Следотърсачът

Глава 9Умбо

— Ако сме затворени в един и същ кораб, Рам, и повтаряме същото пътуване, като се връщаме назад във времето, тогава защо корабните компютри показват, че сме извършили скока успешно? — попита заменимият.

— По какви критерии се определя дали скокът е успешен? — попита Рам на свой ред.

— Наблюденията върху разположението на далечните звезди, съотнесени с това как трябва да изглеждат близо до звездната система, която е наша цел.

— Можеш ли да покажеш изображение как изглеждат звездите в момента, когато компютрите са решили, че скокът е успешен?

Само след миг във въздуха над конзолата на Рам се появи холограма на звезден участък.

— Доколкото разбирам, разположението на звездите около сегашната ни позиция не е такова.

— Правилно — потвърди заменимият.

— Колко време звездите изглеждаха по записания тук начин?

— Сканирането бе повторено три наносекунди по-късно и разположението на звездите беше точно такова, каквото беше непосредствено преди скока.

— Значи сме извършили скока, а после сме се върнали обратно — заключи Рам.

— Така изглежда.

— И сме сигурни, че това не е просто засечка? Че компютрите не са „уловили“ онова, което е било предвидено да уловят?

— Не, защото звездното поле около целта не съвпадаше напълно с предвиждането.

— Покажи ми разликата — настоя Рам.

Звездното изображение на неговия холоекран се промени и показа жълти и зелени точки вместо бели.

— Най-близките звезди проявяват най-голяма разлика, а най-далечните — най-малка — установи Рам.

— Не винаги.

Заменимият посочи няколко изключения.

— Това се очаква, защото нашите наблюдения над вселената се основават на остарели данни — светлина, която е трябвало да пропътува деветдесет светлинни години, за да стигне Земята.

— Астрономите не са ли взели това под внимание?

— Взели са го — потвърди заменимият, — но отчасти боравеха с догадки.

— Хайде да играем на една игра — предложи Рам. — Ами ако разликата между предвиждането и онова, което е било наблюдавано в този интервал, по-малък от три наносекунди, може да се обясни не с грешка на астрономите, а с хода на времето? Има ли някакъв момент в бъдещето или в миналото, когато звездите биха имали това разположение относно звездната система, която е наша цел?

Една секунда. Две секунди.

— Преди единайсет хиляди години приблизително — отговори заменимият.

— И затова, когато сме осъществили скока през засичаща, квантувана гънка във време-пространството, гънката ни е преместила не само в пространството, а и назад във времето.

— Това е едно от обясненията — съгласи се заменимият.

— И затова сме били запратени в предишната ни позиция във време-пространството, само че вървейки назад.

— Така би изглеждало — отвърна заменимият.

— Това би трябвало да изразходи огромна енергия — рече Рам. — Да бъдем преместени единайсет хиляди години назад в историята, а после да отскочим обратно в съвремието, като се обърне ходът на времето.

— Би могло, ако разбирахме как точно се получава това.

— Моля те, нареди на компютрите да изчислят кои физични закони биха обяснили напълно еднакъв разход на енергия за две операции — преминаване през гънката към миналото и връщането обратно, но с обръщане на посоката.

Умбо се мъчеше да не гледа Бъчваря сърдито. Тъп и объркан — ето как трябваше да изглежда. И затова заоглежда офицерите. Самуна беше прав — лицето на този с по-измачканата униформа беше напълно безизразно, но имаше нещо в стойката му, в килнатата настрани глава, което предполагаше, че той очаква да го забелязват и да му се подчиняват.

Умбо очакваше Риг да заговори Бъчваря, да го предизвика, да спори. Но и Риг мълчеше също като него. И когато го погледна крадешком, видя, че той гледа генерала право в очите — не дръзко, но непоколебимо като птица.

— Ти си мислеше, че аз ще се подведа по преструвките ти, а, момче! — възкликна Бъчваря. — По всичкото ти перчене и пози! Но в мига, когато видях подписа ти на листа, разбрах, че си измамник и крадец.

Умбо искаше да му отговори, да му каже: „Ти ни даде много пари за човек, който знае, че сме измамници и крадци!“. Искаше му се да каже, че Риг изобщо не е знаел името си, докато не го е видял написано на листа. Ала си замълча, също като Риг.

— Е, аз уведомих властите в Ареса Сесамо как едно момче твърди, че е мъртвият принц и древният скъпоценен камък е у него…

— Това, което е нужно да се обсъди тук, е по-скоро наша работа — намеси се другият офицер, не генералът. — Вие казахте, че е имало и мъж.

— Едър мъжага, съдържател на крайпътен хан, наричат го Самуна — обясни Бъчваря.

— Ами това, другото момче?

— Държат си го за домашен любимец, представа си нямам в какво го бива, той е най-невежият привик от всичките.

Умбо не можа да се сдържи — лицето му се наля с червенина.

Офицерът се изкиска.

— На него това не му харесва.

— Казах, че е невеж, а не че е глух — рече Бъчваря.

— Забелязвам, че нищо не отричате — обърна се офицерът към Риг. Риг се обърна и впи в него продължителен поглед, а после отново се втренчи в генерала. Мощен смях напираше в гърлото на Умбо. С този най-обикновен поглед Риг бе успял да каже на офицера, че е червей, който е недостоен да говори с него. Ала при това изражението му изобщо не се промени. Умбо импулсивно започна да плете мрежата си от ускорено време около Риг.

Риг се обърна и му нареди:

— Не.

Умбо спря.

— Какво „не“? — попита офицерът.

Риг мълчеше.

Офицерът се обърна към Умбо:

— Какво ти каза той да не правиш?

