Траксас

3.

Барът гъмжеше от пристанищни работници и варвари наемници. Докерите идват да пият тук всеки обед, а варварите прескачат насам преди да се запишат в армията. Напрежението между Тюрай и Ньодж си казва своето и наборните комисии работят с удвоени усилия. От юг, от границата с Матеш, също идваха тревожни новини. Пак старият териториален спор за сребърните рудници. Тюрай, заедно с Матеш и някои други, членува в лигата на градовете-държави, чиято цел е съвместна отбрана срещу превъзхождащ по сила противник, но напоследък имаше търкания и усилено се говореше за разпадане на съюза. Проклети политици. Ако пак ни забъркаха в някоя война, аз щях да съм първият, който ще побегне от този град.

Гурд ме посрещна намръщено, но като му бутнах малко пари за наема, на лицето му разцъфна лъчезарна усмивка. Какво да го правиш, човек с примитивни чувства. Потърсих с поглед Макри, надявах се да ми прави компания на чаша бира, но тя беше твърде заета. Обедно време беше, масите бяха претъпкани, видях я да разнася грамадни подноси и да взема в движение поръчките. Когато е на работа, Макри носи само препаска от метални халки, за да е в тон с атмосферата на „ранната епоха на варварите“, която Гурд се старае да поддържа в кръчмата. Има великолепна фигура и това, в комбинация с оскъдното облекло, й осигурява достатъчно бакшиши, за да не се напъва особено.

Както вече споменах, Макри е забележителен фехтовчик, но решили да кръстоса шпага с вас, едва ли ще е облечена с металната препаска. В подобни случаи си слага кожени доспехи, подсилени с метални плочки, хваща в едната ръка къса извита сабя, а в другата — бойна секира, с която може да ви отсече главата още преди да сте оценили по достойнство изящните извивки на фигурата й. Ето защо предпочитам да й се любувам, когато е по-неглиже. Има дълга лъскава черна коса, която се спуска свободно върху меднокожите й рамене — неповторим цвят, получен от смесването на оркска, елфическа и човешка кръв.

Обикновено казват, че получаването на подобна смесица е невъзможно. Малцината живи доказателства за противното живеят като отритнати от обществото уроди. Макри например едва ли щеше да припари до входа на кръчмата, ако се намирахме в някой по-аристократичен квартал на Тюрай. Но дори тук нерядко й се случва да понася обиди заради произхода си. На улицата децата я наричат „оркско копеле“, „елфическо изчадие“ и „цветнокожа твар“. Че и по-лоши неща.

Видях, че подава незабелязано хляб на Палакс и Кейби, млада двойка странстващи музиканти, които наскоро се бяха настанили в нашия район. Биваше ги в свиренето, но докерите и варварите не са особено щедри, та и двамата изглеждаха мършави и гладни.

— Мразя гледката на човек, който пие сам — каза Партулакс зад гърба ми и се тръшна до мен.

Кимнах. Нямам нищо против да пия сам, но не мога да кажа, че компанията на Партулакс ми е неприятна. Той е едър червенокос мъжага, навремето прекарваше с количка стоки между доковете и складовете на улица „Кута“, но се издигна и сега е нещо като платен представител в гилдията на товарачите и носачите. Случвало се е да ме наема за дребни задачи.

— Как върви работата? — попитах го.

— По-добре е, отколкото да превивам гръб на някоя робска галера.

— С гилдията какво става?

— Търговията процъфтява, количките са пълни, но виж, с Братството си имаме проблеми.

Кимнах. Братството е тукашната престъпна организация, която жадува да разпростре пипалата си навсякъде — което включва работническите гилдии, занаятчийските сдружения и вероятно Почетната организация на търговците. Напоследък действията му, изглежда, се бяха активизирали. Бях чул за улични боеве между хора на Братството и бойци от Приятелския кръг — подмолно бандитско сдружение в северната част на града. Вероятно пак старият спор за контрол над търговията с дуа, наркотик с мощно действие, чието разпространение носи солидни приходи. Братството и Приятелския кръг не са единствените организации, които биха искали да сложат ръка на тази търговия. Говори се, че не малко инак уважавани и заможни граждани се прехранват от нея, макар това да се преследва от закона. Градската стража в случая е безсилна. И как иначе, когато корупцията в Тюрай процъфтява.

— Чу ли за новия дракон? — попита Партулакс.

Кимнах. Имаше го във вестниците.

— Аз го транспортирах до двореца.

— Че как се „транспортира“ дракон?

— Много внимателно — отвърна Партулакс и сръбна от чашата. — Бяха го приспали. Орките пратиха упоител да се погрижи за това.

Намръщих се. Цялата тази история с дракона ми беше малко неясна. Кралят си имаше един дракон в зоологическата градина, а ето че сега орките му пращаха втори, за да се чифтосат. Много мило от тяхна страна. Само дето орките не си падат по благотворителни жестове към хората. Истината е, че ни мразят и в червата, също както и ние тях, макар официално да сме в мирно съществуване. Партулакс, който като мен е ветеран от войната с орките, изглежда, също изпитваше известни колебания.

