Следотърсачът

Глава 17Учен

— Наш дълг е да служим не на едно отделно същество за сметка на целия вид, а да запазим човешкия вид и да подпомагаме напредъка му, дори и за сметка на скъпо струващ брой индивиди — рече заменимият.

— „Скъпо струващ“ — повтори Рам. — Чудя се как ли определяте цената на човешкия живот.

— Равностойно — рече заменимият.

— Равностойно на какво?

— На всяко друго човешко същество.

— Значи можете да убиете един, за да спасите двама.

— Или един милиард, за да предизвикаме обстоятелства, които ще доведат до раждането на един милиард и един.

— Доста безчувствено звучи.

— Ние сме безчувствени — заяви заменимият. — Но суровите цифри не могат да изразят цялостно нашия дълг.

— Любопитно ми е да знам въз основа на какво, освен на цифрите, правите преценка за запазването и напредъка на човешкия вид.

— Въз основа на всичко, което увеличава способността на човешкия вид да оцелее пред лицето на заплахи.

— Какви заплахи?

— В низходящ ред по вероятност за изчезване на вида: сблъсък с метеори над определена комбинация от маса и скорост; избухване на вулкани, които изхвърлят определени вещества над определено количество: епидемии, надхвърлящи определени равнища на смъртност и заразност; войни, в които се използват оръжия с над определено ниво и дълготрайност на унищожителната мощ; космически събития, намаляващи способността за оцеляване на живота…

— На мен ми се струва, че ако успеем да основем жизнеспособна човешка колония на тази нова планета, ще направим така, че ще е невъзможно която и да било от тези заплахи да унищожи човешкия вид.

— А ако успеем да основем деветнайсет жизнеспособни човешки колонии…

— Всичките деветнайсет ще са изложени наравно на заплахите от твоя списък, ако те засегнат тази планета и тази звезда. Един страшен сблъсък с метеор ще унищожи всичките деветнайсет.

— Да — потвърди заменимият.

— Ала за теб е важно да създадем деветнайсет отделни колонии, а не само една.

— Да — потвърди заменимият.

Последва дълго мълчание.

— Ти ме чакаш да взема решение за нещо.

— Да — потвърди заменимият.

— Ще ти се наложи да уточниш — настоя Рам.

— Ние не можем да обмисляме онова, за което не можем да мислим — отвърна заменимият. — Това би било немислимо.

Рам много време мисли над това. Направи много догадки за това какво ли може да е решението, което се изисква от него. Малко от тях произнесе на глас и заменимият всеки път се съгласяваше, че това би било полезно решение, ала не е съдбоносното. Решение, което би обяснило защо за да се запази човешкият вид и да се подпомага напредъкът му, е важно да се основат деветнайсет колонии. Рам изследва всяко решение, което трябваше да бъде взето, включително степента на евентуално унищожаване на туземната флора и фауна, и спечели съгласието на заменимите, че ще се положат всички усилия да се създаде съвършен и представителен генетичен запис, семенна банка и ембриона на местните форми на живот на планетата, за да може всичко, унищожено по време на създаването на колониите, да бъде възстановено на по-късен етап.

Но дори и това решение не бе съдбоносното.

И една сутрин той осъзна какво чакаха заменимите. Хрумна му, докато размишляваше какво ли означава, че клонирането на космическия кораб и пътуването назад във времето са причинени от самия Рам, с което бяха съгласни и компютрите, и заменимите. Повечето човеци не биха могли да променят хода на времето. Би могло да се каже, че нито един човек никога не го е правил. И ако това твърдение все още бе вярно…

— Аз съм човек — произнесе Рам, може би по-подчертано, отколкото изискваше изречението.

— Благодаря — рече заменимият.

— Това ли бе окончателното решение, което ви устройва?

— Ако това е окончателното решение, което устройва теб, то ние сме доволни.

Отговорът беше толкова двусмислен, че Рам настоя за изясняване.

— Но няма нищо за изясняване — възрази заменимият. — Ако това е твоето решение, пълно и окончателно, то ние ще действаме в съответствие с него.

— Тогава то не е мое окончателно решение, докато не разбера всичко, което то подразбира.

— Човешкият разум е неспособен да разбере всичко, което подразбира каквото и да било. Продължителността на живота ви не е достатъчна.

Времето бе достатъчно за Рам да изложи с думи ситуацията, както той я разбира.

— Вие явно имате нужда от определение за „човешки вид“, преди да започнете да съставяте план за колониите. Това означава, че обмисляте обстоятелствата, при които определението за „човешки вид“ би могло да е под въпрос.

— Ние обмисляме милиарди обстоятелства — отвърна заменимият.

— Но не всичките?

— И продължителността на нашия живот е ограничена — рече заменимият.

Нов въпрос изникна в ума на Рам.

— Имате ли доказателства, че на планетата съществува вид, който би могъл да притежава разум, равен на човешкия?

— Не.

— Или по-висш от човешкия?

— Не.

Значи те не се опитваха да вкарат извънземен вид в определението на това кое е човешко.

„Ала са се опитвали да се уверят, че каквото и да съм аз, то попада под определението на човешкия вид — мислеше Рам. — Иначе биха ме използвали за подпомагане на оцеляването на колонистите и тяхното потомство, но собственото ми генетично оцеляване нямаше да бъде под закрила, защото бих бил толкова по-различен от другите човешки същества, че случващото се в ума ми би засегнало хода на времето и тъканта на реалността.

А ако аз се възпроизведа, то моето отличие би могло да се предаде на потомците ми. Обаче всъщност, ако живеем тук, изолирани от останалото човечество поне 11 191 години, кой би могъл да каже какви отлики още бихме могли да развием спрямо останалата част от човечеството на Земята?“

Рам вложи всичко от себе си, за да бъде точен, да говори като учен или юрист.

— Определението за „човешки вид“ ще включва съществуващото генетично разнообразие в целия му обхват и всички негови вариации, които биха могли да възникнат, стига да няма вероятност вариациите да вредят на оцеляването на човешкия вид изобщо.

— Твърде неопределено — рече заменимият.

— На тази планета и на всяка друга — додаде Рам.

Заменимият не каза нищо.

Рам се замисли и опита отново:

— „Човешки вид“ означава взаимовъзпроизвеждащия се генетичен набор, който сега се приема за човешки, плюс всички бъдещи вариации на човешкия геном, дори и когато те не могат да се взаимовъзпроизвеждат в рамките на съществуващия генетичен набор, стига бъдещите варианти да не заплашват да унищожат или отслабят шансовете за оцеляване на съществуващия генетичен набор, умишлено или неволно.

Заменимият се умълча за цели пет секунди.

— Ние обсъдихме твоето определение, анализирахме разклоненията му в голяма дълбочина и го приемаме — заяви той.

— Което значи, че съм ви дал желаното?

