Следотърсачът

Глава 3Стената на Нокс

Какво обучение биха могли да дадат на Рам Один, за да му е в помощ, когато седемте години скука свършат и дойде време да вземе решение? На корабния компютър вече му беше известна цялата процедура на сгъването. Процесът беше извънредно сложен и обикновен пилот не би могъл да участва в него. Задачата на Рам беше да прочете и изслуша докладите на компютрите и тогава да реши дали да продължи. Но решението никак не беше лесно, нито маловажно. Щом корабът навлезеше със странното си изкривено ускорение в гънката, щяха да започнат да се генерират данни в огромен мащаб. Компютрите щяха да започнат своите удвоени анализи и мъгляви предвиждания за онова, което се случва, би могло да се случи и щеше да се случи по време на самото прегъване. Във всеки етап Рам можеше да прекъсне процедурата въз основа на подаденото от компютрите. Те щяха да генерират възможности и вероятности, но той напълно осъзнаваше, че възможностите са единствено фикция. Възможно беше нито едно от предвижданията да не се доближава до резултата.

И нямаше значение колко пъти компютрите ще повторят което и да било предсказание — това не го правеше най-вероятно. Това не би означавало нищо повече от следното: компютрите и софтуерът съдържаха идентичен сбор от фалшиви предположения или вградени дефекти, които лишаваха от стойност всички предсказания.

Рам беше опитен пилот, дълбоко разсъждаващ философ и математик и притежаваше добре шлифовани творчески умения. Обучиха го на всичко, на което можеше да бъде обучен. Ала все пак всичко се свеждаше до това: кой беше Рам Один? Дали би заложил своя живот и живота на всички колонисти на скока в неизвестното, в гънка във време-пространството? Или в решителния момент би отсъдил, че е по-добре да използва познатите технологии, да генерира полето за набиране, да започне да събира междузвезден водород и да продължи напред още деветдесет години в обикновеното време-пространство?

Рам знаеше, разбира се, знаеше какво ще е решението му. Беше го казвал много пъти по време на изпитанията и прегледите за потенциални пилоти за мисията: „Освен ако компютрите не подадат информация, според която има вероятност скокът да е безразсъдно опасен, аз ще продължа. Дори и неуспехът би бил изключително ценен — вие ще видите какво ще се случи с кораба, ще съберете мониторите, които ще ни следват, ще получите знания“.

Но сега, докато разчиташе данните и разговаряше със заменимия, седящ на мястото на втория пилот до него, Рам осъзнаваше, че „достатъчно“ информация не съществува, нито и начин да премахне страха. О, собствения си страх той бе овладял. Проблеми му създаваше страхът, който изживяваше вместо всички онези хора, които спяха в койките си; страхът, че те ще скочат в гънката, но няма да излязат от нея или ще излязат на някое странно място, твърде далеч от всякакви планети, и колонизацията ще е невъзможна. „Как станах този, който трябва да вземе това решение за всички?“

В населените територии дори и най-гъстите дебри са белязани от дири. Деца играят, двойки се срещат, скитници търсят място да поспят необезпокоявани. Да не говорим за безбройните практически нужди да се влиза в гората. Гъби, охлюви, ядки, плодове — заради всичко това хората прекосяват полята и влизат сред дърветата.

Задъхан от постоянното тичане, Риг все още можеше да види най-новите дири. Знаеше кои участъци от гората са безлюдни и избираше тях. На няколко пъти му се наложи да напусне дивата пустош и да поеме през поля и овощни градини, но винаги разбираше по следите кои къщи са празни и кои пътища — безопасни.

Най-сетне приближи задния двор на хана на Нокс. Там тя поддържаше голяма зеленчукова градина и Риг спря в нея, за да огледа къщата.

Отпред се беше събрала навалица. Не беше гневна тълпа — все още не — макар че вече се чуваха викове, които призоваваха Хана да ги пусне, за да потърсят „онова дете убиец“. Риг беше стигнал дотук по заобиколни пътища, затова версията на Умбо за случилото се на реката вече бе обходила цялото село. А на всички беше добре известно къде отсядаха той и Бащата обикновено.

Естествено, Нокс пусна разгневените селяни в хана. А и защо да не ги пусне, след като Риг не беше вътре, а нейният отказ би бил покана да подпалят цялата сграда.

