Следотърсачът

Глава 21Фиде

Рам се надигна в своята стаза камера — сходството с ковчега беше неизбежно, но поне капакът беше прозрачен — и каза:

— Бих искал да задам един въпрос.

— Какъв е смисълът? — попита заменимият. — Мозъчните ти структури вече са записани изцяло. Каквото и да ти кажа сега, то ще се загуби, когато ти имплантират спомените отново, след като излезеш от стаза.

— Това означава, че можеш да дадеш отговор на въпроса ми без оглед на това дали той ще увреди моята душевност или не.

— Задай въпроса.

— Вие наистина ли убихте всички останали варианти на моята личност, когато ти заповядах?

— Да, разбира се — потвърди заменимият.

— Само си помислих… Хрумна ми, че може би не сте ми се подчинили и всички останали мои копия вършат и говорят съвсем същите неща като мен.

— Ако това беше вярно, тогава и ние щяхме да лъжем всички останали варианти на твоята личност и да казваме на всеки от тях, че е единственият.

— Мисля, че ми се иска това да е истина — рече Рам.

— Но не е.

— Мисля, че според теб ми се иска това да е истина, защото съвестта ме гризе затова, че съм наредил да убият осемнайсет висококвалифицирани пилоти. Но законно те бяха моя собственост и аз бих могъл да се отърва от тях, ако пожелая.

— Или ти си бил тяхна собственост.

— Мисълта ми е, че нямам угризения на съвестта. Важно беше ти и останалите заменими и компютрите да се подчинявате на едно-единствено човешко същество, за да не се получават обърквания.

— Ние се съгласихме, затова и ти се подчинихме.

— Но имаше и страничен ефект… Неумишлено последствие, за което наистина съжалявам.

Заменимият го изчака да продължи.

— Не си ли любопитен какво е неумишленото последствие?

— Всички последствия бяха умишлени — отвърна заменимият.

— Всички тези деветнайсет… клетки, тези оградени среди на обитаване, както и да ги наречем…

— Ти се спря на „ограден свят“ — като кошарите, които овчарите строят.

— Всичките деветнайсет оградени свята ще бъдат населени с хора със съвсем еднаква комбинация от гени без един.

— Този, в който ще заживееш ти — уточни заменимият.

— И все пак аз съм единственият, за когото всички твърдите, че е имал някакво въздействие върху връщането назад във времето и създаването на копия на корабите.

— Ние не го „твърдим“, това е сигурно. Твоите мисли, откъснати от гравитацията на всички възможни планети, дестабилизираха комбинацията от полета, които ние създадохме, за да осъществим скока отвъд светлинната бариера. На теория всеки от деветнайсетте компютъра на първоначалния кораб е допуснал малки разлики в изчисленията, но твоята мисъл е накарала всички тях да ги осъществят едновременно и резултатът е деветнайсет еквивалентни кораба, които осъществяват един и същ скок с бифуркация.

— С бифуркация?

— „Бифуркация“ означава „раздвояване“. Теоретично при скока единият кораб скача напред в пространството, а идентичен кораб тръгва назад във времето и повтаря цялото пътуване. Корабът, който се връща назад, е неспособен да промени вселената по никакъв начин. Нямаме представа дали лицата или компютрите на него изобщо осъзнават своето съществуване. Тяхното съществуване е математически обусловено, но е неоткриваемо.

— Значи винаги ще има един кораб, чийто поток на времето тече обратно — рече Рам озадачен.

— На теория.

— Значи моето съзнание е причинило разцепването на нашия кораб на деветнайсет кораба, достигнали крайната ни цел.

— Точно така, и ни е върнало 11 191 години назад във времето, преди да осъществим скока.

— Но ние продължаваме да се движим напред във времето.

— Ти извърши нещо много сложно и го извърши, без изобщо да осъзнаваш какво вършиш.

— Дали тази способност да влияя върху потока на времето и да разделя материята на деветнайсет копия… Дали и други човеци притежават тази способност?

— Може би — отвърна заменимият. — Тя може да е латентна способност на всички човешки същества. Няма как да знаем. Ала твоето влияние върху събитията свидетелства за изключително мощни способности.

— А дали моята способност може да бъде наследявана от децата ми чрез моите гени?

— По-вероятно е твоята способност да е генетична по произход, отколкото мутация.

— Значи ако все още съществуваха деветнайсет мои копия, тогава всичките деветнайсет оградени свята щяха да имат шанса да предадат на поколенията моите гени, влияещи върху потока на времето.

— Правилно.

— Вместо това ще разполагам с възможността да продължа рода си само в един ограден свят. Ако се разболея и умра или се оженя за безплодна жена, или пък децата ми не създадат семейство, моят род може да умре.

— За жалост тази възможност винаги съществува при размножаващите се по полов път, чиято наследственост се предава чрез гени.

— Казвам само, че аз… съжалявам, задето всички останали имат деветнайсет шанса и само аз съм ограничен до един-единствен шанс да продължа гените си.

— Защото си убеден, че гените ти ще са голяма благословия за човечеството.

Рам се замисли над това.

— Предполагам, че тъкмо в това всеки юноша вярва с цялата си душа.

— Ако те изобщо мислят.

— Но аз не съм юноша. Ако наистина притежавам някаква способност да манипулирам времето и ако тя може да се предава генетично, то ще е срамота родът — носител на тези гени, да умре. Убеден съм в това, дори и да не ставаше въпрос за моите собствени гени.

— Да не би да ни молиш да оплодим всички жени на всички кораби с твоята ДНК, за да си сигурен, че ще имаш потомство?

— Не! — възкликна Рам потресен. — Какъв ужас за една жена да се събуди бременна! Погазване на доверието! Това би унищожило всичките деветнайсет колонии.

— Да не споменаваме, че ще е неловко всички бебета да приличат на теб — допълни заменимият. — Въпреки че според нас ти си привлекателен според критериите на много култури, жените вероятно ще възнегодуват, а докато потомците ти растат, враждебността на средата ще им вреди по непредвидим начин.

— Тогава защо изобщо спомена за такава възможност?

— Стори ми се, че ни молиш да осигурим твоето успешно размножаване. Разпространяването на семето ти по този начин би ти дало най-големи шансове.

— Не искам шансове.

— В такъв случай си намери склонна да те приеме жена, ожени се и си родете много деца — предложи заменимият.

— Ще си намеря.

— Тогава защо водим този разговор? — попита заменимият.

— Ти да нямаш краен срок? Да не би да забавям изпълнението на спешна задача?

— Да — потвърди заменимият. — Ти не си способен да внесеш свой принос в дейностите, с които се готвим да се заемем.

Ала Рам все още не лягаше, за да му бият инжекциите и да изпадне в стаза.

— Обещай ми нещо! — настоя той.