— Амбицията и страстта са човешки качества. Ти ни даде онова, което ни липсваше.

Макар Риг да притежаваше способността да възприема дирите без оглед на стени и разстояния, в суматохата на Ареса Сесамо съществуваше практическо ограничение доколко можеше да проследи някоя диря, която лъкатушеше ту навън, ту навътре по всички градски пътища. Тук, вътре в къщата на Флакомо, той можеше да проследи всички, които някога са живели в нея, въпреки че повечето не бяха интересни. Най-много го интересуваха хората, които бяха влизали и излизали от нея през последната година, и дирите, които му разкриваха тайните коридори в сградата. Освен това се опита да проследи дирите на шпионите, които наблюдаваха през дупките в стените, ала излезеха ли веднъж от къщата, те започваха да лъкатушат по най-оживените улици като бегълци, които вървят ту нагоре, ту надолу по поток, за да заблудят преследващите ги по следите им кучета. Зачуди се дали те имат някаква представа за неговите способности, ала после забеляза, че са следвали този образец далеч преди той да дойде тук и преди изобщо някой да е подозирал за съществуването му. По всяка вероятност те просто вървяха по главните улици като всички други хора и Риг не можеше да проследи дирите им достатъчно далече, за да узнае на кого докладваха.

Определено не докладваха на Флакомо. Доколкото Риг можеше да прецени, никой не му докладваше, дори и прислугата. Готвачите и пекарите готвеха каквото си искат, икономката съставяше каквито графици й е угодно. Флакомо просто обикаляше из къщата и разговаряше с всеки, когото срещнеше случайно. Беше като малко дете, което ходи навсякъде, където става нещо интересно, и ти се пречка в краката.

Риг не беше сигурен дали посещенията в библиотеката биха му помогнали да разреши този проблем — той виждаше дирите, виещи се из нейните сгради (които не бяха далече). Те бяха ясни и подредени, за разлика от следите по градските улици, ала нито един шпионин не ходеше там. Така че добереше ли се до нея, търсенията му щяха да се състоят точно в това, което бе казал — в опити да прочете всичко, което истинският му баща, Кносо, беше изучил, за да открие какво е знаел. Което можеше да е съвсем нищо — за да се досетиш, че би могъл да преминеш през Стената упоен до безсъзнание, не се изискваха дълбоки познания по теоретична физика.

Ала баща му Кносо бе изучавал човешкия мозък, за да разработи успокоителните, които беше използвал. А ако имаше нещо, което Риг отчаяно се нуждаеше да разбере, то бе как е устроен човешкият мозък. В частност и неговият собствен, ала добри и приложими познания за мозъците на Умбо, Парам и дори на Нокс също щяха да са му от голяма полза.

Същевременно той не можеше да се досети за никаква причина, поради която Революционният съвет би пожелал да го пусне да ходи където и да било и да се занимава с каквото и да било и особено с нещо, с което му се иска да се занимава. Може би да не се позволява на кралския син, дори самото съществуване на когото е оскърбление и за Революционния съвет, и за матриархалното наследяване на трона, да върши нещо, ако поиска, беше просто политически въпрос.

Ала очевидно имаше и достатъчно защитници на мъжката линия или пък достатъчно хора, които мислеха, че може би ще е по-лесно да го убият извън дома на Флакомо, защото една ранна утрин орляк учени връхлетя в къщата без никакво предупреждение.

— Защото, нали разбирате, не искахме да имате никакъв шанс да се подготвите — обясни възрастният ботаник, който явно им беше начело.

— Освен цял живот подготовка — уточни Риг.

— Това се подразбира — отвърна ботаникът.

— Любопитен съм какви критерии за оценка ще приложите. Трябва ли нивото на моите знания да е равно на вашето? Няма ли по-млади учени, които знаят по-малко от вас, но въпреки всичко са учени?

— Нас не ни интересува толкова количеството и дори качеството на вашите знания, колкото качеството и бързината на ума ви — обясни ботаникът.

— А сред вас няма ли и по-бавни учени?

— Мнозина запомнят бавно неща, които повечето хора смятат за жизненоважни, ала всички достатъчно бързо съобразяват, разпознават нелогичността, грешките и недостоверността. И ако се чудите, изпитът вече започна и не съм убеден, че ми харесва предпазливият начин, по който предварително се опитвате да повлияете на основните правила.

— Правите прибързания извод, че моята цел е била да им повлияя, а не просто да разбера какви са.

— Да разберете какви са няма да ви е от никаква полза — отвърна ботаникът, — защото вие или мислите като учен, или не, и ако не мислите, то е, защото не можете, а ако не можете, никаква предварителна информация няма да ви помогне.

— Така си е — призна Риг. — Точка срещу мен.

— Ние не отбелязваме резултат — поясни ботаникът. — Ние си създаваме впечатление.

— Тогава ще престана с опитите да ръководя и ще се предам на вашите въпроси.

— Дори и с това твърдение вие се опитвате да се обяснявате, когато би било по-мъдро да замълчите.

Риг замълча.

Учените влязоха в най-уютния салон. Риг седна на едно столче без облегалка в съседната стая, където не виждаше никого от тях, ала можеше да чува всичко, което казваха на глас.

Въпросите започнаха достатъчно безобидно. Всъщност бяха толкова лесни, че Риг непрекъснато се опитваше да намира свръхсложни отговори, защото се боеше да не би да му кроят някакъв номер или капан. Докато най-сетне ботаникът въздъхна и рече:

— Ако продължавате да отговаряте така, няма да приключим преди някои от нас, включително и аз най-вероятно, да умрат от старост. Ние не се опитваме да ви измамим, ние се опитваме да ви опознаем. Ако един въпрос изглежда прост, значи той е прост.

— А… — възкликна Риг.

Сега всичко тръгна много бързо. Често той можеше да отговори само с няколко думи. Провериха общите му познания по история, ботаника, зоология, граматика, езици, физика, астрономия, химия, анатомия и инженерство. Нищо не го попитаха за музика и изобщо за някое от изкуствата. Избягваха всякакви въпроси от историята, засягащи славната Революция или каквито и да било събития оттогава насам. Колкото повече напредваха, толкова по-често Риг признаваше незнанието си. На зоолозите все още отговаряше правилно — беше прекарал целия си живот в следене, залагане на капани, дране, разрязване, готвене и изяждане на високопланинската фауна от Юга и се наслаждаваше, докато отговаряше на тези въпроси в по-големи подробности, отколкото вероятно бе нужно. Изпитваше удоволствие да се фука.

Ала дори и в областите, в които опитът му беше далеч по-малък, той успя да се защити. Бащата непрекъснато го беше препитвал и Риг отговаряше на изпитващите точно както би отговорил на него, макар и без обичайната си насмешливост. Когато не знаеше отговора, си признаваше. Когато гадаеше, уточняваше, че това е догадка, и обясняваше защо мисли, че би могло да е така.