Риг не можеше да види мъжете, които претърсваха къщата — те бяха зад стените, ала по някакъв начин, чрез нещо, което наподобяваше, но само по себе си не беше зрение, той можеше да вижда следите на мъжете из постройката. Усещаше единствено темпото, с което се появяваха нови следи и разположението им една спрямо друга и спрямо външната стена.

Ала за него това бе достатъчно, за да разбере колко трескаво търсеха. Те тичаха нагоре-надолу по стълбите и обикаляха из всички стаи. Навеждаха се, пълзяха, протягаха се напред. Досещаше се, че разпорват дюшеците и изсипват стари сандъци. Но разбира се, не намираха нищо, защото плячката им беше навън, в бобената леха.

И ако разширяха търсенето си и го намереха там, щяха да решат, че Нокс е знаела, а това можеше да свърши много зле за нея. Затова, щом всички следи се събраха отново на чардака, Риг припна към задния вход и се шмугна в килера. Не посмя да се качи горе или да влезе в някоя обща стая, защото редовните гости бяха там. От килера усещаше движението на отделните хора от тълпата. Сложиха двама на стража отпред и двама — отзад, а няколко души наистина претърсиха градината.

„В края на краищата, изобщо не трябваше да идвам тук — помисли си Риг. — Или трябваше да се върна в дивата пустош, за да изчакам година време, преди да дойда отново. Може би дотогава ще ми израсне някаква брада. Може да се източа по-висок. Може би изобщо няма да се върна повече и никога няма да разбера коя е майка ми, нито да намеря сестра си…“ Защо ли Бащата просто не му беше казал, вместо да го кара да идва тук? Но умиращият човек има право сам да избира последните си думи и кога да замлъкне.

Риг се опита да си представи какво ли ще е за Нокс, когато тя най-сетне дойде в килера. Ако той стоеше там и я гледаше, тя сигурно щеше да изпищи. Това щеше да привлече вниманието — на гостите със сигурност, а може би и на постовите навън. Трябваше да е сигурен, че тя ще мълчи, което означаваше, че не бива нито да се стряска, нито да се плаши.

— Вече е късно за супа, няма време за неща, които се готвят толкова дълго — мърмореше Нокс, когато отвори вратата на килера.

Риг не гледаше нагоре и затова не можеше да бъде съвсем сигурен дали изобщо го е забелязала, докато разтваряше торбите с брашно и захар, за да замеси безквасен хляб. Трябва да го беше видяла, но не даде никакви признаци. Чак когато той съвсем леко надигна глава, тя прошепна: „Стой тук, докато мине обядът“, макар че храната тук по пладне надали заслужаваше гордото звание „обяд“. А после Нокс излезе от килера и затвори вратата подире си.

Поднесоха обяда, по време на който двамата напуснали гости се върнаха — в града нямаше други стаи, а и в края на краищата не бяха открили убиеца в хана и това несъмнено го правеше най-сигурният хан във Водопаден брод — нали със сигурност бе установено, че там няма убийци. Най-сетне, когато Риг усети, че всички гости отново излязоха навън, Нокс отвори килера, влезе вътре и затвори вратата. Заговори с едва доловим шепот:

— Ти как успя да се скриеш от тях, докато претърсваха къщата? Не си се научил да ставаш невидим, нали?

— Влязох, след като претърсиха.

— Е, благодаря ти, че намина. Направи всички щастливи.

— Не съм убил момчето.

— Никой, който е с всичкия си, не мисли, че си го убил.

— Той увисна на ръба на един камък и аз дори хвърлих всичките си кожи, за да се опитам да го спася, но Умбо си мисли, каквото си мисли.

— С хората винаги е така. Къде е баща ти?

— Мъртъв е.

Тя дълго мълча, и най-сетне попита:

— Честно, аз си мислех, че той не знае как се умира.

— Дърво го затисна.

— И ти се върна тук сам?

— Той ми каза да дойда. Каза ми да дойда при теб.

— И не ти каза да убиеш някое и друго дете по пътя?

Риг се замисли дали да й разкаже за мъжа отпреди много векове, когото може би също бе убил, а може би не. Но всичко и без това вече беше достатъчно сложно. А и тя можеше да го помисли за луд и да престане да вярва, че не е убил Киокай.