— Какъв смисъл има едно обещание, щом няма да го запомниш?

— Ти ще го запомниш. Обещай ми, че ти ще останеш, функциониращ и присъстващ, в оградения свят, където ще живеят моите деца. Наглеждай ги. Направи всичко, което е по силите ти, моите способности да станат част от човешкото наследство.

— Няма нужда да го обещавам — рече заменимият.

— Защо?

— Защото ние вече сме решили, че за да изпълним първоначалната цел на тази мисия, най-добрият курс на действие е да наблюдаваме внимателно всички полезни или интересни особености, които се проявяват в различните оградени светове, и да манипулираме събитията по начин, който ще укрепи тези особености.

— Ще ги манипулирате? Как?

— Ще ви развъждаме като кученца — вас, човеците — обясни заменимият. — И ще видим дали ще успеем да създадем от вас нещо полезно през следващите единайсет хиляди години.

За седми път Умбо се оказа лице в лице със самия себе си и отново чу същото съобщение:

— Няма да стане.

Той незабавно напусна наблюдателния си пост и влезе в Първа народна банка на Ареса. Самуна го чакаше пред кабинета на главния счетоводител. Този път планът беше съвсем отчаян — Самуна да вдигне скандал и да се разкрещи, че банката го мами, а Умбо да се промъкне вътре и да запали пожар, а после в суматохата да влязат в стаята, в която пазеха скъпоценния камък в каса, поставена в сейф. Попаднеше ли там, Умбо щеше да се върне във времето към момента, когато са сложили камъка в касата, да го грабне и да се върне обратно.

Такъв беше планът. И очевидно не се беше получило.

Умбо изкачи два етажа по стълбите до преддверието на счетоводството. Самуна го видя, че влиза, въздъхна и се надигна да стане. В този миг излезе счетоводителят.

— Господине, вие, мисля, сте дошли по повод липсваща сума? — попита той усмихнато Самуна.

— Намерих липсващите пари — побърза да се обади Умбо.

— Благодаря ви за усилията — додаде Самуна.

— Надали е вярно — рече счетоводителят. — Забелязани сте да оглеждате тази банка от близо месец. Проследихме ви. Мисля, че замисляте обир, но всеки път, когато се готвите да го осъществите, става нещо и ти — той посочи Умбо — идваш и го отлагаш.

— Да не сте се побъркали? — попита Самуна.

Двама градски стражи отвориха външната врата и влязоха вътре, размахали жезли и готови за действие.

— Моля ви, седнете отново — продължи счетоводителят. — Първа народна банка на Ареса реши да ви забрани да имате сметка тук.

— По закон, за да бъдете „народна“ банка, вие сте длъжни… — започна Самуна.

— Познавам закона — прекъсна го счетоводителят. — Не сме задължени да поддържаме сметките на лица, чието поведение буди подозрения. На тайно заседание магистрат вече оторизира закриването на вашата сметка.

— Никой нищо не ни е казал за…

— Точно затова е „тайно“ — поясни счетоводителят и показа един изписан лист. — Ето писмо с гаранция за цялата сума, която сте вложили при нас, включително лихвите, минус цената на проследяването ви. Тези двама градски стражи ще ви придружат до долу, ще следят, докато касиерът ви я изплати, и ще ви съпроводят до вратата. Ако някой от вас някога отново се опита да влезе, ще арестуват и двама ви.

— Не зная защо си мислите… — започна отново Самуна.

— Това не подлежи на обсъждане — прекъсна го счетоводителят. — Колкото и да са тъпи банкерите нагоре по реката, ние тук не сме.

Той махна на стражите, пусна писмото и докато то се рееше, падайки на пода, се върна в кабинета си.

Самуна огледа стражите. Умбо се досети, че той преценява силите им. Досети се и че Самуна, както винаги, ще заключи, че може да ги надвие в бой. Но и двамата вече бяха научили, че сбиванията винаги водят до едно: Умбо се появяваше пред себе си и казваше на себе си да не позволява на Самуна да се сбие. Затова мъжът погледна изпитателно момчето.

— Не — рече Умбо.

— Не съм видял никакви… — гласът му утихна.

— Не мога… защото никога повече няма да ми позволят да вляза тук — обясни Умбо. — Особено ако направиш онова, дето си го мислиш.

Двамата стражи, които не можеха да проумеят разговора, все пак се бяха досетили какво означаваше настоятелният поглед на Самуна и се бяха раздалечили един от друг, готови да се задействат с жезлите си.

Умбо се наведе, вдигна писмото и мина между стражите.

— Хайде, татенце.

По тона му стана ясно, че в този случай думата „татенце“ е синоним на „идиот“. Самуна изръмжа и го последва. Умбо бе почти сигурен, че е метнал кръвнишки поглед на стражите, когато е минал помежду им. Но нямаше тропане, пъшкане и крясъци, значи очевидно „татенцето“ не се поддаваше на изкушението. Долу те си получиха парите. „Разходите“ надвишаваха петкратно лихвата, но все пак не бяха накърнили кой знае колко размера на депозираната сума. Касиерът им подаде листче, на което бе надраскано нещо.

— Между другото, главният счетоводител ме осведоми, че са предупредили всички останали банкери в града. Никой няма да приеме сметката ви, нито ще ви пусне да влезете. Благодаря, че избрахте Първа народна банка.

Стражите ги изпроводиха до вратата, а навън заеха позиция от двете страни и старателно заоглеждаха улицата нагоре и надолу, сякаш бяха поставени там, за да следят за други крадци.

Двамата тръгнаха по улицата и Умбо взе да си свирка.

— Тихо! — сряза го Самуна.

Умбо заподсвирква още по-силно и започна да танцува.

— Защо този план нямаше да свърши работа? Когато се връщаш да предадеш гадничките си съобщенийца, защо не обясняваш?

— Очевидно защото някой наблюдава моето аз от бъдещето, докато предавам съобщението, и затова то не може да бъде дълго, нито пък много подробно.

— Или пък те е хванало шубето и си се престорил, че си получил съобщение — додаде мрачно Самуна.

— Я помисли малко — подкани го Умбо. — Счетоводителят беше готов. Те вече ни шпионираха. Нищо, предприето от нас до този момент, нямаше да успее.

— Тогава защо не се върна в момента, когато за пръв път седяхме в стаята си в странноприемницата, и не ни каза, че никой от плановете ни няма да успее?

— Ти би ли хванал вяра на такова съобщение?

— Не — призна си Самуна. — Но щеше да ни спести време.

— Дори не знаем със сигурност дали… предметът… е все още в касата вътре в сейфа — рече Умбо. — Може да са го преместили. Ако Риг беше с нас…

— Я се огледай внимателно — призова го Самуна. — Риг не е с нас.