Скоро разбра, че тях повече ги интересуваха догадките, отколкото познанията му. След като разбраха, че има широки и задълбочени познания за гръбначните, те зарязаха зоологията. Но продължиха енергично да го изпитват по въпросите, по които знаеше малко, ала все пак правеше догадки. И винаги го довеждаха до точка, в която се налагаше да каже: „Просто нямам достатъчно знания, за да дам някакъв отговор“.

— Къде бихте го потърсили тогава? — попита най-сетне физикът. — Къде в пределите на библиотеката?

— Не зная — отговори Риг.

— Ако не знаете къде да търсите отговора, то каква полза от библиотеката за вас? — попита физикът.

Риг позволи в гласа му да се прокрадне леко нетърпение.

— Аз съм от горното течение на реката. Никога през живота си не съм влизал в библиотека. Точно затова искам да бъда допуснат в Голямата библиотека тук — за да се науча да разбирам къде да търся отговорите на подобни въпроси.

— В О има библиотека — обади се ботаникът. — Защо не отидохте там, за да продължите учението си?

— Тогава нямах намерение да ставам учен — отвърна Риг. — Аз все още, както си мислех, следвах плана на Баща ми… Тоест на мъжа, когото мислех за свой баща. Докато стигна тук, осъзнах, че или Баща ми не е имал план, или планът му просто не е сработил. И затова сега мога сам да избирам с какво да се занимавам. Само че не разполагам с достатъчно сведения, за да взема интелигентно решение за каквото и да било. И затова си помислих, че бих могъл да добавя нещо към наученото от Баща ми, тъй като знанията, които ми е преподал, очевидно са непълни.

— Всички знания са непълни — рече сприхаво историкът.

— Ала все пак умният се опитва да събере повече знания, преди да вземе съдбовно решение — отвърна Риг.

— Какво решение се надявате да вземете? — попита ботаникът.

— Не зная достатъчно, за да зная какво ми е нужно да зная, за да реша какво ми е нужно да реша — отвърна Риг.

Усещаше, че една от учените в съседната стая е станала и сега крачи насам-натам. Гласът й беше като на възрастна жена.

— Може би има хора, които мислят, че вашето положение тук… като член на дискредитираното кралско семейство… — Неколцина от останалите учени се изправиха и един се насочи към нея. — Казаното от мен не е държавна измяна, аз казвам това, което всички в тази стая знаят, така че седнете и да чуем как ще отговори той!

Риг се опита да си спомни коя беше жената, която говори, ала най-сетне заключи, че е човек, който не се е обаждал досега.

— Както вече казах, може би има хора, които мислят, че няма ни най-малко значение какво решавате вие. До края на живота ви други хора ще решават всичко важно, включително и дали да живеете, или да умрете.

Тя отново седна и отново се разнесоха протестиращи мърморения, ала Риг заговори на висок глас и ги пресече:

— Не се боя да приема положението, в което съм. Напълно осъзнавам, че моите възможности да вземам решения в момента са ограничени и могат да бъдат напълно премахнати по всяко време. Откакто бях задържан, имаше две покушения над живота ми — тоест две, за които знам. И в двата случая успях да проявя достатъчно бдителност, за да остана жив, но колко време мога да издържа така? Някой от вас трябва да пише за това, след като отговорът стане известен.

Неколцина се позасмяха нервно.

— Ала винаги съществува и възможността да не умра млад. С какво ще запълня дългите години на един живот, изпълнен с много ограничения? Моят избор е стремежът да стана учен. Да направя всичко нужно, за да разбера в какво съм добър. Да направя всичко нужно, за да получа достъп до библиотеката. По-нататък бих могъл да внеса своя принос към човешкото знание. Ако не успея, то поне ще съм живял интересно. По-смислено, отколкото е възможно да се живее в тази къща, в която има толкова малко книги.

Отново последва мърморене, а после някой заговори. Риг не го остави да произнесе и една дума докрай.

— Моля! Учени доктори и философи като вас несъмнено получиха достатъчно отговори от мен, за да вземете решение. Нека аз ви задам един въпрос.

— Ние не сме дошли тук на изпит — рече надуто ботаникът. — И не вие решавате кога…

— Разбира се, че сте дошли тук на изпит — възрази Риг. — Всички вие внимателно формулирахте въпросите си така, че всеки да впечатли останалите със своята задълбоченост. Аз знам, че ме впечатлихте. И затова искам да попитам всички ви: какво очаквате от дете на моята възраст? Аз притежавам само потенциал, нямам никакви постижения. Ако бях ваш ученик, дали щяхте да ме намирате за обещаващ? Дали бихте ми поверили книга в ръцете? Дали моят ум е достоен да му се преподава? Баща ми мислеше така, защото го правеше всеки миг, в който беше буден, а после ме изпитваше върху това — включително и точно такива проверки, на каквито ме подложихте вие тук, отвеждаше ме отвъд границите на моите познания, проверяваше какво мога да схвана сам. Той умря, без да ми каже дали отговарям на неговите критерии или не. Никога не каза и дори не намекна, че съм научил достатъчно за каквото и да било. Ала и никога не престана да ме учи. Прав ли беше Баща ми? Достоен ли съм да се уча? И ако не съм, защо, да му се не види, прекарахте толкова часове, като ме притискахте да навлизам все по-надълбоко? Дали може да се постигне някаква велика мъдрост чрез точна преценка доколко безполезен ум притежавам?

— Изпитът свърши — заяви ботаникът.

Изпълнен с благодарност, Риг стана от стола. Гърбът го болеше, все едно беше спал на твърда студена земя. С последния си въпрос сигурно бе обидил всички, но бяха навлезли в етап, в който продължаването на изпита щеше да е само губене на време за всички.

За негово учудване учените не излязоха през вратата, която водеше към градината, а повечето веднага дойдоха в стаята, където той се протягаше. Някои пристъпваха с голямо достойнство, но други се втурнаха вътре с протегнати ръце. Отпървом не казаха нищо. Но всички подред му подадоха ръка. Риг поемаше всяка ръка, задържаше я в своите и поглеждаше човека в очите.

Посланието във всички погледи бе едно и също, ако той дръзнеше да го повярва. Всички мъже и жени, влезли в стаята, го гледаха топло. И дори… или поне така му се струваше… с нежност.