Умбо вдигна рамене.

Офицерът го хвана за рамото и го стисна болезнено, сякаш възнамеряваше да пробие там дупка с палеца си.

— Какво ти каза да не правиш, момче?

— Той се гласеше да бяга — обади се Риг.

— Я, ти си можел да му четеш мислите? — възкликна офицерът.

Един от стражите на Кулата се приближи до тях предпазливо.

— Щом сте ги намерили, можем ли да пуснем хората да си тръгват?

Офицерът се обърна към него и му се сопна:

— Не ни закачай!

Генералът се обърна към стража, пренебрегвайки собствения си подчинен от Народната армия.

— Вече няма причини да ги задържаме. Благодаря ви за помощта.

Офицерът не показа с нищо, че генералът току-що е влязъл в противоречие с него.

Стражът се поклони ниско.

— Благодаря ви, ваше превъзходителство.

— В Народната армия няма „превъзходителства“! — сряза го офицерът.

— Тъжно е, но е истина — потвърди генералът. — Стража, ако не възразявате, бихте ли пратили един-двама души в Кулата, за да потърсят висок мъж, който прилича на бивш войник? Видях го с тези двамата и щом забеляза господин Бъчваря, той се върна в Кулата, като се престори, че търси нещо.

Умбо се впечатли. Може би генералите ставаха генерали, защото бяха умни или поне наблюдателни.

Освен това генералът като че се държеше, въртеше глава и говореше точно като Риг. Когато Риг каза на Умбо „Не“, той го бе произнесъл със същата спокойна властност, с която генералът говореше на стража. Това беше глас, който очакваше да му се подчинят — ала в него нямаше гняв, нямаше никакви чувства и затова той не предизвикваше негодувание. Когато Риг проговори, Умбо просто се бе подчинил, без и през ум да му мине да спори, да се съмнява и дори да се колебае. Как Риг се беше научил на това? Никога не беше служил в армията и през живота си дори не беше виждал друг войник освен Самуна, ако той се брои. Колко хубаво е било, сигурно, да те възпитава Човека скитник! А какво ли бе замислял за Риг неговият баща? Не само скъпоценните камъни, не само царственото име, което очевидно принадлежеше на човек, за когото се предполагаше, че е мъртъв, но и това властно държание, всичките му знания за финансите, умението да се пазари с възрастни… Бащата на Риг трябва да го е научил на всичко това.

Дали бе предвидил този момент? Дали той беше един от героите, притежаващи умението да отгатват бъдещето? Умбо никога не бе чувал за герой с подобни умения, но не би ли било това страшен дар от някой бог? Умбо и Риг умееха да виждат само миналото и това беше рядка дарба, а и много трудно. „Трябва да се науча как да го правя сам“.

— Аз ще отведа с мен момчетата до гемията им — рече генералът. — Там ще изчакаме, докато вие се погрижите да хванете мъжа, наричан Самуна.

— Това е името му — обади се Умбо.

Генералът го изгледа втренчено.

— Това не е прякор или нещо подобно — поясни Умбо. — В родното му село именуват хората така. Жена му се казва Подмокрената.

Умбо нямаше представа защо бе усетил нужда да се обади, но напорът беше неустоим. В ъгълчетата на устата на генерала заигра почти незабележима усмивка.

— Но разбира се! — рече генералът. — Уасам, името на мъжа е Самуна и няма нужда да настояваме за друго, което звучи по-истински. И моля, доведете ми го неразпитан.

С тези думи генералът протегна ръце на Умбо и Риг. Без нужда от обяснения всеки от тях го хвана за ръка и той ги поведе обратно към града. Не стискаше ръцете им, но когато на Умбо му хрумна — само му хрумна! — да побегне, той усети как хватката на генерала се стяга.

„Тоя да не ми чува мислите? Не — помисли си Умбо. — Сигурно съм се напрегнал съвсем мъничко, когато мисълта за бягство ми мина през ума. Или може би е забелязал, че се загледах към онзи тръстиков гъсталак“.

Междувременно Бъчваря вървеше по петите им.

— Момчето ще ви излъже! — подвикна той. — Всичко при него е само лъжа и поза!

— И все пак — отвърна меко генералът — днес не ми е казал нито една лъжа.

— Това е, защото нищо не е казал! Забелязвате, че той не отрича нищо от казаното от мен!

— Господин Бъчвар — обясни генералът внимателно. — Той не ви смята за достоен да ви забележи, това е всичко.

— Да! — кресна Бъчваря. — Ето за тази наглост говорех!

— Точно тази наглост, която бихме могли да очакваме, ако той наистина е от кралския род — потвърди генералът.

— О, да, убеден съм, че знаете колко е невъзможно това!

— Не бихте ли запълнили по-добре времето си, господин Бъчвар, ако останете, за да разпознаете мъжа, наричан… Не, мъжът на име Самуна?

Отново в тона му имаше лека заповедническа нотка. Бъчваря се обърна и пъргаво се запъти обратно към Кулата, като мърмореше:

— Разбира се, трябваше и сам да се досетя!

А после гласът му утихна.

Щом Бъчваря си тръгна, държанието на генерала се промени.

— Е, мои млади приятели, хареса ли ви се град О?

— Много е голям — отвърна Риг.

Генералът се изкиска.

— Вие сте от горното течение на реката, разбира се, и този несъмнено е първият истински град, в който сте попаднали. Ала ви уверявам, че в пределите на Народната република има четиринайсет града, по-големи от О. Не, колкото и голям да е О, той държи да привлича вниманието на мъдреците главно с древната си възраст. Артефакти от отминали времена, чиято мъдрост ние все още не сме постигнали, а може би и никога няма да постигнем.