— Каза, че ти ще ми кажеш къде са майка ми и сестра ми.

Отново дълго мълчание, сякаш тя усещаше, че има нещо, което той премълчава.

— Не можа ли сам да ти каже?

— Казваш го така, сякаш си мислиш, че той би ми го обяснил сам.

— Не, разбира се — въздъхна тя. — Вярвам, че би оставил тежката работа на мен.

— Ти си знаела, че моята майка е жива, през целия ми живот и нито веднъж не ми го спомена?

— Разбрах чак когато той се готвеше да те поведе на този последен излет — каза тя. — Дръпна ме настрана и ме накара да запаметя няколко имена и адрес. Каза, че ще разбера кога трябва да ги кажа на някого.

— Сега — рече Риг.

— Страшно ще ти помогне, няма що, докато мъже вардят къщата ми.

— Предпочитам като умра, да знам.

— Първо ми разкажи как умря момчето.

И Риг й разказа подробно какво се бе случило, но избягна всякакво споменаване на мъжа от други времена, чието тяло бе покрило тялото на Киокай. Сигурен беше, тя усещаше, че не й казва истината, ала все още му се струваше по-добре да не й казва за тази нова гънка в неговите способности. Нокс като че схвана всичко отведнъж.

— Да повярват на този тъпак Умбо, който те обвинява, преди да разберат каква е истината! И си загубил всичките си кожи?

— Не съм ги загубил, защото знам къде са — отвърна Риг. — Реката ги е завлякла надолу и висят по камъни и клони.

— О, ти можеш да се шегуваш? Много се радвам да го чуя!

— Мога или да се смея, или да плача — отвърна Риг.

— Плачи тогава. Отдай дължимото на стареца.

Риг за миг си помисли, че тя говори за мъжа от древността, горе на водопада. Но разбира се, Нокс говореше за Баща му.

— Не беше чак толкова стар.

— Кой ли би могъл да каже? Той идваше тук, когато аз бях дете, и докрая не изглеждаше по-стар оттогава.

— Сега ще ми кажеш ли къде трябва да отида?

— Ще ти кажа, за да знаеш какъв е адресът, на който никога няма да пристигнеш. Днес никой няма да те пусне да излезеш от града.

— Имената! — настоя Риг.

— Гладен ли си?

— Ако не ми кажеш сега имената, ще се нахраня с плътта на собственик на претоплен хан.

— Заплахи. Тц, тц. Палавник! Никакво възпитание!

— Точно така — потвърди Риг. — Но имам голям опит в убиването на животни, по-големи от мен.

— Разбрах — рече Нокс. — Голям си умник. Майка ти беше… е… Агия Сесамин. Тя живее в Ареса Сесамо.

— Древната столица на империята Сесамото?

— Точно същият град — потвърди Нокс.

— А какъв е адресът й? — попита Риг.

Нокс се изкикоти.

— Не си много добър слушател. Баща ти винаги казваше: „Де да можех да го накарам да внимава!“.

Но Риг нямаше да се остави да го размотават.

— Адресът?

— Казах ти, тя е Агия Сесамин.

— И това означава, че няма нужда от адрес?

— А… — рече Нокс. — Очевидно баща ти е пропуснал всякакви обяснения за политиката на Сесамото. Което е разумно, като се замислиш. Ако излезеш жив от Водопаден брод, иди в Ареса Сесамо и попитай за дома на Сесамин. Попитай когото и да е.

— Да не съм кралска особа?

— Ти си мъж — отвърна Нокс. — Това означава, че и да пърдиш кралска кръв през ушите си, все тая! Империята е била управлявана от жени и това е било много добро, докато е съществувала. Не че повечето градове, държави и империи не са управлявани от жени по един или друг начин.

Тя млъкна и се взря в лицето му.

— Опитвам се да разбера какво премълчаваш.

Риг каза първото, което му дойде на ум:

— Аз си мислех, че майка ми си ти.

— Много смешно. О, да, и много умилително. Трогната съм. Мисля, че е време да тръгваш, преди да са изгорили хана ми.

— Нямам пари за пътуването — рече Риг. — Нямах нищо друго освен кожите.