Докато държеше ръцете им и те държаха неговите, всеки назоваваше в коя област е специалист. Не общата дисциплина като ботаника или физика, а конкретното изследване, изградило реномето му. „Мутации на растенията чрез вътрешновидово опрашване“. „Задвижване на механизми чрез контролирано освобождаване на пара“. „Преустройство на склонението на съществителни чрез прибавяне на частици по време на прехода от среден към късен Умик“. „Опашките на кометите, разглеждани като лед, разтопен от слънчевата топлина“. След като пуснеше ръката му, всеки отстъпваше назад, за да дойде следващият. Най-накрая те се подредиха в две редици и между тях най-сетне преминаха последните двама. Единият бе ботаникът, а другата — жената, която в края му беше задала практическия опасен въпрос. Изражението й беше решително и строго — напълно възможно беше ботаникът да я е скастрил. Дори и сега тя изостана и го пропусна пред себе си.

Ботаникът пое ръцете му и каза:

— Изменения в даден вид чрез директно инжектиране на клетъчни ядра от вид, притежаващ желаните белези.

После отстъпи назад.

Старата жена се приближи последна. Тя пое ръцете му също като другите, но нищо не каза.

— Давай — подкани я ботаникът.

Старицата леко наклони глава и на устните й се появи намек за усмивка.

— Вероятността за два различни произхода на флората и фауната на този ограден свят.

За такова нещо Риг никога не бе чувал. Баща му никога не го беше засягал.

— Как е възможно да са отделни? — попита той. — Два пъти ли е възникнал животът?

Тя му намигна, а неколцина от учените изпъшкаха.

— Това не е темата на нейния шедьовър — уточни ботаникът. — Това е струпеят, който тя започва да чопли винаги, когато намери някой склонен да я слуша. Трудът й по тази тема никога не е бил публикуван.

— Ще ви видя ли в библиотеката? — попита я Риг.

Тя се усмихна.

— Въпросът не е ли дали ние ще те видим?

После пусна ръцете му, напусна стаята и се отправи към градината. Флакомо сигурно чакаше отвън, защото Риг чу протестите му, че тя не бивало да си тръгва, без да е опитала ястията, приготвени от неговите готвачи за такава изтъкната компания.

— Някога беше велика — рече ботаникът.

Риг го погледна. Той я гледаше през отворената врата.

— Коя е тя?

— Блехт. Тя практически изобрети науката микробиология, или поне я съживи. Ала се побърка по смахнатата идея за два отделни еволюционни потока, които са се събрали заедно едва преди единайсет хиляди години — мистично празнословие. Какво общо има древен религиозен календар с науката, мога ли да знам! — отвърна ботаникът.

Ала Риг веднага проумя какво имаше предвид тя. Той беше драл и изкормвал много от „аномалните същества“, както ги наричаше баща му, и добре знаеше доколко тяхната анатомия се различава от образците при повечето животни. Освен това му се бе наложило да изучи и „аномалните растения“ поради отличната причина, че човеците не можеха да ги храносмилат, а понякога имаха и отровно въздействие. И сега само няколкото думи, казани от нея, го наведоха на мисълта, че вместо тези аномални животни и растения да бъдат разглеждани като резултат на случайността, какво би било, ако всички са свързани помежду си? Вместо един голям поток на живота с необясними вариации, дали всъщност наистина потоците не бяха два, всеки от тях — сам по себе си?

— Забелязвам, че я приемате сериозно — установи ботаникът.

— Млад е — обади се физичката, жена, и вероятно най-младата от всички тях — Риг преценяваше възрастта й на около трийсет. — Разбира се, че е заинтригуван.

Беше повече от заинтригуван. Вече си припомняше какво бе открил, докато изкормяше ебеци и маломечки. Приличаха ли си? И кои хищници ръфаха труповете им, след като той вземеше кожите? И те ли бяха аномалии? Прииска му се да се върне, сподирян от Умбо, за да огледа дирите на аномалните създания и да провери дали водят избирателно към аномални растения и дали странните видове хищници не преследват само странна плячка.

Със сигурност, ако имаше нещо подобно, Бащата би го изтъкнал.

Или може би се е надявал, че Риг сам ще забележи. Сега той го забелязваше. Не беше го проучил и не можеше да бъде сигурен, ала онова, което си спомняше в момента, не противоречеше на идеята на Блехт. Учените, без Блехт, обядваха заедно и разговаряха охотно с Риг. Струваше му се, че надали щяха да разговарят с него така непринудено, ако възнамеряваха да докладват за отрицателен резултат от изпита му.

Точно така се и оказа. На другата сутрин четирима мъже в униформи на Революционната гвардия пристигнаха, за да го придружат от дома на Флакомо до библиотеката.

Ако се бе надявал да види града Ареса Сесамо, сега Риг беше разочарован. Той чуваше звуците на голям град, но от разстояние. Къщата на Флакомо бе заобиколена от три страни с други огромни къщи с подобна архитектура — високи стени, заобикалящи вътрешна градина, без никакви прозорци, които да гледат навън. По улиците се движеха само местни — прислужници, тръгнали да изпълняват поръчки, неколцина богати хора с високо положение в обществото, които се разхождаха или яздеха, няколко майки — или бавачки? — с деца.

А от четвъртата страна, отвъд широкия, ограден с дървета булевард, точно срещу къщата на Флакомо се намираха градините на библиотеката. Риг вече знаеше, след като бе изучил преминаващите през тях дири, че големите библиотечни сгради се намират на разстояние една от друга и всяка от тях по свой начин внушаваше впечатление за величие и показваше архитектурния стил, който е бил на почит по времето, когато са я построили. Сградите на библиотеката се издигаха върху построено възвишение — тук, в делтата, нямаше естествени хълмове. Големите къщи също бяха построени върху изкуствени възвишения, макар и не толкова високи. Между тях, от другата страна на булеварда, бяха разположени малките жилища, които се предоставяха безплатно на гостуващите учени, докато провеждаха проучванията си в библиотеката. Самите библиотекари живееха в таванските стаи над купчините с книги.

Ако Умбо и Самуна някога стигнеха до Ареса Сесамо, ясно беше, че Риг не можеше да използва библиотеката, за да се вижда с тях. Надали биха могли да минат за учени, а ако се опитаха да обикалят из тази част на града, мигновено щяха да разпознаят в тях натрапници. Никога нямаше да успеят да се доближат до него.

Първата сутрин го заведоха в Библиотеката на живота, където се надяваше да се срещне с Блехт, но вместо това го повериха на грижите на млада помощник-библиотекарка, която го поведе на обиколка из сградата, следван от стражите. Беше момиче на не повече от двайсет и театрално се стараеше да покаже колко й е досадно и тъпо, че трябва да развежда кралско отроче. Дори подхвърли на стражата колко иронично било, че Революционният съвет все още предоставял специално обслужване на кралските особи.

Риг изобщо не реагира на отношението й. Не се опитваше да я заговори, както не се опитваше да заговори и стражите, беше си научил урока от срещата с Кресльото. Но когато искаше да получи още сведения, я разпитваше и тъй като тя наистина обичаше това място, въпросите му я накараха на няколко пъти да прояви въодушевление, макар че не след дълго се усети и отново започна да се държи студено. Но с изминалите часове държанието й малко по малко се затопляше.