Риг кимна.

— Говорите за глобуса, изобразяващ света, вътре в Кулата?

Генералът продължи да върви мълчаливо и на Умбо му хрумна, че той може би така и не е знаел, че това нещо е карта на света и вътре, и извън Стената.

— Цялата кула е едно чудо — обади се най-сетне генералът. — Каменните ребра вътре в нея изглеждат като носещи, но не са.

— Те не крепят ли стените и купола?

— Каменните колони изобщо не се допират до стените. Те крепят лампите и глобуса, но някога, преди три хиляди години, е станало земетресение и три от колоните са се срутили вътре в Кулата. Великият хронист на онези времена, Алагача — не можем да произнесем по-добре името му на нашия език — описва, че докато са ги възстановявали, открили, че няма как да ги свържат със стените. Сякаш Кулата е съществувала там, преди да се досетят да изградят каменните рампи и колони, лампите и глобуса.

Риг не изглеждаше впечатлен.

— Какво общо има това с древната възраст на града?

— Нищо общо няма. Само легендата твърди, че Кулата е съществувала тук и преди град О. Нищо друго.

— Значи Кулата е много стара — рече Риг, а Умбо си помисли: „Как може да ни арестувате, а после да ни говорите, все едно сме деца в училище?“.

Но Риг беше казал, че с баща му са живели така — вървели са и са обсъждали разни неща. И може би това му се струваше естествено. Може би генералът вече му беше нещо като баща.

„Е, и на мен ми е баща — помисли си Умбо. — Разликата е, че за мен бащата е този, който наказва, неразумен и неудържим, а не някой, с когото да си бъбря за история“.

— Във всички други градове, когато някой копае изкоп за основите на нова постройка, работниците вадят камъни и кости — стари стени, стари подове, стари гробища. Всичко е построено върху основите на нещо друго. Където и да отидем из областите, наводнявани от Сташик, и навсякъде край морския бряг, някой вече е живял там, древни постройки се трупат пласт върху пласт. Но в О това нещо го няма.

— Само не ми казвайте, че сградите на пристанището са хилядагодишни! — присмя се Риг. — Хилядагодишните греди досега да са изгнили толкова близо до реката!

— О, не, не, говоря за дървените постройки. Да, тях ги строят и ги заменят. Но каменните сгради и голямата стена, те са построени в самото начало. Горе-долу на всеки хиляда години големите сгради дотолкова се разрушават, че трябва да ги строят наново. И щом започнат да ги изграждат, откриват, че под основите няма нищо. Когато са построили първоначално стените на града и големите бели сгради, те са били издигнати върху девствена земя. Тук, в О, ние чувстваме всичките единайсет хиляди години история.

А после изведнъж стисна малко по-силно ръката на Умбо, той погледна нагоре и видя, че генералът го гледа втренчено, ала с лека усмивка. Подигравателна? Състрадателна?

— Вашият приятел, господин Риг, като че не се интересува от история.

— Той е една година по-възрастен от мен.

Умбо зачака генералът да подхвърли някоя забележка за ръста му. Вместо това мъжът каза:

— Единайсет хиляди години история — това е всичко, което имаме. Ако бъдем точни, 11 191 години плюс единайсет. Казват, че в основата на Кулата на О имало камък, върху който, като го извадиш от мястото му по време на ремонт, се чете надпис: „Този камък е положен в година 11 099“. Разбира се, на този език могат да четат само учените, но така разправят.

— Значи светът е бил само на 92 години, когато са иззидани камъните в Кулата? — попита Риг.

Генералът отново се умълча.

— Така изглежда. Най-старата сграда в света.

— Разводачите изпускат, като не го казват на хората — смънка Умбо.

— Убеден съм, че биха го казали, ако го знаеха. Но малцина ги е толкова грижа за древното минало, че да се ровят из стари хроники, да учат древни езици, а после да пишат нови книги за старините, и само малцина от нас си правят труда да ги четат. Не, единствената история, която е важна в днешно време, е колко чудесно си живеем, откакто Народната революция свали кралското семейство, и колко хищно и жестоко е било то, докато е управлявало света, ограден от стените.

— И колко сме щастливи всички, че са го свалили от власт — допълни Риг. Генералът се спря.

— Опитвам се да преценя дали тонът ти беше жлъчен.

Единственият отговор на Риг беше да повтори твърдението си с досущ същата интонация — което ще рече, с никаква различима интонация:

— И колко сме щастливи всички, че са ги свалили от власт.

Генералът се изкиска.

— Сега разбирам какво искаше да каже за теб онова магаре, банкерът. В името на Неподвижната звезда, момчето ми, ти сякаш си птиче, което пее една и съща песен отново и отново, без никакви изменения.

— Аз не знам нищо за кралското семейство, господине — рече Риг. — Иначе може би щях да разбера, че има нещо нередно в името, което баща ми в завещанието си е посочил като мое.

— Стигнахме — съобщи генералът.

Умбо се огледа — не изглеждаше да се намират на някакво конкретно място.

— Не буквално, мой млади приятелю — обясни му генералът. — Исках да кажа, че това е същината на въпроса. Затова ме изпратиха да арестувам господин Риг и да го отведа обратно в Ареса Сесамо. Да, камъкът е бил у него и когато онзи глупак се опита да го обърне в пари в брой, той успя само да разтревожи Народния революционен съвет. Наистина ли си е въобразявал, че царствен артефакт може да се продаде, без да привлече вниманието на могъщи хора? А вие така ли си мислехте?

