Траксас

22.

Бях изморен до смърт. Едва се държах на крака. От доста време не бях участвал в подобна битка. Седнах на тревата, а през това време кентаврите се заеха да изтеглят ранените към водата. Когато видях първата от ранените дриади да се показва от Езерото без капчица кръв по голото си тяло, осъзнах, че Приказното езеро притежава целебни свойства.

Макри също беше ранена на две-три места, освен това зла оркска ръка бе изтръгнала обецата от носа й.

— Дявол да ги вземе! — изруга тя и потръпна от болка.

Тавър крачеше с гордо вдигната глава. Изглеждаше доволен от себе си.

— Страхотна битка — обяви той, после изтича до Езерото и донесе купичка вода, с която се зае да мие раните на Макри. Мисля, че на няколко пъти пръстите му се увличаха към места, където нямаше кой знае какви поражения, но по-важното беше, че кървенето спря и Макри взе да се възстановява направо пред очите ми.

— Имаш здраво телосложение — похвали я Тавър. — И чудесно тяло. Смяташ ли да останеш?

— Защо? За да полудея ли?

— Хората полудяват. Но съм сигурен, че жена с такъв необичаен произход ще е в пълна безопасност.

— Чу ли, Траксас? Жена с необичаен произход.

Изсумтях. Всичко това взе да ми писва. Все пак Макри отклони предложението на Тавър — каза му, че трябва да се връща в града. Кентавърът изглеждаше разочарован.

— Пак да дойдеш — покани я той.

— И ние те обичаме — добавиха феите: отново бяха накацали по раменете й. Приятна разходка до Приказното езеро и смъртоносна битка — всичко това в един ден. Макри изглеждаше особено доволна, че бе повалила водача на орките.

— Познавах го от времето, когато бях робиня — каза ми тя. — Още оттогава ме сърбяха ръцете да му светя масълцето.

Може да прозвучи нескромно, но пих доста вода от Езерото. Макри обяви, че не била опитвала по-освежаваща напитка. Не бях на същото мнение.

— Тука нямате ли бира? — обърнах се към Тавър, докато оседлавах конете.

Той ми намигна.

— Не точно, Траксас. Но имаме медовина.

Медовина. Алкохолна напитка от пчелен мед. Не ми беше от любимите, но нима имах избор? Приех манерката от Тавър, а след това дойде време да се сбогуваме с всички приказни същества. Благодариха ни, че сме защитили Езерото и че вземаме чувалчетата с дуа.

— Пак да дойдете — повтори Тавър. Не откъсваше очи от Макри.

Тя му помаха за сбогом.

— Макри, изумен съм как те приемат тези същества, като се има предвид, че в нашия град гледат на теб с презрение — казах й, докато се отдалечавахме.

— Да, кентавърчето много ме хареса — съгласи се Макри. — Феите също. И теб май те харесаха: видях две-три да ти кацат на шкембето.

— Щото е удобно за припек.

Надигнах манерката и гаврътнах малко медовина. Беше възсладка, не чак неприятна, но с радост бих я заменил за бира.

— Трябва да внимаваш — каза Макри. — Чака ни доста път. Не искам да паднеш от коня.

— Уф! — Махнах с ръка и пак надигнах манерката. — Доста ще ми трябва от това, за да ме повали.

Докато стигнем средата на пътя, вече се бях надрънкал до козирката. Изглежда, медовината на Тавър беше по-силна, отколкото очаквах. Когато подминавахме една ферма, извадих сабята и изкарах няколко бойни песни към публиката — работници в полето. Те се изправиха, прихнаха и ни замахаха. В този момент почувствах непреодолима умора и се строполих от коня. Точно докато падах, нещо изсвистя над главата ми и се заби със звън в едно дърво от другата страна на пътя. Звукът ми беше познат.

— Какво беше това?

— Стрела от арбалет — отвърна Макри.

Хрумна ми, че ако не се бях напил и не бях паднал точно в този момент, щях да съм мъртъв.

Изправих се. Стрелата се беше забила дълбоко в дървото. Макри скочи от коня, измъкна сабята си и се огледа. Аз също извадих своята и направих отчаян опит да се посъвзема.

От горичката вдясно се показа тъмна фигура с арбалет в ръка и тръгна към нас. Носеше копие. Острието му сочеше право в гърдите на Макри. Беше висока жена, облечена с най-обикновени дрехи, с късо подстригана коса и множество обеци.

— Траксас, ти си едно пияно муле — презрително каза непознатата.

— Приятелка ли ти е? — попита Макри, готова да се хвърли в бой.

— Никога не съм я виждал.

— Грешиш. Само че тогава изглеждах другояче. А ти щеше да си един мъртъв бивш следовател, ако не беше паднал от коня.

Тя се изсмя надменно.

— Но сега ще го поправим.

Усетила, че Макри се готви да скочи, непознатата насочи арбалета към нея.

Все още не можех да си изясня какво става. Сарина Безпощадната се беше превърнала в жената със смъртоносното оръжие? Проклех се, че съм изпил толкова много медовина в толкова неподходящ момент, и разтърсих глава.

— Какво искаш?

Тя ме изгледа с безизразните си очи, черни и студени като оркско сърце. Но това не бе жената, която помнех.

— Смъртта ти ще е добро начало, пияницо. Но това може да почака. Първо бих искала да получа чувалчетата с дуа.

Черните й очи се преместиха към Макри.

— Феите те харесаха — подметна тя. — Странно. С мен не беше така.

— И с мен също — изръмжах. — Вероятно са подушили ужасния ми нрав. Тъй че махай се от пътя ни.

Сарина извади нещо изпод наметалото си.

— Мисля, че се надяваше да размениш дуата за ей това?

Беше кредитното писмо на принца, но Сарина, изглежда, не кипеше от ентусиазъм да влиза в преговори.

— Реших, че ще е най-добре да задържа писмото и да взема пратката — каза тя. — А сега ми я предайте. Знаете, че ме бива с арбалета. Животът и на двама ви е в ръцете ми. А както вече знаете, животът на другите не е от нещата, на които държа.

Тя се изсмя.

За съжаление Макри не беше от хората, които да позволят някой да се държи с тях така безкомпромисно. Нито гордостта й, нито, ако мога така да се изразя, изпълненото й с бойни подвизи и победи минало, биха допуснали подобно нещо. Усещах, че се готви да предприеме нещо — или щеше да се хвърли върху Сарина, или да метне по нея една от звездите си. Това никак не ми се нравеше. Сарина Безпощадната бе доказала неведнъж уменията си с арбалета и не бях сигурен дали няма да повали Макри преди моята храбра защитница да успее да я докопа.

Внезапно се почувствах страшно изморен. Може би беше от схватката с дракона. Или просто бях прекалил с медовината. Реших да взема нещата в свои ръце преди да е станало късно. Все още помнех приспиващото заклинание. Можех да омая Сарина преди да простреля някого от нас. Едва не залитнах от умора, но поех дъх и произнесох словата на заклинанието. Макри ме погледна смаяно, после подгъна колене и тупна на пътя. Разбрах, че пак съм объркал всичко. Но това последно усилие бе изчерпало силите ми напълно. Залитнах и видях земята да лети към лицето ми. Последното, което чух, преди да изгубя съзнание, бе подигравателният смях на Сарина.