Отвън сградата изглеждаше като прост правоъгълник. Но отвътре представляваше лабиринт и Риг се замисли, че ако не притежаваше способността да проследява обратно собствената си диря, никога не би могъл да намери изхода. Очакваше да има лавици с книги, но видя също и кошове, в които държаха стари свитъци, и каталози със съкратени текстове на книги, съществуващи само на тънки метални листи, изпечени глинени плочки, дървесна кора и животински кожи.

— Те не са ли толкова древни, че изложените в тях научни знания няма на какво да ни научат? — попита Риг.

— Библиотеката не съдържа само съвременни трудове по биология — отвърна тя хладно. — Ние пазим и цялата история на науките за живота, за да можем да видим как сме стигнали до съвременните разбирания.

— Имало ли е цивилизации в миналото, които са ни надминавали с разбиранията си в някои области на биологията?

— Аз не съм библиотекар историк — сряза го тя. — Отговарям за воденето на протоколите в лабораториите и тъй като много малко учени в момента ги използват, решиха, че съм свободна и мога да си пропилея сутринта.

— Но тогава вие непрекъснато се занимавате с най-съвременното в науката — рече Риг.

Тя не отговори, ала още мъничко от омразата й се изпари. Но все пак дори не се сбогува, когато камбаната зазвъня по пладне и дойде време той да тръгва.

На излизане от сградата на два пъти стражите се объркаха дотолкова, че му се наложи да ги поправя и сам да ги изведе. Отидоха в дома на Флакомо, само на пет минути пеша, да обядват и после се върнаха, този път в Библиотеката на миналите животи. Сега водачът му не беше библиотекар, а млад учен, призован на служба. Той изобщо не се държеше враждебно и ако не бяха начумерените стражи, сигурно през цялото време щеше да разпитва Риг за това що за човек е кралица Агия Сесамин и дали е виждал тайнствената Парам.

В края на деня стражите се готвеха да отведат Риг право в дома на Флакомо, но той помоли за среща с началството.

— Началство на какво? — попита ученият. — Всяка библиотека си има свой декан, началник или ректор, те всички имат различни титли. Но никой не стои начело на цялата библиотека.

— Мисля, че искам да се срещна с онзи, който отговаря за мен.

— За вас? — възкликна ученият. — Тези мъже не са ли…

— Някой е определил в какъв ред да обиколя библиотеките. Някой ви е възложил да ме разведете из тази. Кой взема тези решения?

— О… не знам.

— Това тук е библиотека. Бихме ли могли да проверим?

— Ще попитам.

Стражите седнаха с въздишка и настояха и Риг да направи същото, а след петнайсет дълги минути ученият се върна заедно с една свирепа на вид възрастна жена.

— Какво искате? — попита троснато тя.

— Искам да престана да губя времето на младите учени и библиотекари — отвърна Риг. — Защото въпреки че всяка библиотека си има свои уникални характеристики, разликите биха могли да ми се обяснят за петнайсет минути. Ала дори и това не е нужно. Искам да прекратя обиколката и да се заема с изследванията си.

— На мен ми наредиха да ви разведа на обиколка — рече студено жената.

— И ми предложихте великолепна обиколка — отвърна Риг любезно. — Но кой знае колко още живот ми остава? Бих искал да ме заведат при онзи, при когото са записите за изследванията на баща ми.

— А баща ви е…?

Риг не можеше да повярва, че тя го пита за това. Докато се колебаеше, младият учен се обади и не успя да прикрие докрай презрението в гласа си, защото му се струваше невъзможно някой да не знае кой трябва да е бащата на Риг Сесамекеш.

— Кносо Сисамик! Бил е виден учен и е умрял край Стената.

— Аз не следя бившите кралски особи като някои — тросна се старицата. — А и Кносо Незнамсикой е бил физик. Това е Библиотеката на нищото.

— На нищото?

Старицата си беше подготвила речта:

— Физиците отдавна са постановили, че по-голямата част от пространството е празно и по-голямата част от атома също е празна, и затова естеството на вселената в огромната й част е нищото, с малки разриви, съдържащи цялото битие. И затова тяхната библиотека е кръстена на това нищо, което изпълва почти цялата вселена. Делят я с математиците, защото те гордо заявяват, че изучаваното от тях е дори още по-малко реално от изучаваното от физиците, и затова тяхното крило се нарича Библиотеката на по-малкото от нищо.

Риг реши, че физиците ще му харесат. Ала му се струваше, че математиците сигурно притежават неприятна съревнователна жилка. На следващия ден го отведоха право в Библиотеката на нищото и му показаха списъка с книги, прочетени от баща му Кносо през последните две години от живота му. Списъкът беше много дълъг. Риг започна да отваря книгите и да се опитва да ги чете и бързо разбра, че в тях има технически термини и математически действия, които не разбира. Затова започна помощен курс, разработен от самия него, с цел да се подготви да разбере с какво баща му Кносо е смятал, че си струва да си запълва времето.

Дните добиха установен ред и това продължи няколко седмици. Риг много напредваше. Все още не разбираше някои книги от списъка на Кносо, но поне разпознаваше повечето термини и му се струваше, че още малко, и ще схване достатъчно, за да проумее върху какво Кносо е градил теориите си.

Ала щом седнеше на своята масичка с разтворените книги пред себе си, стражите често заспиваха и той използваше тази възможност, за да затвори очи и да започне да проучва дирите наоколо. Знаеше, че една от тези дири принадлежи на баща му Кносо. Той никога не бе живял в къщата на Флакомо — вдовицата и дъщеря му се бяха преместили там едва след смъртта му. Но беше идвал тук, в тази библиотека, и като намери всички книги, които Кносо бе прочел, Риг се надяваше да различи и неговата диря, която трябваше да е свързана с всички тях.

Най-сетне я намери — проследи един подходящ кандидат все по-назад във времето, докато най-сетне излезе — или по-правилно, дойде — от дома, в който тогава бе живяла майка му. Дирите им се пресичаха отново и отново. Не би могъл да е никой друг освен баща му Кносо.

Прииска му се и Умбо да беше там, за да може да го види. Беше забранено да се рисуват портрети на кралското семейство и нямаше нито едно изображение на баща му, което да му даде представа как е изглеждало неговото лице. Но дирята му се отличаваше достатъчно. Сега, след като я бе разпознал, Риг лесно я забелязваше. А след малко започна да вижда и нещо наистина учудващо. Баща му Кносо наистина беше прочел всички книги от списъка. Ала бе посещавал и други библиотеки, най-вече Библиотеката на миналите животи и Библиотеката на мъртвите думи. Риг си намери оправдания да посети и двете и да проследи стъпките му. И на двете места библиотекарите го увериха, че книгите все още се пазят в същия сектор, както по времето на баща му, обикновено дори на същата лавица. Но Кносо никога не беше заемал книги от тези библиотеки и затова записи нямаше. Ала Риг все пак научи нещо. От Библиотеката на мъртвите думи се сдоби със списък с езици — баща му често бе наобикалял рафтовете с книги на тези езици. А в Библиотеката на миналите животи състави списък с исторически периоди и теми. Появи се насока.