— И идваш да изпросиш от старата ханджийка някоя и друга пара̀?

— Не — отвърна Риг. — Не искам нищо, ако не можеш да отделиш. Ако имаш малко, ще ги взема назаем, макар и да не знам кога и дори дали ще ми е възможно да си върна дълга.

— Е, нищо няма да ти плащам предварително, нито да ти заемам, нито дори да ти дам. Но мога тебе да помоля за един заем.

— Заем? Та аз нямам нищо!

— Твоят баща ти остави нещичко, в случай че умре по време на това ви пътуване.

— Кога щеше да ми го кажеш?

— Току-що ти го казах.

Тя намести една стълба до няколко наредени груби лавици и започна да се качва. После спря.

— А̀ си опитал да ми надничаш под полата, ще ти забия игли в очите през клепачите, докато спиш!

— Аз търся помощ, а ти ми пробутваш кошмари, страшно ти благодаря.

Нокс вече се беше качила на най-горното стъпало и посягаше към една торба, на която пишеше „сух боб“. Риг надникна под полата й главно защото тя му беше забранила, и както много пъти преди, не видя нищо, което да му е интересно. Все не можеше да разбере защо Нокс и останалите жени винаги бяха толкова сигурни, че мъжете искат да видят онова, което криеха под дрехите си, каквото и да беше то.

Тя слезе долу с малка торбичка в ръце.

— Не е ли много мил баща ти? Да остави това за теб?

Отвори торбичката и изсипа съдържанието й в дланта си. Деветнайсет скъпоценни камъка, големи, с повече цветове, отколкото Риг можеше да си представи, че имат скъпоценните камъни, и нямаше два еднакви.

— А какво да ги правя?

— Продай ги — отвърна тя. — Струват цяло състояние.

— Аз съм дете — напомни й Риг. — Всички ще решат, че съм ги откраднал от мама. Или от някой непознат. На никого няма и през ум да му мине, че са мои по право.

Нокс извади от торбата сгънат лист хартия. Риг го пое и го погледна.

— Адресирано е до банкер в Ареса Сесамо.

— Да, мога да чета — сопна му се тя.

Риг го прегледа набързо.

— Баща ми ми обясни за кредитните писма.

— Радвам се да го чуя, защото на мен никога не ми е обяснявал подобно нещо.

— Това няма никаква стойност, докато не стигна в Ареса Сесамо — рече Риг.

— Тогава живей с онова, което предлага земята, както винаги сте живели с баща ти.

— За гората става, но дълго преди да стигна в Ареса Сесамо, ще вървя само през градове, чифлици и ниви. Чувам, че за кражба биели с камшик.

— Или те тикват в затвора, или те продават в робство, или те убиват, зависи от града и от настроението им.

— Значи ми трябват пари.

— Ако успееш да излезеш от Водопаден брод.

Риг си премълча. Какво ли можеше да каже? Нокс не му дължеше нищо.

Но беше най-близкото нещо до приятел, което имаше, макар и да не му беше майка.

Тя въздъхна.

— Казах на баща ти да не разчита на това, че ще ти дам пари.

— Той не е разчитал. Погрижи се да донеса обемист вързоп с кожи, колкото мога да нося.

— Да, да, и затова ще ти дам нещичко, но няма да ти стигне, за да вземеш карета. Няма да ти стигне да вземеш нищо. И ще е умно още дълго да избягваш пътищата. Имам предчувствието, че във Водопаден брод никой няма да получи нов чифт обуща или да му поправят старите, преди един обущар да се откаже да те търси, за да те изкорми като риба.

Риг чу някакъв шум извън килера.

— Кога сме решили да не шептим повече? — попита той.

Нокс се завъртя и отвори вратата на килера. Навън нямаше никого.

— Наред сме — каза тя.

После задумкаха по входната и по задната врата едновременно.

— Знаем, че той е вътре, Нокс! Не ни карай да подпалим хана!

Нокс се ощипа по основата на носа.

— Заболя ме главата. Страшна болка! И пулсира, безмилостна като молец!

— Мислиш ли, че можем да ги разубедим? Или ще ги баламосваш с нещо, докато се измъкна през покрива?

— Тихо! — сряза го тя. — Градя стена.