— Да, господине — отвърна Риг. — Така беше. На мен ми изглеждаше, че този камък вероятно е изключително ценен. Не очаквах Бъчваря да откликне така въодушевено, разпознавайки го като древна скъпоценност. Нито пък да получа сумите, за които той незабавно заговори. Баща ми бе оставил камъка на грижите на своя приятелка, за да ми го даде, след като умре. А после умря. Приятелката ми го даде и ето ни тук.

— Стига, господин Риг, очаквате ли да повярвам, че сте били достатъчно образован и толкова да разбирате от финансово и договорно право, че да изиграете умен търговец като банкера Бъчваря, ала не сте знаели името „Риг Сесамекеш“?

— Моето име е Риг — отвърна Риг. — Баща ми никога не е споменавал фамилно име. И затова разпознах кръщелното име, не родовото.

Генералът се ухили.

— И тъй като владееш желязно гласовите си интонации, жестовете и израженията си, откъде мога да знам дали лъжеш, или казваш истината? Но ако е лъжа, това е глупава лъжа, защото всички знаят името Риг Сесамекеш.

— Аз никога не съм го знаел — обади се Умбо, — а пък съм ходил на училище много повече от Риг. Никой не говори за кралското семейство. Да се интересуваш от тях е противозаконно.

— Брей, брей — рече генералът. — Нямах представа… че този закон някой го спазва, поне по горното течение на реката. В града — и като казвам „града“, нямам предвид О… В града името и историята са толкова известни, а законът срещу говоренето за кралското семейство — дотолкова пренебрегван, та не ми беше хрумвало, че в затънтените краища хората може все още да избягват да произнасят забранените имена. Яли ли сте?

На Умбо му трябваше малко време, докато разбере, че са сменили темата.

— В момента не съм прегладнял — отвърна Риг. — Въпреки че Умбо винаги е гладен. Но вие, господине, по-добре знаете кога отново би ни се удала възможност да се нахраним. Ако ни предлагате храна сега, аз с радост ще приема и ще се постарая да се отнеса подобаващо.

— Предлагаш да платиш ли? — попита генералът.

— Не зная, господине, дали имам някакъв достъп до моите средства. По казаното от Бъчваря предполагам, че всичко е под запор.

— Действително е — отвърна генералът. — Но според Народния закон ти все още не си признат за виновен и затова парите са си твои, макар и да не можеш да ги използваш свободно. Аз обаче имам пълен достъп до твоите средства, стига да получа съгласието ти.

— Тогава имате съгласието ми за пълната стойност на един много хубав обяд.

— Много бърз обяд искаше да кажеш, мисля.

— „Бърз“ зависи от това как ще постъпим ние с храната, господине. „Много хубав“ зависи от това как ще постъпят с нея готвачите.

— Вие сте тук от няколко седмици. Има ли някъде по остатъка от пътя ни храна, заради която си заслужава да се отбием?

— Ако ми кажете къде отиваме, ще избера гостилница, която ни е на път — отвърна Риг.

— При гемията, разбира се. Онази, която вече сте наели, за да ви откара до Ареса Сесамо. Мисля, че ме чу, като го казах. След като вече сте я платили, Народната република ще спести пари, като те закара с нея.

— Аз стигнах до извода, че сме се упътили към нашата лодка, но всъщност вие казахте само, че там трябва да доведат спътника ни, ако случайно го намерят.

— Да се изясним още сега, господин Риг. Вие Риг Сесамекеш ли сте?

— Това име означава нещо за вас. Говорите за история, която всички знаят в Ареса Сесамо. Но аз не я знам и затова не мога да кажа дали съм това лице. Но не ми се струва вероятно. Научих името чак след като Баща ми умря. Дали това е била някаква негова шега? Номер, чрез който да уреди моята среща с вас? Той беше загадъчен човек и аз не мога да разгадая какво е имал предвид. Знам само, че трябваше да покажа неговото писмо на Бъчваря, за да докажа, че имам права над средствата и имуществото на Баща си. Не изглеждаше, че Бъчваря е разпознал името, той разпозна камъка. И затова до вашето пристигане днес изобщо не се бях замислял за това име. Баща ми никога не ме е наричал така.

Генералът пак се захили.

— О, ти си играч, играч си. Не потвърждавай, не отричай! Съдейки по онова, което признаваш, може да си просто невинен минувач.

— Казвам ви простата истина — отвърна Риг. — Ако онова, което казвам, представлява ход в игра, то тогава играчът е Баща ми, господине, а не аз. Аз съм също толкова заинтригуван да науча заключенията от написаното от него в онова писмо. Той явно е решил да продължи образованието ми от гроба.

— Баща ти… — рече генералът. — Ако той наистина ти е баща, то тогава не е възможно ти да си Риг Сесамекеш.

— Обстоятелствата около собственото ми раждане не са ми известни. Другите от Водопаден брод разправят, че Баща ми заминал за дълго и се върнал с бебе. Нищо не обяснил, а и никой не смеел да го пита. Той беше загадъчен човек и хората не му се бъркаха в работите.

— Всички си мислят, че Риг е копеле, което Човека скитник е направил на някоя жена — обади се отзивчиво Умбо. — И Човека скитник го е донесъл във Водопаден брод да го отгледа.

— Господин Риг, не възразявате ли, че вашият приятел ви нарича копеле? — попита генералът.

— Той обясни, че аз съм копеле според клюката във Водопаден брод, а не че той ме мисли за такова. Но и да съм, какво? Моят баща ме е признал.

— Ала ако сте Риг Сесамекеш, то той не е ваш баща.

— Някой ден трябва да ми разкажете тази история.