— Не можеш да вярваш на орките.

Кимнах. Не можеш да вярваш и на хората, поне на известна част от тях, а и ако става на въпрос, елфите са от същия дол дренки, но нали сме си стари бойни дружки, трябваше да споделим тревогата.

Кръчмата започна да се поизпразва; докерите се връщаха за следобедната смяна, като на изпроводяк хвърляха по някой поглед на гъвкавата фигура на Макри. Тя не им обръщаше внимание, правеше се, че не чува подмятанията, и бързаше да прибере паниците и чиниите и да почисти масите.

— Нещо ново? — попита ме, докато минаваше покрай масата ни.

— Аха. Имам една задачка. И платих наема на Гурд.

— Не за това говоря — намръщи се тя.

Знаех, че не става въпрос за това, а за друго. Макри иска да учи в Имперския университет и смята, че мога да й помогна. Но както вече обясних, по ред деликатни причини това е най-малкото невъзможно. Имперският университет е крайно консервативна институция, която не приема за обучение жени. А дори да престъпи принципите си, няма да е за някой с оркска кръв в жилите. Изключено, и толкоз. Благородниците и богатите търговци, които пращат там синчетата си, направо ще се вдигнат на бунт. Ще поставят въпроса за обсъждане в Сената, а вестниците ще го превърнат в скандал. На всичко отгоре Макри нямаше необходимото предварително обучение, за да започне.

Но всеки път, когато й изреждах възраженията си, тя само поклащаше презрително глава. Отвръщаше ми, че в университета приемали всякакви тъпаци, стига татенцето да е достатъчно богато или да разполага с известно влияние в двореца.

— Освен това посещавам редовно вечерните занимания по философия в Училището на гилдиите. Обещаха да ми издадат необходимото удостоверение.

— Университетът не приема за обучение жени.

— Училището също, преди да ги склоня. И не подхващай старата песен за моя произход, защото днес чух достатъчно по темата от клиентелата. Обеща, че ще попиташ Астрат Тройната луна дали може да ми помогне.

— Когато ти обещах това, бях пиян. Пък и без това Астрат не може да ни помогне.

— Той е магьосник. Сигурно познава нужните хора.

— Той е магьосник в немилост. Никой от старите му приятелчета няма да си мръдне пръста за него.

— Все трябва да се започне отнякъде — приключи тя с изражението на жена, която твърдо е решила да работи по въпроса до окончателна победа. Не ми оставаше друго освен да се предам.

— Добре, Макри. Ще говоря с него.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— И го направи по-бързо, иначе ще те гоня по петите като зло проклятие.

Предложих й да пийне с мен, но тя кимна към претъпкания поднос и парцала. Взех каничката с бира и се качих в стаята, за да се преоблека. Навлякох най-хубавото си черно наметало, с майсторски изработени и почти незабележими кръпки, и нахлузих официалните си ботуши, които отдавна бяха жалки руини. Единият от токовете всеки момент щеше да ме изостави. Огледах крайния резултат в бронзовото огледало — външността ми не беше особено внушителна за посещение при ньоджански дипломат. Вярно, косата ми все още лъщеше и мустаците ми бяха подобаващо гъсти, но шкембето под тях се бе надигнало заплашително, а в добавка, изглежда, се бях сдобил с двойна брадичка. Въздъхнах. Това е то средната възраст.

Вързах косата си на плитка и взех да тършувам из стаята за сабята, но си спомних, че предната седмица я бях заложил, за да си купя храна. За Бога, що за частен детектив съм, след като залагам собствената си сабя? „Най-евтиният в Тюрай, това съм“ — отговорих си.

Поколебах се дали да не надникна в кюраята, после размислих. Употребата на кюрая е едно от малкото магьоснически умения, до които съм успял да се домогна. За целта първо изпадам в транс, а после съзерцавам чинийка или паничка с кюрая, тъмна течност, която поражда мистични прозрения. Случвало се е да открия развръзката на някое разследване в чиния, пълна с кюрая — изчезнал съпруг, крадлив племенник, лъжлив търговски партньор. Много удобно нещо. Решаваш загадката, без да напускаш собствената си стая. За съжаление номерът минава рядко. Ужасно трудно е да се викат картини от миналото. Дори магьосници с умения далеч надхвърлящи моите сполучват само понякога. Необходимо е прецизно съпоставяне на фазите на трите луни и още куп подобни фактори, да не говорим, че не е никак лесно да се изпада в транс. Магьосниците-следователи от градската стража го правят само когато разследват някое особено важно престъпление и се случва — за радост на престъпниците — да получат и погрешни резултати.

Вторият проблем е цената на кюраята. Черната течност идва от далечните западни региони и единственият търговец, който се занимава с доставката й, взема колкото да не ти съдере кожата. Разправя, че я добивали от драконова кръв, ама ако питате мен, лъже.