— Но ако можехме…

— Но не можем.

— Да, можете — чу се гласът на Риг.

Умбо погледна наляво и го видя — вървеше до тях посред бял ден.

— Дясното ухо на Силбом! — изруга той.

— Анансо-уок-уок — произнесе Самуна на родния си език, или поне така прозвуча на Умбо.

— Много хитро — отбеляза Риг. — Никой никога няма да се досети, че сте изненадани да ме видите.

Прав беше, нямаше нужда да бият на очи. Но Умбо не можеше да сдържи усмивката си — Риг беше отново с тях и очевидно вече не беше пленник.

— Защо винаги се споменава дясното ухо на Силбом — измърмори Самуна.

— Тука казват „Левият лакът на Рам“ — обясни Риг.

— Във войската нито беше нечие ухо, нито нечий лакът — навъси се Самуна.

— Свободен ли си? — попита Умбо. — Или ей сега ще ни стъпчат войниците, които те преследват?

— В къщата, в която живея, има много тайни ходове и някои от тях водят навън. Никой не знае, че съм излязъл, но трябва веднага да се върна там. Ала открих дирите ви и ми се стори, че вършите нещо много дръзко и ненужно — опитвате се да си върнете нашия камък.

— Всички останали са у нас — обясни Самуна. — Искахме пълния комплект.

— Сигурно съществува някаква дълбока вълшебна причина всичките деветнайсет камъка да са ни нужни — рече Риг. — Но каквато и да е тя, в библиотеката никъде не открих да се споменават деветнайсет скъпоценни камъка.

— Само това ни хрумна, за да ти помогнем — рече Умбо. — Дойдохме тук да те спасим, но не можем и да припарим до къщата, в която живееш. Дори докато се мъчехме да открием коя е тя, хората проявяваха подозрителност.

— Защото са си мислели, че искате да ме спасите? — попита Риг.

— Не — обясни Самуна. — Предполагаха, че сме привици, които искат да ти отрежат косата, да ти откраднат дрехите и тям подобни глупости. Очевидно на тези неща сред местните граждани напълно им е минала модата. Всъщност, доколкото разбрахме, откакто пристигнахме тук, ти си най-интересният човек в града.

— В света — додаде Умбо.

— В оградения свят — поправи го Риг. — Чакайте да позная… Мнозина от тях искат да ме направят крал, а много други искат да умра, а майка ми и сестра ми да влязат в Шатрата на светлината. Други изобщо не искат да съществуват кралски особи, трети пък искат да съществуват, за да могат непрекъснато да бъдат вкарвани в затвора и тормозени, а повечето майки искат да разберат как се обличам, та да пременят така и синчетата си.

— Горе-долу това е — потвърди Самуна.

— Ти сигурно си се научил да се връщаш назад във времето — обърна се Риг към Умбо.

— Очевидно — потвърди Умбо. — Иначе нямаше да мога да предам съобщенията до теб и до себе си в О.

— Не е очевидно — възрази Риг. — Или не си съобразил, че след като веднъж нещо е извършено, няма нужда да го вършиш отново?

— Да, досетихме се — рече Самуна. — Но на мен ми е неприятно, защото изобщо не мога да го проумея.

— Аз мога — рече Риг. — Това е като да решаваш лабиринт на хартия. Чертаеш линия в погрешна посока. Връщаш се на мястото, където си взел неправилното решение. Няма нужда да продължаваш по погрешния път, можеш да постъпиш различно.

— Времето не е лабиринт — възрази Самуна.

— Лабиринт е — заяви Риг.

— Какво е лабиринт? — попита Умбо. Много мразеше всички да знаят нещо, а той да не го знае.

— Важното е дали си се научил да правиш онова, което прави Умбо? — попита Самуна.

— Щях да се побъркам, докато се опитвах да го постигна, когато бях пленник на гемията. Нито трепване, нито сияние, нищичко, което би трябвало да почувствам.

— И аз не мога да виждам дири — рече Умбо.

— Но това не пречи, защото, докато сме заедно, ти можеш да ме включваш в твоето… каквото там правиш. Ти се преместваш във времето. Въпросът е дали си се научил да прескачаш напред в него?

— Това всеки го прави — обади се Самуна. — Секунда след секунда ние се преместваме една секунда по-напред в бъдещето.

— Сестра ми го може — рече Риг.

— Тя вижда бъдещето? — попита Умбо.

— Не, не е чак толкова полезно. Прескача малки интервали от време. Заради това се движи много бавно, но докато го прави, е невидима.

Самуна тръсна глава.

— Защо в Площадката на Подмокрената просто не задържах парите ти и не оставих лодкарите да те хвърлят във водата?

— Тя ми е сестра — рече Риг. — Съвсем разумно е и да може да прави разни неща с времето.

— Нищо не е разумно — изсумтя Самуна.

— Аз не съм ти брат — рече Умбо. — Изобщо не съм ти роднина. И никой друг в моето семейство няма такива способности.

— Бащата някак е разбрал на какво си способен. Но как?

— Аз му казах — обясни Умбо.

— Да, бе, ей така си отишъл при него и си му казал: „Между другото, аз мога да забавям хода на времето“.

— Значи е знаел. Той беше… твой баща.

— Но той не е бил мой баща — отрече Риг. — Аз сега опознавам истинския си баща. Кносо Сисамик. Бил е велик човек, по свой начин. Мислител, но и човек на действието.

— Искам да знам защо изобщо ние с Умбо сме тук — намеси се Самуна. — Ти не искаш камъка, можеш да влизаш и излизаш от затвора си, когато си пожелаеш…

— Не когато си пожелая. Днес за първи път ми се удаде възможност. Изобщо. Излязох, защото открих дирите ви и разбрах, че сте тук. И дори не съм сигурен, че ще мога да се върна, без да ме разкрият.

— Да се върнеш ли? — учуди се Самуна. — Че защо ти е да се връщаш?

— Защото майка ми и Парам са още там.

— Парам? — попита Умбо.

— Сестра ми — поясни Риг.

— Те са си били добре и без теб — рече Самуна. — Какво им дължиш?

— Ти какво дължиш на Подмокрената? — сопна му се Риг.

— Ние с нея се познаваме от цял живот. А ти познаваш сестра си от колко, от двайсет минути?

— Е, ако не искате да ми помогнете в моето дело, тогава защо сте тук?

— Кажи ни какво искаш да направим — опита се Умбо да ги умиротвори.

— Взе да става напечено — обясни Риг. — Не знам каква е причината, но все по-усилено ни шпионират. Има и срещи — шпионите се срещат с повече хора. Най-различни хора.

— Шпиони ли? — попита Самуна.

— Не знам кои са те, познавам само дирите им. Те се срещаха с членове на Съвета. Сега се срещат по-често с генерал Гражданин.