Тъй като ръцете й не вършеха нищо, Риг реши, че говори иносказателно. Стена между нея и нейния страх? И сякаш бе попитал на глас, тя обясни шепнешком:

— Стена около къщата. Запълвам я с воля да се обърнат назад.

Трябваше да се досети, че Бащата е станал неин учител само защото е притежавала някаква интересна дарба.

— Те вече са на вратата.

— Но никой няма да иска да продължи. Докато успея да я поддържам.

— Колко време е това? Минути? Часове?

— Зависи колко воли я нападат и колко са решителни — отвърна тя.

После пусна носа си, отиде при задната врата и заговори през нея на стражата отзад:

— След малко ще отворя входната врата, така че можете да отидете отпред.

— Мислиш ли, че ще ме надхитриш? — обади се мъжки глас от другата страна. — Щом тръгна, ти ще излезеш отзад.

— Както щеш — рече Нокс, а после прошепна на Риг: — Ето така караш хората да надхитрят сами себе си. Ако си мислят, че са разкрили какво си наумил, ще спрат да гадаят.

— Чух те — обади се мъжът от другата страна на вратата. — Тази магия я мога и аз.

— Ние не правехме магия — рече Нокс. — Само си говорехме.

Докато вървяха към входната врата, тя додаде така, че да я чуе само Риг:

— Не излизай през вратата, щом я отворя.

И отвори. Отвън стояха двама яки мъже. Единият беше ковачът, а другият — чифликчия от близък чифлик. Зад тях, но долу, под чердака, стоеше обущарят Тегай, бащата на мъртвия Киокай. По лицето му се стичаха сълзи, а Умбо се бе вкопчил в лакътя му, скрит от грамадата на баща си.

Двамата понечиха да влязат или съдейки по стойката им, да нахлуят, но след като попристъпиха на едно място, все пак останаха отвън.

— Нямаше го тук, когато претърсихте — каза Нокс. — Не знаех, че идва.

— Така казваш — рече чифликчията.

— Откъде да сме сигурни? — попита ковачът.

— От това, че си плащам сметките навреме дори и когато отседналите при мен не са ми платили. — А после се провикна: — Тегай!

— Няма нужда да крещиш — рече тихо обущарят зад гърба им.

Мъжете се дръпнаха малко встрани, за да могат двамата да се гледат.

— Защо обвиняваш това момче, Риг, че е убило сина ти?

— Защото моето момче, Умбо, е видяло как той хвърля Киокай във водопада.

— Не е — отрече Нокс.

— Видях го! — извика Умбо и пристъпи към чердака.

— Не те наричам лъжец — рече Нокс. — Твърдя, че казваш не какво си видял, а до какво заключение си стигнал от видяното.

— Все същото е — обади се ковачът.

— Умбо, ела тук — подкани го Нокс.

Умбо отстъпи назад и пак застана до баща си.

— Няма да го пусна да влезе в тази къща, не и докато онзи детеубиец е вътре! — сопна се обущарят.

— Умбо — заговори Нокс, — ти какво точно видя? Сега недей да лъжеш. Кажи ни точно какво са видели очите ти.

Умбо погледна безумно Риг, после Нокс и накрая баща си.

— Стана това, което казах.

— Разбирам — рече Нокс. — Ти е трябвало да вардиш Киокай, нали? Да го пазиш от опасности. Но той е избягал, нали? Изтичал е напред и когато си стигнал най-горе на Скалния път, той вече е скачал по камъните.

Лицето на Тегай се измени.

— Вярно ли е? — попита той сина си.

— Киокай не ме слушаше, но аз все пак видях каквото видях! — настоя Умбо.

— Точно това и те питам — продължи Нокс. — Докато си се катерил нагоре, си се задъхал. Трябвало е да внимаваш за какво се хващаш и къде стъпваш, за да не паднеш. В някои мигове можеш да мернеш водопада и да виждаш какво става. Но ти не си се спрял да погледнеш, нали?

— Видях как Риг хвърли Киокай във водата.

— Докато още се изкачваше по пътя ли? — подсказа Нокс.

— Да.

— А като стигна горе, какво видя?

— Киокай висеше от ръба на един камък над водопада. А Риг се беше изпънал между два камъка и се опитваше да пляска и да бута ръцете на Киокай! А после Киокай падна.