Постарах се да запаметя приспиващото заклинание. Напоследък не можех да помня повече от едно заклинание и дори и това изискваше неимоверни усилия. Както е известно, заклинанията се забравят при употребата им, така че трябва да се учат наново. Обикновено когато работя по някой случай, вземам със себе си приспиващото заклинание, за него поне ми стигат силите. Както споменах, не съм кой знае какъв магьосник. Нищо чудно, че едва се изхранвам. Всеки добър магьосник може да запомни поне две заклинания. Най-добрите пък се разхождат с по три и даже четири, и само чакат да ги приложат. Трябваше повечко да залягам над книгите, когато още чиракувах.

Хванах се на работа. Промърморих стандартното залостващо чародейство на вратата, дребна и лесна за запаметяване магийка, за която не е нужно да си бил отличник.

— Това няма да ти помогне особено, ако не платиш на Юбакс дължимото — чух хриплив глас от стълбите долу.

Погледнах едрия мъжага, който стоеше там. Беше расъл изобилно както нагоре, така и настрани, а лицето му бе пресечено от ужасяващ белег, който се спускаше през шията чак до ключицата. Главата му беше избръсната до кожа и въобще нищо в него не предразполагаше към романтични срещи. Слязох бавно и спрях на три стъпала над него, та очите ни да са на едно равнище.

— Какво искаш, Карлокс?

— Дойдох да ти предам съобщението на Юбакс. До пет дни си иска парите.

Сякаш трябваше да ми напомня. Юбакс бе тукашната глава на Братството. Дължах му петстотин гурана, солидна сума, която използвах за едно доста несполучливо наддаване.

— Ще си получи парите — изсумтях аз. — Не е нужно да ми праща горили, за да ми го напомнят.

— Дано успееш да ги събереш, Траксас, инак ще те гоня по петите като зло проклятие.

Минах покрай него. Карлокс ме изпрати с гърлен смях. Работеше като бияч на Братството, зъл и неприятен човек, тъп като орк. Нищо чудно, че си харесваше работата. За всеки случай му метнах един поглед през рамо. Проклетият дълг ми тежеше като воденичен камък, но за нищо на света не бих му позволил да го разбере.

Отвън смърдеше на развалена риба и беше горещо като в ада на орките. Отскочих до магазинчето на Присо и платих да ми върне сабята. Бих искал и нови ботуши, но не ми бяха по джоба. Хвърлих тъжен поглед на моя светещ жезъл и амулета за защита от заклинания. Изведнъж си дадох сметка за това докъде съм паднал. Защо ми трябваше да залагам на надбягвания? Трябваше да си остана в двореца, да се разхождам със служебната колесница и да прибирам подкупите. Какъв глупак бях да допусна подобно падение — да се надрънкам до забрава точно на сватбата на шефа на дворцовата стража и да правя неприлични предложения на булката. Едва ли някой, пък бил той дори шпионин или предател, е бил изхвърлян толкова бързо от двореца. Проклет да е заместник-консулът Ритий. Открай време ме ненавижда.

Купих малко хляб от пекарната на Минарикса, която ме поздрави като стар приятел. На стената отвън видях призив за волни пожертвования от Асоциацията на благородничките — закачена с благословията на Минарикса. Много смела постъпка, като се имаше предвид незавидното положение, в което се намираше тази неофициална организация — презрение от страна на краля и двореца, хули в Сената и църквата, омраза сред гилдиите и обикновените хора.

— Греховен призив — промърмори някой зад мен.

Беше Дерлекс, местният свещеник на Правата вяра.

Поздравих го любезно, макар и с известна резервираност. Истината е, че не го обичах и бях почти сигурен, че чувствата ни се радват на взаимност. В погледа му винаги се четеше неодобрение.

— Виждам, че не си съгласен с идеите им, отче Дерлекс.

Излишно беше да го питам. Всяка женска организация е анатема за Правата вяра. Младият отец изглеждаше доста разгневен от цялата тази история — не само от плаката, но и от факта, че е поставен на стената на пекарната на Минарикса и то с очевидното й одобрение.

— Жените не ги бива да управляват — изсумтя той.

Не бях на същото мнение, още повече че самата Минарикса се справяше чудесно с управлението на пекарната — единствената по рода си в Дванайсет морета, но въпреки това реших да запазя мнението си за себе си. Не исках да влизам в разпра с църквата — тя е твърде могъща институция, за да й се опълчвам с моята скромна особа.

— Напоследък не съм те виждал в Божия храм — промърмори Дерлекс.

— Имах много работа — подхвърлих непредпазливо, с което си спечелих една кратка и поучителна реч за това, че няма по-важна работа от редовните посещения на църквата.

— Добре, ще се постарая да намина другата седмица — обещах, само и само да се откача по-скоро. Не мога да твърдя, че разговорът ми беше приятен. Отчето не беше чак толкова досаден, но беше прекалено настойчив, а пък аз не обичам други да се тревожат за това, което става с душата ми.