— С кого? — попита Умбо.

— С офицера, който ни арестува.

Самуна се вкамени насред улицата. Хората отзад се блъскаха в него, поглеждаха го, забелязваха ръста, силата и яда му и се извиняваха.

— Още не си ни казал какво искаш от нас! — тросна се той.

— Парам се бои…

— Това не е отговор! — кресна Самуна.

— Хората ни гледат — напомни им Умбо.

Самуна продължи да гледа сърдито Риг.

— Трябва да изляза от града и да взема Парам със себе си. После отивам при Стената.

— Аз съм ходил до Стената — рече Самуна. — Няма нищо там.

— Ще мина през нея — заяви Риг. — А ако аз успея, ще успеете и вие.

— Не, аз няма да дойда — отрече Самуна.

— Добре — съгласи се Риг. — Но аз отивам и ще взема със себе си и Парам. Но не мога да го направя без Умбо — ако той не дойде с мен, надали ще успея.

Умбо не беше сигурен дали се радва на това.

— Защото държиш да дойда с теб ли, или защото ти е нужна моята способност да забавям хода на твоето време?

Риг завъртя очи.

— Аз съм тоя, дето вижда дирите, ти си оня, дето е способен да забавя хода на моето време. Но аз съм си аз, а ти си си ти.

— Значи, дори и да не умея всичко онова, което ти се надяваш, че умея, ти пак би искал да дойда с теб?

На Умбо му докривя, че въпросът го правеше толкова жалък, но искаше да знае отговора.

— Ако ти притежаваш способност, от която аз отчаяно имам нужда, и откажеш да я използваш, що за приятел си тогава?

— Аз не отказвам да…

— Риг, какво удоволствие е да те видим отново — намеси се Самуна. — Ти вече успя да се скараш и с двама ни.

— С никого не се карам — заяви Риг, видимо поуспокоен. — Отчаяно се опитвам да оцелея ден след ден и да се науча да оцелявам година след година. Не искам да се свързвам с никоя групировка във властта. Не искам да възстановя империята на Сесамидите и със сигурност не искам да я управлявам. Искам да мина през Стената, за да остана жив. И искам да взема с мен и майка си и сестра си.

— Значи важно е само какво искаш ти — рече Умбо.

— Ти ме попита с какво можете да ми помогнете! И аз ти казвам!

— Е, за начало би могъл да се дръпнеш от средата на улицата и да не привличаш чак толкова внимание — предложи Самуна.

— Ти си тоя, дето се спря тук… — започна Риг и се досети, че Самуна се шегува. Или поне сигурно се шегуваше.

Той се обърна и си тръгна.

Умбо изприпка подире му.

— Къде тръгна?

— Махам се от улицата — отвърна му Риг разярен.

— Може ли да дойда с теб?

— Дано да можеш — отвърна Риг, — защото трябва да поговоря с теб и имам нужда от твоята помощ.

— Къде отиваме?

— Във вашата стая.

— Ще ме попиташ ли изобщо къде сме отседнали? — попита Умбо.

Риг се спря и го изгледа, все едно не е с всичкия си.

— Това съм аз. Оня, дето вижда дирите. Знам къде живеете.

И продължи да върви, но този път Умбо разбра, че е поел по най-краткия път към техния хан.

— Що за човек е сестра ти? — попита той.

— Невидима е — отвърна Риг.

Отговор не последва.

— Още ли се сърдиш? — попита Умбо след малко.

— Страх ме е — отвърна Риг. — Напълно непознати хора желаят смъртта ми.

— Ако това може да те утеши, за момент успях да разбера защо — обади се Самуна, щом ги настигна.

Когато приближиха до хана, той спря.

— Банката ни следи. Те сигурно са наясно къде живеем. Ами ако знаят и за връзката ни с теб? Ние бяхме задържани, когато скочихме от гемията.

— А Риг е единственият жив принц от кралското семейство — додаде Умбо.

— Никой не ме познава по лице.

— Мисля, че ти ни каза за шпионите в къщата — напомни му Самуна. — Те те познават по лице. А ти техните лица познаваш ли?

— Познавам дирите им — отвърна Риг. — Никакви ги няма тук.

— Аз бих се чувствал по-сигурен, ако отидем някъде другаде.

И така, те тръгнаха подире му към една евтина гостилничка, където предлагаха фиде.

— Не поръчвайте нищо, което се води с месо — нареди им Самуна.

— Никога не си ме предупреждавал за това — рече Умбо.

— Мислех, че не е нужно — цели два дни дриска, след като поръча агнешкото.

— Сигурни ли сме, че е било от агнешкото? — попита Умбо.

— Хапни си пак и ще видиш — заяви Самуна с преливащ от наслада глас.

Седнаха в гостилницата и започнаха да сърбат фидето, плуващо в лют бульон. Умбо не поръча агнешко, но и без това обичаше повече пилешкия бульон с репички и лук.

— Няма да тръгна без сестра си — заяви тихо Риг, докато сърбаше.

— Това нас не ни засяга — рече Самуна. — Ние и без това не можем да влезем в къщата ти. И да припарим до нея не можем.

— Мисля, че генерал Гражданин се подготвя за действие — продължи Риг. — Много ми се иска да знаех, обаче, дали той е в групата, която желае смъртта ми, или в онази, която иска да ме направи… шеф.

— Има ли значение? — попита Умбо. — И в двата случая ти не искаш да си имаш вземане-даване с него.

— Но ще е полезно да знам дали те се опитват да се доберат до мен или до сестра ми.

— Доколкото знаеш, майка ти дърпа конците на всичко — намеси се Самуна.

— Всеки се свързва с всеки, в края на краищата — рече Риг. — Затова не мога да кажа, че е невъзможно. Но не ми се струва вероятно. Мисля, че тя иска само да я оставят на мира.

— И значи майка ти живее в онази разкошна къща и се среща с големци? — попита Самуна.

— Тя с никого не се среща.

— Разправят, че всички важни люде имат някаква връзка с дома на Флакомо — осведоми го Самуна. — Разправят, че майка ти вече командва всичко и само на думи не е така.

— Повярвай, отвътре в къщата не изглежда така — увери го Риг. — Да, тя приема посетители, но никога не остава с тях насаме. Никога не остава насаме с никого освен със сестра ми.

— Е, и какво? — попита Умбо. — Тоест и в двата случая, какво? Мислех, че не се интересуваш от интриги, заговори и съзаклятия. Мислех, че искаш само да се махнеш.

— Така е — потвърди Риг.

— Тогава защо просто не се махнеш? Вземай сестра си и майка си, излез от къщата и върви.

— Не е толкова просто.

— Аз пък мисля, че е. Мисля, че ти си… от родата на шефа. Мисля, че си важен. Мисля, че всъщност никъде не искаш да ходиш.