Щом изрече това, споменът изтръгна от него ридание.

— И какво направи после?

— Върнах се на брега, събрах камъни и започнах да замерям Риг с тях.

— Мислел си, че можеш да отмъстиш за брат си с камъни?

— Риг се мъчеше да се изправи. Реших, че мога да го ударя така, че да изгуби равновесие и да падне.

— И без малко да успееш! — кресна сърдито Риг.

Нокс му направи знак да млъкне.

— Умбо, видял си как брат ти умира от ужасяваща смърт — паднал е от водопада Сташи. От онова, което си мярнал, си решил, че си разбрал какво е станало. Но нека ти кажа какво се е случило всъщност.

— Ти не си била там! — изръмжа чифликчията.

— Нито пък ти, така че си затваряй устата — отвърна му невъзмутимо Нокс. — Риг се е връщал след два месеца траперство. Носел е на гръб всички кожи, които са добили с баща му. Ти видя ли вързопа с кожи?

Умбо поклати глава.

— Видял си го — рече Нокс. — Точно него е хвърлил Риг във водата, когато си го мярнал, докато си се катерил по Скалния път. Вързопът е бил завлечен към водопада, не брат ти. Брат ти вече е висял на камъка. Риг се е отървал от товара, за да се опита да го спаси.

— Не — възрази Умбо, но гласът му не прозвуча уверено.

— Помисли си — продължи Нокс. — Риг сигурно е направил нещо със своите кожи. Къде бяха те? Дали той би ги оставил на другия бряг? Какво правят винаги Риг и баща му с кожите, които носят в селото?

Умбо поклати глава.

— А после си видял Риг, протегнал се между два камъка. Защо? За да плесне Киокай по пръстите и да го бутне от камъка? Но защо му е? А и колко време щеше да се задържи Киокай? Дали е имал сили да се изкатери обратно на камъка? Беше ли изобщо камъкът достатъчно голям?

— Не знам — рече Умбо.

— Единствено истинската история има смисъл — заключи Нокс. — Риг е прекосявал там, където винаги са прекосявали с баща му, далече от водопада. Само глупаво и безразсъдно момченце би се опитало да премине по камъните близо до ръба на водопада.

Неколцина мъже от тълпата замърмориха одобрително.

— Всички знаем каква луда глава беше Киокай — рече Нокс. — Колко от нас са го виждали да се катери по покриви и по високи дървета и да се перчи по десетина най-различни начини? Ето затова баща ти е наредил да го наглеждаш, за да го опазиш…

— Да не се убие — рече тихо Тегай.

— Риг е бил там, където е трябвало да си ти, и е вършил онова, което е трябвало да вършиш ти, Умбо — рече Нокс. — Грижил се е за Киокай. Жертвал е два месеца труд, всичката стока, която е имал, за да се опита да спаси брат ти. Рискувал е живота си, изпънат между два камъка, за да се опита да хване ръката на брат ти и да го издърпа. Но ръцете на брат ти са отмалели и той е паднал. А Риг е бил там, наведен над буйните води. Ако бе потопил дори коляно в течението, то щеше да го повлече надолу. И докато се е опитвал да се изтегли жив назад, какво става? Ти го замеряш с камък.

— Аз си мислех, че той… Мислех…

— Бил си сърдит. Някой е бил виновен за нещо ужасно. Някой е допуснал грешка и е трябвало да бъде наказан — рече Нокс. — Някой. Но това не е бил Риг, нали?

Умбо се разплака. Баща му го прегърна.

— И Умбо не е виновен — заговори Тегай. — Киокай е виновен. Той не вярваше в опасността. Не слушаше. Не обвинявам Умбо. Не обвинявам и Риг.

Той се обърна към другите събрани мъже.

— Нека никой не посяга на Риг заради Киокай!

— Защо й вярваш? — попита един мъж от задния край на тълпата.

— Тя е магьосница — обади се друг. — Омагьосала те е.

— Тя не е била там. Тя говори така, сякаш знае, но не е била там.

Нокс посочи с пръст мъжа, който се обади последен.

— Защо искаш да вярваш в най-лошото? Защо си жаден за убийство днес? Що за човек си ти?