Да, проучванията на баща му Кносо включваха физика, но той беше търсил наблюдения върху Стената в много култури и на много езици от поне осем хиляди години назад в миналото. Дали е мислел, че някога в древността някой е намерил начин да мине през нея? Съществуваха легенди за светци и герои, дошли Отвъд Стената или завърнали се там след смъртта, но същите легенди разказваха как те прескачали между звездите, причинявали земетресения, създавали вулкани и строели машини, които после оживявали. Нито един образован човек не би ги възприел сериозно. И дори и баща му Кносо да им бе повярвал донякъде, Риг не би могъл — не беше ли той участник в действителното събитие, породило мита за Светеца скитник? А какво беше тогава? Дали баща му Кносо не бе търсил епоха отпреди съществуването на Стената? Всички знаеха, че такова време е нямало и Стената винаги е съществувала. Но пък това, че всички го знаят, не означаваше, че непременно е истина. И защо ще избягва да остави писмени данни за своите проучвания на миналото? Ставаше въпрос за нещо повече от едната физика — трябваше да има и някакъв политически уклон, иначе Кносо нямаше да е толкова предпазлив в своите извънфизични изследвания.

Ала без точните заглавия, изучавани от баща му, Риг не можеше да измисли начин да проумее какво се е опитвал да научи той.

Библиотеката запълваше дните му, но вечерите, нощите и ранните утрини прекарваше в дома на Флакомо. Свикна да спи всяка нощ на различно място — често просто се свиваше на кравай в градината и това му напомняше малко за нощите, прекарани в гората с Баща му. Помагаше в кухнята и поддържаше дружбата си с пекарите от двете смени, особено със сина на Лолонга, Дългия, който се държеше с него като с обикновен човек, а не като с някакъв тип, достоен за презрение, или пък високопоставена особа. Разбира се, откакто се бе разчуло, че двамата прекарват доста време заедно, започнаха да привикват редовно Дългия в различни пивници, паркове и магазини на разпит.

Щом Риг разбра какво става, му каза:

— Разказвай им всичко. Аз не говоря и не върша нищо, което трябва да се крие.

Това значително облекчи угризенията на Дългия.

Казаното от Риг си беше вярно, стига да се отбележи, че той просто бе пропуснал да добави „пред теб“. Защото вършеше много неща, които не би желал да разказва на никого, който докладва на Съвета. Най-вече се опитваше да общува с Парам — отчасти защото срещата с нея бе единственото, което Бащата му беше заръчал, отчасти защото искаше да спечели доверието й. Съобщенията, които оставяше за нея на майка си, бяха безполезни — тя вярно ги предаваше, но отговор така и не дойде. Освен това имаше неща, които трябваше да обсъди с Парам, за които майка му нямаше как да знае.

И затова започна да носи със себе си плоча като ученик. Когато Флакомо го попита за какво му е, Риг обясни, че му трябва, за да се упражнява в математически изчисления, нужни му, за да разбере книгите по физика, които изучава. И наистина я използваше за това… освен когато виждаше приближаващата се към него диря на Парам.

Тогава той избърсваше някое ъгълче и й пишеше съобщения. Изписваше ги с печатни букви и после държеше плочата неподвижно, така че дори докато прескача през времето, тя да има достатъчно време да ги прочете. Парам не можеше да се спре, защото така щеше да стане видима, и затова трябваше да чете всичките му съобщения на бегом, така да се каже, въпреки че за него, докато й пишеше, времето течеше много, много бавно. Тя ги четеше или поне се въртеше около него, когато й пишеше, ала тъй като не можеше да му отговори нито с калем, нито гласно, той нямаше как да е сигурен.

Разказваше й по малко за живота си — за Бащата и как е умрял, как са живели заедно. За откриването на истината, особено тази, че има сестра — нещо, което не бе подозирал, докато умиращият Баща не му бе заръчал да я намери.

Разказа й някои неща за Умбо и по-малко за Самуна, но достатъчно, за да разбере, че не е възнамерявал да пристигне сам. Но не й каза нищо извън онова, което знаеше генерал Гражданин — нито за скъпоценните камъни, нито за ножа, който бе откраднал от миналото. И нищо за способностите на Умбо и как те позволяваха на Риг да се връща назад във времето.

Разказа й и за тайните коридори — за използваните от шпионите и за онези, по които никой не бе минавал от векове.

— Не знам затворени ли са или забравени — написа й той. — Знам къде са всички входове…

Изтри го и продължи да пише.

— Но досега не можах да намеря начин да ги отворя.

Изтри пак.

— Някой винаги наблюдава.

Една сутрин, когато отиде да извади плочата оттам, където я беше скрил предната вечер, преди да заспи в градината, той откри, че е преместена и някой е писал по нея с дребен, едва четлив почерк — калемът не беше създаден за изписване на толкова малки буквички.

„Страх ме е, братко. Майка ни заговорничи. Ще ни убият“.

Риг стисна плочата, прочете отново съобщението и грижливо го изтри. Сигурно беше дошла през нощта, когато всички спяха, и си бе позволила да остане в реалното време достатъчно дълго, за да го напише.

„Майка ни заговорничи“? Значи Агия не беше толкова невинна, колкото изглеждаше. Но как би могла да заговорничи с когото и да било? С кого би могла да разговаря, без да е под наблюдение?

Но по-важен беше страхът на Парам. „Ще ни убият“ — пишеше тя. Но дали искаше да каже, че Съветът ще ги екзекутира след провала на майчиния заговор? Или в заговора на майка им се включва и замисъл за тяхното убийство? Майка им може би беше склонна да жертва Риг, но той се съмняваше, че действено ще настоява за смъртта на Парам. Значи заплахата трябваше да идва от някого другиго. Или може би заговорът на майка му включваше бягство от къщата на Флакомо с цел да поведе въстание, като ги зареже с Парам, за да ги сполети възмездието на Съвета.

Нуждата да поговори с Парам сега беше още по-голяма. Риг потърси дирята й и я откри, но снощи тя явно се бе отдалечила видима, защото призори вече беше далече, в стаята на майка им.

Вечерта, когато той изнесе плочата в градината, тя вече го чакаше.

„Трябва да поговорим — написа той. — Знам няколко изхода от тази къща… Ако можем да влезем в коридорите… единият води в библиотеката… Можем да се скрием там да поговорим… Много набързо, та никой да не забележи, че ни няма“. После изтри „ни“ и го замести с „ме“, защото за нея никой не би разбрал дали е изчезнала или не.