Риг като че понечи да изстреля остроумен отговор, но се въздържа.

— Е, добре, някои неща там ми харесват. Храната е… страшна.

— Ами прочутите и образовани хора?

— Запознах се с някои интересни личности, да — съгласи се Риг.

— А достъпът до библиотеката? Каза, че прекарваш много време там.

— Библиотеката най-много прилича на времето, прекарано с Бащата. Също като него и тя знае всичко, макар да не съм намерил начин да я накарам да ми каже онова, което искам да знам.

— Е, и ние знаем разни неща — рече Умбо. — Например аз знам как да се връщам назад във времето, когато си пожелая. Като се връщам няколко дни по-назад, мога за няколко минути да се намеря в което си време искам. По-трудно е, когато се връщам по-отдавна от няколко месеца. Да се върна година назад дори не съм опитвал. Но все пак.

Риг изглеждаше наистина впечатлен.

— Трудно ли беше? Да се научиш да го калибрираш така?

— Да — отвърнаха в един глас Умбо и Самуна.

— Няколко месеца беше много досадно — рече Самуна.

— Аз мога да откривам само хора, които познавам, ако са стояли на едно място, и трябва да стигна до това място.

— Твоята дарба е по-добра от моята, Умбо, и това е истината. Но дарбите и на двама ни са по-добри от тази на сестра ми. Нейната върши чудна работа, когато тя иска да изчезне, а когато го прави, остарява по-бавно от другите, защото всъщност, когато е… в онова състояние, през повечето време не живее.

Продавачката не им обръщаше внимание, останалите клиенти — също. Но пък на добрите шпиони нямаше да им личи, че им обръщат внимание, нали? И затова те се опитваха да разговарят с недомлъвки.

— Освен това тя се движи страшно бавно — продължи Риг. — Все едно е полузамръзнала. Дарбата й не е съвсем безопасна. Когато хората преминават през нея, това… я уврежда малко. А когато тя преминава през твърди предмети се разболява.

— Значи не бива да го прави — заключи Самуна коравосърдечно.

— Тя и не го прави — обясни Риг. — Казвам само, че… нейната дарба не е толкова полезна, колкото можеш да си помислиш. Но ето го и истинския въпрос, Умбо. Ти винаги си бил способен да разпростреш дарбата си и върху мен дори когато между нас няма физически допир. Само с мен ли ти се получава? Или си вземал и Самуна със себе си назад във времето?

— По-трудно е — отвърна Умбо. — Тоест не по-трудно, а изисква по-голямо съсредоточаване и ме изморява повече.

— Значи си опитал и с него?

— Когато се върнахме, за да откраднем един от… предметите… от себе си, той взе и мен — обясни Самуна. — Да, може го.

— Да откраднете от себе си? — учуди се Риг. — Това пък защо?

— Попитай господин Веселяка — отвърна Самуна. — Аз така и не разбрах.

— Не се преструвай, че не ти е харесало — упрекна го Умбо.

— Трябва да направим един опит — рече Риг. — Когато ти ми прилагаше онова нещо, каквото и да е то, за да мога да виждам хората по дирите и да се връщам в тяхното време, аз се връщах сам.

— Защото още не знаех как да го прилагам и върху себе си.

— Значи трябва да проверим дали можем да вкараме и трима ни в това забавено течение на времето и да видим дали можем да се пренесем и тримата в някакъв много по-ранен период от време. Не преди месеци, а преди векове.

— Векове? Както когато взехме камата ли?

— Хилядолетия — уточни Риг.

Самуна се наведе към Умбо.

— Това означава хиляди…

— Знам какво означава — прекъсна го Умбо. — Някакво конкретно време ли си си наумил?

— Да — потвърди Риг. — Преди единайсет хиляди и двеста години.

Умбо и Самуна седяха мълчаливо и размишляваха върху значението на тези думи.

— Преди началото на календара — наруши най-сетне мълчанието Самуна.

— Преди на тази планета да са съществували човеци — додаде Риг.

Мислите на Умбо препускаха.

— Да не ми казваш, че ние не сме оттук?

— Когато разполагаме с повече време, ще ти разкажа много неща — отвърна Риг. — Неща, които научих в библиотеката, а също и от учените. От проучванията на татко Кносо и от един страж на име Оливенко, който му е бил помощник известно време.

— Доверяваш се на страж? — учуди се Самуна.

— Ти не го познаваш, а аз го познавам, затова не ни губи времето — отряза го Риг. — Трябва да се връщам, и то бързо, преди да съм притрябвал на някого. Ако претърсят къщата и не ме намерят, къде ще обяснявам, че съм бил? Затова дойдох тук, за да проверим дали действително можем да го постигнем.

— Да го направим тогава! — съгласи се Умбо.

Риг понечи да стане, но Самуна незабавно го хвана за рамото и го бутна обратно на стола.

— Ти къде тръгна така?

— Към някое усамотено място — отвърна Риг.

— Направете го тук — рече Самуна. — Тук, както си седите. Когато пътуваме във… Когато се връщаме… ние не изчезваме в настоящето, нали? Ние сме едновременно и на двете места, нали така?

— Да — потвърди Риг. — Или поне преди беше така, когато Умбо осигуряваше енергията и всъщност пътувах само аз.

— Тогава избери най-старата диря, която виждаш тук, и проверете дали Умбо може да накара и трима ни да я проследим едновременно.

— Но това място не е чак толкова старо… Няма да има столове — възрази Риг.

— Ако задниците ни си останат в това време, значи няма да пропаднем в блатото и нищо няма да ни се случи.

Риг кимна.

— Добре, Умбо. Аз ще се съсредоточа върху една конкретна пътека… Избрах я. Забави хода на времето ми, а също и на своето, и на Самуна.

И тримата стиснаха купичките си с фиде, а Риг се втренчи в далечината, леко надолу — очевидно се съсредоточаваше върху диря. Умбо никога досега не се бе опитвал да забави хода на времето на двама души освен своя собствен. Наложи му се да се съсредоточи усърдно и му се стори, че Риг дърпа него така, както той дърпаше Самуна. Риг го връщаше далеч по-назад във времето, отколкото се бе връщал някога. Също като онзи път, когато баща му го беше качил на коня на един амбулантен търговец, а животното препусна и измина трийсетина крачки заедно с него. На няколко пъти почти загуби връзката и едва успяваше в същото време да удържи и Самуна. Но след малко овладя положението.

Вече не виждаше гостилницата, въпреки че продължаваше да седи върху нещо. Нямаше никакъв град, никакви сгради. Само един мъж, който бавно тласкаше лодка с прът из заблатената вода покрай високите тръстики във вечерния сумрак. Мъжът и лодката се намираха много по-ниско от Умбо, сякаш той седеше на върха на хълм, а не на стол в гостилница. Сигурно бяха издигнали равнището на Ареса Сесамо много високо над първоначалната делта.

