис. — Ханама отвратено хвърли листа и отново се зае да търси. Един камък счупи прозореца. Тълпата се приближаваше. Горсий Звездоброеца и неговите чираци нахлуха през задната врата, помъкнали стария Хасий Брилянтния. И тримата бяха покрити с рани и облени в кръв.

— Тълпата иде!

Разправяха, че Хасий бил на сто и десет години. Ако не откриехме заклинанието, едва ли щеше да има възможността да празнува сто и единадесетия си рожден ден. Дръпнах следващото чекмедже. Беше натъпкано с пергаментови свитъци. Започнах трескаво да ги преравям.

— Да! — викнах триумфиращо. — Ето го! Противозаклинанието на Ужаса от Осмата миля!

Горсий се наведе над рамото ми. От челото му се стичаха кървави капки. Още няколко камъка удариха в прозореца. Лицето му помръкна.

— Не го е довършила.

Изскочих навън и махнах на Макри да зареже опитите за пробуждане на Лизутария.

— Не е довършила заклинанието. Нищо не можем да направим. Да се махаме преди целият град да е лумнал в пламъци.

— Това значи е краят на цивилизацията — промърмори Макри и ме последва.

— Къде отивате? — попита Горсий Звездоброеца.

— Където ни видят очите. Ще си пробием път до външната порта преди да сме изгорели заедно с града.

— Не можете просто да избягате — възрази магьосникът.

— Какво друго ни остава? — сви рамене Макри. — Тия отвън са повече, отколкото можем да избием.

— Трябва ми още малко време. Лизутария все още може да завърши заклинанието.

Преди да отговоря, вратата се отвори и на прага застана Гликсий Драконоубиеца. Очите му святкаха обезумяло.

— Смърт на всички магьосници! — изкрещя той и се нахвърли върху мен. Надявах се, че късчето от Воала ще е достатъчно, за да неутрализира безумните му заклинания.

Така и нямах възможност да го проверя на практика, защото вместо да ме удря с магия, Гликсий ме прасна в лицето и аз се озовах на пода. Той избухна в налудничав кикот.

— Това ми хареса — викна той и извади сабята си.

Макри скочи между нас и двамата взеха да си разменят удари. В този момент в стаята нахлу цяла орда умопобъркани граждани, въоръжени със саби и пламтящи факли. Двамата с Макри побързахме да напуснем полесражението, като издърпахме с нас Горсий Звездоброеца и Лизутария. Изтичахме в работилницата и заварихме там проснатия в безсъзнание Хасий и Ханама, която тъкмо изтикваше двама нападатели през задната врата.

Сега вече бяхме заобиколени. Използвахме мебелите, за да барикадираме вратите, и когато свършихме, се спогледахме, сякаш се питахме какво да правим. Лизутария простена — може би се събуждаше. Побеснялата тълпа бльскаше по вратите, дъските трещяха под ударите на секирите.

— Направете нещо де. Нали сте магьосници — провикна се Макри.

Но бяхме безпомощни, с изчерпани запаси от заклинания. Силите ни бяха колкото на обикновените хора. Пък и по-малко, като се имаше предвид състоянието на Хасий, Горсий и Лизутария. В стаята взе да прониква дим. Бунтовниците бяха подпалили къщата.