— Той е убил дете! — кресна мъжът. Риг го беше виждал из селото, но не го познаваше. Не беше някой важен човек досега. Сега като че беше водачът на най-разлютените в тълпата. — Аз казвам, че бащата на Риг е носел кожите и е станало точно така, както го каза Умбо.

— Много умно го измисли — рече Нокс. — Само дето бащата на Риг е мъртъв.

Тълпата притихна.

— Затова Риг е носел всички кожи — продължи Нокс. — Прибирал се е сам.

— Как е умрял баща му? — попита Тегай с някакво недодялано съчувствие.

— Затисна го дърво — отвърна Риг.

— Как да повярваш! — кресна разярен мъж в тълпата.

— Стига! — викна Нокс. — Претърсихте къщата ми, на нищо я направихте, но аз го понесох заради Киокай и скърбящото му семейство. Но Умбо признава, че само е мярнал нещичко. Риг не е имал основания да убива Киокай — между тези момчета не е съществувало нищо друго освен приятелство. Вместо това Риг е жертвал кожите си и е рискувал живота си в опит да го спаси! Това е единствената смислена история. А сега се махайте от хана ми. Ако искате кръв, приберете се и заколете пиле или коза и се гостете до насита за помен на Киокай. Но днес няма да пролеете кръв тук. Тръгвайте си!

Дори и когато тълпата започна да се разпръсква и отдалечава, най-разяреният мъж измърмори достатъчно силно, че да го чуе Риг:

— Утрепал баща си в гората и дошъл да убива децата ни в леглата им!

— Съжалявам за смъртта на баща ти — рече Тегай на Риг. — Благодаря ти, че си се опитал да спасиш моето момченце.

Обущарят се разплака и ковачът и чифликчията го отведоха.

Умбо остана сам. Гледаше Риг.

— Извинявай, че те замерях с камъни. Извинявай, че те обвиних.

— Така ти се е сторило — отвърна Риг. — Не те обвинявам.

Щеше да му каже и още нещо, но Нокс затвори вратата.

— Откъде знаеш всичко онова, което им обясни? — попита Риг. — Аз не съм ти го казвал!

— Познавам мястото — отвърна Нокс. — И вече бях изслушала историята на Умбо. Знам, че си се протегнал между камъните, защото той го каза, докато беше в къщата преди час, когато претърсваха.

— Стената, която току-що изгради… Как действа тя?

— Тя отслабва волята на всички освен моята и затова те вече искат това, което искат, малко по-малко, а онова, което искам аз — малко повече. А точно сега аз исках мир, покой и прошка. И не исках да влизат в къщата ми.

— Значи, колкото по-близо бяха те до нас…

— Моята стена не въздействаше върху най-далечните мъже от тълпата, само върху тези, които бяха най-близо до мен. Всъщност нямам чак толкова голяма дарба, както обичаше да ми казва добрият учител, но за днес беше достатъчна. Въпреки че ме изтощи. Ако Тегай наистина бе желал убийството ти, можеше и да ме надвие. Но не го желаеше. Той знаеше, че Киокай беше глупаво момче. Всички казваха, че това дете е обречено да се погуби с някоя щуротия, и така и стана. Тегай го знаеше.

— Но това значи, че има магия — рече Риг. — Ти можеш да правиш магии.

— Помисли си — отвърна му Нокс, — това, което можеш ти, магия ли е? Да виждаш следите на всяко същество? Някой е минал преди хиляди години, а ти все още виждаш следата? Това магия ли е?

Значи Бащата беше разказал на Нокс всичко за неговото следотърсачество, след като бе заръчал на Риг да не доверява тайната на никого.

— Това е нещо, което умея — отвърна Риг.

— Но това не е магия, то не се учи, нито можеш да научиш някой друг да го прави, това не е магия, а сетиво, каквото другите нямат, и ако го разбирахме по-добре, щяхме да видим, че то е също толкова естествено, колкото и…

— Дишането — Риг знаеше как да завърши изречението, защото Баща му го бе повтарял много пъти. — Баща ми е научил и теб да разбираш своята дарба.

— Той се опита да ме научи на много повече неща, отколкото всъщност научих — отвърна Нокс. — Ние не сме скитали заедно из горите с часове, с дни, със седмици и с месеци като вас. И затова нямаше време да ме учи така, както е учил теб.