— Виждате ли го? А лодката? Тръстиките, водата? — прошепна Риг.

Мъжът явно го чу, защото по пладне в блатистата местност цареше тишина. Той погледна нагоре и ги видя. Видението сигурно е било доста стряскащо — мъж и двама юноши, които седят във въздуха с купи фиде в ръце.

Мъжът се олюля в почуда, лодката се катурна и той цопна по гръб във водата.

Умбо мислено пусна Риг и Самуна и се върна отново в настоящето. Виеше му се свят, а мозъкът му бе напълно изтощен.

— По това време Ареса Сесамо дори не е съществувал — прошепна Самуна.

— Това не е най-старият град в оградения свят — поясни Риг. — А и първите му постройки са се появили на около шест мили оттук. През годините заради наводненията са се налагали много премествания.

— Дожаля ми за лодкаря — рече Умбо.

— Той подгизна, но ще изсъхне — отбеляза Самуна.

— Да ти се явят във въздуха трима мъже, които ядат фиде — изкикоти се Риг. — Какво ли са искали да кажат светиите с това! Според вас дали някой е построил там светилище? На Тримата ядачи на фиде.

И той се засмя още по-силно. Продавачката го изгледа сърдито.

— Той беше толкова ниско под нас — отбеляза Умбо.

— На първоначалното равнище на делтата — уточни Самуна.

— Значи строителите на града са довлекли толкова много пръст, за да издигнат такъв висок насип? — попита Риг.

— Не им се е наложило — отвърна Самуна. — Реката всяка година влачи тиня. Започваш да надграждаш острова, а после, след всеки сезон на наводнения, изчистваш задръстените канали, за да минават лодките. А какво правиш с тинята? Трупаш я и разширяваш границите на острова, върху който е построен градът. След няколко хиляди години имаш доста големичък и бая висок остров.

— Ето защо под града има толкова много тунели и канали, въпреки че се намираме в средата на делтата — досети се Риг.

Умбо погледна нагоре и видя нещо на стената. Той се пресегна, докосна Риг по ръката, а после отново погледна една лавица високо горе на стената на гостилницата. На нея имаше статуетка на един мъж и две момчета, държащи купи с фиде.

— На Рам десният… — измърмори Риг.

Самуна закри лицето си с ръце.

— От нас са произлезли Ядачите на фиде!

— Аз не знам тази история — обади се Умбо.

— Как не се досетих какво става, когато лодкарят ни погледна? — попита Самуна.

— Защото още не се е било случило — обясни Риг. — Аз все още не си спомням подобна легенда, но явно всеки път щом променим миналото, се появява ново предание за герои.

— Плодородието на почвата — измърмори Умбо, щом започна да си „припомня“ легендата за Ядачите на фиде, също както си бе „припомнил“ преданието за Светеца скитник в светилището в самото начало на тяхното пътуване с Риг. — Те са символ на изобилна реколта, сега си спомних.

— И това сме били ние! — възкликна Самуна. — Колко много от тези легенди тръгват просто от… нас!

— Ако не внимаваме, ще сме в основата на всичките — рече Риг. — Все пак трябваше да разбера дали сме способни да го направим.

— И тримата се върнахме във времето заедно. Нали? — попита Умбо.

— Много ми трептеше пред очите — рече Самуна. — Отначало ту виждах, ту не виждах лодкаря.

— Но когато той ни видя, трептенето вече беше спряло, нали? — попита Умбо.

Самуна кимна.

— Искам да се върна назад във времето, когато Стената още не е съществувала — рече Риг. — И просто да мина оттам. Но ако се намираме едновременно и в настоящето, и в миналото, какво ще стане, ако… влиянието, отблъскването или каквото и да е, от Стената в настоящето… Какво ще стане, ако продължаваме да го усещаме и по време на преминаването?

— Може би ще е по-слабо — предположи Умбо.

— Надявам се — рече Риг. — Но може би и сестра ми ще ни бъде нужна. За да не съществуваме по никое време и на никое място по-дълго от съвсем малка частица от секундата.

— А тя може ли да разпростира своята… дарба и върху други хора? — попита Умбо.

— Трябваше да ме докосва, но да, правили сме го.

— А аз за какво съм ви? — изръмжа Самуна.

Риг тръсна глава.

— Ти не си ни нужен… за да преминем през Стената. Но след като преминем от другата страна, ще ни е нужен твоят опит, а може би и бойните ти способности. Когато татко Кносо открил начин да премине през Стената — упоен до безсъзнание, преплавал с лодка — някакви ужасни водни създания оттатък го извлекли от лодката и го удавили.

— Ох… — изпъшка Самуна. — Аз нямам никакъв опит от битки с водни страшилища убийци.

— Ние няма да минем оттам, откъдето е минал татко Кносо — поясни Риг. — Не знаем какво ще открием. Сестра ми, Умбо и аз сме много умни, важни, могъщи и прочие, но сме и дребнички, слабички и не особено страшни. От друга страна, ти… Погледнеш ли сърдито възрастни мъже, те се разплакват.

Самуна се изхили.

— Умбо, мисля, че ни трябват няколко съобщения от твоето бъдещо аз, за да се докаже, че може да ни смелят от бой.

— Само когато сериозно те превъзхождат числено — отвърна Умбо.

— Което може да се случи тринайсет секунди след като преминем отвъд Стената в другия свят — продължи Самуна.

— Каквото има да става, ще стане — рече Риг. — Но знам едно: ако не отидем там, където никой от този ограден свят не може да ни последва, тогава и моят живот, и животът на майка ми и сестра ми нищичко не струват.

— А майка ти умее ли… нещо? — попита Умбо.

— И да умее, не ми се е доверила.

— Ако не ни хареса съседният свят, винаги можем да се върнем — рече Самуна.

— Ти си служил край Стената — припомни му Риг. — Виждал ли си някога… човек или нещо подобно на човек отвъд нея?

— Лично аз — не, но се разказват истории — отвърна Самуна.

— Страшни ли? — попита Умбо.

— Просто истории — отвърна Самуна. — Но, да, всички те звучат като онези, които хората обичат да измислят. Например… „Приятелят ми видял човек отвъд Стената, който палел огън. После той залял огъня с вода, угасил го напълно, стъпкал пепелта и насочил три пъти пръст към приятеля ми. Все едно го предупреждавал за нещо. На другия ден къщата на приятеля ми изгоря“.

— Вечно се случват с някой приятел — отбеляза Риг.

— С приятел на приятел — уточни Умбо.

— Но като се замислиш за онова, което постигнахме… Което ти постигна…

— И вие участвахте — възрази Умбо.