През нощта се мъчеше да не заспива с надеждата, че тя пак ще дойде и ще може да я види. Но сънят надделя над плановете му. Събуди се, защото някой лекичко разклащаше рамото му. Той се размърда и една ръка леко докосна устните му. Отвори очи и видя силует на жена, ала не можа да различи лице. Стана безмълвно и я последва. Тя се движеше безпогрешно по краищата на коридорите и покрай стените на всички стаи, както бе обичайно за нея. Като че идеално познаваше нощния ред, и защо да не го познава? Никого не срещнаха. Най-сетне влязоха в един рядко използван коридор, който водеше към стаи за гости.

Тя се спря и Риг отиде при нея.

— Парам? — промълви тихичко той. В отговор тя го прегърна и прошепна в ухото му:

— О, братко, той каза, че ти ще дойдеш!

И в този миг Риг разбра, че Бащата наистина беше идвал и при нея, както бе отишъл при Умбо и при Нокс, и я бе научил да владее и използва уменията си. Защото кой иначе да й обещае нещо за Риг? Кой друг знаеше, че той съществува?

— Недалеч оттук има вход към неизползваните коридори — прошепна.

Тя му подаде ръка и той я поведе нататък. Виждаше стари дири, които преминаваха през онова, което сега изглеждаше просто като стена. Както и преди, той прокара ръка около пролуката, но не напипа никакви признаци за съществуването й.

Тя го докосна по рамото и го дръпна назад.

— Тук наистина ли има врата? — прошепна.

— Имало е. Но никой не е минавал през нея от двеста години.

— Значи стената не може да е каменна, циментова или тухлена — рече тя.

— Това е вътрешна стена. Предполагам, че дори и да са я запечатали, тя все пак ще е от летви и замазка или от дърво. Ала не знам. Има ли значение? Може би е достатъчно лека и ще можем да я избием, но тогава няма да можем да я затворим след нас.

В отговор тя го бутна лекичко към отсрещната стена на коридора. „Стой“ — означаваше този жест. Пред очите му се стопи бързо във въздуха и той остана да чака търпеливо, докато тя мине през стената. Дирята й точно повтаряше дирите на хората, минавали някога през този вход.

Не можеше да знае какво прави тя от другата страна. Но след малко чу съвсем леко тупване, после изщракване, сякаш дълго неизползвана пружина е била принудена да се задейства след вдигането на резе. За негово учудване, вместо в стената да се отвори врата, цялата стена между носещите колони се издигна плавно и разкри коридора отзад, в който го чакаше Парам.

Риг влезе в него. Парам натисна един лост и стената безшумно се плъзна на мястото си. Нищо чудно, че Риг не успя да открие вратата. Това бе просто едно от ограниченията на дарбата му — можеше да каже откъде са минавали хора, но не и как е изглеждало мястото, когато са преминали. Бе очаквал тъмен коридор без изход, но в края му мъждукаше сребристо сияние. Той тръгна към привидния източник на светлина, като се чудеше дали има някакъв външен отвор, през който влиза светлината на пръстена. Но скоро стана ясно, че тя идваше от огледало, отразяващо светлината на друго огледало — Риг не можеше да види колко още има по-нататък. Коридорът бе осветен от светлината на пръстена. В облачна нощ тук щеше да е необходима свещ, или пък да го познаваш толкова добре, че да можеш да минеш през него в тъмното.

— Заболя ли те? — попита той. — От преминаването през стената? Или вратата, или каквото и да е това?

— Да — отвърна тя и му протегна ръка. Риг я докосна и се дръпна ужасѐн. Тя пареше като дете със силна треска. Пипна челото й, бузата й. Цялата гореше.

— Не можеш да го направиш пак! — възкликна той.

— Налага ми се — отвърна тя. — Нямам представа как се отваря отвън. Но не е чак толкова тежко, скоро ще се охладя. Не е като минаване през камък или тухла — камъкът ме изгаря, дрехите ми се запалват. Трябва да внимавам никога да не минавам през камък.

Той я прегърна.

— Не знаеш какво беше за мен да разбера, че имам сестра.

— И за мен — отвърна тя. — Той ми каза никога да не казвам на майка ми, че знам за теб. Но ти щеше да дойдеш и да ме освободиш.

— Ще те освободя — потвърди. — Знам как да мина по тези коридори, за да се измъкнем отвъд външната стена.

— Под нея ли?

— Тези къщи са построени върху насип. Сега той вече не е толкова висок, защото тежестта на къщите го е притиснала. Затова някои от коридорите може да са се наводнили — намираме се в делтата на реката и навсякъде под повърхността има вода. Но стига да можем да дишаме, ще успеем да се измъкнем оттук. Един дълъг проход води до Библиотеката на нищото.

— Откъде можеш да го знаеш? Влизал ли си и преди в тези проходи?

— Не — отвърна Риг. — Но съм виждал дирите на хората, минавали през тях. Знам къде са отивали. Това умея аз — виждам дирите, дори и да са скрити от стени или под земята.

— Твоята дарба е много по-полезна от моята — рече тя.

— Моята не успя да ме вкара тук. Моята не ми дава възможност да изчезна посред бял ден.

— Твоята не те изгаря, когато минаваш през разни неща.

— Извинявай, че онзи път минах през тебе.

— Изобщо не беше неприятно — каза тя. — И двамата се движехме, а това значи, че изобщо не сме заемали продължително време едно и също място. Стените са неподвижни, движа се само аз и допирът продължава много по-дълго.

Той стисна ръцете й.

— Ти как го наричаше? Мъжът, когото аз познавах като свой Баща?

— Скиталеца — отвърна тя.

— Значи е идвал в тази къща?

— Да — потвърди тя. — Като градинар. И наистина беше много добър градинар, още си личи къде е пипал в парка. Но ти не знаеше ли, че е идвал тук? Не си ли могъл да видиш дирята му?

— Баща ми… Скиталеца… Той не оставя диря. Той няма диря.

— Но как успява?

— Не зная дали успява, или просто няма диря. Просто не зная. Мисля, че той е светец. Герой. Притежава умения, които другите хора не притежават.

— Но когато аз бях невидима, той не можеше да ме вижда като теб.

— Аз не те виждам, виждам само откъде си минала, мястото, през което си минала и си напуснала. А и това не е точно виждане. Мога да затворя очи или да ти обърна гръб и пак да открия дирята ти.

— Той каза, че ти си най-добрият от всички нас.

— „Нас“?

— Всички негови ученици.

— Значи ти е казал и за другите?

— Каза, че светът се е напрегнал, за да ни създаде. Тези умения били много силни в този ограден свят, каза той. И затова всичко зависи от нас.

— Кое „всичко“? — попита Риг. — Възстановяването на монархията? Мен то не ме интересува.