Генералът отново огледа лицето на Риг, търсейки намеци за сарказъм. Умбо би могъл да му каже, че няма смисъл. Ако Риг не искаше да покаже нещо, никога не го показваше. Дори и върху скалата в онзи ужасен ден, когато Киокай висеше, а приятелят му се опитваше да го спаси, нищичко не личеше по лицето му — нито загриженост, нито дори заинтересуваност. Не че не можеше да проявява чувства — но защо да ги проявява, като не знае, че го гледат? Проявите на чувства бяха само едно от многото неща, които отделяха останалия свят от него. Когато и двамата бяха малки, беше различно. Риг тогава си беше съвсем нормален, просто хлапе, което се сърдеше, плачеше, смееше се и вряскаше като всяко друго дете. Но след всяко съвместно пътуване с баща си той ставаше все по-сдържан и все по-затворен. И по-студен, освен когато не решеше да се отпусне. Затова Умбо толкова лесно повярва, че е убил брат му горе на скалата. Лице на чужд човек. Напоследък това бе единственото изражение на Риг.

Стигнаха едно място, което Умбо бе намерил по време на скитанията си из града през изминалите седмици. Той беше завел там Самуна; кръчмарят каза, че ставало, доведоха и Риг. Умбо усети как в него се надига гордост от това, че Риг избра да ги почерпи точно там с последния им обяд в О. Или поне, доколкото разбираше Умбо, с последния им обяд като смъртни човеци.

Риг се подписа за обяда както винаги — прилагайки щедър бакшиш. Написа името на банката и странноприемницата, в която нощуваха до тази сутрин. Съдържателят ги позна, поклони се и благодари. С нищо не издаде мълвата за ареста на Риг от Народната армия да се е разнесла чак дотук. „Какво ли иска този генерал? — замисли се Умбо. — Толкова е любезен с нас. Малко е скучен, като почне да се разпростира по темата за историята, но не съм чувал властите да се отнасят толкова добре към пленници“. Поръчаха храната — тя се състоеше от сирене, варени яйца и зеленчуци между две половинки на питка хляб. Умбо мигом захапа своята — умираше от глад, и генералът го загледа така, като че искаше да разбере как се прави. „Може би никога не е ял добра улична храна — помисли си Умбо. — Може в столицата да нямат чак толкова хубава… или може би чак толкова просташка и долнопробна. Е, дори той да си мисли, че това е ядене за привици, храната си е много хубава и хич няма да ме е срам от нея“.

И само след малко генералът вече нагъваше своята питка също толкова лакомо като Умбо и Риг, а по брадичката му също се стичаше доматен сок.

Ръцете на генерала бяха заети, но Умбо вече бе разбрал, че няма да постигне нищо, ако избяга. Само дето пак щяха да го намерят и несъмнено след бягство нямаше вече да се държат с него така. Беше чувал за бой с камшик, беше чувал и за пранги на краката. Не искаше и двете. Когато стигнаха на пристанището, тъкмо дояждаха храната си, а после се запромъкваха между пътници, лодкари, докери и зяпачи. Не че беше трудно. Униформата на генерала въздействаше точно както се очакваше — предупреждаваше всички да им направят път. Никой не го поглеждаше в очите — всички се шмугваха насам-натам, никой не се изпречваше на пътя му, макар че бяха доволни, ако успееха да блъснат Риг и Умбо. В края на краищата, те бяха просто богато облечени момчета и заслужаваха онези, които презираха явното им привилегировано положение да ги поблъскат.

На Умбо му се искаше да им кресне: „Преди няколко седмици бях по-беден от всички вас!“. Но каква ли полза щеше да има? Той нито искаше минувачите на пристанището да го обичат, нито пък имаше нужда от това.

Шестима войници пазеха гемията. Или по-скоро двама пазеха мостчето, още двама стояха край дюкяните много по-далече, но все пак можеха да чуят, ако ги извикат, а последните двама, на самата лодка, спокойно оглеждаха тълпите.

— Както виждате, вещите ви са натоварени на гемията — посочи генералът.

— Всъщност виждам само, че те не са там, където ги оставихме — рече Риг.

Генералът въздъхна — дали от раздразнение или от развеселеност? А после каза:

— Предполагам, че като се качите на борда, ще видите, че вещите ви са натоварени.

— А сега е нашият ред да се натоварим.

Генералът се обърна към младия сержант начело на войниците. Умбо забеляза, че той имаше отличителен знак — само генералът и другите офицери в Кулата нямаха никакви знаци по дрехите. Това го накара да се усмихне: Народната армия няма отличителни знаци за висшите си офицери, но за по-нисшите чинове има. И затова липсата на отличителни знаци беше най-висшият отличителен знак. Също както таткото на Умбо винаги казваше: Народната революция беше само смяна на униформите, ала все същите хора управляваха всичко.

— Тези момчета имат достъп до цялата гемия, но не бива да им се позволява да слизат от нея. Този — генералът посочи Риг — е ужасяващ хулиган. Наложи се да изпратят човек с моя ранг да го арестува. Моля ви, не обръщайте внимание на петната от доматен сок по скъпата му туника. Той е от горното течение на реката, там още не са открили салфетките.

Сержантът се разсмя, но на Умбо му се прииска да подхвърли някоя остра дума. Ала докато си поемаше дъх, за да заговори, Риг докосна опакото на дланта му и значението на жеста бе съвсем ясно: търпение. Чакай. Весело беше да тичат нагоре-надолу по трапа, когато го спускаха в разни крайречни градове. Но тогава Умбо беше свободен. А сега му беше забранено да напуска борда и изкачването по трапа към него като че намекваше за бесилка.

Щом се увериха, че торбите и куфарите им са наредени, където им е мястото, генералът отново се появи и каза:

— Господин Риг, капитанът на гемията бе така любезен да ми позволи да използвам неговата каюта. Ще прощавате, но може ли да започнем разпита ви сега?