— Всичко изглежда възможно.

— Дали сред тези истории има и опасни? Хора от други оградени светове, които ядат дечица или нещо такова? — поинтересува се Умбо.

— Не — отвърна Самуна. — Но дори и да ядяха дечица, какво биха направили те? Щяха да дойдат до Стената да ни покажат как правят пикник ли? Стената би им пречила също толкова, колкото пречи и на нас. А тя започва да ни влияе цели мили, преди да я приближим. Прогонва хората. Трябва много да се бориш с нея, за да издрапаш една-две мили към центъра й.

— Ти как разбираш кога ти остава една миля до нея? — попита Риг.

— Въздухът трепти — отвърна Самуна. — Като горещи вълни, само че по-рязко разграничени, и искрят. Трябва известно време да се вглеждаш упорито, но после я виждаш.

— Значи… мисля, че си струва да опитаме — рече Риг. — И имам нужда от всички нас.

— Тежко ми беше с двама ви — призна си Умбо. — Добави и майка ти и сестра ти…

— Да не споменавам и твоя изключително заслужаващ доверие страж — додаде Самуна.

— А после пусни цяла войска подире ни, със стрели, която ругае шумно и гадно — завърши Риг. — Знам. Ще е трудно. И на мен ми беше трудно… Не че имам сили да ви влача с мен, това само ти го вършеше, Умбо… Но чувствах инерцията, мъртвото тегло. По-трудно ми беше да се съсредоточа, да не се отклонявам от дирята, която следвах. А ако същевременно и вървя, вероятно ще е още по-трудно.

— За това дори не се сетих — рече Умбо.

— Но можеш да се упражняваш, нали? Като започнеш сега, докато избягаме.

— Как? Като… хващам случайни непознати и ги връщам назад във времето?

— Защо не? — попита Риг. — Те няма да знаят кой върши това, дори няма да знаят какво става. Ако се опитат да го разкажат на някого, само ще ги заклеймят като луди.

— Прав си — съгласи се Умбо. — Но това никак не е хубаво.

— Тогава не се упражнявай.

— Аз мога да ги връщам само няколко дни или седмици назад, не като нас сега.

— Още фиде?

Продавачката стоеше до тях и чакаше отговор. Умбо не бе забелязал кога е дошла. По израженията на Риг и Самуна си личеше, че и те не я бяха видели. Толкоз за бдителността.

— Не — отказа Самуна.

— Тогава, моля ви, освободете местата за другите ми клиенти.

Умбо стана и видя, че пред вратата се е подредила опашка.

— Извинявайте, не сме забелязали — рече Риг.

— Изглеждахте така, сякаш заговорничите да свалите Съвета от власт — усмихна се момичето.

— Не сме, да знаете! — възкликна Умбо.

— Тя се шегуваше — рече Самуна.

— Може би — прошепна Риг.

Изнизаха се от гостилницата под сърдитите погледи на клиентите, които толкова дълго бяха чакали на опашка.

— Аз трябва да се връщам — рече Риг, щом излязоха на улицата.

— Виж, не знам какво чакаме — заяви Самуна. — Връщай се, вземай сестра си и майка си и да се махаме от Ареса Сесамо, преди да се случи някоя случка или някой да ни погне.

Риг видимо се смути.

— Не мога.

— Защо? — попита Самуна.

— Защото те няма да дойдат сега — обясни Риг. — Не и преди да се появи непосредствена опасност, а не само моите предупреждения.

— Още не ти се доверяват — заключи Самуна.

— Не, мисля, че ми имат доверие — отрече Риг. — Имам предвид, знаят, че не съм предател или нещо подобно. Но не ме смятат за човек, който може… да е начело на нещо.

— Аха, значи още не те уважават — заяви Самуна.

— Единствената причина да те поставим начело беше, че ти си човекът с парите — рече Умбо. — Значи предполагам, че и ние не те уважаваме.

— Хиляди благодарности — рече Риг.

— Казаното от Умбо има смисъл — рече Самуна. — Ние свикнахме да се държим така, сякаш ти си начело на всичко — парите бяха твои, завещанието — на баща ти, и прочие, и затова беше разумно.

— Е, аз съм този, на когото му се налага да избяга от този ограден свят.

— И аз това казвам — рече Самуна. — Ами ако ние с Умбо останем от тази страна и той някак си насочва способностите си към теб от разстояние, докато ти минаваш?

— Можеш ли го толкова отдалече? — попита Риг.

— Никога не съм пробвал от една миля — рече Умбо. — Нито дори от половин.

— Аз не мисля, че съм ви начело или че имам право да решавам вместо вас — заяви Риг. — Надявам се да дойдете, защото сте единствените ми приятели на света и ме е страх от онова отвъд. Татко Кносо е умрял, щом е преминал оттатък.

— Значи искаш и ние да дойдем и да умрем с теб?

— Искам, като мина отвъд, да имам най-добрите шансове за оцеляване. Ако оставя вас двамата тук, а генерал Гражданин, или който и да ме преследва, е по петите ни, мислите ли, че ще ви дадат безплатен пропуск за това, че сте помогнали на кралските особи да избягат?

— Беше само хрумване — оправда се Самуна. — Разбира се, че ще дойдем с теб. Само исках да се уверя, че ти нямаш право да ни нареждаш, заповядваш и дори да очакваш от нас да поемем такъв риск заради теб.

— Знам, че нямам — рече Риг. — Но аз бих поел такъв риск заради вас.

— Така ли? — попита Самуна. — Това никога не е било подлагано на проверка.

Риг може би се разсърди, а може би се натъжи — Умбо не можеше да отгатне по лицето му. Най-сетне той проговори:

— Надявам се, когато дойде времето на тази проверка, ако изобщо дойде, да докажа, че и аз съм ви толкова верен, колкото ми бяхте вие.

— И аз така се надявам — рече Самуна. — Но съм участвал в много битки и боеве и никога не знаеш кой ще остане с теб и кой ще си плюе на петите и ще побегне — не и докато не дойде критичният момент. Ние те последвахме дотук, а не бяхме длъжни. За да се опитаме да ти върнем имуществото. Да ти помогнем да избягаш от плен и да ти спасим живота, ако са замисляли да те убият.

— Замислят.

— Ние сме доказали, че заради теб влизаме и в бърлогата на лъва. Ще ми се да мисля, че и ти би направил същото за нас.

На Умбо този разговор му беше много неприятен.

— Много ясно, че ще го направи — заяви той на Самуна.

— Когато страхът те надвие, тогава няма „много ясно“ — възрази Самуна. — Човек сам не знае какво ще направи, докато не го направи или не, като дойде моментът. Риг, ти изигра ролите си направо страхотно, докато опасността беше предполагаема. Но когато те заплашва меч или копие, когато опасността стане видима, материална и непосредствена, как ще постъпиш?