— Не знаех, че Баща ми е толкова стар, за да те е учил като малка.

— Според теб аз на колко години съм? — попита Нокс.

— По-голяма си от мен.

— Аз бях на шестнайсет, а баща ти — мъжът, когото знаех като Добрия учител — ме беше учил вече три години, преди да напусне Водопаден брод. Каза, че трябвало да отиде да вземе нещо. Бях на седемнайсет, когато той се върна с тебе на ръце.

— Значи Баща ми е отишъл в града и се е влюбил, и се е оженил, и им се е родило бебе, а после я е напуснал и това е станало само за година?

— За година и половина — уточни Нокс. — А и кой е споменавал нещо за влюбване? Или за женитба? Родило му се е дете и това си бил ти, и те доведе тук, а сега притежаваш цяло имане от скъпоценни камъни и кредитно писмо, и ще вземеш със себе си почти всичките ми мижави спестявания. Ще тръгнеш на път днес, преди да се е мръкнало, и гледай да стигнеш възможно най-далече, преди да седнеш да почиваш.

— Защо?

— Защото в онази тълпа имаше мъже, които все още вярват в разказаното от Умбо, яростни мъже, и когато започнат да обработват Тегай, пак ще го разярят, а днес нямам повече сили да градя стена.

Те отидоха в кухнята, той й помогна да опече безквасния хляб, а после тя му сложи от него в една бохча, заедно със сирене и осолено свинско. Междувременно той приши нейната торбичка със сребърни и бронзови монети за пеша на ризата си, а после го затъкна в панталоните. Опита се в замяна да й даде един от скъпоценните камъни, но тя отказа.

— Какво ще го правя тук? А и всеки от тях струва сто пъти повече от монетите, които ти дадох. Хиляда пъти повече.

Докато работеха, почти не си говореха. Риг си мислеше за Баща си. Чул беше Нокс да го нарича Добрия учител, но реши, че е звание или ласкателство.

— Добър учител не може да е името на Баща ми — рече Риг.

— С това име го наричах аз.

— Но родителите му не са можели да му дадат подобно име — заяви Риг.

— Тук при мен са отсядали гости и с по-странни имена, дадени им от техните родители. Имаше един мъж, чието малко име беше Капитан, и друг, който пък се казваше Доктор, и жена с малко име Принцеса. Но ако искаш по-различно име за баща си, пробвай със „Светонаблюдателя“ — така го наричаха тук, на това място, преди аз да започна да го наричам Добрия учител. Или Катерача по стени.

— Това е име от легендите — рече Риг.

— Но съм чувала хора да наричат баща ти така. И то достатъчно сериозно. Кое ли от тези имена са му дали родителите му? Откъде да знам. Като стана дума, ти знаеш ли дали твоето име наистина е Риг?

— Никога не съм имал друго — отвърна Риг.

— Друго, което ти помниш — поправи го Нокс. — Имената идват и си отиват. Те се прикрепят към теб, а после ги губиш и те се прикрепят към някого другиго. А сега ме остави да се съсредоточа върху хляба. Ако не му обръщам внимание, ще се развали.

Не беше много, но тя му беше дала повече сведения за Бащата, отколкото той бе чувал някога от самия него.

Когато тръгна, оставаха цели три часа до залез.

— Благодаря ти — каза Риг, когато се сбогува с нея на задния вход.

— За какво? — подхвърли Нокс пренебрежително.

— За това, че ми даде пари, а не можеш да си го позволиш — обясни той. — За това, че ми опече хляб. За това, че ме спаси от разярената тълпа.

Тя въздъхна.

— Баща ти е знаел, че ще направя всичко това — рече. — Точно както е знаел, че ще имаш достатъчно ум да намериш начин да стигнеш тук, без да те хванат и убият.

— Баща ми не е знаел, че ще се опитам да спася глупаво момче на водопада Сташи.

— Сигурен ли си? — попита Нокс. — Баща ти знаеше много неща, които нямаше как да знае.

— Ако знаеше бъдещето, той можеше да избегне проклетото дърво.

После Риг не можа да се сети за нищо друго, което да каже, а Нокс като че нямаше търпение да се върне в кухнята, защото трябваше да приготвя цяла вечеря за гостите си, и затова той се обърна и пое по пътя.