— Нито пък мен — рече тя. — И него също.

— Той ти е казал толкова много, а на мен — нищо…

— Ревнуваш ли?

— Да — отвърна. — И се ядосвам. Защо не ми се е доверил?

— Той най-много се е доверявал на теб, сам ми го каза. Каза, че ти си най-подготвен. Най-добрият му ученик.

— Аз нищо не мога да постигна сам. Да, виждам дирите, но нищо не мога да направя без Умбо. Или без теб сега. Ти ме вкара тук.

— Ти знаеше къде е.

— Нямаме много време. Някой ще забележи, че ни няма.

— Сигурно няма да забележат — рече тя. — Среднощ е.

— Ще се учудиш колко внимателно следят.

— Забравяш, че от години обикалям тези стаи и коридори — напомни му тя.

— Все в кръг, все в кръг…

— Какво?

— Не можеш да застанеш на едно място, защото ще станеш видима. Затова, когато искаш да останеш в някоя стая и да не те виждат, обикаляш в кръгчета. Цялата ти диря е в завъртулки.

— Да — потвърди тя. — Въртя се и се въртя. Толкова ми е омръзнало!

— Защо тогава не се появиш отново?

— Защото ще ме убият — отвърна тя.

— Аз си мислех, че е само… Казаха, че било заради някакъв мъж, който… ти съблякъл дрехите.

— Цял живот съм се примирявала с подобни глупости. Не, този мъж имаше нож. Нямах време за нищо друго, освен да се забързам — така го наричам, „забързване“ — и да мина през него. Той не разбра къде съм отишла. Допреди това почти не го правех… забързването, искам да кажа… и може и да не са знаели за умението ми. Но сега знаят. Майка ми разказа за шпионите. Те знаят всичко.

— Знаят само онова, което могат да видят и чуят.

— Когато се забързам, нищо не чувам — рече тя. — Ти много умно се сети за… за плочката. Дори и майка ми не се е досетила да ми пише бележки и да ги държи неподвижно.

— Трябва да тръгваме. Но първо… Виждаш ли някакви механизми, които биха могли да водят извън това помещение? Някаква връзка с устройство, което би могло да отваря вратата отвън?

И двамата огледаха стените на прохода, но нямаше нищо. Лостът, който го отваряше от тази страна, беше монтиран в стената, а всичко останало бе скрито.

— Мога да вляза в стената, ако искаш — предложи тя — но вътре е тъмно като в рог. Няма да видя нищо, а несъмнено и нищо няма да мога да усетя. Освен горещината и плътността.

— Не, не, не искам да правиш това. Но… Какъв съм глупак… Някой е трябвало да построи тези проходи, нали? Някой е построил механизъм. Ако се върна в началото, мога да открия дирята му. Дирите им. Мога да видя къде са отишли, когато са сглобявали всичко.

— Искаш да кажеш, че дирите не се изгубват?

— Не — отвърна Риг. — Избледняват донякъде, но всъщност по-скоро се отдалечават… Ала всъщност това не е разстояние… Продължават да съществуват. Никога не изчезват и не помръдват. Шшт. Чакай да се съсредоточа.

Да открие точното време му отне пет минути. Много отдавна тук бе имало друга сграда и докато се мъчеше да открие точната диря, той разбра, че трябва да са построили тази част от къщата на Флакомо още преди старата да рухне. За да скрият от погледите онова, което са вършели. След като откри точните дири, отговорът стана ясен.

— Задействащият механизъм е вграден в тавана на коридора — рече той. — Твърде е високо за нас, дори и да подскачаме. Но ако имахме метла или меч или… какъвто и да било предмет с дръжка… Той е работил на две места, точно в ъглите на стената. Може би трябва да натиснеш и двете. Или пък едното я отваря, а другото я затваря.

— Да излезем и да проверим — предложи тя.

Риг посегна към лоста.

— Чакай! — спря го тя. — Ами ако навън има някого?

— Аз щях да знам — успокои я Риг. — Никого няма.

— Когато излезем, вече няма да можем да разговаряме.

— Да, но и утре е ден. А и вдругиден.

— Риг! — възкликна тя и отново го прегърна. — Ти знаеш ли, че докато те чаках, се подмладих?

— Подмлади се?

— Когато се забързам, останалият свят прелита покрай мен. Когато се забързам много, цели дни преминават за мен сякаш за минути. През повечето време не се забързвам толкова, но…

— Как разбираш колко време е минало за теб? — прекъсна я Риг. — Как измерваш времето, когато се забързаш?

— Да кажем, че… методът е доста точен. Знам колко дни са изминали в нормалния свят и мога да… Аз измервам времето си по месеци. Разбираш ли ме? Знам кога за мен е изминал един месец. Откакто станах отшелница, за мен са минали само два месеца. Всички останали са остарели с година, с повече от година. Но за мен са само два месеца. С това темпо ще живея вечно… само че няма да имам живот.

Заплака. Не като дете, с разкривено лице и хленчове, а като жена — безмълвно, само раменете й трепереха, докато той я прегръщаше.

— Парам, ще те измъкнем оттук.

— Да се измъкна от тази къща не е достатъчно. В града ще ни издирят — в библиотеката, където и да отидем.

— Умбо и Самуна ще дойдат. Ще намерим начин. Ще си възвърнеш живота. И двамата ще си го възвърнем.

— Ти си моето малко братче! — възкликна тя. — Аз трябва да давам обещания на теб!

— Знам — отвърна Риг. — Когато се махнем оттук, ще можеш да ми разказваш приказки за лека нощ. Но сега трябва да тръгваме, докато все още имаме време да разберем как да затворим вратата от другата страна.

В края на краищата не потърсиха метла или нещо друго. Риг събра ръце в шепи и я вдигна нагоре. Парам стъпи на рамото му, подпря се на стената и успя да стигне до ъгъла. Естествено, първо натисна не което трябва място. Нищо не се случи и Риг вече бе готов да се отчая, но тя предположи, че сигурно натиска мястото, откъдето се отваря. И разбира се, когато натисна силно в другия ъгъл — а той много добре разбра колко силно, защото краката й притиснаха рамото му — стената безшумно се плъзна обратно. По нищо не личеше, че не е съвсем като другите стени.

Тя слезе долу, целуна го по бузата и изчезна.

През цялото това време едва беше мярнал лицето й. Сребърната огледална светлина в тайния проход, трепкащите пламъчета на свещи в коридора… Риг дори не беше сигурен, че би я разпознал, ако я види посред бял ден. Но тя беше истинска, жива, и той най-сетне бе изпълнил заръката на Баща си — беше намерил своята сестра. И тя го очакваше. Бащата й бе казал, че той ще я освободи.

„Бащата е вярвал в мен.

Сега тя вярва в мен.

Не трябва да я разочаровам“.