В думата „разпит“ се прокрадваше усмивка — несъмнено за да разсее страха с намека, че всъщност това не е истински разпит. Ала тъкмо тази дума бе избрал генералът и надали беше случайно. Нямаше значение колко любезен му се искаше да се покаже — все така беше в негова власт да ги подложи на мъчения или на каквото му хрумне и споменът за потвърждението му, че не може да бъдат смятани за виновни, докато съдът не се произнесе за Риг, никак не вдъхваше увереност на Умбо.

Когато Риг тръгна заедно с генерала към капитанската каюта, Умбо също тръгна с него, защото и през ум не му мина да постъпи другояче. Но генералът веднага го забеляза и му махна с ръка да не ги придружава. Очевидно разпитът щеше да е насаме, макар Умбо да не се съмняваше, че и неговият ред ще дойде.

Нямаше как да остане до вратата с надеждата да подочуе нещо от разговора им, затова отиде в камбуза, ала готвачът му нареди да се маха.

— Аз само исках да помогна — оправда се Умбо.

— Ти пък какво разбираш от готвене?

— Всички във Водопаден брод могат да готвят — обясни Умбо. — Само некадърниците гладуват, като си нямат жена да им сготви.

— Това някаква пословица ли е? — попита готвачът.

— Да, господине — отвърна Умбо.

— Тогава идваш от място, пълно със страшни глупаци — заяви готвачът.

— Благодаря ви, господине — отвърна Умбо. — Това значи ли, че мога да помагам?

— Ако счупиш и една чиния, ще те фрасна по тиквата, ще ти спукам черепа и ще се моля той да се отвори като твърдо сварено яйце.

— Дано не се разчуе, че като нищо бихте сервирали кълцано момче в яхнията наред с овнешкото и свинското.

— И да се разчуе, все тая — заяви готвачът. — Всички на това корито или ядат каквото им давам, или си пробват късмета да уловят нещо, дето става за ядене, в тая забравена от всички герои река.

След малко готвачът вече го юркаше насам-натам, а Умбо отново се чувстваше у дома си. Не му костваше никакво усилие, нито дори се наложи да се отклонява, за да надникне там, където беше оставил ножа, и да се увери, че още си е на мястото. Но нямаше да го вземе сега. Още не знаеше дори дали Народната армия знае за старинния нож. Този генерал като че бе обсебен от старите неща и беше по-добре да не знае за единственото нещо, което Риг наистина беше откраднал.

Най-сетне готвачът го хвана да бели ряпа, за да направят пюре за закуска на другия ден. Работата беше бавна, ала не изискваше мислене, стига да внимаваш да не добавиш и своя пръст в сместа.

Докато режеше и кълцаше, Умбо си мислеше за онова, което знаеше, че ще му се наложи да направи. Трябваше по някакъв начин да схване как се прави онова, което вече се беше видял да прави — да се върне назад във времето до тази сутрин и да предупреди себе си и Риг.

Нямаше ли да е много любезно от страна на бъдещото му аз да му намекне някак как ще се научи да разговаря с хората в миналото? Едно беше сигурно — Умбо никога не беше виждал онези дири, за които вечно говореше Риг. И затова, дори и да успееше да забави хода на своето време или пък да го ускори, каквото и да беше това, което правеше, оставаше открит въпросът дали би могъл да види някого от миналото, дори това минало да беше само тази сутрин.

Не след дълго той вече се опитваше да постигне със себе си същото, което толкова лесно бе постигнал с Риг, за да го ускори — или да го забави, зависи откъде ще го погледнеш. Но дарбата му сякаш беше дълъг меч — лесно би могъл да докосва с него другите, ала ръцете му бяха твърде къси или пък мечът беше твърде дълъг, за да се прониже сам.

Също както Човека скитник беше казал по време на краткото обучение, което проведе с Умбо: „Трябва да го откриеш така, както когато се учиш да си мърдаш ушите“.

Тъй като Умбо никога не си бе мърдал ушите преднамерено, нито пък познаваше някого, който може, той не разбра примера. Но после Човека скитник го научи как да ги мърда!

Накара Умбо да се погледне в огледалото и да се ухили до уши.

— Виждаш ли как ушите ти помръдват мъничко, когато се усмихваш?

Не беше трудно за Умбо да го види, след като веднъж му го посочиха.

— Това значи, че имаш мускули, които мърдат ушите ти, и те работят. Сега се усмихвай, а после не се усмихвай, пак и пак, само че сега се съсредоточи върху мускулите, които дърпат ушите ти нагоре и назад, когато се усмихваш. Усмихни се до откат, а после се опитай да помръднеш ушите си отново, само че без изобщо да се усмихваш.

Умбо се опитваше и опитваше, ала нищо не се получаваше.

— Но ти грешиш — рече Човека скитник. — Случи се нещо много важно. Ти знаеш за тези мускули и се опитваш да ги напрегнеш, без да се усмихваш. Нужно е време, докато нервите укрепят връзките така, че мускулите да се съкращават, без да повличат и усмивка след себе си. Упражнявай се винаги когато се сетиш, усмихвай се широко и после се опитвай пак, без усмивката. Постепенно мускулите ще заякнат. Само се старай да работиш поравно и с двете уши, да не стане накрая така, че само едното ти ухо мърда.

Само след три дни ушите на Умбо мърдаха по команда — или и двете, или поотделно. След още две седмици той вече беше първенец по мърдане на уши.

