Траксас

27.

— Гасете огъня! Гасете огъня! — крещеше някой.

Това бях аз. Никой не се втурна да гаси огъня.

Не можех да повярвам, че е истина. Ето ме, насред Тюрай, в компанията на най-могъщите магьосници, и да съм обречен да издъхна в една горяща къща.

— Никой ли няма поне едничко заклинание?

Горсий Звездоброеца поклати глава. Помощниците му само повдигнаха рамене. Хасий Брилянтния беше в безсъзнание. Лизутария все още бе под въздействието на дрогата. Димът ставаше все по-гъст. Изпод вратата се подаваха огнени езици. Макри и Ханама се опитаха да я отворят, но изглежда, сега бе барикадирана отвън.

Усетих, че губя контрол. Сграбчих Лизутария, изправих я и я зашлевих с такава сила, че едва не й откъснах главата. Тя отвори очи и ми се ухили глупаво.

— Ей! — изкрещях й. — Чуй ме добре! Всеки миг ще се задушим или ще изгорим. Освен теб вече никой не разполага с резерви от магична сила. Изгаси огъня!

— Какво?

— Веднага изгаси огъня!

— Няма нужда да крещиш — отвърна Лизутария, която, изглежда, чак сега идваше на себе си. После махна небрежно с ръка и огънят угасна.

— Ама че съм гладна — рече тя.

С няколко удара разбихме вратата. Заклинанието на Лизутария бе прогонило нападателите от къщата, но те все още бяха на улицата и ако се съдеше по крясъците им, се прегрупираха за нова атака. Трябваше да се измъкнем час по-скоро. За съжаление друга, още по-голяма тълпа, включваща и войници, бе започнала да обкръжава къщата, а част от нея бе в градината на претора. Внезапно на улицата се появи лъскава карета. Кочияшът полагаше отчаяни усилия да овладее конете под несекващия дъжд от стрели и камъни.

Каретата прекоси градинката и се вряза в тълпата. Носеше се право към нас.

— Бива си го кочияша — промърмори възхитено Макри, когато каретата описа внезапен завой и повали няколко дръвчета, без да забавя бесния си ход. Кочияшът се беше привел на капрата и само прикриваше лицето си с ръка. Още малко и каретата щеше да стигне входната врата, но за нещастие предните й колела попаднаха в коритото на шадравана.

— Това е принцесата!

— Лош момент е избрала да избяга от затвора!

Ду Аканска скочи от капрата, отби невъзмутимо няколко атаки и се завтече към нас, преследвана по петите от тълпата. Отворихме вратата и я издърпахме вътре. Принцесата се строполи задъхана на пода. Едва ли сега бе моментът да й съобщим, че убежището й е обречено да падне скоро в ръцете на безумците. Пощуряла от неуспеха си, тълпата отново се зае да щурмува къщата. Всеки момент подивялото гражданство щеше да нахлуе вътре. Изпъшках и се обърнах към Лизутария.

— Хайде, размърдай си мозъка. Трябва да довършиш час по-скоро противозаклинанието, инак всички ще умрем!

Ханама и Макри стояха до вратата, готови да посрещнат първите нападатели. Няколко дъски се строшиха едновременно, но когато безумците надникнаха вътре, се стъписаха пред нашите оголени саби. Въпреки това неколцина от тях — явно опитни и закалени в боя войници — се втурнаха да си премерят силите с нас. Беше истинска касапница, още повече при мисълта, че трябваше да избиваме свои. Отмъщението на Хорм Мъртвешки наистина бе страшно. Макри не биваше да го удря с онази метателна звезда.

Тъкмо бях повалил противника си, когато зад гърба ми долетя гласът на Лизутария:

— Каква е оркската дума за „мир“?

— За какво говориш, по дяволите? — викнах й през рамо.

— За да действа заклинанието, трябва да го преведа на оркски, но не ме бива много. Та каква е думата за „мир“?

— „Вазей“ — отвърна Макри, без да спира боя.

Продължихме да се сражаваме.

— А как е на оркски „хармонично съчетание“?

Това отне на Макри малко повече време, защото трябваше да се справи едновременно с двама мъжаги с бойни секири.

— „Тенасата задад“, струва ми се! — извика тя тъкмо когато поваляше втория.

Вече газехме върху трупове, но въпреки това щурмът не секваше. Напротив, усилията на тълпата сякаш нарастваха, а димът ставаше все по-плътен и непрогледен. Имах рана на лицето и друга на лявата ръка; забелязах също, че Ханама едва стъпва на единия си крак.

— Как е на оркски: „Всички хора са братя“?

— За Бога, Макри, иди и й помогни да преведе проклетото заклинание! Ние с Ханама ще ги задържим.

Макри напусна боя с видима неохота, но изглежда, осъзна, че съм прав. Пък и двамата с Ханама не бяхме за подценяване. Тя си беше професионалист, а навремето аз се славех като един от най-добрите улични бойци. Тъкмо се чудех на странните изблици на съдбата, която ме бе поставила да се бия рамо до рамо с член на Гилдията на убийците, когато мисълта ми бе прекъсната от появата на поредния ми противник. Беше най-едрият мъж, който бях виждал, а секирата, която носеше, бе колкото вратата. Гигантското му оръжие пореше въздуха със страховита сила, на която нямах какво да противопоставя. Той беше твърде силен, а аз прекалено уморен, за да го спра. Хвърлих се напред и забих сабята си в рамото му, но дори болката не беше в състояние да спре един безумец. Секирата му се стовари върху сабята ми и аз се озовах на колене. При втория удар изпуснах оръжието. Третият бе насочен към врата ми.

Острието спря на косъм от кожата и войникът се строполи с щръкнал от гърба нож. Беше на Ханама. Промърморих една благодарност и скочих, готов да отбия следващата атака. Зад гърба ми Макри, Лизутария и останалите магьосници си блъскаха главите над различни оркски и елфически фрази, опитвайки се да довършат заклинанието.

Раненият крак на Ханама внезапно поддаде и тя падна на коляно. Принцеса Ду Аканска застана пред нея и я защити от обкръжилите я безумци. Внезапно бях споходен от неистова ярост при мисълта, че ще изгубя живота си по толкова безполезен начин. Не си бях представял, че някога ще ми се наложи Да се бия с цяла тълпа изгубили разсъдъка си тюрайци. Креснах с всички сили:

— Лизутария, ако не завършиш проклетото си заклинание, ще дойда и ще ти откъсна главата!

— Чакай де — чух безгрижния й глас. — Малко остана.

Успях да издържа още минута. Тъкмо когато чух Лизутария да подхваща заклинанието, бях съборен от шестима нападатели, които ме налагаха едновременно с тояги. Изгубих съзнание.