— Не знам — призна си Риг. — Знам как имам намерение да постъпя, но както каза ти, не мога да докажа това дори и на себе си.

— Добър отговор — рече Самуна. — Щом го разбираш, аз съм склонен да се пробвам.

— Ами ако се бях заклел, че никога, никога няма да те предам?

— И тогава щях да застана до теб, но нямаше да ти вярвам, че и ти би направил същото за мен. Сега мисля, че има шанс, защото не си кръгъл глупак.

— Е, този път вече ме обиди. Баща ми винаги ме е учил да довеждам докрай всяка задача, с която се заема.

Те наближаваха богатските квартали на града, където тълпата се разреждаше и беше по-добре облечена, а понякога минаваха и карети и коне.

— Ние не обичаме да навлизаме по-навътре оттук — обясни Умбо. — Не ни се ще стражата да опознае лицата ни твърде добре.

— Разбирам — рече Риг.

— Ти как се промъкваш? — попита Умбо. — Имаш ли дрехи за смяна?

— И тези стават.

Умбо пак го огледа и осъзна, че дрехите на приятеля му бяха съвсем безлични. Изобщо не биеха на очи и затова Риг не се открояваше сред бедняците и работниците, още повече че ходеше и говореше като хлапе привик. Като Умбо.

Но сега, щом наближиха богатските квартали, Риг вече изглеждаше съвсем различно. По-висок. Държеше се все така непринудено, ала по-овладяно. Бе изпълнен с авторитет и очаквания. Безстрашен. Сякаш точно там му е мястото. И с тази стойка, вирнал леко брадичка, с по-спокойните и сдържани, ала същевременно още по-непринудени движения, облеклото му изглеждаше по-скъпо. Все така ненатрапчиво, все така скромно, но сега се виждаше, че всеки бод е съвършен, че дрехите сякаш са ушити за него по поръчка — а сигурно така си и беше.

Умбо не бе сигурен коя дарба на Риг е по-полезна — следотърсаческата му способност или умението да мине за принадлежащ към онази обществена класа, към която си пожелае.

— Ако успея да ги накарам да тръгнат по-рано, ще дойда при вас, където и да сте — рече той. — Но ако настане лудница, ако се опитат да ни убият или избухне бунт, каквото и да се случи, елате на това място. Там, в онзи малък парк, нагоре, в онази ниша в стената.

— Каква ниша? — попита Умбо.

— Елате и ще ви покажа.

Умбо и Самуна пресякоха улицата заедно с Риг и навлязоха в горичка с дървета, храсти и цветя. Паркът бе заключен между стените на две сгради и там, където те се срещаха, имаше ниша, все едно някой бе възнамерявал да сложи на мястото статуя, но така и не бе го направил.

— Ето тук, горе, виждате ли? — и той се изкатери в нишата. Беше висока точно колкото да го побере.

— Аз няма да се побера там — рече Самуна.

— О, ще се побереш — възрази Риг. — Има повече място, отколкото си мислиш.

— Виждам, че главата ти почти опира до тавана на нишата.

— Точно така — отвърна Риг — но аз раста. Вече не съм много по-нисък от теб.

Умбо вече бе скочил нагоре при Риг. Той го хвана и го задържа да не падне назад.

— Но няма място и за мен, и за още някого — упорстваше Самуна.

— Е, да, точно сега няма — съгласи се Риг.

А после направи нещо със стъпалото си — ритна назад с пета и внезапно Умбо се завъртя наляво и попадна в пълна тъмнина.

— Какво стана?! — възкликна той.

— Това е изходът на един от неизползваните тайни ходове — обясни Риг. — Той не води точно към къщата на Флакомо, а до библиотеката. Но в отводнителната система на библиотеката има три места, откъдето се стига в къщата.

— Върни ме отново на светло.

Нов ритник, и те отново се завъртяха на обратно и излязоха на ослепителната светлина. Самуна ги гледаше сърдито от земята.

— Много хитро! — сопна се той.

— Никой не ни гледаше — рече Риг.

— Или така си мислиш — възрази Самуна.

— Самун, моля те, повярвай ми — аз знам. Знам къде минават всички пресни дири на това място, докъдето се вижда. Аз също не си губих времето, опитвах се да овладявам все повече и повече дарбата си. Никой не наблюдава това място. Проходът не е използван от години. Само ви казвам, че ако се случи нещо непредвидено, ще доведа Парам и майка си и ще ви чакаме тук, в тъмното. Поне няколко часа — ще разбера дали идвате или не, и ако не дойдете, сами ще потърсим начин да напуснем града.

— Значи нашата задача е да измислим как да ви измъкнем оттук и от града — заключи Самуна.

— Не зная каква е вашата задача — рече Риг, — но тя със сигурност не може да е моята, защото след тази екскурзия няма да изляза повече от къщата до мига, в който я напусна завинаги.

— Може би всички трябва да се облечем като момичета — предложи Умбо.

Другите двама се вторачиха в него.

— Те ще търсят теб и Парам. Едно момче, едно момиче. А как ще възприемат три момичета без момче? Ние с тебе нямаме бради, Риг, ще можем да минем.

— Не — отказа Самуна. — Ти никога не си попадал в градски бунт. И момичетата не са в безопасност, дори и когато ги пази голям и силен герой като мен. Но идеята е добра. Само че сестра ти и майка ти трябва да се облекат като момчета на твоята възраст.

— Няма да им хареса.

— Добре де, щом няма да им хареса начинът, по който ще пробваме да ги спасим и да ги измъкнем от града…

— Ще се опитам да ги накарам — прекъсна го Риг. — Макар че май нищо не мога да ги накарам.

— И запомни, че трябва да пристегнат гърдите си. Ако сестра ти е достатъчно голяма, че да има… Не се сърди, не знам, само ти казвам, не бива нищо в тях да изглежда женствено. Разбираш ли?

— Да — отвърна Риг. — Както вече казах, ще опитам. Наистина. Но не мога да обещая нещо, което не зависи от мен.

— Само за мое сведение, какво зависи от теб? — попита Самуна.

— Дясното ухо на Стилбом! — изруга Риг.

После сръчка Умбо, той се олюля и изскочи от нишата. Когато се изправи и се обърна, Риг вече го нямаше.

— Ей, че интересно беше — възкликна Самуна.

— Да — потвърди Умбо.

— Минаване през Стената. Най-налудничавият план, който съм чувал.

— Може и да се получи — предположи Умбо.

— И напълно да загубим разсъдъка си, поне докато преследвачите ни не ни заколят като кози.

— Ако някой ще ме коли като коза, силно се надявам, когато ме заколят, вече да съм си загубил ума — рече Умбо.