И точно както бе предвидил Човека скитник, съвпадението беше почти идеално. Преди, когато Умбо хвърляше малката си мрежа от ускорение върху друг човек, беше волю-неволю и недоизпипано — нееднократно го беше правил с майка си и нея я заболяваше глава. Но с упражненията, въпреки че нямаше представа какво точно се случва вътре в него, той постепенно овладя това нещо, стабилизира го, направи го силно. Нужни бяха само съсредоточаване и упражнения, час след час.

Сега трябваше да започне всичко отначало и този път да се научи да включва и себе си в своята зона на ускорение.

Единственият признак, че може би е постигнал някакъв напредък, беше, че готвачът влезе и му се сопна:

— Къде дяна останалите репи?

— Всичките са в гърнето — отвърна Умбо.

Готвачът като че ли се усъмни, но се приближи, погледна в гърнето, а после се обърна към Умбо.

— Никой никога не ги е белил толкова бързо.

Но после, като ги огледа внимателно, трябваше да признае, че Умбо се е справил точно както трябва.

— Щях да кажа, че не може да се бели толкова бързо.

— Съсредоточих се.

— Съсредоточавай се върху това, фукльо!

И готвачът направи някакъв пренебрежителен жест, който, бяха казвали на Умбо, имаше нещо общо или с някои части на женското тяло и чифтосването, или с изхождането. За много вероятни значения му бяха казвали, ала никое от тях не му се виждаше правилно.

Но той не се обиди, защото така готвачът му бе отправил двусмислена похвала, а пък това, че се е справил толкова бързо, беше и признак, че нещо се случва. Дали се беше ускорил поне мъничко? Началото бе обещаващо, все едно да откриеш, че ушите ти мърдат, когато се усмихваш. То намекваше, че е на прав път да проумее как да прилага своята дарба върху самия себе си.

След като приключи с кухненските задължения, Умбо се качи на палубата за пътници и видя, че водят Самуна — с каруца, окован и вързан за нея с вериги. Явно арестът му не беше минал толкова гладко, колкото техния. Генералът веднага излезе, колкото да поздрави Самуна и да му даде достъп до цялата гемия, стига да не се опитва да слезе на сушата. Каза и на капитана, че могат да отплават в момента, в който той и екипажът му са готови, а после отново се прибра в капитанската каюта, за да продължи беседата с Риг. Какво ли не би дал Умбо, за да е в онази стая. Но вместо това помощник-капитанът почна да кряска заповеди и за нула време отвързаха гемията и я оттласнаха от кея.

— Мислиш ли, че на Риг му е добре там вътре? — попита Самуна.

Умбо се обърна и видя, че той се е качил на пътническата палуба. Но арестувалият го офицер също се беше качил, и когато Умбо и Самуна го изгледаха втренчено, той се усмихна гадничко и каза:

— Генералът може и да е забравил, че вие сте арестувани, но аз не съм.

Умбо не му обърна внимание, защото методът на Риг като че беше най-добрият: да не казва нищо и да се държи така, сякаш нищо не е било казано.

— Упражнявам се — каза той на Самуна, като нарочно говореше толкова силно, че офицерът да го чуе. — Но не знам онова, което трябва да направя, дали е възможно въобще. Има неща, които можеш да правиш с другите, но със себе си просто не можеш.

— Като гъделичкането — рече Самуна.

— Точно като него — съгласи се Умбо.

— Какво искате да кажете с това? — попита офицерът.

— С кое? — попита Умбо.

— С гъделичкането. С някакъв шифър ли си говорите?

Самуна се обърна към него:

— Това, че не разбираш за какво си говорим, не означава, че имаш право да досаждаш на възрастни хора да ти обясняват всичко. Трябва да си бил с нас по време на цялото ни пътуване досега, а пък не те харесваме чак толкова, че да ти отделим достатъчно време, за да те запознаем с всички подробности.

Офицерът отново пусна злобната усмивка:

— Генералът няма да е вечно тук. Тогава ще ви видя колко ще ме харесвате.

И той отиде до стълбата и слезе по нея на товарната палуба.

Щом останаха сами, Самуна заговори по същество:

— Радвам се, че напредваш, макар че не бих се притеснил, ако не беше така. Едно е ясно: ти можеш да се научиш, защото вече си го правил. Или ще го направиш.

— Лесно е да го кажеш, когато не ти се налага ти да го правиш.

— Да — съгласи се Самуна. — А сега слез долу и събери всичко, което смяташ да вземеш със себе си, вържи го за тялото си, за да не падне във водата, и веднага се връщай тук горе.

— Защо? — попита Умбо.

— Ти да не си тъп? — възкликна Самуна. — Къде бъдещото ти аз ще ви намери с Риг, за да им предаде онези неразбираеми и безсмислени съобщения?

— Мен — в леглото ми в нашата каюта, а Риг — там, до каретата, когато ти вече се беше запътил към Кулата.

— Тогава, освен ако не си способен да пътуваш не само през времето, но и през пространството, не можем да си позволим да се отдалечим много от О. Ти не трябва ли да бъдеш точно на същото място, за да можеш да разговаряш с някого от миналото?

Умбо кимна.

— Трябва да остана там, в О.

— Късно е — отсече Умбо. — Вече не сме в О. Но нищо, трябва да се покрием за известно време, като слезем от гемията, а в О сме твърде известни и няма как да избегнем повторното залавяне. А сега върви, вземи, каквото имаш да вземаш, и веднага се върни тук.

Умбо се стрелна надолу по стълбата и се залови с торбите си. Ала не ги отвори. Те съдържаха много фини нови дрехи, но как би могъл да обясни защо носи катове дрехи на пътническата палуба? Не, всъщност имаше само едно нещо, което наистина трябваше да вземе със себе си, и то беше в камбуза.

Когато Умбо нахлу вътре, готвачът кресна:

— Сега нямам време за тебе, а ако се опиташ да отмъкнеш нещо, предупреждавам те: овесената каша още не е увряла и сигурно от нея ще ти стане лошо, така че я нагъвай на свой риск.

— Само забравих нещо тук, когато белих ряпа — обясни Умбо.

— Тогава го вземай и се махай — изсумтя готвачът.

Ножът още си беше там, във фината кожена кесия, която в богатските си дни Риг бе купил за него. Умбо се забави колкото да върже вървите й около кръста си и да увеси ножа над крачола си. Много беше неудобно, но не се сещаше за друго по-добро място да го скрие засега.

Горе на пътническата палуба Самуна отново разговаряше с офицера.

— Генералът каза, че имаме достъп до целия кораб — обясняваше Самуна. — Така че не е твоя работа дали с момчето ще се държим заедно, или всеки ще си хваща пътя. Ако генералът искаше да не се делим един от друг, щеше да ни извика в капитанската каюта с Риг.

Риг. Те изоставяха Риг!

Но Умбо знаеше, че нямат избор. Риг се спускаше надолу по реката и нямаше начин да попречат на това, без да убият някого, а вероятно и тогава пак щяха да загубят. Умбо трябваше да остане в О, защото трябваше да е там, за да даде вече получените предупреждения. Самуна трябваше да остане в О, защото там беше скрил парите и скъпоценните камъни. Риг би го разбрал.

— Намери ли го? — попита Самуна властно Умбо. Умбо кимна.

— Какво да е намерил? — попита офицерът.

— Бащиния ти нож в кутията, в която го е държала майка ти — отвърна Самуна. Офицерът пламна от гняв, но се отдръпна. Той наистина превишаваше властта си и го знаеше, затова не искаше да докладва пред генерала, че е наказал арестуваните за нарушаване на правило, което висшестоящият не бе налагал.

Самуна му обърна решително гръб и поведе Умбо към парапета в края на горната палуба. И двамата се загледаха надолу в реката.

— Вас, привишките момчета, бива ли ви във водата? — попита Самуна.

— Достатъчно ни бива — отвърна Умбо и чак сега разбра, че планът е да стигнат с плуване.

— Можем ли да вземем една от лодките, които влачат подире си?

— Ти можеш ли да доплуваш до брега? Като се има предвид, че ще плуваме предимно по течението и може да излезем много по-надолу?

Умбо кимна.

— Или поне ще умра, докато се старая — прошепна той.

— Ако наистина се стараеш, може и да не умреш — рече Самуна.

— „Може и“?

— Стара поговорка от моето село, забрави я. Ето какво ще направиш — щом цопнеш във водата, гмурни се под гемията и изплувай от другата страна, където не ни търсят.

— А да набера ли и стриди, докато съм там долу?

— Или ще си задържиш достатъчно дъха, или ще умреш. Но се гмурни под гемията, иначе като се подадеш да си поемеш въздух, ще те надупчат със стрели от арбалетите.

Умбо тръгна към стълбите. Офицерът незабавно закрачи към тях.

— Връщай се тук — извиси глас Самуна и Умбо го послуша.

Офицерът се облегна на отсрещния парапет.

— Ще скочим оттук — каза Самуна тихо.

Умбо погледна надолу.

— Не гледай нататък — предупреди го Самуна.

— Ами ако не успея да избегна палубите долу? — попита Умбо. — Ами ако се разбия в парапета долу и си счупя крака, а после падна във водата и се удавя?

— Помислил съм за това — отвърна Самуна.

И без нито дума повече той хвана Умбо за яката на туниката и за пояса на кръста и го метна през борда с такава сила, че той падна далече-далече от долната палуба.

Не че Умбо имаше много време да оглежда наоколо. На палубата веднага се разкрещяха и когато той се показа да си вземе въздух за пръв път, видя как още едно тяло цопва във водата. За негова изненада това беше офицерът, който плюеше вода, давеше се и крещеше за помощ. Умбо се почуди дали да не му помогне, но после реши, че това не му е работа. Вместо това се подчини на нарежданията на Самуна и се гмурна под лодката. В мътната речна вода не можеше да вижда и го обзе ужасен страх, че ще се покаже да си поеме дъх и ще си удари главата и ще открие, че не е отплувал достатъчно далече и че не може да диша и със сигурност ще умре… Но продължи да плува, докато накрая започна да му се струва, че дробовете му ще избухнат.

Когато най-сетне се показа на повърхността, гемията вече се бе отдалечила надолу по течението, а целият екипаж беше струпан на другия борд и вадеше офицера от водата.

След малко Самуна изскочи на около десетина крачки по-надолу от Умбо. Не биваше нито да му маха, нито да го поздравява по какъвто и да било начин — всяко тяхно действие можеше да бъде видяно, всяка тяхна дума можеше да бъде чута. Звуците правеха какви ли не номера над водата. Но той се отпусна по течението, а Самуна цепеше водата насреща му и накрая се приближиха един до друг достатъчно, за да могат да си говорят тихичко.

Само че нямаше какво да си кажат освен: „Най-добре да изчакаме да се отдалечат“.

Ала най-важното не беше произнесено. Умбо с цялата си душа се надяваше Риг да разбере защо са го изоставили и са скочили от гемията. Въпреки че технически той изобщо не беше скочил. След малко Самуна реши, че гемията се е отдалечила достатъчно, и заплува по диагонал към брега. Умбо го последва. Не бързаше да стигне там. Плуването го можеше, но стигнеше ли на брега, трябваше да се досети как да се върне назад във времето.